Р Е Ш Е Н И Е

 

103/15.10.2019 г.

 

гр.Варна

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ:            МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

                                РОСИЦА СТАНЧЕВА

 

при секретаря Ю.К.

като разгледа докладваното от съдия Р. Станчева

въззивно гражданско дело № 282 по описа за 2019год.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, образувано по жалба на С.К.К. и С.М.М. – К., чрез процесуалния им представител адв.Ш. против решение № 78/04.04.2019г. на ОС – Шумен, постановено по гр.д. № 6/2019г., с което са отхвърлени предявените от въззивниците против М.С.К. и Н.Н.Ц. /с фамилно име К. към момента на завеждане на делото/ искове за прогласяване нищожността на договор за покупко- продажба на недвижим имот – ½ ид.ч. от апартамент № 53, находящ се в гр.Шумен, бул.“Ришки проход“ № 34, вх.1, ет.11, с идентификатор 83510.671.142.9.52, ведно с прилежащите му избено помещение № 53 и 1,9262% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж, обективиран в нот.акт № 122, том VІІ, д. № 1057/2011г. на нотариус с рег. № 24 на НК, като привиден, на основание чл.26 ал.2 ЗЗД и за обявяване действителността на прикритото съглашение – договор за дарение, сключен между въззивниците като дарители и надарен М.С.К., на основание чл.17 ал.1 ЗЗД.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, постановено при неправилна преценка на събраните по делото доказателствата и в противоречие с процесуалния и материалния закон. Твърди се, че съдът не е обсъдил всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, в резултат на което е направил необосновани изводи за неоснователност на предявените искове, в частност неправилно е прието, че представеното по делото обратно писмо, изходящо от страни по сделката, признанието на единия от ответниците, явяващ се задължителен необходим другар, както и неплащането на цената по сделката, не разкриват твърдяната симулация. Сочи се, че съдът е смесил двата иска, без да разгледа основанията на всеки един поотделно, неправилно е интерпретирал въведените от въззивниците твърдения за относителна симулация, прикриваща договор за дарение, сключен между тях и единия от приобретателите, не е обсъдил всички техни доводи за твърдяната симулация, направил е изводи въз основа на недопустими свидетелски показания досежно част от обстоятелствата, за които са били разпитвани ангажираните от ответната страна свидетели, не са обсъдени представени по делото доказателства относно финансовите възможности на страните. Излагат се доводи по съществото на спора. Навеждат се и оплаквания относно законността на съдебния състав, постановил обжалваното решение.

Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното решение и постанови друго, с което исковите претенции да бъдат уважени, ведно с присъждане на разноски за двете инстанции.

         В с.з., чрез процесуален представител жалбата се поддържа.

В срока по чл.263 ГПК са постъпили отговори и от двамата ответници. М.К. не оспорва жалбата и изложените в нея оплаквания. Н.Ц. изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което и иска неговото потвърждаване, ведно с присъждане на разноски.

Първоинстанционното производство пред ОС – Шумен е образувано след постановено по в.гр.д. № 130/2018г. на същия съд обезсилване на решение № 938/15.12.2016г. на РС – Шумен като недопустимо поради нарушаване правилата за родовата подсъдност на спора. Докладчик по въззивното дело безспорно е била с-я Хаджииванова, която впоследствие е определена чрез Централизираната система за случайно разпределение на делата за докладчик по гр.д. № 6/2019г. и е постановила обжалваното пред настоящата инстанция съдебно решение.

Съгласно разпоредбата на чл.22 т.5 ГПК не може да бъде съдия по делото лице, което е взело участие в решаването му в друга инстанция. По смисъла на така цитираната разпоредба основание за отвод би съставлявало само хипотеза, в която съдията е участвал в друга инстанция при разрешаването на спора по същество, но не и в случаите, когато е бил член на състав, който се е произнесъл по процесуален въпрос, касаещ валидността на обжалван пред него съдебен акт. Ето защо не е налице основанието на чл.22 т.5 ГПК.

Не са налице и основания по см. на чл.22 т.6 ГПК /доколкото в жалбата и в проведеното о.с.з. са изразени съмнения в безпристрастността на съдията отново с оглед воденото преди това въззивно производство/, тъй като по в.гр.д. № 130/2018г. не са извършвани действия, вкл. и по събиране на доказателства, създаващи предпоставки за формиране на предварително убеждение от съда относно разрешаването на правния спор по същество.

Предмет на исковата защита са предявени от въззивниците С.К. и С.К. искове с правно основание чл.26 ал.2 пред.5 ЗЗД и чл.17 ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на ½ ид.ч. от недвижим имот – апартамент № 53, находящ се в гр.Шумен, ул.“Ришки проход“ № 34, ведно с прилежащото му избено помещение и ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж, сключен между тях и въззиваемите с нот.акт № 122/2011г. на нотариус с рег. № 24, като привиден и за обявяване действителността на прикритото съглашение – договор за дарение, сключен между въззивниците като дарители и надарен само въззиваемия М.С.К., на основание чл.17 ал.1 ЗЗД. По тези два иска се е произнесъл и първоинстанционния съд.

                Наведените в исковата молба твърдения са, че през 2003г. въззивниците са закупили процесния апартамент, като част от продажната цена е заплатена с получени от продажбата на друг техен имот средства, а остатъка със заемни средства – теглен ипотечен кредит. Сочат, че целта на покупката е била да осигурят жилище на сина си М., за когото е бил предназначен и продаден преди това имот, поради което и след закупуването на ап.53 семейството му е заживяло в него. През 2011г. въззиваемите са поискали от въззивниците да им прехвърлят собствеността върху апартамента, като изричното настояване на въззиваемата Н.Ц. е било сделката да бъде оформена като покупко-продажба. В противен случай, същата твърдяла, че ще напусне съпруга си, както и че няма да роди второ дете. Мотивирани от това да не станат причина за разпадането на семейството на сина си и след консултация с адвокат са взели решение ½ ид.ч. от имота да бъде дарен на М., а прехвърлянето на другата ½ ид.ч. формално да бъде извършено с договор за покупко-продажба. Твърдят, че никога не са имали намерение да продават каквато и да е била част от жилището, както и че никога не са получавали вписаната в нот.акт за продажбата цена от 9 000 лева. Действителната им воля е била ап.53, вкл. и продадената ½ ид.ч. от него, да бъде дарен единствено на сина им, което обстоятелство е било обективирано в съставено непосредствено след изповядване на сделката обратно писмо, подписано от тях и сина им. Посочено е още, че от м.септември 2015г. ответниците са във фактическа раздяла и висящ процес за развод.

            В срока по чл.131 ГПК исковете са оспорени само от въззиваемата Н.Ц.. Същата твърди, че процесният договор е сключен в изпълнение на постигнати още при закупуването през 2003г. на ап.53 от въззивниците уговорки между страните, че същият се придобива за тях, като след изплащане на цената от страна на въззиваемите приобретателите ще им прехвърлят собствеността. Причината за придобиването на апартамента на името на родителите на съпруга й било обстоятелството, че като военен М.К. имал право на суми за квартирни, от които средства не искал да се лишава. В подкрепа на тези твърдения сочи, че въззиваемите сами са избрали процесния апартамент, тегленият от въззивника С.К. ипотечен кредит фактически е изплатен от тях, като ежемесечно съпругът й е заплащал дължимите погасителни вноски, давайки на ръка следващата се сума на баща си, както и е погасил остатъка с изтеглен от него през 2005г. потребителски кредит. Относно посочената в нот. акт продажна цена от 9 000 лева твърди, че същата е изплатена на продавачите към 01.12.2011г., като 6000 лева от нея, представляващи равностойността на 3 000 евро, са получени от баба й, а останалите 3 000 лева са средства от отпуснат на М.К. кредит от Банка ДСК. Оспорва представеното по делото обратно писмо, както и сочи, че не й е било известно неговото съставяне, обективираната в него воля и намерение също не й е била известна към датата на сключване на договора за покупко-продажба, както и че като страна по сделката никога не е имала намерение апартаментът да бъде придобит само от съпруга й, при това безвъзмездно. Твърди, че още от закупуването през 2003г. го е владяла с намерение за своене. Навежда доводи за симулативност на настоящия процес, с оглед настъпилата през 2015г. фактическа раздяла и заведеното от съпруга й бракоразводно дело.

            С отговора си по чл.131 ГПК въззиваемият М.К. изцяло признава основателността на предявените искове и фактическите твърдения на въззивниците, оспорвайки възраженията и твърденията на ответницата Н.Ц., че процесният апартамент е закупен от родителите му за тях, с уговорки за бъдещо прехвърляне, както и че са заплащали каквито и да било суми за неговото придобиване, вкл. и погасяване кредита на баща му. Поддържа изразеното от него в обратното писмо изявление за симулативност на процесния договор и че действителната воля на страните по него е дарение само в негова полза.

            Съдът, като взе предвид наведените във въззивната жалба оплаквания, становищата на страните по съществото на спора, събраните по делото доказателства и приложимия закон, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

             С нот.акт № 122, том VІІ, д. № 1057/01.12.2011г. на нотариус с рег. № 024, въззивниците С.К. и С.К. са продали на сина си М. К. и съпругата му Н.К. 1/2 ид.ч. от ап.53, находящ се в гр.Шумен, ул."Ришки проход" № 34, вх.1, ведно с прилежащото му избено помещение и ид.ч.от общите части на сградата и правото на строеж, за сумата от 9 000 лева, получена от продавачите към датата на сключване на договора, съобразно удостоверените в нот.акт волеизявления, при данъчна оценка на продаваната част 28 697,10 лева. На същата дата останалата 1/2 ид.ч. от имота е дарена от въззивниците само на сина им М.К., съгласно договор за дарение, обективиран в нот.акт № 123/01.12.2011г.

            Така продаденият, респ. дарен имот е притежаван от праводателите в режим на СИО и придобит от тях по нот.акт № 135, том ІІ, д.№ 204/2003г. на нотариус с рег. № 019, за сумата от 20 000 лева, от която 10 000 лева са изплатени в брой в деня на продажбата, а останалите 10 000 лева платими чрез разрешен жилищен кредит от Банка ДСК.

            Между страните не е налице спор, а това се установява и от ангажираните по делото гласни доказателства, че от 1999-2000г. въззиваемите са заживяли на семейни начала, като от 2001г. са обитавали закупен от въззивниците с нот.акт № 17/2001г. апартамент № 104, находящ се в гр.Шумен, жилищен блок "Марица", отчужден през м.ХІІ 2002г. След закупуването на процесния апартамент № 53 М. и Н. са живеели в него до настъпването на фактическата им раздяла през 2015г. В хода на първоинстнационното производство бракът между тях, сключен на 04.09.2004г. е прекратен с развод, постановен по гр.д.№ 1588/2016г. на РС - Благоевград.

            Основните спорни въпроси по фактите са как и с чии средства е погасен изтегления от С.К. жилищен кредит вр. закупуването на ап.53 през 2003г., респ. какви са били уговорките между страните досежно този апартамент към датата на придобиването му от въззивниците, налице ли е плащане на посочената в нот.акт № 122/2011г. продажна цена от страна на въззиваемите и с какви средства, респ. съответства ли обективираната в този нот.акт воля на страните по сделката на действителната им и ако не, то каква е прикритата сделка.

            За установяване твърденията за привидност на процесната покупко-продажба като доказателство на първо място е представено "обратно писмо", изходящо само от въззивниците и въззиваемия М.К. /авторството на последния, с оглед предприетото от въззиваемата оспорване е установено от приетата в първоинстанционното производство СГЕ/. Същото обективира волеизявления, че сключеният с нот.акт № 122/2011г. договор е симулативен относно посоченото в него придобивното основание "покупко-продажба" и прикрива действително постигнато съгласие за дарение на процесния имот в полза само на М.К.. В т.3 и 4 от коментираното доказателство е посочено, че С. и С. К. не са получавали сумата от 9 000 лева, а М.К. признава, че той и съпругата му не са плащали същата.

            Въззивниците, които носят доказателствената тежест за установяване твърденията си за привидност на процесния договор не твърдят, че това т.нар. "обратно писмо" съставлява пълен обратен документ, разкриващ симулацията. Същото не изхожда от всички страни по сделката, доколкото въззиваемата Ц. е участвала при сключването й и фигурира като приобретател, наред със съпруга си, поради което и се явява страна по договора. По тази причина и направеното от последния признание в това съглашение с прехвърлителите относно симулативния характер на договора, прикриващ дарение само в негова полза не я обвързва, независимо от обстоятелството, че имотът е придобит в режим на  СИО /арг. и от разпоредбата на чл.217 ГПК/.  Цитираното писмо, както и признанието на въззиваемия, направено в настоящия процес не биха обвързали бившата му съпруга, дори и тя да не беше страна по процесния договор, предвид обстоятелството, че същата черпи права от сделката и по силата на изричната разпоредба на чл.21 ал.1 СК /в т.см. е и константната съдебна практика, напр. решение № 464/2010г. по гр.д. № 1069/2009г. на ВКС, І г.о., решение № 91/2011г. по гр.д. № 2969/2008г. на ВКС, ІV г.о., решение № 299/2014г. по гр.д. № 7298/2013г. на ВКС, ІV г.о. и др./.

            Ето защо, представеното „обратно писмо“ в случая съставлява начало на писмено доказателство, правещо твърдяната симулация вероятна и в същото време процесуална предпоставка за допустимостта на свидетелските показания по см. на чл.165 ал.2 ГПК, при това по отношение на всички страни по сделката, както в полза на страната, която твърди наличието на привидност, така и в полза на оспорващата страна. Свидетелските показания са допустими за всички обстоятелства, относими към установяване действителните отношения между страните, вкл. уговорки вр. сключване на оспорваната сделка и в частност за наличието на постигнати отпреди съглашения между страните, касаещи предмета на сделката /недвижимия имот/ и извършени по тях плащания. В тази връзка, настоящият състав намира възраженията на въззивниците за недопустимост на ангажираните от въззиваемата Н.Ц. гласни доказателства досежно твърденията й за предходни уговорки между страните по придобиването на процесния апартамент от въззивниците през 2003г. и погашения по ипотечния кредит на С.К. за неоснователни.

            Неоснователни са и възраженията на въззиваемата Ц. за недопустимост на свидетелските показания за разкриване на симулацията спрямо нея /същата счита, че като самостоятелна страна по сделката спрямо нея няма обратно писмо, а представеното такова доколкото не изхожда и от нея не съставлява начало на писмено доказателство/. Съображенията на съда за това са, че към датата на сключване на процесната сделка въззиваемите са в брак, поради което и придобитото от тях не е в обикновена съсобственост, а в режим на СИО, т.е. бездялова съсобственост. Съгласно разпоредбата на чл.21 СК възмездно придобитото по време на брака е общо на съпрузите, независимо на чие име е придобито, т.е. същите имат еднакво материално-правно положение в отношенията им с насрещната страна. Участието и на двамата в сделката не променя това обстоятелство, поради което и порокът на сделката /видът на симулацията/ ще е еднакъв и за двамата съпрузи. Ирелевантно е и обстоятелството, че към настоящия момент СИО е прекратена поради настъпилия развод между въззиваемите, тъй като преценката за валидността на сделката е към датата на сключването й.

            Ето защо, при направата на изводите си по съществото на спора съдът взема предвид всички събрани по делото гласни доказателства, ценени съобразно разпоредбата на чл.172 ГПК по отношение показанията на св.К.К. и св.Т.Ц. и в съвкупност с останалия доказателствен материал.

            Съгласно показанията на св.К. и св.Б.С. родителите на въззиваемия М.К. са искали да закупят жилища, за да обезпечат тримата си сина. В тази връзка през 2001г., след получено обезщетение при пенсиониране от страна на С.К. същите са придобили два апартамента в Тракийския квартал, като между братята никога не е имало спор кое за кого от тях ще остане. Поради това и след като към този момент въззиваемите вече са живеели заедно им е бил предоставен закупения апартамент на ул."Марица", а на св.К. ***. За третия брат, според показанията на този свидетел е било предназначено жилището, в което са живеели родителите им. Впоследствие, през 2002г. и двата апартамента са продадени, а получените суми са вложени в закупуването на други два апартамента - процесния и таванско помещение, за които отново се е знаело кое за кой от братята ще бъде предназначено /ап.53 за М., а второто за свидетеля/. С оглед на това и двамата свидетели сочат, че М. и Н. са участвали в огледите на ап.53, а след закупуването му са се нанесли да живеят в него. Св.К. сочи също така, че при нито една от покупките, както през 2001г., така и през 2003г. родителите му не са търсили пари от децата си, а продажната цена е плащана от тях и с техни средства, вкл. и банков кредит, не знае брат му М. да е давал пари на родителите си или да е погасявал кредита на баща си. През 2011г. по настояване на въззиваемата М. е поискал от родителите си да им прехвърлят процесния апартамент, при това сделката да бъде оформена като покупко-продажба, с мотив да бъдат защитени и нейните интереси, но за което те не са били съгласни. И двамата свидетели сочат, че по този повод между бившите съпрузи са възниквали скандали, като Н. е заплашвала, че ако не им прехвърлят апартамента няма да роди второ дете, което мотивирало съпруга й да настоява пред родителите си за прехвърляне на имота. Впоследствие и след консултация с адвокат същите се съгласили на компромисен вариант - 1/2 да бъде дарена на М., а прехвърлянето на другата 1/2 ид.ч. да бъде оформена като покупко-продажба, като според показанията и на двамата свидетели не е бил обсъждан въпрос за заплащане на пари, както и не знаят такива да са давани. Св.С. заявява в показанията си, че при водените с въззиваемите разговори във връзка прехвърлянето на собствеността Н. е посочвала, че иска да участва в сделката, за да са защитени нейните интереси, но никога не е заявявала, че са давали по-рано пари на въззивниците, или че уговарят заплащане на суми, както и че семейството им винаги е изпитвало финансови затруднения - същите не са се ограничавали от нищо, но М. постоянно теглил кредити, включително взимал пари на заем и от свидетеля, като към 2005г. му дължал около 4 500 лева, за погасяването на което задължение също теглил кредит.

            Съдът изцяло кредитира така коментираните свидетелски показания като взаимно кореспондиращи и допълващи се, вътрешно непротиворечиви и кореспондиращи на установеното от приетите по делото писмени доказателства и ССЕ - удостоверение № 6179/28.12.2016г., съгласно което в края на 2000г. С.К. е получил обезщетение при пенсиониране в размер на 18 365.70 лева, както и сумата от 1 731.30 лева; нотариални актове за закупуване през 2001г. от въззивниците на ап. № 2 и ап. № 104, за продажбата на същите през 2002г. и закупуването на два нови жилищни имота от тях през 2003г., единия от които процесния; удостоверения от Банка ДСК и справки относно погасяването на тегления от С.К. жилищен кредит в размер на 10 000 лева, с което е заплатена част от продажната цена на ап. № 53 при закупуването му през 2003г. и заключението на ССЕ, установяващи, че погасителните вноски са правени чрез месечни удръжки от негова банкова сметка, ***дсрочно погасяване, извършени на 14.12.2005г. в размер на сумата от 6 481.60 лева и на 11.01.2006г. на сумата от 2 957.49 лева, за които няма запазени доказателства от кого са извършени; доказателства за финансовото състояние на въззиваемите /в частност за теглени от М.К. потребителски кредити/ и трудовата им заетост.

            Установеното от показанията на св.К. и св.С. досежно обстоятелствата по сключване на процесната сделка не се опровергава от проведеното от въззиваемата Н.Ц. насрещно доказване. Показанията на ангажираната от нея свидетелка Т.Ц., нейна майка, сочещи, че още при закупуването на процесния апартамент през 2003г. е била постигната уговорка, че след изплащане на цената му от страна на въззиваемите същият ще им бъде прехвърлен, че същата е изплатена чрез погасяване ипотечния кредит на въззивника С.К. и заплащане на сумата от 9 000 лева непосредствено преди продажбата на 1/2 през 2011г., формирана от получени от бабата на въззиваемата 6 000 лева и теглен от М.К. през м.ноември 2011г. потребителски кредит, са изолирани и неподкрепени от останалия доказателствен материал. Обстоятелството, че въззиваемите са участвали в избора при закупуването на апартамента от въззивниците през 2003г. и че същият им е бил предоставен за живеене не е достатъчно да обоснове извод за постигнато съглашение между страните, че след изплащане от тях на заплатената за придобиването му цена процесният апартамент ще бъде прехвърлен на въззиваемите. Същото е израз на житейски обоснованото желание на родителите да подпомагат своите деца, подкрепен от установеното от показанията на св.К. и св.С. за съществувала между тримата братя неформална подялба относно закупените от родителите им имоти. В същото време не се установява каквото и да било плащане от страна на въззиваемите чрез твърдяното погасяване на кредита на С.К.. Изцяло изолирани и непочиващи на лични възприятия са показанията на свидетелката Ц. досежно това твърдение. Същата заявява, че дъщеря й и зет й са внасяли месечните вноски на името на баща му, което противоречи на твърденията на въззиваемата в отговора й по чл.131 ГПК, че погасяването е извършено чрез давани ежемесечно пари на ръка на бащата на съпруга й. Показанията на свидетелката се опровергават и от установеното от посочените по-горе писмени доказателства, че това е ставало чрез удръжки от разплащателната сметка на С.К., обслужваща кредита, като няма данни въззиваемите да са внасяли суми по нея, включително и двете вноски на каса по предсрочното погасяване. Видно от извлечението по банковата сметка на С.К., от която е погасяван кредита постъпленията по нея са само от изплащана пенсия, но не и от правени вноски.

Неподкрепени са показанията й и в частта относно твърденията за предоставени от въззиваемите суми за предсрочното погасяване на въпросния кредит. Действително от представените писмени доказателства и ССЕ се установява, че на 12.12.2005г. е усвоен отпуснат на въззиваемия М.К. потребителски кредит в размер на 10 172 лева, а на 14.12.2005г. за погасяване на ипотечния кредит на С.К. на каса е била внесена сумата от 6 481.60 лева. Доказателства, подкрепящи показанията на св.Ц., че това е част от тегления от зет й кредит по делото няма. Същата няма и преки впечатления относно това обстоятелство. Близостта в датите на отпускане на кредита в полза на М.К. и тази по погасителната вноска не е достатъчно да обуслови извод, че това са средства, предоставени от въззиваемия, при това в изпълнение на уговорки по изплащане цената на апартамента. Още повече, че с тази сума не е извършено пълно погасяване на кредита, както се твърди от въззиваемата и свидетелката. Окончателното погасяване е извършено на 11.01.2006г. чрез вноска на каса в размер на 2957.49 лева.

Обстоятелството, че въззиваемият М.К. е осъден за неправомерно получени в периода 2009 - 2010г. суми за т.нар. "квартирни" не е достатъчно да обоснове защитаваната от въззиваемата теза и показанията на св.Ц., че именно желанието да не се лишава от получаването на тези компенсации от работодателя му е мотивирало страните през 2003г. процесният апартамент да бъде придобит от родителите му, на за тях и с уговорката след изплащане на цената му да им бъде прехвърлен, именно поради липсата на доказателства, сочещи за последвало плащане на придобивната му цена към 2005г. /към който момент се сочи в показанията на св.Ц., че въззиваемите са изпълнили задължението си за това и са започнали разговори за прехвърляне на собствеността/.

            Не се установяват по категоричен начин и твърденията на въззиваемата досежно плащането на сумата от 9 000 лева, в частност на даването за част от цената на сумата от 3 000 лева, съставляваща размер на отпуснат на съпруга й в края на м.ноември 2011г. потребителски кредит в размер на 3 000 лева /3 130 лева с дължимата такса/ и на сумата от 6 000 лева, предоставени от баба й. Показанията на св.Ц. досежно първата сума, освен че не почиват на лични възприятия, не са подкрепени от други доказателства, се разколебават и от приетите по делото писмени доказателства за извършени от М.К. плащания за такси по двете сделки по прехвърляне на имота, за което самият той твърди, че е използвал сумите по този кредит /такси и разноски за адвокат/, както и от заключението на ССЕ. Съгласно последното кредитът е усвоен като на 30.11.2011г. е изтеглена наведнъж сумата от 2 000 лева, а остатъкът от 1 000 лева е теглен на части от банкомат в периода 21.11.2011г. – 01.12.2011г. Ако сумата от 3 000 лева е била предназначена за покриване на част от продажната цена, то подобен начин на усвояване на кредита е нелогичен.

            Не се установява и влагане на сумата от 6 000 лева, дори и да се приемат за достоверни показанията на св.Ц., че същата е предоставена от бабата на въззиваемата, въпреки противоречието в показанията й относно вида на валутата в която е била дадена тази сума /при първоначалното изслушване свидетелката сочи, че е предоставила въпросната сума в лева, а при повторното разглеждане на спора - в евро, като в същото време в обясненията си по чл.176 ГПК въззиваемата сочи, че са й дадени в лева/.

            Съвкупния анализ на така обсъдените доказателства, вкл. и изходящото от въззниците и въззиваемия К. "обратно писмо", обуславят и крайния извод на съда, че страните по процесната сделка са постигнали съгласие за прехвърляне на правото на собственост, но без насрещно поето задължение за заплащане на посочената в нот.акт продажна цена както от въззиваемия М.К., така и от въззиваемата Ц. - налице е изрично признание на единия от приобретателите, а от доказателствения материал не се установява водени преговори и постигнати съглашения относно цената, не се установява и такава да е платена, визираната в нот.акт цена е значително по-ниска от данъчната оценка на имота. Това прави сключената с нот.акт № 122/2011г. сделка привидна, в хипотезата на относителна симулация, поради което и на основание чл.26 ал.2 предл.5 ЗЗД същата е нищожна.

            Ето защо, предявеният иск за прогласяване тази нищожност е основателен и следва да бъде уважен.

            Основателността на иска по чл.26 ал.2 ЗЗД обаче не предпоставя и уважаването на иска за обявяване действителността на прикритата сделка. За да бъде същият основателен е необходимо да се докаже постигнато и от двете страни съгласие действителните им отношения да покриват фактическия състав на твърдяната от ищцовата страна прикрита сделка. В хипотезите, когато такова не се докаже, респ. се установи, по възражение на ответната страна или от доказателствения материал е видно, че действителната воля е различна от твърдяната, т.е. прикрива друга сделка или че претендираната прикрита сделка е недействителна поради определен порок, то искът по чл.17 ал.1 ЗЗД подлежи на отхвърляне, независимо от уважаването на иска за нищожност. Правото на заинтересованата страна, ползваща се от действителнатата прикрита сделка да установи същата в отделен исков процес няма да бъде преклудирано.

            В настоящия случай, съдът намира, че не се установява постигнато съглашение процесният недвижим имот /привидно продадената 1/2 ид.ч./ да бъде безвъзмездно придобита само от въззиваемия М.К.. Съгласие за такова от страна на въззиваемата, участваща като страна по симулативната сделка не се доказва. От показанията на всички свидетели, вкл. и на св.Ц. се установява, че волята й да придобие права в съсобствеността е ясно манифестирана - същата не само категорично се е противопоставяла придобиването на имота да бъде чрез дарение само в полза на съпруга й М., но и е настоявала да участва в покупко-продажбата. Св.Сребков сочи, че при водените спорове относно прехвърлянето на имота, Н. е заявявала, че иска сделката да бъде оформена като покупко-продажба, за да защити и "своите интереси". Св.Ц. също свидетелства за желанието на дъщеря й апартаментът да бъде прехвърлен на съпрузите, а не само на М..

            За това, че липсва постигнато съгласие в твърдения от въззивниците смисъл сочи и обстоятелството, че представеното по делото "обратно писмо" е съставено без участието на въззиваемата, дори отново според показанията на св.Сребков същото умишлено е изготвено без нейното знание веднага след изповядване на процесната сделка.

            Ето защо тази искова претенция се явява неоснователна.

            Поради частичното несъвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на ОС – Шумен, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която искът с правно основание чл.26 ал.2 ЗЗД е отхвърлен и вместо него постановено друго в изложения по-горе смисъл. В частта относно исковата претенция по чл.17 ал.1 ЗЗД първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

По разноските:

Разноски са претендирани както от въззивниците, така и от въззиваемата Ц. за всички инстанции. С оглед на това и предвид различния изход от спора с постановения такъв от първоинстанционния съд решението му в частта за разноските също следва да бъде ревизирано.

Съобразно представените списъци по чл.80 ГПК направените от въззивниците С. и С. К. разноски във всички инстанции, вкл. при първоначалното разглеждане на делото от РС и от ОС - Шумен като въззивна инстанция са в размер на 6 449.81 лева. От тях, на основание чл.78 ГПК въззиваемата Н.Ц. следва да им заплати половината, съответстваща на уважения иск или сумата от 3 224.91 лева.

Дължимите от въззивниците в полза на Н.Ц. разноски за всички инстанции, съобразно отхвърлената част от исковите претенции са в размер на 3 339.61 лева.

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И

 

            ОТМЕНЯ  решение № 78/04.04.2019г. на ОС – Шумен, постановено по гр.д. № 6/2019г., в частта, в която е отхвърлен предявения от С.К.К. и С.М.М.-К. против М.С.К. и Н.Н.Ц. /с фамилно име К. към момента на завеждане на делото/ иск за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот – ½ ид.ч. от апартамент № 53, находящ се в гр.Шумен, бул.“Ришки проход“ № 34, вх.1, ет.11, с идентификатор 83510.671.142.9.52, ведно с прилежащите му избено помещение № 53 и 1,9262% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж, обективиран в нот.акт № 122, том VІІ, д. № 1057/2011г. на нотариус с рег. № 24 на НК, като привиден, на основание чл.26 ал.2 ЗЗД, както и в частта за разноските И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

            ОБЯВЯВА за нищожен сключения между С.К.К. и С.М.М.-К., от една страна и М.С.К. и Н.Н.Ц. /К. по нот.акт/ договор за покупко-продажба на недвижим имот – ½ ид.ч. от апартамент № 53, находящ се в гр.Шумен, бул.“Ришки проход“ № 34, вх.1, ет.11, с идентификатор 83510.671.142.9.52, ведно с прилежащите му избено помещение № 53 и 1,9262% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж, обективиран в нот.акт № 122, том VІІ, д. № 1057/2011г. на нотариус с рег. № 24 на НК, като привиден /при условията на относителна симулация/, на основание чл.26 ал.2 ЗЗД.

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявения от С.К.К. и С.М.М.-К. против М.С.К. и Н.Н.Ц. /с фамилно име К. към момента на завеждане на делото/ иск за обявяване действителността на прикритото съглашение – договор за дарение, сключен между въззивниците като дарители и надарен М.С.К., на основание чл.17 ал.1 ЗЗД.

ОСЪЖДА Н.Н.Ц., ЕГН **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на С.К.К., ЕГН ********** и С.М.М.-К., ЕГН **********, двамата с адрес *** сумата от 3 224.19 лева /три хиляди двеста двадесет и четири лв. и 19 ст./, представляща съдебни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за всички инстанции, на основание чл.78 ГПК.

ОСЪЖДА С.К.К., ЕГН ********** и С.М.М.-К., ЕГН **********, двамата с адрес *** ДА ЗАПЛАТЯТ на Н.Н.Ц., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 3 339.61 лева /три хиляди триста тридесет и девет лв. 61 ст./, представляща съдебни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за всички инстанции, на основание чл.78 ГПК.

Решението може да се обжалва с касационна жалба при условията на чл.280 ГПК пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                              2.