РЕШЕНИЕ

130

Гр. Варна, 24.07.2015 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд - гражданско отделение, в публично съдебно заседание на осми юли през две хиляди и четиринадесетата година в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

                                                  ЧЛЕНОВЕ:  ПЕНКА ХРИСТОВА

                                                                                    МАРИЯ МАРИНОВА

Секретар В.Т.,

като разгледа докладваното от съдията Христова

възз. гр.д. № 275 по описа за 2015 година на ВАпС:

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Министерство на правосъдието – гр. София против решение № 571 от 25.03.2015 година, постановено по гр. д. № 1392/13 г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която: 1) въззивникът е осъден да заплати на „Коско” ООД – гр. Варна, сумата от 107 200 лева от общо установените 214 400 лева, претендирани като обезщетение за нанесени имуществени вреди в частичен размер от 120 000 лева по твърдението, че общия е в размер на 240 000 лева, следствие на незаконосъобразни действия и бездействия, извършени от съдебни изпълнители по изп. дело № 2434 по опис на СИС при ВРС за 2005 г., на основание чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, ведно със законната лихва  върху присъдената сума, считано от датата на предявяване на иска 07.05.2013 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 86 от ЗЗД и сумата от 25 009.05 лева представляваща мораторна лихва в размер на законната върху присъдената главница за периода от 01.02.2011 г. до датата на предявяване на иска 07.05.2013 г., при участието на третите лица Л.Х. *** и М.М.И. ***, помагачи на Министерство на правосъдието; 2) Обжалва се решението и в частта, с която е отхвърлен предявеният от Министерство на правосъдието обратен осъдителен регресен иск за солидарно осъждане на Л.Х.М. и М.М.И. да заплатят сумата 26 000 лева, представляваща част присъденото частично задължение в размер на 107 200 лева от общо установеното по размер обезщетение в размер на 214 400 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 19.07.2013 г. до окончателното им изплащане, и за сумата от 500 лева по претенцията за част от присъдената мораторна лихва в размер на 25 009.05 лева, на основание чл. 211 от КТ; и МП е осъдено да заплати направените от ищеца разноски в размер на 5 778.36.

В жалбата се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, постановено по решен със сила не пресъдено нещо иск, както и по непредявен иск – този по чл. 80 от ЗС, евентуално необосновано и незаконосъобразно, постановено при съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, и се иска обезсилването му, евентуално отмяната му и пълно отхвърляне на предявените искове, съответно уважаване на регресните претенции. Излагат се подробни съображения за незаконосъобразността на изводите на съда, твърди се вътрешно противоречие в мотивите, грешки при установяване на относимите факти за спора и в противоречие с доказателствата. Твърди се изтекла погасителна давност. Претендират се разноски.

В депозирания отговор от насрещната страна „Коско” ООД – гр. Варна се излагат съображения за потвърждаване на решението, като се възприемат направените от окръжния съд фактическите и правни изводи. Претендира и разноски за настоящата инстанция.

В депозиран отговор от третото лице – помагач на страната на ответника Л.М. се изразява становище за основателност на въззивната жалба по отношение на главния иск, а досежно обратните искове – счита решението за правилно и моли за потвърждаването му в тази част.

Не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото лице – помагач на страната на ответника М.М.. В с.з. нейният процесуален представител е изразил становище за неоснователност на исковете срещу МП, за неоснователност на исковете срещу нея.

Съдът съобрази следното:

Пред Варненския окръжен съд производството е било образувано по иск на „Коско” ООД срещу Министерство на правосъдието за заплащане на сумата от 120 000 лева, представляваща частичен иск в размер на 240 000 лева, като обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на противоправното действие и бездействие на Л.М. и М.М., в качеството им на държавни съдебни изпълнители (ДСИ) при СИС при Варненския районен съд, както и сумата от 27 995.20 лева, представляваща частичена претенция от 55 990.40 лева, мораторна лихва в размер на законната върху пълния размер на главницата за периода от 01.02.2011 г. до датата на предявяване на иска 07.05.2013 г.

В исковата молба се излага, че с противоправното си действие, изразяващо се в незаконосъобразното постановление за възлагане на два броя автобуси от 18.01.2006 г., отменено с решение на ВОС на 09.05.2008 г., и с противоправното си бездействие, изразяващо се в неустановяване на актуалната регистрация и местонахождение на автобусите след отмяната на Постановлението за възлагане (ПВ), двамата ДСИ Л.М. и М.М. са причинили на ищеца имуществени вреди в размер на 240 000 лева, представляващи стойността на двата автобуса. Претендира се законна лихва върху стойността на причинените вреди от 01.02.2011 г. (датата, до която най-късно ищецът е загубил собствеността върху автобусите по твърдение, че с оглед загуба на фактическата власт върху тях от януари 2006 г., ако не са погинали, са били придобити по давност от трети лица) – до 07.05.2013 г. (датата на предявяване на иска).

Ответникът Министерство на правосъдието е оспорил изцяло така предявения иск пред ОС с твърдения, че е недопустим на осн. чл. 299 от ГПК, т. к. между същите страни има влязло в сила решение за същото искане и на същото основание – решение № 786/24.04.2012 г., по гр. д. № 2323/09 г. на ВОС, а също и поради липса на пасивна процесуална легитимация. Излагат се аргументи, че е недопустимо воденето на този иск и поради това, че е налице специален ред за отмяна действията на органите на принудителното изпълнение (сега чл. 435 и сл. от ГПК) и доколкото същите не са били оспорени и съответно отменени по този ред. Излагат се и съображения за неоснователност на иска поради липса на елементи от фактически състав на чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД – не би могло да се посочи кои точно действия или бездействия на ДСИ представляват непозволено увреждане по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, липсва вредоносен резултат (посоченото възражение за придобивна давност може да бъде направено само от трето лице-купувач), липсва противоправност и причинно-следствена връзка. Прави възражение за погасен по давност иск с оглед това, че увреждащото действие според ищеца е извършено на 13.01.2006 г., когато е извършен описа на автобусите и на 18.01.2006 г., когато е съставено постановление за възлагане /накратко в решението –ПВ/, а искът е предявен след изтичане на 5 годишния давностен срок.

С определение на ВОС от 22.07.2013 г. по реда на чл. 219, ал. 1 от ГПК като трето лице - помагач са конституирани Л.Х.М. и М.М.И.. Спрямо тях Министерство на правосъдието е предявило по реда на чл. 219, ал. 3 от ГПК обратни искове на основание чл. 54, вр. чл. 49 от ЗЗД, приети за съвместно разглеждане в условията на евентуално обективно съединяване.

Ищецът по обратните искове МП твърди, че спрямо него е предявен иск по чл. 49 от ЗЗД за ангажиране на отговорността му за вредите, причинени от процесуално незаконосъобразното принудително изпълнение проведено от ДСИ. Изрично заявява, че претендира солидарно осъждане на двамата ДСИ, тъй като са причинили вредите умишлено, поради което отговорността им е по реда на чл. 203, ал. 2 от КТ при условията на пълна имуществена отговорност.

Ответникът по обратния иск – Л.М. с отговора на исковата молба е оспорил предявения иск.

Ответникът по обратния иск – М.М. с отговора на исковата молба е оспорила предявения иск, като твърди, че не е налице твърдяната вреда – загуба на правото на собственост на 2 бр. автобуси по съображения, че същата се явява хипотетична с оглед неустановеното трето лице, нито е налице причинната връзка между деянието и вредата. Посочва, че след 2009 г. изпълнителните действия са били извършвани от друг нейн колега. Излага, че предпоставка за регресния иск е плащането от възложителя. Сочи, че отговорността на преките причинители на вредата по иска по чл. 54 от ЗЗД не е солидарна.

Съдът, като съобрази твърденията на страните, и след преценка на събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

По въпроса за недопустимостта на решението, настоящият състав на съда намира, че предходното дело, приключило с влязло в сила решение № 786/24.04.2012 г., по гр. д. № 2323/09 г. на ВОС е имало различен предмет, макар и еднакви страни – претендирало се е пропусната полза, докато предмет на настоящото производство е претърпяната загуба от твърдяните незаконосъобразни действия на ДСИ, респ. чл. 299 от ГПК не е приложим.

Досежно пасивната процесуална легитимация по главния иск, въпросът е решен с оглед изричната разпоредба на чл. 441 от ГПК, според която за вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение от ДСИ, отговорността е по чл. 49 от ЗЗД. В случая възложител на работата се явява Министерството на правосъдието доколкото ДСИ сключват с министъра на правосъдието трудов договор след проведен конкурс на осн. чл. 265 от ЗСВ, респ. чл. 150, ал. 2 от ЗСВ (отм.). Не се спори, че Л.Х.М. е бил назначен на длъжността ДСИ към СИС при Районен съд - гр. Варна на 27.09.1999 г. въз основа на сключен трудов договор № ЛС-И-677/27.09.1999 г. с Министерство на правосъдието, като правоотношението с него е било прекратено със заповед № ЛС-И-191/29.05.2006 г. на министъра на правосъдието. М.М.И. е назначена на длъжността ДСИ към СИС при Районен съд - гр. Варна на 20.07.2006 г. въз основа на сключен трудов договор № ЛС-И-423/20.07.2006 г. с Министерството на правосъдието до заемането на длъжността с конкурс. Трудовото й правоотношение е прекратено със заповед № ЛС-И-568/21.04.2008 г., като още на същата дата М.М.И. е назначена отново като ДСИ въз основа на трудов договор № ЛС-И-628/21.04.2008 г. с Министерството на правосъдието. С оглед гореизложеното настоящият състав на съда намира, че е налице пасивната процесуална легитимация на ответника по делото – Министерството на правосъдието.

Въз основа на издадени срещу „Коско” ООД изпълнителни листи по ч.гр.д. № 2553/2005 г. и по ч.гр.д. № 5554/2005 г. . на ВРС по молба на взискателя „Мехтранскомерс” АД е образувано изпълнително дело № 2434/2005 г. по опис на СИС при Варненски районен съд за 2005 г. с длъжник „КОСКО“ ООД.

Видно от Постановление за възлагане на движими вещи от 18.01.2006 г. по изп. дело № 2434/2005 г., ДСИ Л.М. *** Сити Пропъртис” АД два автобуса, марка „Бова” – модел ФДХ 12290, с ДК№ В3102 СВ и ДК№ В3103 СВ, подробно описани в исковата молба, за сумата от 48 100 лв. В постановлението е посочено, че същото е влязло в сила на датата на издаването му – 18.01.2006 г.

        На 20.01.2006 г. (впоследствие и на 07.02.2006 г.) длъжникът „Коско” ООД подава чрез СИС при ВРС жалби до Варненския окръжен съд срещу действията на ДСИ Л. М., изразяващи се в опис на процесните 2 бр. автобуси, предаване на същите за пазене от трето лице, извършване на оценка и изнасяне на автобусите на публична продан.

На 24.01.2006 г. купувачът по публичната продан „Варна Сити Пропъртис” АД прехвърля двата процесни автобуса – на Златко Стефанов Куртев /автобус рег.№ В4858КВ/ и Йордан Йорданов Йорданов /автобус рег. № В4868/. Не се спори, че се касае до описаните в постановлението за възлагане автобуси, макар и да имат различен ДК№.

На 08.02.2006 г. взискателя „Мехтранскомерс” АД подава възражение по подадената от длъжника жалба, на осн. чл. 333, ал. 3 от ГПК (отм.). Обясненията на ДСИ по смисъла на чл. 333, ал. 3 от ГПК (отм.). са изготвени от М.М. на 24.04.2008 г. и на тази дата са изпратени на ВОС за произнасяне по жалбите от 20.01.2006 г. и 07.02.2006 г.

С решение № 237 от 09.05.2008 г. по ч. т. д. № 387/2008 г. на Варненския окръжен съд са отменени действията на ДСИ по изп. дело № 2434/2005 г. на СИС при ВРС, изразяващи се в извършване на 13.01.2006 г. на опис на процесните два автобуса, предаването им за пазене от трето лице, извършване на оценка, избор на начин за извършване на продажбата им, както и в постановление от 18.01.2006 г. за възлагане на същите движими вещи на трето лице „Варна Сити Пропъртис” АД. Решенито е окончателно и е влязло в сила на датата на постановяването му, съгл. чл. 437, ал. 4 от ГПК вр. чл. 296, т. 1 от ГПК.

Установява се, че макар и да се касае до МПС и съгласно чл. 367, ал. 3 от ГПК (отм.) същите следва да се продават от ДСИ съобразно правилата за публична продан на недвижим имот, Л.М. е обявил процесните два броя автобуси за продажба по реда на чл. 367, ал. 1 от ГПК (отм.), т. е. по реда за продажба на движими вещи в магазин.

Както се посочи и по-горе в мотивите Л.М. е бил назначен на длъжността ДСИ към СИС при Районен съд - гр. Варна от 27.09.1999 г. до 29.05.2006 г., а М.М. е изпълнявала длъжността ДСИ към СИС при Районен съд - гр. Варна от 20.07.2006 г. до 21.04.2008 г., когато й е било прекратено трудовото правоотношение, като веднага е била назначена отново като ДСИ въз основа на нов трудов договор № ЛС-И-628/21.04.2008 г.

Видно от приложеното изп. д. № 2434/2005 г. едва на 03.06.2008 г. са извършени действия от ДСИ – в случая М.М. *** Сити Пропъртис” АД да се яви в 3-дневен срок за справка във връзка с решението на ВОС от 09.05.2008 г.; на 03.07.2008 г. е изпратено писмо за налагане на запор върху двата автобуса, като МВР Сектор КАТ ПП Варна отговаря на 17.07.2008 г., че връща писмото за налагане на запор с обяснението, че единият автобус е отчислен за КАТ – Силистра на 26.01.2006 г., а другият за КАТ – Русе също на 26.01.2006 г.

На 27.05.2009 г. по изпълнителното дело е постъпила молба от „Коско” ООД за установяване местонахождението на процесните автобуси с оглед връщането им на собственика. Във връзка с това ДСИ /неизвестно кой точно/ разпорежда да се изиска информация от КАТ за местонахождението на автобусите и да се укаже на „Варна Сити Пропъртис” АД да ги върне на длъжника.

На 15.06.2009 г. постъпва уведомление от „Варна Сити Пропъртис” АД, с което се уточнява, че считано от 24.01.2006 г. не е собственик на автобусите и не ги владее. Постъпва „молба” от 11.06.2009 г. и от взискателя „Мехтранскомерс” АД, в която заявява, че автобусите никога не са били във владение на дружеството, прилага се и договор за спогодба от 07.08.2008 г. с нотариално заверени подписи за доказване, че отношенията с длъжника „Коско” ООД са уредени. На 23.06.2009 г. постъпва справка от КАТ при МВР Варна за собствеността на процесните автобуси.

На 07.09.2009 г. върху втора молба по изп. дело № 2434/05 г. от „Коско” ООД за установяване местонахождението на автобусите е поставена резолюция, че понеже изпълнителното дело се разглежда от Д. Антонова, същото да се докладва на нея.

Отново е изпратено съобщение до КАТ при МВР Варна за представяне на актуална информация за регистрацията и собствеността на процесните два броя автобуси.

На 22.10.2009 г. постъпва трета молба от представител на „Коско” ООД за установяване местонахождението на автобусите. Върху нея е поставена резолюция от 23.10.2009 г. молителят да се яви за справка.

От представена по настоящото дело справка от централна база на КАТ се установява, че първият автобус с рег. № В3102СВ е регистриран като собственост на „Коско” ООД за периода от 22.06.2001 г. – до 20.01.2006 г., а след това от 20.01.2006 г. до 26.01.2006 г. – на „Варна Сити Пропъртис” АД, от 26.01.2006 г. – до 27.12.2006 г. – на Й. Й. Й., от 27.12.2006 г. – 08.01.2007 г. – на Силвия Т. Костадинова, от 08.01.2007 г. – до 22.05.2014 г. „Транстриумф холдинг” АД, от 22.05.2014 г. – до настоящия момент „Транстриумф Груп” КДА. От 08.05.2014 г. – автобусът е спрян от движение. Вторият автобус рег.№ В3103СВ е регистриран като собственост на „Коско” ООД от 22.06.2001 г. – до 20.01.2006 г., а след това от 20.01.2006 г. до 26.01.2006 г. – на „Варна Сити Пропъртис” АД, от 26.01.2006 г. – до 13.12.2006 г. – на З. С. К., от 13.12.2006 г. – 18.12.2006 г. – на Г. П. Й., от 18.12.2006 г. – до 22.05.2014 г. „Транстриумф холдинг” АД, от 22.05.2014 г. – до настоящия момент „Транстриумф Груп” КДА. От 08.05.2014 г. – автобусът е спрян от движение.

От приетата по делото СГЕ се установява, че подписите, положени в писма до КАТ при МВР Варна с изх. № 01.06.2009 г. и 18.09.2009 г. и приложени към изп. дело № 2434/2005 г. не са изпълнени от М.М..

От ССчЕ се установява, че дължимата законна лихва върху сумата от 120 000 лева за периода от 01.02.2011 г. до 07.05.2013 г. /предявяването на иска/ е в размер на 27 995.20 лева.

От САвТЕ се установява, че стойността на процесния автобус с рег. № В3102СВ към мес. януари 2006 г. е в размер на 42 200 лева, а към 01.02.2011 г. в размер на 30 700 лева. Стойността на автобус рег. № В3103СВ към мес. януари 2006 г. е в размер на 40 500 лева, а към 01.02.2011 г. в размер на 28 700 лева. По приетата втора САвТЕ са определени стойности на автобусите към 01.02.2011 г. – всеки от автобусите за сума от 58 500 лева. По приетата тричленна САвТЕ са определени следните стойности: автобус рег. № В3102СВ към 01.01.2006 г. – 99 167 лева, а към 01.02.2011 г. – 52 500 лева. Автобус рег. № В3103СВ към 01.01.2006 г. – 87 500 лева, а към 01.02.2011 г. – 46 667 лева.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Предявеният главен иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД вр. чл. 441 от ГПК.

С оглед обстоятелствената част на предявените обратни искове и твърденията за умисъл от страна на държавните съдебни изпълнители, обратните искове намират своето правно основание в разпоредбата на чл. 54 от ЗЗД вр. чл. 211 вр. чл. 203, ал. 2 от КТ – при условията на пълна имуществена отговорност. Оттук следва, че отговорността съгласно чл. 208, т. 2, когато вредата е причинена от няколко лица, е солидарна. В случая не намира приложение т. 5 от ППВС № 17/18.XI.1963 г., според която отговорността по иска по чл. 54 от ЗЗД не е солидарна. За допустимостта на иска, принципно не е необходимо възложителят първо да е платил, тъй като диспозитивът на решението по обратния иск се постановява при условие (ако възложителят плати).

По главния иск по чл. 49 от ЗЗД:

Предпоставките за уважаването му са кумулативно дадени, което означава, че липсата и на една от тях води до неоснователност на иска, и се установяват по следния начин: 1/ възлагане на работа от ответника 2/ противоправно деяние на изпълнителя 3/ вреда за ищеца по иска 4/ причинна връзка между деянието и вредата 5/ деянието е при изпълнение на възложената работа или по повод изпълнението на същата 6/ вина на извършителя; Вината на извършителя се предполага; останалите предпоставки подлежат на доказване от ищеца.

Съставът на съда намира, че първата предпоставка следва да се счита доказана с оглед обстоятелството, че в случая възложител на работата се явява Министерството на правосъдието доколкото държавните съдебни изпълнители сключват с министъра на правосъдието трудов договор след проведен конкурс на осн. чл. 265 от ЗСВ, респ. чл. 150, ал. 2 от ЗСВ (отм.). Възраженията на Министерството, че е недопустимо воденето на този иск и поради това, че е налице специален ред за отмяна действията на органите на принудителното изпълнение (сега чл. 435 и сл. ГПК) и доколкото същите не са били оспорени и съответно отменени по този ред следва да се посочи, че същото е неоснователно. Съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан от това дали същите действия и бездействия са обжалвани и ако са обжалвани, какво е решението на съда по жалбата (така Решение № 139/31.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1445/2009 г., IV г. о.).

Отделно от това, действията на ДСИ са били обжалвани, вследствие на което същите са били отменени като незаконосъобрази – с решението на ВОС от 09.05.2008 г.

Втората предпоставка от сложния фактически състав на предявения деликтен иск е наличието на противоправно деяние от изпълнителите.

Настоящият състав на съда намира, че в случая в предмета на доказване са въведени твърдения за противоправни действия и бездействия на ДСИ М. и противоправно бездействие от страна на ДСИ М.М.. Противоправното деяние на ДСИ М. се изразява в положително действие – съставяне на Постановлението за възлагане на движими вещи /процесните автобуси/ с изричното посочване в него, че същото е влязло в сила на датата на съставянето му – 18.01.2006 г. и предаването им на формалния купувач „Варна Сити Пропъртис” АД (което дружество така и не придобива права на собственост от постановлението за възлагане доколкото същото е отменено с решението на Варненския окръжен съд на 09.05.2008 г.). Предхождащите действия на ДСИ по опис, предаване за пазене, оценка и т. н. са ирелевантни доколкото се обхващат от крайния акт – постановлението за възлагане – и доколкото в случая не водят до различни правни последици. Противоправността се извежда от разпоредбата на чл. 367, ал. 3 от действащия по това време ГПК (отм.). Съгласно цитираната норма вещи с оценка над 3000 лв., моторните превозни средства, корабите и въздухоплавателните средства, както и вещите, за които не е представено писмено съгласие по ал. 1 в 7-дневен срок от описа, се продават от държавния или частния съдебен изпълнител съобразно правилата за публична продан на недвижим имот по този кодекс. Проданта се обявява съгласно чл. 368, ал. 3 от ГПК (отм.). Държавният или частният съдебен изпълнител предава владението на вещта, след като постановлението за нейното възлагане влезе в сила. В това производство се прилагат правилата на чл. 372, ал. 2 - 6 от с. к. Съгласно чл. 372, ал. 2 от ГПК (отм.) купувачът на вещта става неин собственик, независимо от това, дали вещта е принадлежала на длъжника - това обаче е относимо при влязло в сила постановление. Не се отрича правото на лицата имащи правен интерес да обжалват продажбата, видно от чл. 367, ал. 3 in fine от ГПК (отм.), където е посочено, че приложима е чл. 372, ал. 2-6, но не и ал. 1, според която извършената продажба не може да бъде обжалвана, нито оспорвана по исков ред, т. е. по аргумент от противното – продажбата може да бъде предмет на обжалване и докато не влезе в сила не може да се приложи фикцията на чл. 372, ал. 2 от ГПК (отм.).

Противоправното бездействие на ДСИ М. се изразява в това, че докато е бил ДСИ /до 29.05.2006 г./ не е администрирал и изпратил на ВОС депозираната от ищеца жалба при положение, че е имал тази възможност – възражение от взискателя „Мехтранскомерс” АД на осн. чл. 333, ал. 3 от ГПК (отм.) постъпило на 08.02.2006 г. Отговорността на ДСИ в случая се предполага. Твърдението, че г-н М. умишлено е създал фалшив титул за собственост, е всъщност твърдение за извършено престъпление, което е следвало да бъде доказано в наказателно производство.

По отношение на ДСИ М.М.:

Видно от отговора на исковата молба и на обратния иск /обективирани в един документ – л. 82/ М.М. не въвежда възражения, че процесното изп. дело № 2434/2005 г. не й е било разпределено на доклад, като единствено посочва, че след 2009 г. изпълнителните действия са били извършвани от друг нейн колега. Ответникът е длъжен в отговора на исковата молба да посочи всички свои възражения срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават - чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК и губи възможността да стори това по-късно - чл. 133 ГПК. Ето защо, при незаявено оспорване в отговора на исковата молба на обстоятелството, че изпълнителното дело е било разпределено на нейн доклад до 2009 г., то това обстоятелство следва да се счита за безспорно в процеса и ищецът не е длъжен да ангажира нарочни доказателства в тази насока.” (в този смисъл е Решение № 341 от 6.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 252/2011 г., II г. о.)

Що се отнася до бездействието на ДСИ М.М., настоящият състав на съда намира, че такова е налице, тъй като след като е постъпила на длъжността ДСИ /на 20.07.2006 г./ и при положение, че възражението от взискателя „Мехтранскомерс” АД на осн. чл. 333, ал. 3 от ГПК (отм.) е постъпило преди това - на 08.02.2006 г., не са съществували пречки жалбата да бъда изпратена на ВОС по компетентност. ДСИ М. е изготвила обясненията по чл. 333, ал. 3 от ГПК (отм.) едва на 24.04.2008 г., респ. едва тогава са били изпратени на ВОС, което като времеви период е значително (20.07.2006 г. - до 24.04.2008 г.).

Независимо от горното, съдът намира, че това бездействие на ДСИ М. не се намира в причинно-следствена връзка с твърдяната от ищеца вреда – изготвеното ПВ, респ. с последващата разпоредителна сделка от „Варна Сити Пропъртис” АД, тъй като очевидно колкото и бързо да е била изпратена жалбата на ВОС, нямало е как да бъдат предотвратени сделките, сключени от „Варна Сити Пропъртис” АД на 24.01.2006 г. Бездействието може да се приеме само като косвен фактор, усложнил реализацията на правата на ищеца и въззивник в процеса.

Досежно третата предпоставка, настоящият състав на съда намира, че същата не е доказана от ищеца при условията на пълно и главно доказване. Твърденията са, че ищецът „Коско” ООД е загубил първо фактическата власт върху процесните автобуси (от януари 2006 г.), а впоследствие, след изтичане на 5 години от него момент, т. е. най-късно февруари 2011 г., и правото си на собственост върху тях поради придобиването им по давност от трети лица съгласно чл. 80, ал. 1 от ЗС.

Този извод на ищеца не може да бъде споделен доколкото давността съгласно чл. 84 от ЗС вр. чл. 120 от ЗЗД не се прилага служебно, и правната последица – придобиване на правото на собственост или на друго вещно право – не настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок. До момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост (така изрично Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК).

Не са налице данни да е направено подобно позоваване от трето лице, а освен в предвидените от закон случаи никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд - чл. 26, ал. 2 от ГПК.

В този смисъл следва да се посочи, че регистрациите в КАТ от страна на приобретателите на процесните автобуси нямат правопораждащо действие касателно правото на собственост, както нямат такова действие и самите договори за покупко-продажба с оглед правилото, че никой не може да прехвърли права, които не притежава. След като „Варна Сити Пропъртис” АД не е придобило собствеността на основание ПВ, което е било отменено, така и извършената от дружеството продажба не е имала своя вещно-транслативен ефект, респ. и последващите сделки не са имали такъв.

Релевираните възражения /направени отново във връзка с евентуално хипотетично позоваване на трети лица/ за приложимост на разпоредбата на чл. 78 от ЗС са неоснователни.

Съгласно чл. 78 от ЗС, който придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността, освен когато за прехвърлянето на собствеността върху движимата вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Видно от самата разпоредба и при положение, че за прехвърлянето на собствеността върху автобусите съществува изискване за нотариална заверка на подписите – чл.144, ал.2 ЗДвП, то чл. 78 от ЗС е неприложим.

С оглед на изложеното, и при условие, че предпоставките за уважаването на иска по чл. 49 от ЗЗД следва да са кумулативно дадени, липсата на една от тях – вредата, води до неоснователност на претенцията спрямо Министерството на правосъдието. Не е необходимо да се разглеждат и останалите предпоставки.

Отделно от това, настоящият състав на съда намира за необходимо да посочи, че дори и да беше осъществен фактическият състав на деликтния иск, то възражението за погасителна давност, поради своята основателност, също би довело до отхвърляне на иска.

Началната дата на погасителната давност е моментът на изискуемостта на вземането, а това е денят на извършване на непозволеното увреждане, ако деецът е известен, а ако не е известен – денят на неговото откриване. Не е имало съмнение с оглед ясната разпоредба на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, че вземането възниква от деня на откриване на дееца, както и че от същия момент то става и изискуемо, тъй като от този момент длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. В повечето случаи деецът е известен, поради което давността започва да тече от момента на извършване на деликта. Не е необходимо авторството и деянието да се установяват по някакъв специален ред. Дори и деянието да е престъпление, давността тече от момента на извършването, а не от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпния му характер. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от престъплението трябва да се предяви в петгодишния давностен срок. (така Тълкувателно решение № 5 от 5.04.2006 г. на ВКС по т. д. № 5/2005 г., ОСГК и ОСТК).

С оглед горното, следва да се приеме, че началото на давностния срок за предявяване на иска за вреди, започва да тече от извършването на вредоносното деяние – съставянето на ПВ на 18.01.2006 г. с посоченото в него, че е влязло в сила от същата дата, респ. давността е изтекла на 18.01.2011 г. Оттук следва, че предявеният на 07.05.2013 г. иск е погасен по давност.

Твърдяното бездействие по администриране на подадената въззивна жалба срещу ПВ, пък, само по себе си, не би довело до загуба на собствеността, ако ДСИ не беше създал ПВ – ттитул за собственост с невярно съдържание, а именно, че ПВ е влязло в сила.

Не намира опора в закона становището, че с всяка подадена от ищеца молба до СИ за установяване местонахождението на процесните автобуси се прекъсва давността. Давността се прекъсва в изрично предвидените в чл. 116 от ЗЗД хипотези. Подаване на молба от длъжника за съдействие до съдебния изпълнител не представлява заявяване на претенция за обзщетение за вреди и не може да се приравни на която и да е хипотеза от посочената правна норма.

С оглед неоснователността на главния иск по чл. 49 от ЗЗД, не настъпва условието за разглеждане на обратните искове.

Поради разминаване в правните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на първата, обжалваното решение следва да се отмени в обжалваните части, като вместо него се постанови ново, с което главният иск срещу МП се отхвърли изцяло, ведно с присъждане на разноски за МП за двете инстанции в общ размер от 13643,90 лв., по 5499,56 лв. юрисконсултско възнаграждение за всяка инстанция и д.т. по въззивната жалба в размер на 2644,18 лв. По регресните искове, които са евентуално съединени с главния, въззивната инстанция не дължи произнасяне, предвид несбъдване на условието за разглеждането им.

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 571 от 25.03.2015 година, постановено по гр. д. № 1392/13 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която: Министерството на правосъдието е осъден да заплати на „Коско” ООД – гр. Варна, сумата от 107 200 лева от общо претендираните 214 400 лева, като обезщетение за нанесени имуществени вреди в частичен размер от 120 000 лева по твърдението, че общия е в размер на 240 000 лева, следствие на незаконосъобразни действия и бездействия, извършени от съдебни изпълнители по изп. дело № 2434 по опис на СИС при ВРС за 2005 г., на основание чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, ведно със законната лихва  върху присъдената сума, считано от датата на предявяване на иска 07.05.2013 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 86 от ЗЗД и сумата от 25 009.05 лева представляваща мораторна лихва в размер на законната върху присъдената главница за периода от 01.02.2011 г. до датата на предявяване на иска 07.05.2013 г., при участието на третите лица Л.Х. *** и М.М.И. ***, помагачи на Министерство на правосъдието; и в частта, с която е отхвърлен предявеният от Министерство на правосъдието обратен осъдителен регресен иск за солидарно осъждане на Л.Х.М. и М.М.И. да заплатят сумата 26 000 лева, представляваща част присъденото частично задължение в размер на 107 200 лева от общо установеното по размер обезщетение в размер на 214 400 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 19.07.2013 г. до окончателното им изплащане, и за сумата от 500 лева по претенцията за част от присъдената мораторна лихва в размер на 25 009.05 лева, на основание чл. 211 от КТ; и МП е осъдено да заплати направените от «Коско» ООД, гр. Варна разноски в размер на 5 778.36, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „Коско” ООД, гр. Варна, ЕИК 040012042, срещу Министерство на правосъдието за заплащане на сумата от 107 200 лева от общо претендираните 214 400 лева, като обезщетение за нанесени имуществени вреди в частичен размер от 120 000 лева по твърдението, че общия е в размер на 240 000 лева, следствие на незаконосъобразни действия и бездействия, извършени от съдебни изпълнители по изп. дело № 2434 по опис на СИС при ВРС за 2005 г., на основание чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, ведно със законната лихва  върху присъдената сума, считано от датата на предявяване на иска 07.05.2013 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 86 от ЗЗД и сумата от 25 009.05 лева представляваща мораторна лихва в размер на законната върху присъдената главница за периода от 01.02.2011 г. до датата на предявяване на иска 07.05.2013 г., при участието на третите лица - помагачи Л.Х. *** и М.М.И. ***.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 571 от 25.03.2015 година, постановено по гр. д. № 1392/13 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Коско” ООД срещу Министерство на правосъдието иск за разликата над 107 200 лева до претендираните 120 000 лева по главницата и за разликата над 25 009.05 лева до претендираните 27 995.20 лева по претенцията за мораторна лихва, при участието на третите лица Л.Х.М. с ЕГН ********** *** и М.М.И. ***.

В необжалваната част решението е влязло в сила.

ОСЪЖДА „Коско” с ЕИК 040012042, с адрес на управление – гр. Варна, бул. „Цар Освободител” № 67, вх. Б, ет.3, представлявано заедно и поотделно от К.Х.К. с ЕГН ********** и Христина Косева Косева с ЕГН **********, да заплати на Министерство на правосъдието сумата от 13643,90 лв. съдебно-деловодни разноски за двете инстанции, представляващи минимално адвокатско възнаграждение за двете инстанции, за всяка по 5499,86 лв. и д.т. по въззивната жалба в размер на 2644,18 лв., на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                       ЧЛЕНОВЕ: