РЕШЕНИЕ

144

04.10.2013 г., гр. Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

Варненският апелативен съд, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и тринадесетата година в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА;

ЧЛЕНОВЕ: ПЕНКА ХРИСТОВА.;

ПЕТЯ ПЕТРОВА;

Секретар В.Т.,

Като разгледа докладваното от съдия ХРИСТОВА

въззивно гр.д. № 325 по описа за 2013 година:

Производството е по реда на чл. 258 ГПК, образувано по въззивни жалби: на Министерство на Правосъдието и на Х. Д. К. ОТ гр. Варна, като трето лице-помагач, срещу решение № 275/20.02.2013 год. по гр.д. 2323/2012 год. на ОС Варна, с което е са уважени искове на „Даяна 67”, ЕООД, в несъстоятелност, ЕИК 103061956, гр. София, срещу Министерство на Правосъдието при участието на трето-лице помагач Х. К., за заплащане на следните суми: сумата от 1 902 617.08  /един милион деветстотин и две хиляди шестстотин и седемнадесет точка нула осем / лева, представляващи част от сумата, цялата в размер на 2 800 000 лева, представляващи обезщетение за нанесена имуществена вреда,  вследствие на възлагане на недвижим имот ХОТЕЛ „ДИАНА" намиращ се в гр. Варна , КК Златни пясъци", построен върху държавна земя, представляваща имот пл.149 /сто четиридесет и девет/ с отстъпено право на строеж, с монолитна стоманобетонна конструкция, като в партера е разположен ресторант с кухненски бокс, фоайе за отдих и рецепция, стълбище за етажите, първи етаж се състои от: офис и 29 /двадесет и девет/ броя хотелски стаи, втори етаж, трети етаж и четвъртият етаж се състоят от по 1 /един/ апартамент и 28 /двадесет и осем/ хотелски стаи, петият етаж е с 29 /двадесет и девет/ хотелски стаи и офис; всяка стая се състои от входно антре, стая, баня с тоалетна и тераса, със застроена площ на хотелската част от 765 /седемстотин шестдесет и пет/ кв. м. по нотариален акт, а по измерване на място застроената площ на хотелската част, заедно с балконите на всеки етаж, е 756 / седемстотин петдесет и шест/ кв.м. и РЗП 3 780 /три хиляди седемстотин и осемдесет/ кв.м., ведно с отстъпеното право на строеж, съответстващо на припадащата се част от разгънатата застроена площ на хотела върху терена; ведно с изграденото барбекю от дървена конструкция от две части със застроена площ от 80 /осемдесет/ кв. м., монолитен магазин със застроена площ от 50 /петдесет/ кв.м., както и изграден басейн от две части, при гаранции на имота: от двете страни улица и гора, собственост на „Златни пясъци”, по изпълнително дело № 4102 по опис на СИС при ВРС за 2003 г., който имот не е принадлежал на  длъжника, на основание чл. 49 от ЗЗД вр. чл. 441 от ГПК,  както и сумата от  1 443 018.42 /един милион четиристотин четиридесет и три хиляди  нула осемнадесет точка четиридесет и две / лева, представляващи законна лихва върху главницата, считано от датата на извършване на увреждането 13.06.2006 г. до  датата на предявяване на иска 25.07.2012 г. и законна лихва върху главницата от 1 902 617.08   лева, считано от датата на предявяване на иска  26.07.2012 г. до окончателното и изплащане, на основание чл. 86 от ЗЗД, както и сумата от 60 /шестдесет/ лева, представляваща направените по делото разноски, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК; като Министерство на правосъдието на Република България, при участието на трето лице помагач – държавен съдебен изпълнител от СИС при ВРС Х. К. е осъдено ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Варненски окръжен съд сумата от 133 826.18 /сто тридесет и три хиляди осемстотин двадесет и шест точка осемнадесет/ лева, представляващи дължащимата държавна такса, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.

В жалбите се излагат сходни основания за недопустимост, незаконосъобразност и неправилност на постановеното решение. От една страна се твърди, че в производството незаконосъобразно не е събрана дължимата държавна такса по исковете, като е прието, че предявените искове са за попълване масата на несъстоятелността на ищцовото дружество в несъстоятелност и намира приложение разпоредбата на чл. 620, ал.5 ТЗ. Твърди се също, че това дружество следва да бъде представлявано от синдика, а не от адвокат, пълномощник на управляващите дружеството. Твърди се, че има друг ред за защита на правата на ищеца – чл. 499, ал.1 -3 ГПК, което прави претенциите недопустими. Твърди се, че спорът не е подсъден на ОС Варна. В жалбата на МП се твърди, че е изтекла погасителна давност и това е основание за недопустимост на исковете. По същество се твърди, че самото дружество се е поставило в положение, че да бъде обявено в несъстоятелност, но имало достатъчно имущество да заплати държавната такса. По същество се оспорват изводите на първоинстанционния съд за основателността на предявените искове по всички предпоставки на чл. 49 ЗЗД, като се поддържа и възражение за изтекла давност. Твърди се необоснованост на решението на ОС и неправилно приложение на материалния закон, както и съществени наршения на съдопроизводствените правила.

Срещу жалбата на Х. К. е постъпил писмен отговор от МП, в който жалбата се подкрепя.

От насрещната страна „Даяна 67”, ЕООД, в несъстоятелност, ЕИК 103061956, гр. София, не са постъпили писмени отговори. Постъпило е становище по същество за неоснователност на жалбите.  

ВАпС, за да се произнесе по спора, взе в предвид следното:

Производството по ДЕЛОТО пред ОС е образувано по искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД с цена на иска 1 902 617.08 лева, и искове по чл. 86 ЗЗД върху същата главница, предявени от ЕООД „Даяна 67“ ,гр. София, в несъстоятелност, срещу Министерство на правосъдието на Република България. Претендира се обезщетение за нанесена имуществена вреда, цялата в размер на 2 800 000 лева,  вследствие на възлагане на недвижим имот в изпълнителен процес, собствеността върху който не е принадлежала на длъжника, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на възлагането до предявяване на иска в размер на 1 443 018.42 лева за периода от 13.06.2006 г. до 25.07.2012 г. и законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното и изплащане /след изменение на този иск в първото до делото с.з. пред ОС/. Фактическите твърдения са следните: на 05.06.2006 г. с постановление за възлагане на недвижим имот от същата дата по изпълнително дело № 4102 по опис на СИС при ВРС, V-ти район, държавен съдебен изпълнител Х. К. е възложила на ищцовото дружество, недвижим имот, ХОТЕЛ „ДИАНА" намиращ се в гр. Варна , КК Златни пясъци", построен върху държавна земя представляваща имот пл.149 /сто четиридесет и девет/ с отстъпено право на строеж, подробно описан в молбата и в решението по делото, за сумата от 2 800 000. В изпълнителното производство е участвал привилегирован кредитор – Държавата, чрез Агенцията за държавни вземания, за задължение в размер на 897  382.92 лева. Претендира се като вреда разликата между цената по възлагането и изплатената на привилегирования кредитор сума. Твърди се, че с решение № 2952 от 27.10.2008 г. по гр.д. № 10308 по опис на ВРС за 2007 г. – Х - ти състав, потвърдено от ВОС и от ВКС, е прието за установено, че ищцовото дружество не е собственик на възложения имот и е осъдено да предаде владението върху него. С протокол за принудително отнемане на недвижим имот от 22.10.2010 г. по изпълнително дело № 20097180400380 ищецът бил отстранен от владение върху имота. Твърди се, че противоправно поведение на съдебния изпълнител е довело до съдебната евикция, а именно не е извършена обстойно проверка за правото на собственост на имота. Твърди се, че от това нейно бездействие са настъпили вреди – ищецът е загубил претендираната сума, с която е погасена негово вземане от длъжника в изпълнителния процес. Претендира се и обезщетение за забава и  присъждане и направените по делото разноски.

Ответникът Министерство на правосъдието е оспорил претенциите в писмен отговор, в който са направени възражения по редовността на исковата молба, допустимостта на предявения иск и местната подсъдност. Направено е и възражение за изтекла погасителна давност от изискуемостта на вземането на 05.06.2006 г., датата на издаване на постановлението за възлагане; оспорена е и основателността на иска, като се сочи, че ищцовото дружество е отстранено от имота въз основа на осъдителни съдебни решения, със субективни предели на силата на присъдено нещо, които не обвързват ответника; направено е възражение, че ищецът следва да реализира претенциите си спрямо взискателите, на които е платена цената по публичната продан.

Третото лице помагач на ответника Х. К. – държавен съдебен изпълнител, е оспорила пред ОС предявеният иск с твърдения, че действията и като ДСИ са извършени законосъобразно, поради което счита, че не е налице елемент от фактическият състав на непозволеното увреждане. В писменият отговор се твърди, че претенцията е погасена по давност, както и че съдебните решения, с което ищецът е отстранен от имота, нямат субективни предели на силата на присъдено нещо.

Пред въззивната инстанция решението се обжалва изцяло.

ВАпС, като взе предвид становищата на страните, представените доказателства и съобрази приложимите към спора правни норми, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на претенциите:

Действията на ДСИ, от които се твърди, че са произтекли вреди, са извършени под действието на стария ГПК от 1952, който е отменен с влизане в сила на новия ГПК от 2008 год. Разпоредбата на чл. 441 ГПК е от новия ГПК, който не е действал по време на евентуалното настъпване на твърдяните вреди, поради което не намира приложение в конкретния случай, тъй като е от материално-правен ред и няма обратно действие.

Правното основание на иска за обезщетение за вреди от незаконни действия на ДСИ, като служител на МП, е чл. 49 ЗЗД. Такъв именно иск е разгледан и от ОС, поради което и горните пояснения не оказват влияние върху допустимостта на решението.

Претенцията е предявена от търговско дружество, обявено в несъстоятелност. Доколкото обявяването в несъстоятелност става по съдебен ред, не е възможно да се разглежда възражение, че дружеството само се е поставило в такова положение, но иначе разполага със средства да заплати държавна такса. Неплатежоспособността на дружеството е преценена от друг съд и в друго производство.

Всяка претенция на търговец в несъстоятелност с предмет парично вземане е претенция за попълване на масата на несъстоятелността по смисъла на чл. 620, ал.5 ТЗ, по която не се събира предварително държавна такса. В този смисъл е съдебната практика – напр. Определение № 266 от 10.03.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 123/2011 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Лидия Иванова: „Законодателят не е направил разграничение относно способите, съществен е общия критерий - те да са насочени към попълване масата на несъстоятелността, от което би се увеличила и възможността за удовлетворяване на кредиторите, независимо от това дали резултатът настъпва чрез установителен или осъдителен иск за събиране на претендирано вземане…”.

Даденото становище на административен орган към  ВСС по дължимостта на д.т. в настоящия процес не е задължително за съда – съобразно чл. 117, ал.2 Конституцията на РБ съдът се ръководи само от закона, а в правомощията на Инспектората, установени в чл. 54 ЗСВ, липсва такова за даване на задължителни указания във висящ процес по правораздавателната дейност на съда. Проверка на съдебните актове може да извършва само по-горната инстанция по съответния ред.

Възражението за подсъдност е било обсъдено пред ОС, не са налице основания да се променя становището на настоящата инстанция в тази насока. В случая приложение намира специалната разпоредба на чл. 115 ГПК. Разпоредбата на чл. 649 ТЗ намира приложение по отношение на особените производства по ТЗ и не касае настоящия казус.

Възражението за наличие на друг правен ред /чл. 499 ГПК/ за реализиране на вземането не е такова по допустимост на претенциите, тъй като исковете за непозволено увреждане нямат субсидиарен характер. Това възражение касае наличието или липсата на твърдяната вреда и в този смисъл е такова по същество.

Възражението за недопустимост на производството поради изтекла погасителна давност на вземанията е възражение по съществото на спора, а не по допустимостта му, най-малкото защото следва да се разгледа едва след произнасяне по съществуването и изискуемостта на вземането, което би следвало до доведе и до основния аргумент – това възражение касае материално-правното отношение, а не процесуалното такова, с погасителна давност се погасява материалното право, а не правото на иск.

Процесуалната легитимация на въззиваемата страна е редовна.

По редовността на жалбите съдът се е произнесъл.

По основателността на въззивните жалби:

Между страните не се спори относно факта, че на въззиваемото дружество с постановление за възлагане от 05.06.2006 год. на ДСИ по изп.д. 4102/2003 год. по описа на V-ти район на СИС при ВРС след публична продан е възложен имота, описан в исковата молба, че това дружество е заплатило сумата от 2 800 000 лева, че част от тази сума в размер на 897 382.92 лева е постъпила по сметка на привилегирования взискател – Държавата. Тези факти се установяват от представените от ищеца писмени доказателства и от изпълнително дело № 4102 по описа на СИС при ВРС за 2003 г., от което е видно, че постановлението е влязло в сила на 13.06.2006 год.

От представените влезли в сила съдебни актове по гр.д. № 10308 по опис на ВРС за 2007 г., въззивно гражданско дело № 173/2009 г. на ВОС и по гр.д. № 1203/2009 г. на ВКС се установява и твърдението на ищцовото, сега въззиваемо дружество, че  с решение № 2952 от 27.10.2008 г., постановено по гр. д. № 10 308/2007 г . на ВРС е прието за установено че „ВАРБЕЛ” ЕООД – гр. Варна е собственик на възложения имот, а „ДАЯНА 67” ЕООД – гр. Варна е осъдена да предаде владението върху него. С решение от 19.06.2009 г. по въззивно гражданско дело № 173/2009 г. на Варненски окръжен съд, първоинстанционният съдебен акт е оставен в сила, а видно от Определение № 251 от 15.03.2010 г. на Върховен касационен съд по гр.д. № 1203/ 2009 г. не е допуснато касационно обжалване. От така постановените съдебни актове се установява, че придобивното основание за собственика ЕООД „ВАРБЕЛ” – гр. Варна е правна сделка – покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 46 от 2002 г., който обаче е произвел вещно-правен ефект едва с придобиване на право на собственост върху продадения имот от продавача, настъпило в по-късен момент – с влизане в сила на постановление за възлагане на същия имот от 18.09.2002 год. по изп.д. 2365/1998 год. на 27.03.2003 год., вписано на 08.04.2003 год.

Доказано е твърдението, че длъжникът по изпълнително дело 4102/2003 год. на СИС при ВРС не е бил собственик на възложения имот към датата на възлагането – 05.06.2006 год., тъй като имотът е бил възбранен като обезпечение на правата на взискателите след настъпване на вещно-правния ефект на сделката по нот.т. 46/2002 год. – възбраната е от 18.04.2003 год. Следователно, с влязло в сила решение в отношенията между въззиваемото дружество, ЕООД „ВАРБЕЛ” – гр. Варна и техния общ праводател – ЕТ, е прието, че собственик на имота е „Варбел” ЕООД, а правата на въззиваемото дружество са му непротивопоставими. Налице е съдебна евикция по отношение на спорния имот, по силата на която въззиваемото дружество е отстранено от имота.

Субективните предели на силата на присъдено нещо на съдебните актове по този спор, безспорно не се разпростират спрямо ответника и въззивник в настоящото производство, но от това не следва, че фактът на съдебната евикция не е доказан.

Установява се от приложените преписки към настоящото производство, че преди постановлението за възлагане от 05.06.2006 год. от „Варбел” ЕООД е заведен иск с правно основание чл. 336 ГПК /отм./ по гр.д. 2669/2005 год. на ВРС, ХІІ с-в, което е прекратено като недопустимо с потвърдено във всички инстанции определение, в сила от 06.02.2007 год., датата на постановяване на определението на ВКС по дело 81/2007 год.

Изпълнително дело 4102/2003 год. е образувано по молба на „Даяна -67” ЕООД, гр. София, срещу ЕТ „Зл. – И. М.”, гр. Добрич въз основа на изпълнителен лист за парично вземане. С молбата за образуване е представено постановление за възлагане на недвижим имот от 18.09.2002 год., в сила от 27.03.2003 год. като титул за собственост на длъжника върху недвижими имот – описания хотел „Диана” и като способ за изпълнение е посочена публична продан на имота. Имотът е възбранен на 16.04.2003 год. като обезпечение на вземането по изпълнителното дело.

По изпълнителното дело още на л. 62 е представено копие от нотариалния акт, от който черпи права „Варбел” ООД, гр. Варна, поради което следва да се приеме, че той е бил известен на взискателя. Насочването на изпълнението именно към този имот е обжалвано от „Варбел” ООД, гр. Варна многократно. Първото определение по жалба на третото за изпълнението лице е по в.т.д. 1185/2004 год., потвърдено и от горните инстанции. С него е прието, че „Варбел” ООД няма легитимацията на трето за изпълнителния процес лице, което към момента на налагане на възбрана върху имота, към който е насочено изпълнението, е осъществявало владение върху същия имот. Съобразно разпоредбата на чл. 332, ал.2 ГПК /отм./ именно такова трето лице има право на жалба срещу действията на съдебния изпълнител. Ако не е във владение на имота, трето лице, заявяващо свои права върху имот, обект на изпълнението, следва да ги осъществи по исков път. По посоченото т.д. производството по жалбата на „Варбел” ООД е прекратено като недопстимо.   

Видно е от изпълнителното дело, че „Варбел” ООД, гр. Варна е обжалвало в същото си качество насочването на изпълнението към спорния хотел „Диана” и по възз.т.д. 962/2004 год. на ВОС, както и че е било назначено като пазач на имота. С решение № 161/08.03.2005 год. на ВОС, ТО, по т.д. 962/2004 год. по жалба на „Варбел” ООД, гр. Варна, са отменени изпълнителни действия, опис и оценка на хотела и намиращите се в него движими вещи, като е прието, че нот.а. №46/2002 год. удостоверява противопоставими на взискателите права на трето лице по отношение на вещите, към които е насочено изпълнението. Както е видно и от описаното по-горе предходно определение, в други производства по обжалване на действията на СИ съдът се е произнасял и в обратния смисъл, поради което и опис и оценка на имота в хода на изпълнителното производство все пак са осъществени.

Видно е от преписката по изпълнителното дело, че „Варбел” ООД, гр. Варна е представило обезпечителна заповед за спиране на изпълнението от 25.04.2005 год., издадена по ч.гр.д. 1773/2005 год. на ВРС, ХХ с-в, именно с оглед на претенциите си на трето за изпълнението лице и с оглед предявения иск по чл. 336 ГПК /отм./, която е обезсилена след отмяна на определението за допускане на обезпечението по т.д. 885/2005 год. на ВОС с определение от 12.10.2005 год.

След отмяна на обезпечението на иска по чл. 336 ГПК /отм./ по молба на взискателя „Даяна – 67”, ЕООД от 29.05.2006 год. /л.392 от изпълнителното дело/ изпълнителното производство е възобновено. При липса на основания за спирането му е насрочена нова публична продан на имота до 01.06.2006 год., която е приключила с обявяването за купувач на „Даяна – 67” ЕООД, взискател, с най-високо предложена цена на наддавателното предложение от участващите в проданта. Публичната продан е приключила с постановление за възлагане на недвижим имот. Към момента на постановлението „даяна-67”, ЕООД е бил единственият взискател, освен Държавата, по отношение на цялото вземане, след извършени в полза на дружеството цесии. Постановлението не е обжалвано и е влязло в сила на 13.06.2006 год., съответно е вписано на 14.06.2006 год. Последвал е и въвод във владение на 14.06.2006 год. Последните две изпълнителни действия са осъществени от ДСИ Христина Калчева.

Исковата молба по чл. 108 ЗС на „Варбел” ООД срещу въззиваемото дружество е заведена след постановлението за възлагане, на 14.12.2007 год. 

Изхождайки от факта на настъпилата впоследствие съдебна евикция, плащайки за чужд имот по сметка на съдебното изпълнителната служба, ищецът /въззиваемото дружество/ е обеднял, тъй като не е получил насрещната престация – собствеността върху имота.

Предявената претенция, обаче, в настоящия процес, е чл. 49 ЗЗД, която изисква наличието преди всичко на противоправно поведение на служител на ответника по иска, от което като пряка и непосредствена последица да са настъпили твърдяните в исковата молба вреди.

От хронологията на действията на съдебните изпълнители по изп.д. 4102/2003 год. на СИС при ВРС не се установява такова противоправно поведение. Именно ищецът в настоящия процес е бил взискател по делото, въззиваемото дружество е посочило способ за изпълнение и е настоявало за извършените изпълнителни действия, дори и след заявените от третото за изпълнението лице права върху имота. Съдебният изпълнител се е уверил в правата на длъжника върху имота въз основа на представения от взискателя титул за собственост. Зачел е и правата на третото лице, което се е защитавало с многобройни жалби по реда на чл. 332 ГПК /отм./ и в искови производства. Задължение на съдебния изпълнител е при представен титул за собственост да доведе изпълнението докрай, освен при наличие на основанията за спиране на изпълнението по чл. 329 ГПК /отм./. Едно от тези основания, впрочем, е спиране по искане на взискателя, който, знаейки за правата на третото лице от самото начало на изпълнителния процес и за заведените срещу негови искови производства, е можел да се възползва от него, за да охрани интереса си. Останалите две основания също не са били налице – нареждане на съда и други, предвидени в закона случаи. Съдебният изпълнител не е можел, съобразно посочената разпоредба, по своя преценка да спира изпълнителни действия, без нареждане на съда /б.”а” на чл. 329 ГПК  отм./.

Всякакви спорове за собственост и конкуренция на права по отношение на вещта, обект на изпълнението, се разрешават по исков ред, а не от съдебния изпълнител, който няма нито такива права, нито такива задължения. За него е достатъчно да се увери от представения му титул за собственост в правата на длъжника върху вещта, което е и извършено, както и да зачете правата на трети лица, намиращи се във владение на имота, което ДСИ е направил, а действието по насочване на изпълнението върху продадения впоследствие имот е атакувано и чрез жалби по чл. 332 ГПК /отм./, които в крайна сметка са оставени без уважение и имотът е описан и оценен, впоследствие изнесен на публична продан.

Ето защо, настоящият състав приема, че противоправно поведение от страна на ДСИ по изп.д. 4102/2003 год. не се установява, а това изключва отговорността на Министерство на правосъдието за претендираните вреди. Възможността правата на ищеца, сега въззиваем, да се осъществят чрез искове за неоснователно обогатяване е извън предмета на делото, освен ако тя не е била осъществена преди предявяване на претенцията за непозволено увреждане.

При липсата на противоправно поведение от страна на ДСИ не се налага изследване на останалите предпоставки за уважаване на претенцията по чл. 49 ЗЗД, която подлежи на отхвърляне, ведно с акцесорната такава за обезщетение за забава.

Предвид изложеното, обжалваният акт следва да бъде отменен и вместо него да се постанови друг, с който предявените претенции да се отхвърлят изцяло.

В полза на въззивниците следва да се присъдят разноски в размер на 201438,13 лв. за двете инстанции, от които 66712,71 лв. д.т. по въззивната жалба и по 67362,71 лв. юрисконсултско възнаграждение за всяка от двете инстанции, съобразно цената на исковете и чл. 7, ал.2, т.4 от НАРЕДБА № 1 ОТ 9 ЮЛИ 2004 Г. ЗА МИНИМАЛНИТЕ РАЗМЕРИ НА АДВОКАТСКИТЕ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ на Висшия адвокатски съвет, Обн. ДВ. бр.64 от 23 Юли 2004г., изм. ДВ. бр.2 от 9 Януари 2009г., изм. ДВ. бр.43 от 8 Юни 2010г.

На осн. чл. 78, ал.10 ГПК на третото лице г-жа К. не се дължат разноски.

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №275/20.02.2013 год. по гр.д. 2323/2012 год. на ОС Варна на ВОС, И вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от „Даяна 67”, ЕООД, в несъстоятелност, ЕИК 103061956, гр. София, срещу  Министерство на правосъдието, при участието на третото лице-помагач Х. Д. К. ЕГН **********, от гр. Варна, за заплащане на следните суми: сумата от 1 902 617.08  /един милион деветстотин и две хиляди шестстотин и седемнадесет точка нула осем / лева, представляващи част от сумата, цялата в размер на 2 800 000 лева, претендирани като обезщетение за нанесена имуществена вреда,  вследствие на възлагане на недвижим имот ХОТЕЛ „ДИАНА" намиращ се в гр. Варна , КК Златни пясъци", построен върху държавна земя представляваща имот пл.149 /сто четиридесет и девет/ с отстъпено право на строеж, с монолитна стоманобетонна конструкция, като в партера е разположен ресторант с кухненски бокс, фоайе за отдих и рецепция, стълбище за етажите, първи етаж се състои от: офис и 29 /двадесет и девет/ броя хотелски стаи, втори етаж, трети етаж и четвъртият етаж се състоят от по 1 /един/ апартамент и 28 /двадесет и осем/ хотелски стаи, петият етаж е с 29 /двадесет и девет/ хотелски стаи и офис; всяка стая се състои от входно антре, стая, баня с тоалетна и тераса, със застроена площ на хотелската част от 765 /седемстотин шестдесет и пет/ кв. м. по нотариален акт, а по измерване на място застроената площ на хотелската част, заедно с балконите на всеки етаж, е 756 / седемстотин петдесет и шест/ кв.м. и РЗП 3 780 /три хиляди седемстотин и осемдесет/ кв.м., ведно с отстъпеното право на строеж, съответстващо на припадащата се част от разгънатата застроена площ на хотела върху терена; ведно с изграденото барбекю от дървена конструкция от две части със застроена площ от 80 /осемдесет/ кв. м., монолитен магазин със застроена площ от 50 /петдесет/ кв.м., както и изграден басейн от две части, при гаранции на имота: от двете страни улица и гора, собственост на „Златни пясъци”, по изпълнително дело № 4102 по опис на СИС при ВРС за 2003 г., който имот не е принадлежал на  длъжника, на основание чл. 49 от ЗЗД; сумата от  1 443 018.42 /един милион четиристотин четиридесет и три хиляди  нула осемнадесет точка четиридесет и две / лева, представляващи законна лихва върху главницата, считано от датата на извършване на увреждането 13.06.2006 г., до  датата на предявяване на иска 25.07.2012 г. и законна лихва върху главницата от 1 902 617.08   лева, считано от датата на предявяване на иска  26.07.2012 г. до окончателното и изплащане, на основание чл. 86 от ЗЗД.

ОСЪЖДА „Даяна 67”, ЕООД, в несъстоятелност, ЕИК 103061956, гр. София,  ДА ЗАПЛАТИ  на Министерство на правосъдието разноски за двете инстанции в размер на 201438,13 лв. за юрисконсултско възнаграждение и д.т. по въззивната жалба.

Решението подлежи на касационно обжалване В ЕДНОМЕСЕЧЕН СРОК ОТ ВРЪЧВАНЕТО МУ НА СТРАНИТЕ ПРЕД ВКС ПРИ УСЛОВИЯТА НА ЧЛ. 280 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: