Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

115

05.07. 2013 г.,  гр. Варна

        

                                       В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А 

         Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение на трети юли две хиляди и тринадесета година, в публично заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маринела Дончева

     ЧЛЕНОВЕ: Иван Лещев

                      Петя Петрова

                                           

Секретар:  В.Т.                  

Прокурор: С.Андонов

Като разгледа докладваното от съдия П.Петрова въззивно гр.д. № 280 по описа на съда за 2013 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на А.С.Г., чрез адв. Р.М. против решение № 732/09.04.2013 г., постановено по гр.д. № 2641/2012 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен, предявения от А.С.Г. против Прокуратурата на Р България и ОД на МВР – Варна иск за солидарното им осъждане да заплатят сумата от 60 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение по дознание № 409 по описа на IV – то РПУ – Варна, завършило в съдебната фаза с оправдателна присъда постановена по НОХД № 3093 по описа на ВРС за 2010 г., влязла в законна сила на 06.06.2011 г., ведно със законната лихва считано от 06.06.2011 г., на осн. чл.2, ал.1, т.2, пр.1 от ЗОДОВ.

Въззивникът е сочил, че решението в обжалваната му част е неправилно – незаконосъобразно и необосновано, като е молил за отмяната му и постановяване на друго, с което искът му да бъде уважен. Настоявал е и за присъждане на сторените по делото разноски. Изложил е съображения, че изводите на окръжния съд са несъответни на събраните по делото доказателства, с които били доказани претърпените от него неимуществени вреди.

В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител е поддържал жалбата.

Ответниците – Прокуратурата на Р България и ОД МВР – Варна не са подали писмен отговор на жалбата.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция, ОД МВР –Варна чрез  юрисконсулт Й. е настоявала за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Прокуратурата на РБългария, чрез прокурор Андонов,  е изразила становище за уважаване на въззивната жалба и отмяна на отхвърлителното решение на първата инстанция до размер на сумата от 1 000 лв.

Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, като извърши служебна проверка за валидността и допустимостта на обжалваното решение, намира същото за валидно и допустимо. По правилността му, апелативният съд намира следното:

Пред Окръжен съд - Варна е бил предявен иск от А.С.Г. против Прокуратурата на Република България и ОД на МВР Варна за солидарното им осъждане да заплатят обезщетение в размер на 60 000 лв. за неимуществени вреди, изразяващи се в неприятни изживявания, накърняване на доброто му име в обществото, засягане на репутацията и достойнството му, влошаване на отношенията му с близки и познати, негативно отражение в семейните му отношения и в работата му, силен стрес при посещение на полицията в дома му и на работното му място, тревоги и притеснения от самите наказателни процедури, ограничения на правата му с налагане на мярка за неотклонение „подписка” и възпрепятстване възможността да напуска пределите на страната, както и от неразумния срок на наказателното производство, вследствие незаконното му обвинение в престъпление по чл. 196, ал.1, т.2 НК, във вр. с чл.195, ал.1, т.4 и 5 от НК, за което бил оправдан с влязла в сила на 06.06.2011 г. присъда по НОХД № 3093/2010 г. по описа на ВРС на основание чл. 2, ал. 1, т.2 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.06.2011 год. до окончателното й изплащане. Претендирал е за присъждане на законни лихви от увреждането и за заплащане на разноските по делото.

Ответникът ОД МВР – Варна с писмения си отговор е оспорил иска: - не следвало да носи солидарна отговорност за вреди наред с прокуратурата, която осъществявала пряко ръководство и контрол на действията на разследващите в предварителното производство, а и дознателят изразил мнение за прекратяването му; - вредите били недоказани; - процедурите при водене на досъдебното производство били спазени; - по конкретното дело не била налагана забрана за напускане пределите на страната, като такава мярка спрямо ищеца била взета по друго дело; - ищецът бил многократно осъждан и изтърпявал наказания „лишаване от свобода”;

Прокуратурата на Република България е оспорила иска по основание и размер с подадения  писмен отговор на исковата молба: - Липсвали доказателства за твърдените в исковата молба вреди и за наличието на причинна връзка с обвинението; - евентуално е поддържал, че претендираното обезщетение е било завишено; - наложената му лека мярка за неотклонение „подписка” не е променила начина му на живот; - за продължителното разследване вина имал самия ищец, който след промяната на адреса си не  го е посочил, което наложило и спиране на наказателното производство; - Наказателното производство през 2001 г. е било образувано срещу неизвестен извършител, като Г. е бил привлечен като обвиняем по него едва на 15.10.2008 г.

От доказателствата по делото се установява, че дознание № 409/2001 год. по описа на IV РПУ – Варна е било образувано  на 21.08.2001 год. срещу неизвестен извършител, за извършено престъпление по чл. 195, ал.1, т.4 от НК. Още през 2001 г. по него са били привлечени уличени лица, но ищецът не е бил между тях. Пратените до него призовки не са му били връчени, поради невъзможността да бъде намерен. Независимо, че наказателното производство е било образувано в средата на 2001 г., ищецът е бил привлечен като обвиняем по него с постановление на мл. дознател при ОД на МВР –Варна от 15.10.2008 г. и със същия акт му е била наложена мярка за неотклонение „подписка”. По делото няма никакви доказателства, преди този момент спрямо ищеца да са били извършвани каквито и да било процесуални действия от разследващите, като за първи път той е бил разпитан на 15.08.2008 г. Затова, без значение са извършените преди това по дознанието действия /заключително постановление за прекратяване на полицейското производство от 18.04.2006 г.; постановление от 28.04.2006 г. за връщане за допълнително разследване; постановление за спиране на досъдебното производство от 09.05.2007 г. до издирване на А.С.Г.; възобновяване на досъдебното производство с от 03.06.2008 г.; продължаване срока на разследването два пъти за по два месеца/.

След привличането на ищеца като обвиняем от 15.10.2008 г., е било издадено заключително постановление от 28.10.2008 г., а разследването е било предявено на 18.12.2008 г. Обвинителният акт е бил внесен в съда и по него е било образувано  НОХД 6355/2008 г. по описа на ВРС, приключило с осъдителна присъда № 539/2009 г., с която Г. е бил признат за виновен в извършване на престъпление чл. 196, ал.1, т.2, вр.чл.195, ал.1, т.4 и т.5 от НК , като му е било наложено наказание „лишаване от свобода" за срок от една година, което да изтърпи в затвор при първоначален строг режим. Присъдата е била отменена с решение № 27/02.02.2010 г. по ВНОХД № 1627/2009 г. на ВОС и делото - върнато на прокуратурата. На 14.04.2010 г. е било извършено отново привличане на ищеца в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 196, ал.1, т.2, вр. чл.195, ал.1, т.4, пр.1 и пр.2, вр. чл.20, ал.2 НК и е бил извършен нов разпит, а на 17.05.2010 г. ищецът е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 196, ал.1, т.4 пр.1 и пр.2, вр. чл.20, ал.2 от НК /кражба при опасен рецидив/ и отново е бил разпитан. Разследването е било предявено отново на 19.05.2010 г., като на 21.05.2010 г. е издадено и заключително постановление на разследващ полицай с мнение за предаване на съд. Изготвеният обвинителният акт е внесен в съда на 15.06.2010 г. и по него е било образувано НОХД 3093/2010 г., приключило с потвърдена от окръжния съд с решение № 180/ 06.06.2011 г. на ВОС по ВНОХД № 542/2011 г. оправдателна присъда № 115/2011 г. от 10.03.2011 г. на ВРС за престъплението по чл. 196, ал.1, т.2, вр. чл.195, ал.1, т.4, пр.1 и пр.2, вр. чл.20, ал.2 НК /влязла в сила на 06.06.2011 г./.

По конкретното дело на ищеца е била налагана единствено мярка за неотклонение „подписка”. Ограничението му да напуска пределите на страната е било вследствие на наложена му принудителна административна мярка за периода 14.06.1995 г. до 26.01.2012 г. по друго дело – сл.дело № 2001/1994 г. на ОСлС Варна.

От приложената справка за съдимост е установено, че А.С.Г. е осъждан и ефективно е изтърпявал наказания „лишаване от свобода”. Така ищецът е осъждан: - по НОХД № 909/1978 год. с влязла в сила присъда от 10.08.1978 год. на лишаване от свобода за срок от една година и два месеца при общ режим в ТВУ – Бойчиновци за престъпление по чл. 325, ал.2, вр. чл.20, ал.2, вр. чл.63, ал.1 т.4 вр. чл.54 от НК /квалифициран състав на хулиганство/; - по НОХД № 384/1978 год. по описа на ВРС с влязла в сила присъда на 14.10.1978 год. е осъден на лишаване от свобода от една година и пет месеца при общ режим, определена по реда на чл.23 от НК за престъпление по чл. 195, ал.1, т.5 вр. чл.63, ал.1 т.3 и чл.54 НК /квалифициран състав на кражба/; - по НОХД № 1386/1978 год. по описа на ВРС с влязла в сила присъда от 08.06.1979 год. на лишаване от свобода за срок от три години за престъпление по чл.256, ал.1 вр. чл.20, ал.2 и чл.54 от НК /грабеж/; -  по НОХД № 222/1991 год. по описа на ВРС с влязла в сила присъда от 01.04.1991 год. на лишаване от свобода от една година, което е отложено с изпитателен срок от четири години за престъпление по чл. 325, ал.2 вр. Чл.54 от НК /квалифициран състав на хулиганство/; - по НОХД № 1380/1995 год. по описа на ВРС в сила от 06.06.1996 год. на лишаване от свобода за срок от седем години за престъпление по чл.152, ал.3 т.1 вр. ал.1 т.2 вр. чл. 54 НК /квалифициран състав на изнасилване/, като на основание чл.68 от НК е приведена в изпълнение и влязлата в сила присъда по НОХД № 222/91 год.; - по НОХД № 4484/2006 год. по описа на ВРС е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, за извършено в периода от 12 до 17.02.2007 г. в гр. Варна престъпление по чл. 196, ал.1, т.2, вр. чл. 195, ал.1, т.3, 4 вр. чл.20, ал.2, чл. 55, ал.1, т.1 от НК /кражба при опасен рецидив/.

В затвора в гр.Варна, А.Г. е изтърпявал наказание „лишаване от свобода” в периодите: от 18.08.1978 г. до 28.09.1981 г., от 09.05.1995 г. до 29.06.1999 г. и от 26.03.2007 г. до 08.06.2008 г.

Във връзка с твърденията на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди със соченото в исковата молба изражение по делото е разпитан един свидетел – Р.А., чиито показания не могат да бъдат кредитирани от съда, защото показанията й не се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства, а напротив противоречат им. При установеното от писмените доказателства, а и от изнесеното в писмената защита на страната в първата инстанция, че по конкретното наказателно дело спрямо ищеца не са били извършвани никакви процесуални действия от образуването му през 2001 г. до момента, в който той е бил открит и привлечен като обвиняем на 15.10.2008 г., показанията на свидетелката, че полицията го е прибрала през 2001 г. и след това постоянно го е викала за разпит напълно им противоречат. Отчитайки тези противоречия и предвид наличието на близката родствена връзка с ищеца и липсата на достатъчно конкретни данни относно здравословното му състояние, трудовата му заетост, отношенията с близките и приятелите, относими към релевантния за спора период и с воденото срещу него незаконно наказателно преследване, изнесените от свидетелката данни в тази насока не могат да бъдат ценени. Затова, като не е дал вяра на свидетелските показания, окръжният съд не е допуснал процесуално нарушение и оплакванията на въззивника в тази връзка са неоснователни.

Липсват доказателства, че ищецът се е ползвал с авторитет в обществото и с незаконното обвинение е била накърнена дълбоко неговата репутация и добро име. Напротив, той е лице с криминално минало, с укоримо от обществото поведение, с множество предишни осъждания за тежки престъпления /освен за кражби и хулиганство, той е осъждан за грабеж и изнасилване/, и е изтърпявал неколкократно в значителен период от време ефективно наказание „лишаване от свобода” в Затвора Варна, като последното такова е било за кражба при опасен рецидив, непосредствено преди повдигане на незаконното обвинение.

Не са налице никакви доказателства, че той е изживял много тежко това незаконно обвинение, че отношенията му със семейството и с близките му са се влошили, че не е могъл да се задържи на работа, поради напрежението на което е бил подложен, че е бил в изключително силен стрес в продължителен период от време от почти 10 години, което да се дължи на незаконното обвинение. Недоказано е също така, наложената му най-лека мярка за неотклонение „подписка” да се е отразила на обичайния му начин на живот, както и да е бил възпрепятстван да пътува в чужбина, имайки предвид наложената му по друго дело принудителна административна мярка – забрана за напускане пределите на страната, действала и в срока на незаконното обвинение.

Обвиняването на ищеца в престъпление по чл. 196, ал.1, т.2, вр. чл. 195, ал.1, т.3, 4 вр. чл.20, ал.2, чл. 55, ал.1, т.1 от НК /кражба при опасен рецидив/ и оправдаването му покриват хипотезата на чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ /стара редакция на текста/, която гласи, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано.

Тъй като самото досъдебно производство е осъществявано от разследващия орган /дознател, респ. разследващ полицай при Четвърто РУ при ОД на МВР Варна/, наред с Прокуратурата на РБ пасивно легитимиран да отговаря по иска е и ОД на МВР – Варна, като на основание чл. 53 ЗЗД вр. & 1 от ЗР на ЗОДОВ отговорността им е солидарна. Т.е. за увреждането от незаконното обвинение държавата понася отговорността чрез двата органа.

Според чл.4 от ЗОДОВ, държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.

Отговорността по чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ /предишна редакция/ има обективен характер  и се ангажира във всички случаи на незаконно обвинение, т.е. във всички случаи, при които лицето, срещу което е било повдигнато обвинение  е било оправдано от съда. Тази отговорност се носи независимо от обстоятелството, че всички процесуално – следствени действия са били извършени в съответствие с изискванията на НПК, както и независимо от обстоятелството, че първоначално при започване на производството данните са сочили на необходимост от провеждане на разследване на това лице. По тази причина всички вреди, които са произтекли за ищеца от незаконно обвинение следва да бъдат обезщетени.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ /стара редакция/, от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и срокът на наказателното преследване, както и характера на престъплението по повдигнатото обвинение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие.

Наказателното производство срещу ищеца е продължило в разумен срок, от привличането му като обвиняем на 15.10.2008 г. до оправдаването му с влязла в сила присъда на 06.06.2011 г., около две години и осем месеца, като по отношение на него е била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка”. Той не е търпял и ограничение за напускане пределите на страната, защото такава забрана му е била наложена по друго дело. С оглед обсъденото по-горе, не е доказано по делото да е било опозорено доброто му име в обществото, да са били влошени отношенията му с близки и познати и в семейството му, да е било влошено здравословното му състояние и да не е могъл да се задържи на робота, поради изживявания стрес. От друга страна логично и житейски оправдано е ищецът да имал негативни изживявания заради незаконното обвинение в престъпление, което не е извършил. Преценявайки ги с оглед личността му и несъобразения с нормите за поведение живот - наличието на предишни осъждания за тежки престъпления, включително и извършени такива при рецидив, ефективно изтърпяваните наказания „лишаване от свобода” и приемайки, че те не са засегнали емоционалната му сфера с такъв интензитет като при неосъждано за тежки престъпления лице и съобразявайки обществения критерий за справедливост и стандарта на живот в страната намира, че справедливо е обезщетение в размер на сумата от 1 000 лв. До този размер предявеният иск се явява основателен и следва да бъде уважен, ведно със законните лихви от 06.06.2011 г. - датата на влизане в сила на оправдателната присъда, до окончателното му изплащане.

Поради частичното несъвпадане на изводите на окръжния съд, с тези на настоящата инстанция, обжалваното решение следва да бъде отменено до размер на сумата от 1 000 лв. и искът до този размер - уважен, като в останалата част за горницата над 1000 лв. до претендираните 60 000 лв., решението на първата инстанция за отхвърляне на иска следва да бъде потвърдено. С оглед частичното уважаване на иска, решението подлежи на отмяна и в частта на присъдените в полза на ОД на МВР разноски за юрисконсултско възнаграждение.

С оглед изхода от спора и на основание чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ, Прокуратурата на РБ и ОД на МВР – Варна следва да заплатят на ищеца сторените от него разноски в размер на 25 лв.  – платена държавна такса за двете инстанции, както и сумата от 70 лв., съразмерна на уважената част от иска, част от платения адвокатски хонорар на процесуалния му представител за двете инстанции.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ решение № 732/09.04.2013 г., постановено по гр.д. № 2641/2012 г. по описа на Варненския окръжен съд, В ЧАСТТА с която е отхвърлен, предявения от А.С.Г. против Прокуратурата на Република България и ОД на МВР – Варна иск по чл.2, ал.1, т.2, пр.1 от ЗОДОВ за солидарното им осъждане да заплатят обезщетение за неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение по дознание № 409 по описа на IV – то РПУ – Варна, завършило в съдебната фаза с оправдателна присъда постановена по НОХД № 3093 по описа на ВРС за 2010 г., влязла в законна сила на 06.06.2011 г., ДО РАЗМЕР НА СУМАТА ОТ 1 000 лв., ведно със законната лихва върху нея от 06.06.2011 г., както и в ЧАСТТА на  присъдените в полза на ОД на МВР - Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 650 лв., като вместо това ПОСТАНОВИ:

ОСЪЖДА, на осн. чл. 2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ /стара редакция/, Прокуратурата на Република България, гр.София, бул. „Витоша” №2 и ОД на МВР гр.Варна, ул.”Цар Калоян” №2, да заплатят солидарно на А.С.Г. с ЕГН ********** *** А, сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 196, ал.1, т.2, вр. чл. 195, ал.1, т.3, 4 вр. чл.20, ал.2, чл. 55, ал.1, т.1 от НК, по което е бил оправдан с влязла в сила на 06.06.2011 г. оправдателна присъда № 115 от 10.03.2011 г. на ВРС по НОХД № 3093/2010 г., ведно със законните лихви от 06.06.2011 г. до окончателното му изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА  решение № 732/09.04.2013 г., постановено по гр.д. № 2641/2012 г. по описа на Варненския окръжен съд в останалата му отхвърлителна част за горницата над 1 000 лв. до  60 000 лв.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, гр.София, бул. „Витоша” №2 и ОД на МВР гр.Варна, ул.”Цар Калоян” №2, да заплатят солидарно на А.С.Г. с ЕГН ********** *** А, сумата от 25 лв. платени държавни такси за двете инстанции, както и сумата от 70 лв. съразмерна на уважената част от иска, част от платеното адвокатско възнаграждение за двете инстанции.

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването на препис от него на страните и при условията на чл.280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: