Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

174

 

09.11. 2015 г.,  гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

         Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение, на двадесет и първи  октомври през две хиляди и петнадесета година, в публично заседание в следния състав:

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен Славов

 

    ЧЛЕНОВЕ: Петя Петрова

 

                       Юлия Бажлекова

секретар: В.Т.

прокурор:

 

като разгледа докладваното от съдия П. Петрова въззивно гр.д. № 327 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на Т.Г.М. против решение № 758/21.04.2015 г. по гр.д. № 1101/2014 г. по описа на Варненския окръжен съд,  с което е отхвърлен искът й срещу С.Л.Д. по чл. 23, ал.1 СК за признаване за установено, че тя е изключителен собственик на апартамент № 6 с идентификатор № 10135.2558.64.2.6 по КК на гр.Варна, находящ се в гр.Варна, ул. „Генерал Колев” №87, вх.”А”, ет.3, с площ от 91,98 кв.м., ведно с прилежащото му избено помещение № 6 с площ от 2,78 кв.м. и 1,1607% ид.части от общите части на сградата  и от правото на строеж върху ПИ с идентификатор № 10135.2558.64 на гр.Варна и жалбоподателката е осъдена да заплати на другата страна сторените разноски по делото.

Въззивницата е настоявала, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и необосновано. Молила е за отмяната му и за постановяване на друго такова, с което искът й да бъде уважен с присъждане на сторените по делото разноски за двете съдебни инстанции. Навела е следните оплаквания: - окръжният съд не обсъдил основния й довод за личния характер на средствата (от работата й като частен съдебен изпълнител), вложени в закупуването на имота и обстоятелството, че жилището не било закупено за удовлетворяване на семейни нужди; - съдът достигнал до неправилен извод за неоснователност на иска, тъй като не се съобразил със задължителната съдебна практика на ВКС, според която възнаграждението за труд не съставлявало съпружеска имуществена общност и придобитото с такъв доход не ставало такава, както и с мотивите на ТР №5/2013 г. на ОСГК на ВКС, в които се акцентирало на намерението, с което се придобива имота – общо за семейството или за други нужди; - окръжният съд не обсъдил релевантни за спора доказателства (декларацията за избор на имуществен режим от 05.12.2012 г.) и ценил ирелевантни такива (за извършени ремонти от ответника, след придобиване на имота) и в противоречие със събраните по делото доказателства, необосновано приел наличие на принос на ответника чрез труд, грижи за детето и работа в домакинството, принос чрез негови значителни доходи, принос чрез участието му в придобиване след процесния период на други имоти от ищцата и принос чрез осигуряване на задгранични пътувания на семейството.

Въззиваемият С.Л.Д., чрез процесуалния си представител адв. Д., е оспорил въззивната жалба, развил е съображения за правилността на първоинстанционното решение и е молил за потвърждаването му с присъждане на сторените по делото разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок, от лице с правен интерес от обжалване на решението на първата инстанция като неизгодно за него, редовна е и допустима.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция, въззивницата чрез адв. адв. В., а възиваемият чрез адв. Д. са поддържали съответно въззивната жалба и отговора. Поискали са присъждане на разноски по приложени списъци по чл.80 от ГПК, като адв. В. е оспорил, по реда на чл. 78, ал.5 от ГПК поради прекомерност, размера на претендираните от насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение.

Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка,  намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по правилността му с оглед наведените оплаквания намира следното:

Предмет на производството пред Варненския окръжен съд е бил, предявения от Т.Г.М. против С.Л.Д. иск за признаване за установено, че Т.Г.М. е изключителен собственик на апартамент № 6 с идентификатор № 10135.2558.64.2.6 по КК на гр. Варна, находящ се в гр. Варна, ул. „Генерал Колев” № 87, вх. А, ет. 3, с площ от 91.98 кв.м., състоящ се от две спални, дневна, кухня-трапезария, баня, тоалет, килер, пералня и входно антре, при граници: обекти с идентификатори с №№ 10135.2558.64.2.7, 10135.2558.64.2.3, 10135.2558.64.2.9, зелени площи, стълбищна площадка и асансьор, ведно с прилежащото му избено помещение № 6 с площ от 2.78 кв.м., при граници: помещение за колички, коридор, изба на В. А., изба на Н. М. и жилища, както и 1.1607 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху ПИ с идентификатор № 10135.2558.64 по КК на гр. Варна по  чл. 23, ал. 1 от СК вр. чл. 21, ал.1 СК.

Ищцата е твърдяла, че по време на брака си с ответника закупила чрез участие в публична продан недвижим имот и че ответникът нямал принос в придобиването на имота, а това било сторено само с личните й усилия. В придобиването му не били вложени семейни средства, а лични такива от работата й като частен съдебен изпълнител, преведени от служебната й сметка като частен съдебен изпълнител и предназначението на имота не било за задоволяване на семейни нужди. Ответникът нямал никакъв принос  в придобиването и жилището било нейна лична собственост. Освен това, след покупката на имота, съпрузите избрали режим на разделност, като договорили, че общи права при които възниква съсобственост след прекратяване на СИО  били само тези, които са придобити в резултат на съвместен принос.

Ответникът е оспорвал иска по съображения за неговата неоснователност, като е молил за отхвърлянето му и присъждане на разноските. Изложил е, че има принос в придобиването на имота, чрез участие със средства в общото домакинство и с грижи за детето, а сумите за плащането на имота, преведени от сметката на ищцата като частен съдебен изпълнител, не съставлявали лично имущество, поради което и претенцията й за признаване, че имотът е нейна лична собственост била неоснователна.

Установено е от събраните доказателства, че страните по делото са бивши съпрузи, като сключеният между тях граждански брак от 29.02.2008 г. е бил прекратен с развод с влязло в сила на 11.06.2013 г. решение № VІІІ-996/11.06.2013 г. по гр.д. № 2151/2013 г. по описа на Бургаския районен съд.

Установено е също така, че Т.Г.М. е частен съдебен изпълнител, регистрирана в КЧСИ с рег. № 803 и същата упражнява дейност като такъв в района на действие на Бургаския окръжен съд.

По време на брака между страните, ищцата е закупила процесния недвижим имот (имотът е придобит на нейно име) чрез участие в публична продан по изпълнително дело. Имотът й е възложен за сумата от 94 157,50 лв. с влязло в сила на 04.11.2010 г. постановление за възлагане от 26.10.2010 г. на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) И. С. с рег. № 712 в КЧСИ, с район на действие Варненския окръжен съд (ВОС). Сумата от 8 557,50 лв. е била платена на 19.10.2010 г. като задатък, а остатъка от 85 600 лв. – на 22.10.2010 г., като и двата превода са били извършени от специалната сметка за лихви по смисъла на чл. 24, ал.1 от ЗЧСИ, установено от приложеното искане за откриване на банкова сметка *** „Райфайзенбанк България” АД от 23.10.2009 г. и платежните нареждания от 19.10.2010 г. и  21.10.2010 г., с които сумите са били наредени от сметката за лихви в  „Райфайзенбанк България” АД.

На 05.12.2011 г., страните по делото са подписали декларация по чл. 27, ал. 3 с нотариална заверка на подписите, с която и с оглед разпоредбата на §4, ал.2 от ПЗР на СК, като съпрузи по заварен брак, са избрали режим на разделеност за уреждане на имуществените отношения по време на брака. С тази декларация те са договорили прекратяване на съпружеската имуществена общност за вещните права в режим на съпружеска имуществена общност, придобити до този момент и възникване на обикновена съсобственост при равни права относно вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос.

Установено е също така, от показанията на всички разпитани по делото свидетели, че към момента на закупуването на имота страните по делото са живели заедно, имали са общо домакинство, всеки от тях е работил (ищцата -като частен съдебен изпълнител, а ответникът - като стюард в самолетна компания и се е занимавал с търговска дейност - експлоатация на кафе-автомати) и двамата заедно са отглеждали и са се грижили за роденото през време на брака им малолетно дете. Стойностното изражение на участието на всеки от съпрузите и конкретно положените от всеки от тях усилия за осигуряване благополучието на семейството са ирелевантни за спора и в тази връзка основателни са оплакванията във въззивната жалба за обсъждане от окръжния съд на неотносими към спора доказателства.

Бракът на страните по делото е бил сключен при действието на Семейния кодекс от 1985 г. и е бил прекратен по време на действието на Семейния кодекс от 2009 г. в сила от 01.10.2009 г. Съгласно § 4, ал.1 от Преходните и заключителни разпоредби на СК от 2009 г., правилата на този кодекс относно  имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имуществата, придобити от съпрузите по заварени бракове. В случая, процесното имущество е било придобито по време на заварен от новия Семеен кодекс брак и при действието на СК от 2009 г. Приложимият режим по отношение на заварените бракове е законовият режим на общност, което се извлича логически от чл. 18, ал.2 от СК и от ал.2 на § 4 от ПЗР на СК. В ал.2 на § 4 на СК е дадена възможност на съпрузите по заварени бракове да изберат законов режим на разделност  или да сключат брачен договор. Страните по настоящото дело са се възползвали от това право като са изготвили декларация с нотариална заверка на подписите за избор на режим на разделност, но това е сторено след придобиването на процесния имот (с влязло в сила на 04.11.2010 г. постановление за възлагане на частен съдебен изпълнител). Доколкото съпрузите не са преуредили имуществените си отношения възникнали при действие на законовия режим на общност със сключване на брачен договор (за който няма пречка да се договори обратно действие), избраният с декларацията от 05.12.2011 г. имуществен режим на разделност, действа за в бъдеще. Макар и прекратена имуществената общност, за имуществото придобито при режим на съпружеска имуществена общност между страните, каквото е процесното жилище, се прилагат правилата на законовия режим на общност.

При законовия режим на общност, съгласно чл.21, ал.1 от СК, вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити. Съвместният принос според ал.2, може да се изрази във влагане на средства, на труд, в грижи за децата и в работа в домакинството, а според ал.3 съвместният принос се предполага до доказване на противното.

В ал.1, ал.2 и ал.3 от чл.22 СК, законодателят е посочил, че лично имущество са вещните права, придобити преди брака, както и придобитите по време на брака по наследство и по дарение, придобитите от единия съпруг вещни права, когато кредитор е насочил изпълнение за личен дълг на другия съпруг по реда на глава четиридесет и четвърта от Гражданския процесуален  кодекс върху вещни права, които са съпружеска имуществена общност. Лични са движимите вещи, придобити от единия съпруг по време на брака, които му служат за обикновено лично ползване, за упражняване на професия или занаят. Лични са вещните права, придобити от съпруг- едноличен търговец, по време на брака за упражняване на търговската му дейност и включени в неговото предприятие.

Искът по чл.23 от СК е коректив на съпружеската общност, като при режим на имуществени отношения по СК и съвместният принос, като нейно основание и обяснение. Съпружеската имуществена общност възниква върху вещите и вещните права, придобити от съпрузите по време на брака в резултат на съвместен принос, независимо от това на чие име са придобити – чл.21, ал.1 СК.

Съвместният принос на съпрузите се предполага оборимо при възмездните придобивни основания - чл.21, ал.3 СК. Критерият за преобразуване на лично имущество в закупения през време на брака имот е изцяло обективен – изследва се характерът на вложените в придобиването средства. По силата на чл.23 от СК едно имущество или право, което е лично запазва този си характер, дори да се превърне в друг обект. Независимо от конкретния придобивен способ, законът приема, че щом новата вещ е придобита с лично имущество т.е. с изцяло личен принос на единия съпруг, тя е лично имущество на този съпруг. Придобитото през време на брака, независимо на чие име, е с характера на вложените в придобиването средства. Ако те са изцяло или отчасти лични на единия съпруг, другият няма принос в придобиването – изцяло или за съответната част.

Според задължителната практика на ВКС -решение № 355 от 9.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 430/2011 г., II г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК, всяко възражение за трансформация по чл.21, ал.1 и ал.2 СК 1985 г. (отм.) (съответна на чл. 23, ал.1 и ал.2 от новия СК от 2009 г.) по същество не е оспорване на "съвместния принос", а опровергаване на презумпцията за съвместен принос, поради което и доказателствената тежест не е за този, който поддържа, че следва да се приложи разпоредбата на чл.19, ал.3 СК от 1985 г. (отм.) (аналогична на чл.21, ал.3 СК от 2009 г.), а за този, който поддържайки влагането на лични средства следва да изключи приложението на презумпцията, установявайки пълно и пряко влагането на извънсемейни - лични средства в придобиването на конкретна вещ или вещно право. Само доказаното, при условията на пълно и пряко доказване, влагане на суми, които имат личен характер могат да обусловят извод, че презумпцията за съвместен принос е оборена и не може да намери приложение в конкретната хипотеза, изключвайки вещно-правния ефект на придобивното основание изцяло или отчасти спрямо неучаствалия по сделката съпруг.

В случая твърдяното от ищцата, като преобразувано в собственост върху закупеното на публична продан жилище, лично имущество е паричната сума, с която е извършено плащането от сметката й на частен съдебен изпълнител.

Според чл.24 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ), частният съдебен изпълнител трябва да има най-малко една специална сметка на свое име в банка, определена единствено за паричните средства, които той получава от осребряването на имуществото на длъжниците. Лихвата по специалната сметка се начислява по отделна сметка. Той трябва да има отделни сметки, определени за получаваните такси и разноски, както и за паричните средства, които получава във връзка с извършваната допълнителна дейност по чл. 18.

По делото няма спор, а и е установено с документите за откриване на банковата сметка и с платежните нареждания, че сметката от която е наредено плащането на цената на имота, е разкрита по реда на чл.24, ал.1 от ЗЧСИ и по нея са начислени лихвите върху сумите от специалната сметка, постъпили за осребряване на имуществото на длъжниците. Начина за изчисляване и плащане на лихвата върху паричните средства по специалните сметки на частните съдебни изпълнители (предвидени единствено за сумите от осребряването на имуществото на длъжниците) е уреден от Наредба №6 от 30.05.2006 г., издадена на основание чл. 24, ал.5 от ЗЧСИ. Лихвата, според чл.6, ал.1 т.1 и т.2, се превежда от частния съдебен изпълнител на взискателя, когато постъпилата сума заедно с лихвата е недостатъчна за погасяване на задължението, съответно – на длъжника, когато внесената сума заедно с лихвата превишава размера на задължението. Характерът и начина на набиране на средствата по сметката  за лихви на частния съдебен изпълнител налагат извода, че те не са лични средства на ищцата. Сумата, с която е платена цената на имота, не съставлява лично имущество на ищцата по смисъла на чл. 22, ал.1 от СК, защото то не е нито придобито преди брака, нито по наследство и дарение през време на брака, нито чрез принудително изпълнение по ГПК за дълг на другия съпруг. Тази сума не е и друго лично имущество (т.е. извън личното имущество по чл.22, ал.1 от СК в случай, че се приеме, че новият СК от 2009 г., за разлика от стария СК от 1985 г., допуска преобразуване и с друго лично имущество, извън това по чл.22, ал.1 СК, доколкото в новата редакция на текста на чл. 23, ал.1 от СК, ДВ бр. 100/2010 г. в сила от 21.12.2010 г., няма изрично препращане към имуществото по чл. 22, ал.1 от СК). Тя не е такова по чл.22, ал.2 и 3 СК, нито е от личен влог на съпругата, нито представлява вземане за възнаграждение за труда й като частен съдебен изпълнител, за който се събират такси и други плащания за допълнителна дейност по чл.18 (за последните суми частният съдебен изпълнител трябва да има отделна сметка).

Независимо, че цитираната във въззивната жалба конкретна съдебна практика е изцяло неотносима към спора, вземането за труд е лично на съпруга, който го е реализирал и това е безспорно и в правната теория, на която и въззивницата се е позовала. В случая, обаче платените средства за цената не са с произход от вземане за труд и затова, дори и при положение (предвид редакцията на чл. 23, ал.1 от СК, в която липсва препращане към разпоредбата на чл.22, ал.1 от СК), че е възможно преобразуването на личните средства от труд на съпруга – в лично имущество, в настоящия казус процесният имот не е станал лична собственост на ищцата.

Т.е. при липсата на установеност, че сумата с която е платено процесното жилище е лично имущество на ищцата, придобитото не става лична собственост, а както бе посочено само доказаното, при условията на пълно и пряко доказване, влагане на суми, които имат личен характер могат да обусловят извод, че презумпцията за съвместен принос е оборена.

Намерението на купувача и целта, за която ще се ползва имота или за която реално се ползва, са обстоятелства без значение за конкретния случай и затова оплакванията във въззивната жалба за необсъждането им от окръжния съд са неоснователни.

С оглед изложените съображения, предявеният иск по чл. 23, ал.1 от СК се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Решението на окръжния съд, като постановяващо идентичен резултат, се  явява правилно и следва да бъде потвърдено с мотивите изложени от настоящата инстанция.

С оглед изхода от въззивното производство, Т.М. следва да заплати на С.Д. сторените от последния разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на сумата от 3 400 лв. Възражението по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно и с оглед фактическата и правна сложност не се налага извод за неговото намаляване, като същото е определено в близък до минималния размер (3 398,96 лв.) по чл. 7, ал.2, т.7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 758/21.04.2015 г. по гр.д. № 1101/2014 г. по описа на Варненския окръжен съд.

ОСЪЖДА Т.Г.М., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на С.Л.Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Бургас, к/с „Лазур”, бл. 5, вх. 4, ет. 6 сумата от 3 400 лв. (три хиляди и четиристотин лева), представляваща сторените във въззивното производство разноски за заплащане  на адвокатско възнаграждение.

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ, в едномесечен срок от връчването на препис от него на страните и при условията на чл.280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: