Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                   №  146/07.10.2014 година, гр.Варна

 

                                      В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

Апелативен съд-Варна, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

                                                                ЧЛЕНОВЕ: ИВАН ЛЕЩЕВ

                                                                                       ПЕНКА ХРИСТОВА

 

При участието на секретаря Ю.К., сложи на разглеждане докладваното от съдията Ив.Лещев в.гр.д.№ 332 по описа за 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 от ГПК и е образувано по въззивна жалба на М.К.Т.К., подадена от пълномощника адв.П.П. от САК, срещу решение № 2704/19.12.2013 година на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д.№ 68/2011 година, с което предявените на основание чл.59 (за 70000.00 лева) и чл.86 (за 10000.00 лева) от ЗЗД искове срещу Д.Х.А. и Светослав Х.А.,***, последният  заместен в процеса от двамата си наследници Л.М.А.-съпруга и О.С.А.-дъщеря, са били отхвърлени поради изтекла  погасителна давност.  Правят се оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт и се иска от апелативната инстанция да го отмени и да уважи исковете, като присъди въззивницата направените разноски за двете съдебни инстанции.

Насрещните страни, въззиваемите Д.А. лично и Л. и О. А., чрез процесуалния си представител адв.Д.П. ***, оспорват въззивната жалба и молят апелативната инстанция да потвърди обжалваното решение, без да претендират разноски за тази инстанция.

Въззивната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

След служебна проверка, ВАпС констатира валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по съществото на спора приема следното:

Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по спора, направил е законосъобразни правни изводи от нея, поради което и на основание чл.272 от ГПК апелативната инстанция препраща към неговите мотиви, като се има предвид и следното:

Оплакванията във въвзивната жалба се свеждат до неправилно прилагане от ВОС на института на погасителната давност по смисъла на гражданското право на РБ и в частност относно спирането на течението на давностния срок - чл.115 от ЗЗД, в смисъл, че давността започва да тече не от вписването на нотариалния акт за продажба, а от узнаване на продажбата.

 Доводите и съображенията, развити в жалбата и в писмената защита на процесуалния представител на въззивницата, не могат да бъдат споделени от апелативната инстанция.

От една страна, в настоящия случай не е налице нито една от хипотезите на ал.1 и ал.2 от чл.115 на ЗЗД. По делото безспорно е установено, че процесната сделка, по която майката на двамата първоначални ответници-О.Й. А. е продала имота на жалбоподателката, е изповядана през 1995 година в гр.Варна (л.8 от делото на ВОС) и че същата е вписана по надлежния ред в нотариалната служба при ВРС, както и че това вписване е публично-общодостъпно. Безспорно е също така, че на 18 декември 1996 година въззивницата лично се е явила в Софийския районен съд за участие по гр.д.№ 6880/1995 година, по което тя е имала и лично упълномощен адвокат В.Василев от САК (виж л.11 и 12 от делото на ВОС), което дело е приключило с решение, че тя приема наследството оставен от нейния дядо.

От друга страна, за да не тече давността по гражданския закон е необходимо  или да е налице фактическия състав на някоя от изброените в чл.115 от ЗЗД хипотези или  съответната страна да е в обективна невъзможност да защити правата си (да предяви иск или да задвижи друга юридическа процедура според случая).

В настоящия случай въззивница е имала пълната юридическа и фактическа възможност да охрани интересите, като в петгодишен срок е могла да проучи чрез адвокат-пълномощник цялото наследство (активи и пасиви), още повече, че  по повод на горното дело е знаела за опасността да се намали актива на наследството. Не използването на тази възможност или предоверяването към определени лица не може да бъде признато от съда за обстоятелство, което да спре течението на давността. По-късното узнаване на сделката от 1995 година макар и по причина, че жалбоподателката живее във Венецуела, също не е равностойно на обективна невъзможност.

Наред с това във въззивната жалба се навеждат доводи за защита по иск за непозволено увреждане, какъвто в случая не е предявен, нито пък по надлежния ред е доказано извършено престъпление във връзка с продажбата на процесния имот. Следователно не е налице и прекъсване на давността по смисъла на чл.116 от ЗЗД.

По изложените съображения апелативната инстанция приема, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение следва да се потвърди.

При този изход на делото на въззивницата не следва да се присъждат разноски.

Водим от горното, ВАпС

 

                                                     Р   Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 2704/19.12.2013 година на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д.№ 68/2011 година.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280 от ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ:1.                       2.