Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

63/19.04.2016 г.

гр.Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 24.02.2016 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

 ПЕНКА ХРИСТОВА

 

при секретаря Ю.К., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 34/2016 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

Подадена е въззивна жалба от ЕТ ”Ел Би Ем-Л.Д.”, с ЕИК 103132620, представлявано от собственика Л.Б.Д. чрез процесуалния му представител адв. В.Д. срещу решение № 1706/20.10.2015 год по гр.д. № 1934/2014 год на Окръжен съд Варна, г.о., с което на осн. чл. 124 ал.1 от ГПК е прието за установено в отношенията между страните, че ищците С.М.Р. с ЕГН ********** и Й.Й.Р. с ЕГН ********** са собственици на следните недвижими имоти: апартамент № 8 с идентификатор 10135.2560.251.1.13, намиращ се на 5-ти етаж в жилищната сграда в гр.Варна, ул.Никола Михайловски” № 24 със застроена площ от 86,97 кв.м., заедно с принадлежащото избено помещение № 1 с площ от 7,75 кв.м. и 6,7712% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж и апартамент № 5 с идентификатор 10135.2560.251.1.5, намиращ се на 4-ти етаж в същата жилищна сграда, със застроена площ от 81,97 кв.м., заедно с принадлежащото му избено помещение № 7 с площ от 6,53 кв.м. и 6,6579 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, на осн. договор за покупко-продажба, обявен за окончателен с влязло в сила съдебно решение на осн. чл. 19 ал.3 от ЗЗД по гр.д. № 811/1998 год на Районен съд Варна, вписано в книгите за вписвания при Служба вписвания към РС Варна под № 69,т.VIII, вх.рег.№ 7395 от 27.07.2000 год.

Петитумът на жалбата е за обезсилване на съдебното решение като постановено по недопустим иск, евентуално – за неговата отмяна поради неправилност и отхвърляне изцяло на предявените искове, евентуално – исковете да бъдат уважени само до размер на 75,44/81,97 ид.ч. от правото на собственост върху самостоятелен обект – апартамент № 5, като искът бъде отхвърлен за 6,53/81,97 ид.ч. от правото на собственост, съответно – искът за установяване правото на собственост на ищците върху апартамент № 8 бъде уважен само до размер на 79,22/86,97 ид.ч. от имота, и отхвърлен за 7,75/86,97 ид.ч. поради придобиването им от въззивника по давност.

На първо място са изложени доводи за недопустимост на съдебното решение като постановено по недопустим иск. Тези оплаквания са групирани, както следва:

1. Нарушение на чл. 12 ал.1 изр.последно от Правилника за вписванията, изразяващо се в следното:

 Ком момента на подаване на исковата молба апартамент № 5 е бил индивидуализиран чрез идентификатор 10135.2560.251.1.6. В срока за отстраняване нередовностите на исковата молба е бил постановен административен акт – Заповед № 18-12049/16.09.2014 год на СГКК гр.Варна за изменение на идентификатора, като новият е 10135.2560.251.1.5. Във връзка с това въззивникът твърди, че преди да е влязъл в сила съдебен акт, с който да се установи законосъобразността на заповедта, искът с правно осн. чл. 124 ал.1 от ГПК е недопустим.

2. Нарушение на чл. 124 ал.1 от ГПК, изразяващо се в липса на правен интерес от водене на установителния иск, доколкото ищците са разполагали с друг процесуален способ за поправка на грешки в кадастралната карта по реда на чл. 53 ал.2 от ЗКИР, респ. чл. 54 ал.2 от същия закон след промяната му от 2014 год.

На второ място се сочи неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати процесуални нарушения. Съдът в доклада си по делото не е дал указания кои факти са относими към предмета на делото, кои от тях подлежат на доказване, не е разпределил правилно доказателствената тежест и не е посочил за кои факти страните не сочат доказателства. След представяне от страна на ищците на договори за наем като доказателства по делото, съдът не е указал на ответника дали той носи тежестта за оспорване истинността им. Съдът в мотивите на решението си не е изложил съображения, поради които е преценил кои от представените доказателства да кредитира. Липсва обсъждане в мотивите на решението и на възражението на ответника за недействителност на представената Заповед № 18-12049/16.09.2014 год на СГКК гр.Варна. Съдът неправилно и без съответните доказателства е приел за безспорен факта, че ищците са съпрузи, съответно имотът е придобит от тях в режим на СИО.

3. Нарушение на материалния закон – чл. 79 във вр. с чл. 98 от ЗС. Съдът в нарушение на цитираните разпоредби е достигнал до неправилния извод, че ответниците не са придобили процесните имоти по давност, респ. идеални части от него, съответни на владяните от тях избени помещения. Развити са съображения, че избените помещения са обособени части от целия имот и могат да бъдат обект на самостоятелно владение, в резултат от което да се придобие идеална част от имота.

4. Необоснованост на решението. Въззивникът е изложил доводи, че решението не почива на обективен анализ на всички събрани доказателства и поради това е вътрешно противоречиво и необосновано.

Постъпил е отговор от въззиваемите С.М.Р. и Й.Й.Р. чрез процесуалния им представител адв. В.Д., в който се оспорват доводите, изложени във въззивната жалба. Изтъква се, че заповедта за изменение на кадастралната карта, с която е възстановено съществуващото положение към 2012 год - отпреди предходното й изменение, е била съобщена на ищците след завеждане на иска, но е била представена от тях в срока за отстраняване нередовностите на исковата молба. Ето защо, исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127 ал.1 и 2 и чл. 128 от ГПК. Възражения за недействителност на заповедта не са били наведени от ответника нито с отговора на исковата молба, нито в първото по делото заседание. Защитата му срещу иска е изградена единствено върху претендирани от него самостоятелни права върху спорните имоти. Становището, изразено от ответника в отговора на исковата молба и твърдяните от него факти очертват и предмета на доказване по делото. Ето защо предприетите от съда процесуални действия са съобразени с процесуалното поведение на ответника с оглед задълженията му по чл. 131 вр. чл.133 ичл. 146 от ГПК. Съдът указва на страните необходимостта от доказване на правно релевантните факти, но не и вида доказателства, които следва да бъдат събрани в процеса. Не са допуснати твърдяните от въззивника процесуални нарушения, а постановеното решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Поради това въззиваемите молят за неговото потвърждаване.

Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните мотиви:

Предявеният иск е с правно осн. чл. 124 ал.1 от ГПК за установяване правото на собственост на ищците върху двата процесни имота.

Налице е правен интерес от водене на установителния иск поради следното:

С влязло в сила решение по гр.д. № 811/1998 год. на Окръжен съд Варна, вписано на 27.07.2000 год. под № 69, том VIII, вх.рег. № 7395 на Службата по вписвания при Районен съд Варна, е обявен за окончателен сключения между ищците и ответника в качеството му на едноличен търговец предварителен договор за покупко-продажба  на ап.№ 5 и ап.№ 8 в жилищната сграда в гр.Варна, ул. Н.Михайловски” № 24, ведно със съответните ид.ч. от общите части на сградата и принадлежащите към жилищата избени помещения.

С Акт № 218/11.03.2013 год на АГКК гр.Варна и издадената въз основа на него Заповед № КД-14-03-740/19.03.2013 год на АГКК е констатирана грешка в кадастралната карта, съответно е одобрено изменение в кадастралните регистри, съгласно което за самостоятелен обект с идентификатор 10135.2560.251.13 за собственик е записана С.М.Р., а е заличен ЕТ „Ел-Би-Ем – Л.Д.”, а за собственик на самостоятелен обект с идентификатор 10135.2560.251.6 е записана С.М.Р., съответно е заличена Полина Любомирова Димитрова. По повод възникнал спор срещу Заповед № КД-14-03-740/19.03.2013 год. на АГКК, същата е отменена с решение № 6856/22.05.2014 год. по адм.д. № 252/2014 год. на Върховния административен съд. В мотивите на това решение е прието, че съдебното решение по чл. 19 ал.3 от ЗЗД не разрешава спора между страните за материалното право на собственост по отношение процесните самостоятелни обекти. Впоследствие със Заповед № 18-12049/16.09.2014 год. е одобрено изменение в кадастралната карта и кадастралните регистри, с което на самостоятелен обект с идентификатор 10135.2560.251.1.5 се присвоява идентификатор 10135.2560.251.1.6, собственост на П. Л.Д., а на самостоятелен обект с идентификатор 10135.2560.251.1.6 се пристоява идентификатор 10135.2560.251.1.5, собственост на ЕТ „Ел Би Ем-Л.Д.”. По тази причина искът срещу П.Д. за установяване правото на собственост върху имот с идентификатор 10135.2560.251.1.6 е оттеглен, а спорът е за правото на собственост на имот 10135.2560.251.1.5. Записвайки в кадастъра този имот на свое име, ответникът е оспорил правото на собственост на ищците, произтичащо от влязлото в сила съдебно решение по чл. 19 ал.3 от ЗЗД. Именно това оспорване обуславя и правния им интерес в самостоятелно исково производство да установят правото си на собственост. В този смисъл е и т.5 от ТР № 8/23.02.2016 год. по тълк.д. № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС. Искът по чл. 54 ал.2 от ЗКИР не е обуславящ по отношение установителния иск за собственост, следователно искът с правно осн. чл. 124 ал.1 от ГПК е процесуално допустим.

Разгледан по същество, той е ОСНОВАТЕЛЕН по следните мотиви:

С влязло в сила решение по гр.д. № № 811/1998 год. на Окръжен съд Варна, вписано на 27.07.2000 год. под № 69, том VIII, вх.рег. № 7395 на Службата по вписвания при Районен съд Варна, е обявен за окончателен сключения между ищците и ответника предварителен договор за покупко-продажба  на ап.№ 5 и ап.№ 8 в жилищната сграда в гр.Варна, ул. Н.Михайловски” № 24, ведно със съответните ид.ч. от общите части на сградата и принадлежащите към жилищата избени помещения, съответно: изба № 7 към апартамент № 5 и изба № 1 към апартамент № 8.

От заключението на приетата по делото СТЕ се установява, че по сега действащата кадастрална карта на гр.Варна апартамент № 5, намиращ се на 4 ет. в жилищната сграда в гр.Варна, ул.”Никола Михайловски” № 24 е заснет като самостоятелен обект с идентификатор 10135.2560.251.1.5, а апартамент № 8 на 5 етаж в същата сграда е заснет като самостоятелен обект с идентификатор  10135.2560.251.1.13.

По делото са събрани гласни доказателства за установяване на факта кой е упражнявал фактическа власт върху процесните жилища, във връзка с твърденията на ответника за придобиването им, респ. на ид.части от тях, по давност. Безспорно е установено от разпита на свидетелите И. П., Я.Х., В.Ж. и Б.А., че след построяването на сградата ищците са живели малко време там, след което едното жилище е било обитавано от семейството на дъщеря им, а през по-голяма част от времето и в двете жилища е имало наематели. От представените писмени договори за наем се установява, че апартаментите са били отдавани именно от ищците като техни собственици. Съдът дава вяра на показанията на тези свидетели, защото са незаинтересовани от изхода на спора. Първият свидетел – И. П. притежава имот в същата жилищна сграда и познава страните и отношенията между тях още от момента на изграждането й. Вторият свидетел е живял в едно от жилищата заедно с дъщерята на ищците, а третата свидетелка В.Ж. е в наемни отношения с тях, считано от 2010 год и възпроизвежда лични впечатления. Свидетелката Б.Б. също потвърждава, че в жилищата живеят наематели на ищците. Тази свидетелка знае това, защото дъщерята на нейна приятелка е квартирантка в едно от жилищата. Останалите свидетели не са убедителни, защото личните им впечатления датират от преди дълги години, не са актуални, а за част от обстоятелствата черпят информация, споделена от ответника. Без значение е, че свидетелите В.З.и Р. М. са били допускани от ответника да съхраняват свои вещи в две от избените помещения. Не е установено, че това са същите изби, принадлежащи към процесните два апартамента, а и този факт е ирелевантен по отношение възможността за придобиването им по давност от ответника. Избените помещения не представляват самостоятелен обект на собственост, а са принадлежност към главната вещ, поради което не могат да бъдат придобити чрез давностно владение.

Безспорно е, че сградата е построена от ответника, както и че той се е снабдил с констативни нотариални актове за собственост на процесните апартаменти – съответно нот.акт № 70, т.XVI, дело 11234/1997 год. за апартамент № 5 на 4 жилищен етаж и нот.акт № № 73, том XVI, дело № 11237/1997 год. за апартамент № 8 на 5 жилищен етаж.

С влязло в сила решение по гр.д. № 811/1998 год. на Окръжен съд Варна, вписано под № 69, том VIII, вх.рег.№ 7395 на 27.07.2000 год. са обявени за окончателни предварителните договори за покупко-продажба на двата апартамента. С това съдебно решение със сила на присъдено нещо е разрешен спорът между страните относно придобиването на имотите от купувачите – ищци. В конкуренцията на права приоритет има съдебното решение, защото то поражда действието на окончателната сделка за покупко-продажба и има обвързваща сила в отношенията между страните.

Констативните нотариални актове, които ответникът противопоставя като източник на правото си на собственост, нямат правопораждащо действие. Те имат значение само като официален удостоверителен документ, който е опроверган от събраните по делото доказателства.  

Ето защо правото на собственост върху процесните имоти е преминало у ищците, които са го придобили по силата на съдебно решение, в условията на СИО. Възникналият спор е по повод грешно отразяване на имотите в кадастралната карта и кадастралните регистри, но те нямат конститутивно действие по отношение правото на собственост, а установяването на грешката няма преюдициално значение за делото.

Първоинстанционният съд е изградил своите правни изводи въз основа на задълбочен анализ на събраните гласни и писмени доказателства, решението му е аргументирано и основано на правилно приложение на закона.

Не са допуснати твърдяните от въззивника нарушения на процесуалния закон. Съображенията на настоящия състав по допустимостта на иска са изложени по-горе. Що се отнася до индивидуализацията на процесните недвижими имоти, тя е посочена съгласно действащата към настоящия момент кадастрална карта на гр.Варна. Уточнението на петитума, наложило се по причина на последващо изменение в кадастъра е станало преди вписването на исковата молба и преди връчване на препис от нея на ответника. По тази причина неговото право на защита и равнопоставеност в процеса не е нарушено. Докладът на съда е пълен и изчерпателен с оглед изразените от страните твърдения и възраженията, наведени с отговора на исковата молба. При разпределяне на доказателствената тежест съдът дължи само да посочи кои са правно релевантните факти, подлежащи на доказване, но не и доказателствените средства, с които всяка от страните може да стори това. В това отношение няма допуснато нарушение на съдопроизводствените правила.

На следващо място – съдът не е длъжен да указва на страната дали носи доказателствена тежест при оспорване на представено от насрещната страна писмено доказателство. В това отношение ГПК съдържа изрични разпоредби, в частност – чл. 193 от ГПК във връзка с оспорването на документ, както и чл. 146 ал.3 от ГПК относно възможността на страните да правят доказателствени искания и последиците от пропускането на срока за това. Тези правила би следвало да са известни на страната, още повече, че тя е ползвала квалифицирана адвокатска защита, и не е задължение на съда да й ги напомня.

Не съществува задължение на съда да изисква от ищците доказателства за наличието на брак поради липса на оспорване на този факт с отговора на исковата молба.

По същата причина не е налице и основание за косвено произнасяне по действителността на заповедта за изменение на кадастралната карта, тъй като с отговора на исковата молба не е повдигнат спор по този въпрос.

Поради всичко изложено настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна направените от нея разноски във въззивното производство в размер на 3000 лв съгласно представения списък, с приложен договор за правна помощ и съдействие. Размерът на адвокатското възнаграждение не е оспорен от процесуалния представител на въззивника.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1706/20.10.2015 год по гр.д. № 1934/2014 год на Окръжен съд Варна, г.о.

ОСЪЖДА ЕТ „Ел Би Ем – Л.Д.” с ЕИК 103132620 със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.”Любен Каравелов” № 31, вх.Б ап.55, представлявано от собственика Л.Б.Д. с ЕГН ********** да заплати на С.М.Р. с ЕГН ********** и Й.Й.Р. с ЕГН **********, солидарно сумата 3000 лв., представляваща направени от тях разноски във въззивното производство.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)