Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

124

15.07.2016 г.,  гр. Варна

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

            Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение, на шести юли, през две хиляди и шестнадесета година, в публично заседание в следния състав:

         ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен Славов

    ЧЛЕНОВЕ: Петя Петрова

                       Мария Маринова

секретар: В.Т.

прокурор:

като разгледа докладваното от съдия П. Петрова въззивно гр.д. № 303 по описа на съда за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по две жалби:

- по въззивна жалба на Д.И.К., Н.Р.К. и Т.Р.К., подадена чрез адв. Б.Ж., против решение № 45 от 15.01.2016 г., постановено по гр.д. № 2930/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което са уважени, предявените от П.Д.К. срещу тях искове, както следва:

 срещу Д.И.К.: - по чл.17, ал.1 вр. чл. 26, ал.2, пр.5 ЗЗД, като е установено, че договорът, сключен на 28.11.2006 г. с нотариален акт № 58, т. VI, рег.№ 6312, н.д. № 897 по описа за 2006 на нотариус, вписан под 12 в НК, с който Д.И.К. прехвърля безвъзмездно на П.Д.К. собствената си ½ идеална част от недвижим имот: 137,97 кв.м. ид.части, представляващи 80,40 % ид.части от шести последен тавански етаж от сградата в гр.Варна, бул. „Мария Луиза” №11, съставляващ по КККР на гр.Варна обект с идентификатор  1035.1504.221.1.5, заедно с припадащите се към етажа идеални части от общите части на сградата и 37,68 % ид.части от дворното място е привиден и прикрива договор за продажба на описания имот за цена 57 500 евро, получена изцяло, развален по право след отстранението й; - по чл. 189, ал.1 ЗЗД Д.И.К. е осъдена да върне сумата от 57 500 евро, представляваща платената цена по договора, развален поради съдебно отстранение на купувача и е осъдена да заплати сумата от 1 465,98 лв. разноски по договора,     ведно със законните лихви върху тях от датата на предявяване на исковете – 16.09.2013 г. до окончателното им изплащане;

срещу Д.И.К., Н.Р.К. и Т.Р.К. искове: - по чл. 189, ал.1 от ЗЗД, като те са осъдени да върнат на П.К. (всеки от тях) по 19 166,67 евро, представляващи платена цена по развален, поради съдебното отстраняване на купувача, договор за продажба на ½ ид.част от горния недвижим имот, сключен на 29.11.2006 г. с нот. акт №70, т. VI, рег.№ 6349, н.д. №908 по описа за 2006 г. на нотариус, вписан под № 12 в НК,  както и да й заплатят (всеки от тях) по 374,87 лв., представляващи заплатени от купувача разноски по договора; - по чл. 191, ал.1 ЗЗД да й заплатят (всеки от тях) по 2 620,32 лв., представляващи сторени от ищцата разноски по воденото с третото лице гр.д. № 1296 по описа за 2010 г. на ВОС, ведно със законната лихва върху тях от предявяването на исковете – 16.09.2013 г. до окончателното им изплащане и на осн. чл. 78, ал.1 ГПК са осъдени да заплатят сумата от 18 252,78 лв. - сторени по делото разноски.

Жалбоподателите са навели оплаквания за недопустимост, поради произнасяне свръх петитум и за неправилност, поради противоречие с материалния закон, поради нарушение на съществени съдопроизводствените правила и необоснованост на обжалваното решение, като са молили за отмяната му и отхвърляне на исковете с присъждане на разноските по делото. Съображенията за недопустимост на решението са свързали с произнасянето на съда в диспозитива на решението, без надлежно сезиране, за това, че прикритият договор е развален по право и че цената е платена. Неправилността на решението са намерили в погрешните изводи на съда за разваляне по право, с влизане в сила на съдебното решение по чл.108 от ЗС, на двата договора; с произнасянето по иска за относителна симулация при евентуално вече развален по право и недействащ договор; в приетата добросъвестност на купувача при наличие на вписан акт за частна общинска собственост на имота; в нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане и преценка на доказателствата, включително и допускане на свидетели за установяване на факти, за които законът е постановил забрана да се установяват с показанията им; неизключване от доказателствата по делото на доказана с експретизите на вещите лица неавтентичност на предварителния  договор и погрешната му оценка с оглед на останалите доказателства по делото, както и извода за несъщинско признание на дълга от Д. К.. Съдът не изложил съображения за привидност на цената по втория договор за продажба и необосновано направил извод за основателност на исковете за връщането й от продавачите, като се позовал и на неотносима към конкретния казус съдебна практика. Неправилно ценил като начало на писмено доказателство предварителния договор и по отношение на ответниците Н. и Т. К., при доказана неавтентичност на техните подписи и неприложимост на разпоредбата на чл. 165, ал.2 от ГПК, а освен това ги осъдил по житейско предположение, предвид заявеното, че не помнят общата получена цена. Окръжният съд не обосновал с допустимите доказателства и изводите си, че първата ответница е получила цена в размер на 57 500 евро, че е погасила кредита си именно с получената от тази сделка цена, както и че по втория договор за продажба на останалата идеална част от имота е била договорена същата цена.

Насрещната страна П.К., чрез адв. П.С., с писмения си отговор е оспорила жалбата по подробно развити съображения по всяко от наведените оплаквания. Молила е за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноските по делото.

- по въззивна жалба на Д.И.К., Н.Р.К. и Т.Р.К., подадена чрез адв. Б.Ж., против решение № 435/04.04.2016 г. от 04.04.2016 г., постановено по същото дело САМО В ЧАСТТА МУ, с която е оставена без уважение молбата им за поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в решение № 45/15.01.2016 г. по гр.д. № 2930 по описа за 2013 г. на ВОС, като са молили за отмяната му в тази част и уважаване на молбата с допускане на поправката на явната фактическа грешка чрез постановяване на диспозитив за установяване неистинността и изключване на предварителния договор от 15.08.2006 г. от доказателствата по делото. Оплакванията са за неправилност на  решението на окръжния съд, постановено в производството по чл. 247 от ГПК, предвид наличието на предпоставките за уважаване на молбата им и допускане на поправка на очевидна фактическа грешка – обективиране в диспозитива на решението на формирания в мотивите извод относно резултата от производството по оспорване истинността на документа по чл.193 ГПК – установената неистинност на документа.

Насрещната страна П.К., чрез адв. П.С., е подала писмен отговор на жалбата, с който е оспорила същата по съображения за липсата на предпоставките за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в решението, доколкото съдът се произнася по оспорване истинността на документа само в мотивите на решението си.

Въззивните жалби на Д.И.К., Н.Р.К. и Т.Р.К., подадени чрез адв. Б.Ж., против решение № 45 от 15.01.2016 г. и против решение № 435 от 04.04.2016 г., В ЧАСТТА, с която е оставена без уважение молбата им за поправка на очевидна фактическа грешка, двете постановени по гр.д. № 2930/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд са подадени в срок, от лица разполагащи с правен интерес от обжалването им, като неизгодни за тях, редовни са и допустими.

По жалбата на Д.И.К., Н.Р.К. и Т.Р.К. срещу решение № 435 от 04.04.2016 г., В ЧАСТТА, с която е оставена без уважение молбата за поправка на очевидна фактическа грешка:

Решението по чл. 247 ГПК е правилно и следва да бъде потвърдено. Както е прието в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г. на ВКС IV г.о., оспорването на писмен документ по чл.193 от ГПК прилича по съществото си на инцидентен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК, но не е самостоятелна искова претенция, за да могат да се прилагат по аналогия указанията на ВС, дадени в ТР № 87-1954-ОСГК ВС РБ за произнасяне по оспорването в диспозитива на съдебното решение. Целта на производството по чл.193-194 следва да се обсъжда при изграждане на фактическите и правни изводи на решаващия съд или то да бъде изключено, като неистинско от доказателствения материал. Определението по чл.194, ал.2 ГПК е от същество за доказването. Ако не се е произнесъл с нарочен акт преди даване ход на устните прения, съдът коментира този въпрос в мотивите на своето решение, като заключението му не намира отражение в диспозитива на акта по същество. В чл. 236 ГПК е определено съдържанието на диспозитива на съдебното решение и в него не намират място определенията, свързани с изключването или не на доказателствените средства, нито тези определения подлежат на самостоятелно обжалване. В този смисъл, в настоящия казус предвид липсата на изрично определение с извода на съда от оспорването истинността на документа – предварителен договор, окръжният съд е дължал произнасяне само в мотивите на своето решение, но не и в диспозитива на същото. Затова, в случая не е била налице липса на отразена в диспозитива, формирана в мотивите воля на съда, а от там – и основанията по чл.247 от ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка, до какъвто извод е достигнал и окръжния съд в решението си по чл. 247 ГПК с отхвърлянето на молбата.

По жалбите срещу решение № 45 от 15.01.2016 г., постановено по гр.д. № 2930/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд:

Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка,  намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Окръжният съд се е произнесъл по въведения от страните предмет на делото, като е разгледал именно предявените от ищцата искове и не е постановил нещо различно от поисканото, излизайки извън неговите рамки.

Допълнително включения в диспозитива на съдебното решение текст, че договорът е развален по право и цената е платена, не съставлява произнасяне по отделен, непредявен иск, а е само въпрос на редакция и текстовото  изписване на диспозитива на решението по предявените и разгледани от съда искове за разкриване на относителната симулация по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД и чл.17, ал.1 ЗЗД.  Затова и оплакванията на въззивниците за недопустимост на първоинстанционното решение са неоснователни.

По правилността на обжалваното решение и с оглед  наведените оплаквания и служебните си задължения да следи за приложението на императивните правни норми, съдът намира следното:

Предмет на производството пред първата инстанция са били исковете на П.Д.К.:

 срещу Д.И.К.: - по чл.17, ал.1 вр. чл. 26, ал.2, пр.5 ЗЗД за установяване привидността на договора за дарение от 28.11.2006 г., сключен с нотариален акт № 58, т. VI, рег.№ 6312, н.д. № 897 по описа за 2006 на нотариус, вписан под 12 в НК, с който Д.И.К. прехвърля безвъзмездно на П.Д.К. собствената си ½ идеална част от недвижим имот: 137,97 кв.м. ид.части, представляващи 80,40 % ид.части от шести последен тавански етаж от сградата в гр.Варна, бул. „Мария Луиза” №11, съставляващ по КККР на гр.Варна обект с идентификатор  1035.1504.221.1.5, заедно с припадащите се към етажа идеални части от общите части на сградата и 37,68 % ид.части от дворното място и разкриване на прикрития с него  договор за продажба на описания имот за цена 57 500 евро; - по чл. 189, ал.1 ЗЗД за осъждане на Д.И.К. да върне сумата от 57 500 евро, представляваща платената цена по договора, развален поради съдебно отстранение на купувача, както и сумата от 1 465,98 лв. разноски по договора.

срещу Д.И.К., Н.Р.К. и Т.Р.К.: - по чл. 189, ал.1 от ЗЗД, за осъждането им да върнат на П.К. (всеки от тях) по 19 166,67 евро, представляващи платена цена по развален, поради съдебното отстраняване на купувача, договор за продажба на ½ ид.част от горния недвижим имот, сключен на 29.11.2006 г. с нот. акт №70, т. VI, рег.№ 6349, н.д. №908 по описа за 2006 г. на нотариус, вписан под № 12 в НК,  както и да й заплатят (всеки от тях) по 374,87 лв., представляващи заплатени от купувача разноски по договора; - по чл. 191, ал.1 ЗЗД да й заплатят (всеки от тях) по 2 620,32 лв., представляващи сторени от ищцата разноски по воденото с третото лице гр.д. № 1296 по описа за 2010 г. на ВОС.

Ответницата Д.К. е признала иска за привидност на договора за дарение от 28.11.2006 г. и за разкриване на прикрития договор за продажба при цена 57 500 евро, както и погасяване на задължението за плащане на цената по този договор до размер на 10 000 евро, като е оспорвала,         че остатъка до пълния размер й е заплатен. Тримата ответници са оспорвали твърдението на ищцата за разваляне на договора за продажба по право с отстраняването й от имота от третото лице, по воденото срещу нея дело за собственост по иска по чл.108 от ЗС, като са развили съображения за необходимостта от предявяване на отделен иск по чл.87, ал.3 от ЗЗД за развалянето. Навели са възражения срещу твърдението за сключване на втория договор за продажба от 29.11.2006 г. при цена от 57 500 евро и за симулативност на вписаната такава в този договор – 36 000 лв. Отделно са навели и възражения за недобросъвестност на ищеца – купувач, който при сключване на договора знаел за правата на третото лице върху имота и за неоснователност на исковете за връщане на платената цена и разноските. Оспорили са и твърденията за получаване на плащане от купувача за цена над вписаната в договора за продажба, т.е. над 36 000 лв. По отношение на претенцията на ищцата за разноските по воденото срещу нея дело по чл.108 ЗС са настоявали да са платили половината.

Установено е по делото от разпита на свидетелите И.Н. (съдружник и управител на счетоводна кантора „Поликонсулт” през 2006 г.) и И. К. (съдружник и настоящ управител на счетоводната къща), а и страните не са спорили, че ищцата се е занимавала със счетоводна дейност и е съдружник в счетоводна къща - „Поликонсулт” ООД, а първата ответница е упражнявала дейност като брокер на недвижими имоти и дружествата, в които е участвала („К. ВБ” ООД, „К. Пропърти мениджмънт” ЕООД и „Ки Пи Ем” ООД – посочени от свидетеля Калчев, който лично е водил счетоводството им) са били абонаментно счетоводно обслужвани от първата в периода от 2004 г. до около 2009 г. Между ищцата и първата ответница са съществували близки отношения на взаимно доверие и уважение, а заради съвместната работа и често са контактували. През лятото на 2006 г., поради разширяване дейността на счетоводната къща и необходимостта от по-голям офис търсели подходящ имот, а първата ответница предложила за продажба съсобствената с децата й (втория и третия ответник) идеална част от такъв в центъра на града – 137,97 кв.м., представляващи 80,4% идеални части от шести последен тавански етаж  от сграда в гр.Варна, бул. „Мария Луиза” №11, състоящ се от четири стаи, коридор и сервизно помещение, целият с площ от 171,60 кв.м., заедно с идеалните части от сградата и 37,68 кв.м. от дворното място. Знаело се, включително и от разглежданите в офиса документи за собствеността, че останалата идеална част се притежава от община Варна. Предложението било широко обсъждано от съдружниците в счетоводната къща както с оглед икономическите въпроси и възможностите за покупката му от дружеството, така и за реалните възможности за ползването му като офис, за необходимостта от обособяване на една стая за ползване от съсобственика (общината), за техническото му състояние и нуждата от ремонт (на огледа присъствал лично и свидетеля Н.) и в тази връзка за намаляване на първоначално предложената цена. Заради отказа от банките на счетоводната къща („Поликонсулт” ООД) да бъде отпуснат голям банков кредит за покупката на имота и възможността такъв да бъде получен от П.К., съдружниците решили имотът да бъде закупен от последната лично, а след това и отдаван под наем на дружеството, а от наемната цена да се погасяват вноските по кредита. И двамата свидетели са сочили да са виждали предварителен договор за продажбата. При преговорите с продавачите, свидетелите не са участвали, като знание за техните уговорки имат от П.К. и обсъждането на продажбата в офиса.

Като собственик на продавания имот, Д.К. се е легитимирала за ½ ид.част от него по договор за покупко-продажба от 24.07.2001 г. и за още 1/6 ид.част от него – и по наследство от своя съпруг Росен К., а децата й Н.Р.К. и Т.Р.К. – всеки за по 1/6 ид.част от продавания имот по наследство от баща им Росен К..

На 28.11.2006 г., оформен с нотариален акт № 58, т. VI, рег.№ 6312, н.д. № 897 по описа за 2006 г. на нотариус, вписан под 12 в НК, е бил сключен договор за дарение, с който Д.И.К. дарила на П.Д.К. собствената си ½ идеална част от имота (идеалната част от него). В същия ден (28.11.2006 г.) те подписали и споразумение, с което заявили, че в истинските им отношения, договорът за дарение е продажба, извършена при цена от 57 500 евро, които купувачът П.Д.К. се задължава да заплати на продавача Д.И.К., както следва: 10 000 евро продавачът е получил от купувача, преди подписване на нотариалния акт, а останалата част от цената в размер на 47 500 евро П.К. се задължава да заплати на Д.К. в срок до 24.12.2006 г. Това споразумение има характер на обратно писмо, което пълно доказва привидността на договора за дарение и разкрива действителния договор за продажба за ½ ид.ч. от имота, цената от 57 500 лв. и служи за разписка относно извършеното предварително плащане на част от нея в размер на сумата от 10 000 евро. С оглед на това и предвид признанието на ответниците, се налага извода, че договорът за дарение е симулативен (нищожен) и прикрива действителен договор за продажба на идеалната част от имота при цена 57 500 евро.

Също на 28.11.2006 г., П.К. подписала с ТБ „МКБ Юнионбанк” АД договор, с който банката й предоставила кредит в размер на 102 000 евро за покупка на недвижимия имот  - 137,97 кв.м., представляващи 80,4 % идеални части от последен шести тавански етаж на сграда в гр.Варна, ул.”Мария Луиза” №11, ведно с припадащите се ид.части от дворното място (т.е. кредитът е теглен за плащане на цена за покупката на целия имот от тримата ответници), при обезпечение с договорна ипотека върху закупувания имот. Уговорено е било усвояването на кредита да започне да тече след учредяване на договорната ипотека и с краен срок 28.12.2006 г.

На следващия ден - 29.11.2006 г., е бил сключен договор между ищцата и тримата ответници за продажбата на останалата ½ ид. част от имота им, оформен с нотариален акт №70, т. VI, рег.№ 6349, н.д. № 908 по описа за 2006 г. на нотариус, вписан под № 12 в НК при цена от 36 000 лв., за която продавачите са декларирали като получена напълно преди подписване на нотариалния акт. Продавачите са декларирали също така, че са единствени собственици на продавания имот и освен с вписана договорна ипотека от 25.08.2005 г., обезпечаваща задължение на „К. пропърти мениджмънт” ЕООД към „Първа инвестиционна банка” АД имотът не е обременен с други тежести и не е предмет на правни спорове. Според приложения по делото нотариален акт, с тази договорна ипотека върху имота предмет на продажбата, ответниците и продавачи по договора за продажба са обезпечили задължение на посоченото дружество, чийто едноличен собственик на капитала е Д.К., по договор за кредит овърдраф в размер на 75 000 евро. Предвид последователността на двете сделки и симулирането на дарението на идеална част и последвалата продажба с оглед знанието, че се продава идеална част от съсобствен имот, се налагат извода, че договорите са били сключени така, за да се избегне предлагането на общината (за която страните са знаели, че има част в собствеността) да изкупи продадената идеална част от имота.

Веднага след подписване на договора за продажба, на 29.11.2006 г., с нотариален акт 71, т. VI, рег. № 6350, н.д. № 909 по описа за 2006 г. при същия нотариус, вписан под № 12 в НК, е бил сключен между П.К. и ТБ „МКБ Юнионбанк” АД и договора за ипотека на имота в полза на банката за обезпечаване на отпуснатия на купувачката кредит за плащане на продажната му цена.

На следващия ден - 30.11.2006 г., съгласно уговорката за началния срок за усвояване на кредита след учредяване на обезпечението (вписване на договора за ипотека в полза на „МКБ Юнионбанк” АД), П.К. е изтеглила на два пъти сумата от 100 950 евро – първо 75 000 евро в 11.56 часа, а след това в сумата от 25 950 евро в 16.12 часа. В същия ден, в 12.11 часа, с вносна бележка продавачката Д.К. е внесла в полза на „К. пропърти мениджмънт” ЕООД, по сметката му в Първа инвестиционна банка, сумата от 75 000 евро. От съдържанието на писмо изх.№ 263-822 от 12.06.2015 г. от  Първа инвестиционна банка (Фибанк) се установява, че с внесената от Д.К. сума от 75 000 евро е било погасено изцяло задължението на „К. пропърти мениджмънт” ЕООД (чийто едноличен собственик на капитала и управител е Д.К.) към банката по договора за кредит овърдрафт за 75 000 евро. За произход на средствата, К. посочила договор за продажба. В същия ден е била подадена от Първа инвестиционна банка и молба-съгласие за заличаване, на учредената в нейна полза от ипотекарните гаранти – настоящи ответници за обезпечаване на отпуснатия на „К. пропърти мениджмънт” ЕООД кредит, ипотека върху прехвърления на ищцата недвижим имот.

Във връзка с твърдението за симулативност на сключения на 28.11.2006 г. с първата ответница Д.К. договор за дарение, като прикриващ такъв за продажба на ½ ид.част от имота и за симулативност на цената от 36 000 лв. при действителна от 57 500 евро по договора за продажба за останалата ½ ид.част от имота, сключен с тримата ответници на 29.11.2006 г., П.К. се е позовала на предварителен договор за продажба от 15.08.2006 г., сключен с продавачите Д., Н. и Т. Кирови, според който  срещу задължението за прехвърляне на собствеността е обещала да плати цена от 150 000 евро, от която 15 000 евро платен задатък в деня на подписване на договора, а остатъкът от 135 000 евро – чрез кредит от 105 000 евро и 30 000 евро лични средства.

Ответниците са оспорили истинността, в частност авторството си върху документа, като са твърдяли, че той не е подписан от тях. В тази връзка е било открито от окръжния съд производство по реда на чл. 193 от ГПК за проверка истинността на документа и са били допуснати и изслушани четири съдебно- почеркови експертизи, от които една с участието на едно вещо лице и три с участието на по три вещи лица.

Предварителният договор е частен диспозитивен документ. Като частен документ, той се ползва с обвързваща съда формална доказателствена сила  относно авторството, щом е подписан. Съгласно разпоредбата на чл. 180 от ГПК, частни документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени  от тези лица. В случая, съгласно чл. 193, ал.3 от ГПК, тежестта за доказване неистинността на документа се носи от оспорващите, доколкото те са посочени като подписали го в качеството на продавачи лица.

За да направи изводите си относно проверката по чл.194 от ГПК, съдът кредитира заключението на вещите лица д-р Д. М. Н., П. Х. Т.и В. Д. Б. № 15/ ДОК -244, депозирано по делото с вх. № 33822/12.11. 2015 г. и изслушано в съдебно заседание от 27.11.2015 г. (четвърта поред експертиза), защото това заключение е максимално пълно, аргументирано и обосновано при използван от специалистите много по-голям обем сравнителен материал от подписите на оспорващите (допълнително още девет документа – нотариални актове и договор за доброволна делба) в сравнение на останалите експертизи, при които вещите лица са работили освен по снетите в протоколите сравнителни образци и подписите от АИС „БДС” послужили за издаване на документи за самоличност, само въз основа на по един нотариален акт за лицата  Н. и Т. К. и по два нотариални акта за изследване на подписа на Д.К.. Освен това, при последното заключение от 27.11.2015 г. на изследване е бил поставен и въпроса за наличието на „автоподлог” в подписа на Д.К., докато първите две заключения не са имали такава задача, а по третото заключение (вх. № 3404 от 02.02.2015 г.), също изготвено от вещите лица д-р Д. М. Н., П. Х. Т. и В. Д. Б., последните са заявили в съдебно заседание, че сравнителният материал е недостатъчен и изводите им, че подписите не са положени от всеки от тримата ответници, биха могли да бъдат различни при допълнителен сравнителен материал.

Според кредитираното от съда заключение на вещите лица д-р Д. М. Н., П. Х. Т. и В. Д. Б., № 15/ ДОК -244, депозирано по делото с вх. № 33822/12.11. 2015 г. и изслушано в съдебно заседание от 27.11.2015 г. (четвърта поред експертиза), подписите за „продавачи: 2 и 3”, съответно от името на Н. и Т. Кирови в предварителен договор от 15.08.2006 г., не са положени от съответните лица. Това налага извода, че оспорването е проведено успешно в частта на авторството на документа от ответниците Н. и Т. К. и предварителният договор е неистински в тази част – неавтентичен като неподписан за продавачи 2 и 3 – от тези ответници - Н. и Т. К.

По отношение на подписа за „продавачи: 1”, от името на Д.И.К. в предварителния договор от 15.08.2006 г., вещите лица са отговорили, че „вероятно не е положен от Д.И.К.”, като и че са установили признаци, които биха могли да се дължат на „автоподлог” в подписа, положен от името на Д.К. за продавач в предварителния договор, т.е. възможно е това да са „белези за видоизменяне с цел бягство и маскировка”. „Автоподлог”, (обяснения на вещото лице Т. в съдебно заседание от 09.10.2015 г.) има в случаите, когато едно лице изменя умишлено собствения си подпис с намерение впоследствие да твърди, че не е положило подписа. Според тримата експерти, при сравнителния анализ, в който са взети предвид и новите сравнителни образци, освен посочените различия в частните признаци се установяват и някои съвпадения, а именно във формата, посоката и местоположението на движенията при изписване на началния щрих и съчетанието от два дъговидни щриха и примка в предзаключителната част. Съвпадението в началния щрих на подписите може да се обясни с проявен, при полагането на обекта стремеж към имитиране, но съвпаденията в средната част и предзаключителна част, анализирани заедно с посочените разлики, проявени на същото място в сравнителните образци, нямат характеристиките на наподобяване и е допустимо да се обяснят като присъщи за случай на т.н. „автоподлог”. Констатираните различия са характерни и устойчиви и имат преобладаващ характер, но при наличието на няколко съвпадения, които не могат да бъдат обяснени като сходства, дължащи се на имитация, дават основание само за извода, че изследваният подпис „вероятно не е положен от Д. И.К.”. Липсата на категоричност се обуславя от факта, че при посочените обстоятелства, „не може да се изключи напълно възможността за „автоподлог”.

При липсата на категорично заключение на вещите лица, че подписът не е положен от Д.К. и съществуването на вероятност за „автоподлог” и предвид данните по делото за близките отношения и доверието между страните, наличието на предварителния договор в комплект към останалите документи за собствеността на продавачите при обсъждането им в офиса на ищцата (свидетелите И. Н. и И. К.), данните за водени предварителни преговори между П.К. и Д.К.,  заплащането на капаро, преди прехвърлянето на имота (признанието в обратния документ от 28.11.2006 г.), и с оглед доказателствената тежест за ответницата Д. К., съдът достига до извода, че оспорването на подписа за продавач 1 от името на Д.И.К. в предварителния договор от 15.08.2006 г. не е проведено успешно от нея и документът в тази част е истински – автентичен, подписан от Д.К. (в тази насока е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 166 от 08.05.2012 г. по гр.д.№ 65/2012 г., II г.о. ВКС).

При това положение, предварителният договор, подписан от Д.К.  -опровергаваща вписаната в договора за продажба от 29.11.2006 г. цена от 36 000 лв., съставлява начало на писмено доказателство и за пълното доказване на действителната цена по сделката са допустими свидетелски показания (в тази насока са и постановените по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС № 356 от 19.11.2012 г. по гр.д.№ 159/2012 г, III г.о. и № 417 от 18.10.2012 г. по гр.д. № 568/2012 г., IV г.о.).

Както бе посочено, предварителният договор е подписан от ответницата Д.К. за продажба на целия имот на ответниците при цена от 150 000 евро. Предвид обясненията на ответниците Н. и Т. К., че майка им е получила сумата от продажбата, обясненията на Т.К., че не помни общата цена за продавания имот и данните по делото, че преговорите са водени с Д.К. и тя е имала опита като брокер на недвижими имоти и се ползвала с доверие пред П.К., е логичен извода, че тя изцяло се е занимавала с подготовката на документите за продажбата на имота и от името и за частта на своите деца. Според показанията на свидетеля И. Н., който знае от споделеното от П.К., са били водени преговори първоначално за сумата от 150 000 евро, но поради необходимостта от ремонт, цената е била намалена до размер от 115 000 евро. Изнесеното от свидетеля кореспондира напълно с признатата цена по разкритата симулативна сделка за половината от продавания имот в размер на 57 500 евро. Освен това е съвсем логично продажбата на другата идеална част от имота (непосредствено след прикритата продажба) да е било договорено при същата цена. В насока за симулиране на цената от 36 000 лева по договора от 29.11.2006 г. е и факта, че след сключване на прикрития с дарението договор за продажба от 28.11.2006 г. за ½ идеална част от имота на Д.К., е останал само неплатен остатък от 47 500 евро и е нямало защо ищцата да тегли кредит за 102 000 евро и да ипотекира закупения имот при положение, че е имала средства за плащането на 36 000 лв. (предвид признанието в нотариалния акт, че тази сума е получена от продавачите при изповядването на сделката на 29.11.2006 г., т.е. преди възможността да изтегли парите от банката - уговорката е за усвояване на кредита след учредяването на договорната ипотека, което задължително следва продажбата на имота, а и в действителност парите са изтеглени на 30.11.2006 г.).

Симулативността на цената е повдигнат от ищцата като преюдициален по отношение на иска за връщането на продажната цена въпрос, който съдът следва да разреши без да е необходимо предявяването на отделен иск за това. Затова оплакванията на въззивниците в тази насока са неоснователни.

Според показанията на свидетелите И. Н. и И. К., след продажбата на имота на П.К., е било предадено и владението му, като счетоводната къща се нанесла в него и го ползвала за офис до отстраняването им от имота, като междувременно заплащала наем на П.К., с който тя погасявала изтегления за покупката му кредит. За съсобственика -община Варна било обособено отделно, празно помещение. По-късно били извършени и ремонтите в офиса.

След подадена в началото на 2010 г. молба от К. *** за извършване на ремонти в съсобствения им имот, общината оспорила изцяло правата й на собственост върху имота с иск по чл. 108 от ЗС, като завела и гр.д. № 1296 по описа на Варненския окръжен съд. К. оспорвала иска, като по делото е привлякла като трети лица – помагачи и са взели участие нейните праводатели – ответниците в настоящото производство Д., Н. и Т. К. С влязлото в сила решение № 102 от 15.07.2013 г. по гр.д. № 683/2012 г. на Върховния касационен съд, II г.о., постановено при участието на настоящите ответници като помагачи,  приобретателката П.К. е била осъдена да предаде владението върху имота - на общината. С това решение, поради установената собственост на общината върху целия й продаден от ответниците имот, К. е била изцяло съдебно отстранена от него.

По повод на воденото дело за собствеността и уточняването на защитната позиция на ответницата, снабдяването с необходимите й документи и подпомагането й от праводателката Д.К., е била проведена среща с участието на адвокат С. С., разпитана по делото в качеството й на свидетел. Според последната, доколкото знаела за платена по сделката от клиентката си П.К. цена за имота в размер на  120 000 евро и че тези пари не фигурирали в документите, лично казала на Д.К., че ще трябва да връща тези 120 000 евро, ако загубят делото за собствеността. К. тогава отговорила, че няма проблем, че сделката е чиста и няма никакъв проблем нито с реституцията, нито с начина, по който е продала на П.К. и била абсолютно спокойна, че няма как да се загуби делото и няма да се стигне до това връщане на парите. Посоченият от свидетелката размер на подлежащата на връщане сума не е бил отречен от К..

Според свидетелите И. Н. и И. К., години след сключването на сделката (до около 2009 г.), К. продължила да полза услугите на счетоводната къща „Поликонсулт” ООД, плащала си за това редовно и никога не е повдигала въпрос и не е споменавала да има неуредени отношения с П.К. за цената по договора за продажба.

С оглед изложеното по-горе, исковете срещу Д.К. за разкриване на относителната симулация - установяване привидността на договора за дарение от 28.11.2006 г. и за разкриване на прикритата сделка – продажба при цена от 57 500 евро на осн. чл. 26, ал.2, пр.5 ЗЗД и чл.17, ал.1 ЗЗД са основателни и следва да бъдат уважени.  В този смисъл е и постановеното по делото решение на окръжния съд по тях.

Неоснователно е оплакването, че съдът не може да се занимава с въпроса за нищожността на договор, който преди това бил развален по право. Развалянето по право касае прикрития договор за продажба, а нищожността – привидния за дарение. Именно с иска за установяване на относителната симулация се постига ефекта на разкриване на действителния развален по право договор, по който е платена претендираната за връщане цена.

По исковете срещу Д.К. и срещу Д., Н. и Т. К. по чл. 189, ал.1 от ЗЗД за връщане на платената по договорите за продажба цена и за разноските по сключването на договора и по чл. 191, ал.1 от ЗЗД за разноските по воденото срещу ищцата дело по чл.108 от ЗС:

По въпроса дали договорите за продажба се считат развалени по право с влизане в сила на решението по иска по чл. 108 от ЗС, воден от собственика на имота срещу ищцата и оплакванията на въззивниците за необходимостта за развалянето им по съдебен ред с иск по чл. 87, ал.3 от ЗЗД и за значението на добросъвестността на купувача:

Действително, както сочи процесуалният представител на въззивниците адв. Ж., по този въпрос съществуват противоречиви становища както в доктрината, така и в съдебната практика. Преобладаващо, обаче е и се възприема от настоящия състав на съда поддържаното от проф. А. К. и развито в Облигационно право, Отделни видове облигационни отношения, София -1965, че с влизането в сила на решението за съдебното отстраняване договорът за продажба трябва да се счита за развален. Към това становище се придържа и Б. В. в Облигационно право, специална част, отделни видове договори, София-1992, с. 66. Според последния, с влизане в сила на съдебното решение, с което купувачът е осъден да предаде вещта, договорът за продажба се счита развален. Съдебно отстраненият (евинцираният) вече купувач има същите права, както добросъвестният купувач, който е поискал развалянето поради опасност от предстояща евикция. Но освен това той има и следните по-широки по обем права. Той може да претендира от продавача още: разноските по водения процес за евинциране; стойността на плодовете, които е трябвало да върне на третото лице – ищец по делото, тъй като те му принадлежат в качеството на действителен собственик. Отговорността за евикция има място само когато купувачът е добросъвестен. Недобросъвестният купувач може да претендира само за връщане на покупната цена от продавача. Той има право да претендира за цената дори когато е било уговорено продавачът да не отговаря за съдебно отстранение (192, ал.1 изр.2 ЗЗД). Връщането на цената е последица от развалянето на договора.

Според проф. А. К., изводът за разваляне на договора за продажба с влизане в сила на съдебното решение следва от чл.188 във вр. с чл.192, ал.1 от ЗЗД. Първият от тези два текста дава основание за заключението, че недобросъвестният купувач – който знае, че купува чужда вещ или вещ, обременена с чужди права – е лишен от правото да иска развалянето на продажбата. Той е купил на свой риск и не може да се оплаква, че продавачът не бил изпълнил задължението си да му прехвърли собствеността, защото знае, че продавачът не е в състояние да направи това. Но въпреки че не може да иска разваляне на продажбата, недобросъвестният купувач има право да иска да му бъде върната покупната цена, ако претърпи съдебно отстранение. Това предвижда чл.192, ал.1 ЗЗД. Но правото да иска връщане на цената предполага един вече развален договор за продажба, т.е. едно отпаднало основание да се задържи тя от продавача. То предпоставя ликвидация на продажбеното отношение поради отпадане на самия договор. И наистина  той е отпаднал, той е развален. Решението, което постановява съдебното отстранение, го е развалило.  Затова при съдебно отстранение купувачът – бил той добросъвестен или не - няма никаква нужда да разваля или да предявява особен иск за разваляне на договора за продажба. Няма никаква нужда още и затова, защото съдебното решение за отстраняване на купувача е задължително за участвалия в процеса продавач. А ако последният не е участвал в него и не е имал възможност да отблъсне претенциите на ищеца, нищо не му пречи  да направи възраженията си в този смисъл, когато от него бъдат подирени последиците на развалянето (цената, разноските и пр.). В този смисъл е налице и задължителна съдебна практика – постановено по реда на чл. 274, ал.3 ГПК определение № 765/07.11.2012 г. по гр.д. № 631/2012 г. IV г.о., допуснато до касационно обжалване по процесуалноправен въпрос: допустим ли е иск за разваляне на договор за продажба на недвижим имот, в случай че купувачът е съдебно отстранен. В същото определение е цитирана, макар незадължителна, но установена практика на ВКС - решение № 922/10.12.2008 г. по гр.д. № 6342/2007 г., III г.о. и решение № 591/06.01.2006 г. по т.д. № 907/2004 г., II т.о. Същото разрешение е споделено и в решения на ВКС, макар и покрай други въпроси, по които е допуснато касационното обжалване – решение № 296 от 05.11.2013 г. по гр.д. № 48/2013 г., IV г.о., решение № 270 от 06.07.2015 г. по гр.д. № 5923/2014 г., IV г.о. и др.

Допълнително поставените в писмените бележки и в пледоариите по същество от процесуалния представител на въззивниците адв. Ж. хипотетични въпроси за последиците от частична и от евентуална евикция, не касаят настоящия казус, а и същите са намерили разрешение в теорията и не е нужно да бъдат обсъждани в решението (виж проф. Ал. К. и Л.В.).

Противното становище, за необходимостта от разваляне на договора с иск по чл. 87, ал.3 от ЗЗД и при съдебно отстранение, е застъпено от И. Р. в Отговорността за евикция, Сф.- 1995 г. и е споделено в съдебната практика, цитирана в писмените бележки на адв. Ж..

Както бе посочено по-горе, щом договорът е развален по право, купувачът има правото да иска връщане на платената цена, независимо дали е добросъвестен или не. Затова и в случая на ищцата се дължи връщане на цената.

В случая, обсъдените в съвкупност косвени доказателства: установената договорена цена от 115 000 евро за целия продаден имот; симулативността на цената по договора от 29.11.2006 г.; платената към този момент по предварителния договор сума от 15 000 евро, включително и призната с обратния документ по първата сделка от 28.11.2006 г. - 10 000 евро; сключеният договор за ипотечен кредит от 28.11.2006 г. за 102 000 евро в приблизителен размер на остатъка от продажната цена (след плащането на капарото остатъка е 100 000 евро); отпускането на парите именно за покупката на този имот и изтеглянето на 100 950 евро на 30.11.2006 г. след вписване на договорната ипотека; както и обстоятелството, че незабавно (около 15 мин.) след изтеглянето на сумата от 75 000 евро от П.К., същата сума от 75 000 евро е била внесена от Д.К. за погасяване на задължението по договора овърдрафт, за което е била вписана по-рано ипотека върху закупения от П. имот (доказващо, че именно получената от продавачката сума е послужила за погасяване на кредита) и още на 30.11.2006 г. тази ипотека е била заличена; както и изявлението на К., че „няма проблем” при посоченото й от адвоката (свидетелката Стоева) задължение за връщането на сума в размер на 120 000 евро; продължила е да е клиент на счетоводната къща на ищцата и да плаща услугите й без да повдига въпрос за неплатен остатък от цената или за прихващане, налагат извода, че уговорената по двата договора за продажба цена е била платена от ищцата - на купувачите (макар и да не съставлява задължителна практика по въпроса за доказване на плащането, следва да се има предвид и решение № 359 от 19.11.2012 г. по гр.д. № 159/2012 г., III г.о. ВКС, в което съдът е приел за доказано плащането изхождайки от факта на теглене на сума от купувача и в близък момент внасянето на такава от купувача, макар и в по-малък размер).

Не почива на доказателствата по делото твърдението на ответницата Д.К., че погасяването на кредита по договора овърдрафт на „К. пропърти мениджмънт” ЕООД (чийто едноличен собственик на капитала и управител е тя) е станало със средства от продажбата на друг имот, защото другата продажба е сключена в много по-отдалечен период от време (в началото на годината) от този на процесната сделка (в предходния ден) и не е логично толкова голяма сума ( поне 75 000 евро) да е била съхранявана в брой (няма твърдения и данни по делото да е била внесена в банка и изтеглена преди плащането), сумата от тази предходна продажба е различна от внесената от Д.К., докато в същото време е равна на изтеглената от П.К. само минути преди това и тя е с произход от отпуснатия й именно за покупката на този имот банков кредит. Освен това, е нелогично при налична у К. сума за погасяване на кредита, това да не е сторено по-рано, предвид и задължението й по предварителния договор за заличаване на ипотеката върху продавания имот.

Оплакванията на въззивниците за осъждането им по предположения не могат да бъдат споделени. Налице са множество косвени доказателства, които обсъдени в своята взаимовръзка доказват по несъмнен начин плащането на цената.

С оглед изложеното, исковете за връщането на цената по сделката са основателни в пълния им размер и те следва да бъдат уважени.

Добросъвестността на купувача има значение за отговорността на продавачите за останалите вреди – платените разноски по продажбата и разноските по делото за собствеността.

В случая, ищцата е и добросъвестна, защото не е знаела и не е и могла да знае за правата на общината върху имота, за които тя се е легитимирала с вписан преди сделката (през 2005 г.) акт за частна общинска собственост. От обсъдените по –горе доказателства, а именно: сключването на привидната сделка за дарение с цел да се избегнат правата на съсобственика, подаването на молба до общината за извършване на ремонти, самото извършване на подобрения в имота, както и показанията на свидетелите Нинов и Калчев за обсъждане на съсобствеността на общината и обособяване на отделно помещение за нея, сочат че ищцата е възприемала общината като съсобственик на имота за останала идеална част от него, но не и за изключителен негов собственик и не е знаела за правата й, които по-късно са установени със съдебното решение по спора по чл.108 от ЗС. Освен това, дължимата грижа от купувача, с оглед все още действащата персонална система на вписванията и липсата на въведена имотна  такава, е за проверка на записите на актовете на праводателите й, а не и на други лица, включително и на съсобственик. Затова не може да се приеме, че същата е била длъжна да положи по-голяма грижа, за да узнае за правата на общината върху имота. Ответниците, които носят доказателствената тежест от неустановяване на този факт, не са доказали да са свели до знанието на купувачката правата на третото лице, даже напротив от показанията на свидетелката С. става ясно, че Д.К. и в хода на делото по чл.108 от ЗС е поддържала становище за липсата на такива права. Още един аргумент за добросъвестността на купувачката е и неясния запис в акта за общинска собственост, в който се визират пет етажа, било то и надпартерни, а не шести тавански такъв, какъвто е закупен, а посочения идентификатор в акта е вписан след сделката.

При това положение ответниците дължат на добросъвестната купувачка и връщане на всички разноски по сделката, чийто размер е доказан по делото и той съвпада с претендирания такъв. Ответниците дължат и разноските, сторени от ищцата в съдебното производство по чл.108 от ЗС. Размерът на последните е установен с решенията на съдилищата в трите съдебни инстанции по иска по чл.108 от ЗС и не е оспорен от ответниците. Възражението на Д.К., че е поела и заплатила половината от тях е недоказано, поради което се налага извода, че искът по чл.191, ал.1 от ЗЗД  е основателен и следва да бъде уважен в претендирания размер.

С оглед съвпадане на крайния извод за основателност на предявените искове с постановения от първата инстанция, обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, въззивниците  следва да заплатят на въззиваемата сумата от 5 000 лв., представляваща сторените по делото разноски за адвокатска защита в настоящото производство, договорени и платени съгласно представения договор за правна защита.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 45 от 15.01.2016 г., постановено по гр.д. № 2930/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 435/04.04.2016 г. от 04.04.2016 г., постановено по гр.д. № 2930/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд В ЧАСТТА МУ, с която е оставена без уважение молбата им за поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в решение № 45/15.01.2016 г. по гр.д. № 2930 по описа за 2013 г. на ВОС.

ОСЪЖДА Д.И.К. с ЕГН **********, Н.Р.К. с ЕГН ********** и Т.Р.К. с ЕГН **********, всички с постоянен адрес *** да заплатят на П.Д.К.  с ЕГН ********** *** сумата от 5 000 лв., представляваща сторените в настоящото производство разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение.

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ, в едномесечен срок от връчването на препис от него на страните и при условията на чл.280 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: