Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

148/27.10.2017 г.

гр.Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 27.09.2017 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

   ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

       ПЕНКА ХРИСТОВА

 

при секретаря Ю.К., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 329/2017 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

Подадена е въззивна жалба от В.П.К. срещу решение № 539/05.04.2017 год по гр.д. № 771/2016 год на Окръжен съд Варна В ЧАСТТА, с която е уважен искът с правно осн. чл. 422, ал.1 вр. чл. 415 ал.1 от ГПК, и е признато за установено в отношенията му с ищеца Д.Н.С., че дължи сумата 105 000 лв., представляващи част от цялото му задължение в размер на 140 000 лв., произтичащо от договор за заем от 19.08.2010 год. с нотариална заверка на подписите от същата дата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.08.2015 год. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение № 5175/18.08.2015 год. по ч.гр.д. № 10055/2015 год на ВРС, 35 състав. По съображения за допуснати процесуални нарушения, незаконосъобразност и необоснованост на решението, въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен, с присъждане на разноски за двете инстанции. Възразява срещу непълния и неточен доклад на делото от първоинстанционния съд, поради което моли за изготвяне на нов доклад с разпределяне на доказателствената тежест. Моли при постановяване на решението си съдът да съобрази възражението му за погасяване на иска по давност, което е направил своевременно при първоинстанционното разглеждане на делото, но не е било съобразено от съда. Поддържа и останалите си възражения, които е направил още с отговора на исковата молба.

В постъпилия отговор от Д.Н.С. се съдържа становище за неоснователност на жалбата и за потвърждаване на решението в обжалваната част. Моли за отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която е осъден да заплати разноски в размер на 3800 лв в полза на ответника П.К..

Въззивната жалба на Д.Н.С. срещу решението в отхвърлителната му част по иска срещу П.В.К., както и в осъдителната част за разноските по този иск, е върната с разпореждане № 5200/09.06.2017 год, което не е обжалвано. Следователно, първоинстанционното решение в тези части е влязло в сила и е извън обхвата на въззивната проверка.

Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разглеждайки я по същество, съдът намира следното:

Предявеният иск е с правно осн. чл. 422 ал.1 от ГПК. Установителният иск е предявен в срока по чл. 415 ал.1 от ГПК и е процесуално допустим.

Издадената заповед за изпълнение № 5175/18.08.2015 год по ч.гр.д. № 10055/2015 год на ВРС, г.о., срещу длъжниците В.П.К. и П.В.К., е за сумата 105 000 лв., представляваща част от вземане в размер на 140 000 лв. по спогодба от 19.08.2010 год. с нотариална заверка на подписите. С нея страните са признали, че посочената сума се дължи по договор за заем, сключен между ищеца Д.Н.С. и ответника В.П.К. за сумата 140 000 лв, заплатена от заемодателя чрез банкови преводи, както следва: на 20.05.2008 год. – 100 000 лв., на 03.12.2008 год. – 18 000 лв. и на 14.01.2009 год. – 22 000 лв.

От представеното по делото банково удостоверение изх.№ 0362-64-003341/09.03.2017 год. на Уникредит Булбанк АД се установява, че на посочените дати действително от сметката на ищеца са извършени банкови преводи по сметката на ответника В.К., като за първия от тях в размер на 100 000 лв. изрично е посочено основание – заем.

Неоснователни са възраженията на ответника за нищожност, евентуално – унищожаемост на договора за заем. В отговора на исковата молба тези възражения са направени бланкетно, цитирани са съответните текстове от закона без посочване на конкретните факти, от които да се направи преценка за тяхната основателност. Първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви по всяко от тях, които се споделят напълно от настоящия състав.

Предвид реалния характер на договора за заем, той се счита сключен с факта на предаване на сумата, което е доказано по категоричен начин от приложеното писмено доказателство. Този факт е признат от ответниците със сключване на договора за спогодба, както и от факта на извършените частични плащания след спогодбата. Както се установява от представените с отговора на исковата молба писмени доказателства – банкови преводи и пощенски записи, част от сумите са били изплащани от П.К. в качеството му на поръчител. От тях в полза на кредитора са заплатени сумата от 1000 лв., изпратена на 18.01.2013 год. с телеграфен запис и 200 лв., също чрез телеграфен запис на 28.05.2013 год. Част от плащанията са извършени от П.К. в полза на А.С. – съпруга на ищеца, а именно: 1000 лв. чрез телеграфен запис на 28.10.2013 год., 300 лв. – чрез телеграфен запис на 16.06.2014 год. и 2000 лв. – по банков път на 30.04.2010 год. Сума в размер на 1000 лв. ответникът П.К. заплатил на 08.06.2012 год. по банков път по сметка на Н.Д.С. – син на ищеца. Останалата част от плащанията, за които ответниците са представили доказателства, са извършени от трети лица.

При така изяснените факти съдът намира следното:

Съгласно чл. 75 ал.1  от ЗЗД изпълнението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него лице. В противен случай то е действително, ако кредиторът го е потвърдил, или се е възползвал от него. При липса на изрично овластяване, втората алинея на цитираната разпоредба предвижда, че длъжникът се освобождава, когато добросъвестно е изпълнил към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението. Преценката относно наличието на добросъвестност в хипотезата на чл. 75 ал.2 от ЗЗД е винаги конкретна с оглед фактите по делото. С решение № 787 от 18.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1539/2009 г., IV г. о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК е прието, че „точно е изпълнението още и към привиден кредитор /чл. 75, ал. 2 ЗЗД/ - при наличие на такива обективни условия, които подвеждат длъжника. Те трябва да са недвусмислени и при нормално проявена грижа от длъжника, той да има основание да приеме, че престира на надлежния кредитор или негов представител. Кои са тези обстоятелства е фактически въпрос, който се преценява от съда според всички факти по делото“.

В настоящия случай е установено, че между страните са съществували близки семейни отношения, даващи основание да се приеме, че вторият ответник в качеството си на поръчител е извършвал частични плащания на съпругата и сина на ищеца със съзнанието, че погасява дълга на сина си към ищеца. Той е имал правен интерес да плати, защото е лично задължен по силата на поръчителството, което е поел със сключената между страните спогодба.

Поради това следва да се зачетат плащанията, извършени от П.К., както следва: на сумата 1000 лв., изплатена на ищеца на 18.01.2013 год. с телеграфен запис, 200 лв., също на ищеца чрез телеграфен запис на 28.05.2013 год., сумата 300 лв., изплатена от П.К. на А.К.С. чрез телеграфен запис на 16.06.2014 год., сумата 1000 лв., заплатени на А.С. чрез телеграфен запис на 28.10.2013 год., сумата 2000 лв., преведени на 30.04.2010 год. по банкова сметка *** П.К. с изрично посочено основание – плащане на заем, както и сумата 1000 лв., заплатени на 08.06.2012 год. от П.К. по банкова сметка *** С. – син на ищеца. Общият размер на така извършените плащания, които са приети от ищеца и той се е възползвал от тях, възлиза на 5500 лв. Съставът на Апелативен съд Варна приема, че до този размер предявеният установтелен иск е неоснователен и недоказан.

По отношение представените от ответника платежни документи за извършени плащания от трети лица по банкови сметки на ищеца и неговата съпруга, съдът намира следното:

Разпоредбата на чл. 73 от ЗЗД допуска изпълнението да се престира от трето лице, но за да има то погасителен ефект е необходимо кредиторът да го е потвърдил или да се е възползвал от него по арг. от чл. 75 ЗЗД. По принцип изпълнението на парично задължение не е свързано с личността на длъжника и винаги може да бъде престирано от трето лице, дори без съгласието на кредитора. От начина на изпълнение обаче трябва недвусмислено да личи, че с него се погасява именно конкретното чуждо задължение. В платежното нареждане, с което И.В. е превел на ищеца сумата 10 000 лв. липсва указание, че плащането е в изпълнение на задължението на ответника, поради което не може да се приеме, че то освобождава длъжника. Другото плащане, извършено от трето лице, е с платежно нареждане от Д.К.Д. в полза на А.К.С. и също липсват изрични указания на платеца, че изпълнява чужд дълг. И двете лица са извън облигационното отношение между страните и това плащане по никакъв начин не може да се свърже с предмета на спора.

Възражението за погасяване на вземането по давност е неоснователно. Съгласно чл. 110 от ГПК с петгодишна давност се погасяван всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Въпреки, че договорът за заем е сключен с реалното предаване на сумите през 2008 и 2009 год., постигнатата на 19.08.2010 год. спогодба съдържа признание за дълга, което на осн. чл. 116 б.“а“ от ЗЗД прекъсва давността и от този момент започва да тече нова петгодишна давност, която към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 14.08.2015 год. не е изтекла.

По изложените мотиви постановеното решение следва да бъде отменено само в частта, с която е признато за установено, че В.П.К. дължи да Д.Н.С. сумата 5500 лв., а предявеният установителен иск до този размер бъде отхвърлен.

С оглед на това и съразмерно с уважената част от иска, решението следва да бъде отменено и в осъдителните части за разноските, както следва: за разликата над 1990 лв. до присъдените 2100 лв. по заповедното производство и за разликата над 3989,50 лв. до присъдените 4210 лв. по исковото производство. Въззиваемата страна следва да заплати на въззивника разноски в размер на 495,90 лв. съразмерно с отхвърлената част от иска. В тежест на въззивника следва да се възложат и разноските на насрещната страна за въззивното производство, съразмерно с потвърдената част на решението, в размер на 1326 лв., съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ОТМЕНЯ решение  № 539/05.04.2017 год. по гр.д. № 771/2016 год. на Окръжен съд Варна В ЧАСТТА, с която е уважен искът с правно осн. чл. 422, ал.1 вр. чл. 415 ал.1 от ГПК, и е признато за установено в отношенията между ищеца Д.Н.С. с ЕГН ********** и ответника В.П.К. с ЕГН **********, че ответникът дължи сумата 5500 лв., както и в частта, с В.П.  К. е осъден да заплати на ищеца Д.Н.С. разноски, както следва: за разликата над 1990 лв. до присъдените 2100 лв по заповедното производство и за разликата над 3989,50 лв. до присъдените 4210 лв. по исковото производство, и вместо него

П  О  С  Т  А  Н  О В  И:

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен на осн. чл. 422 от ГПК от Д.Н.С. с ЕГН ********** срещу В.П.К. с ЕГН ********** за установяване в отношенията между тях, че ответникът В.П.К. с ЕГН ********** дължи сумата 5500 лв. – част от предявения размер от 105 000 лв., представляващи част от цялото му задължение в размер на 140 000 лв., произтичащо от договор за заем от 19.08.2010 год. с нотариална заверка на подписите от същата дата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.08.2015 год. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение № 5175/18.08.2015 год. по ч.гр.д. № 10055/2015 год. на ВРС, 35 състав, като погасен чрез плащане.

ОСЪЖДА Д.Н.С. с ЕГН ********** да заплати на В.П.К. с ЕГН ********** сумата 495,90 лв. - разноски по делото съразмерно с отхвърлената част от иска, на осн. чл. 78 ал.3 от ГПК.

ОСЪЖДА В.П.К. с ЕГН ********** да заплати на Д.Н.С. с ЕГН ********** сумата 1326 лв. – разноски за настоящата инстанция, съразмерно с уважената част от иска на осн. чл. 78 ал.1 от ГПК

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част, с която предявеният установителен иск с правно осн. чл. 422 от ГПК е уважен до размер на 99 500 лв., както и в осъдителната част за разноските до размер на 1990 лв., дължими от ответника В.П.К. по заповедното производство и до размер на 3989,50 лв. – по исковото производство.

В отхвърлителната част по иска срещу П.В.К. с ЕГН ********** решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)