Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

165/27.10.2015 г.

гр.Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 30.09.2015 год. в състав :

     ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:       ПЕТЯ ПЕТРОВА

           МАРИЯ МАРИНОВА

 

при секретаря В.Т., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 342/2015 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

С решение № 75/24.06.2015 год по гр.д. № 6608/2014 год на ВКС на РБ, гражсанска колегия, първо г.о. е отменено решение № 100/03.07.2014 год по в.гр.д. № 245/2014 год на Апелативен съд Варна и делото е върнато на друг състав на съда за ново разглеждане.

В отменителното решение са дадени указания във връзка с допустимостта на свидетелски показания за установяване на действителната воля на страните по фидуциарната сделка.

Предмет на разглеждане в настоящото производство е въззивната жалба на Д.Й.Ф. и А.П.Ф. срещу решение № 176/14.02.2014 год по гр.д. № 409/2013 год на Окръжен съд Варна, г.о., 10 състав, с което е отхвърлен иска им за признаване правото на собственост и предаване на владението върху апартамент № 21 в гр.Варна, намиращ се на адрес бул.”Сливница” № 8, ет.5, крилото вляво от входа. Изложените съображения са за неправилност на решението по отношение крайния извод на съда, който не е подкрепен от събраните по делото доказателства. Въззивниците молят решението да бъде отменено, а вместо него – постановено друго, с което предявеният иск бъде уважен, като в мотивите съдът преюдициално да приеме за установено, че договорът за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 31/31.10.2005 год между П. Н. Ф. и Л.Й.Т. е абсолютно симулативен и поради това – нищожен на осн. чл. 26 ал.2, предл. последно от ЗЗД, както и че договорът за покупко-продажба, сключен под формата на нот.акт № 63/21.03.2012 год между Л.Й.Т. и Р.Е.П. също е абсолютно симулативен – нищожен на осн. чл. 26 ал.2 предл. последно от ЗЗД, евентуално – че правата, които купувачката черпи от този договор са непротивопоставими на ищците, тъй като тя не ги е придобила добросъвестно от приобретателя по привидната сделка.

В отговора на жалбата ответниците са изразили становище, че същата е неоснователна, поради което първоинстанционното решение трябва да бъде потвърдено.

От събраните по делото доказателства, преценени в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Ищците са законни наследници, съответно – съпруга и дъщеря на П.Н.Ф., починал на 08.12.2006 год.

Приживе наследодателят се е разпоредил с процесния имот, притежаван от него в индивидуална собственост, чрез възмездна сделка с ответника Л.Й.Т., който е негов чичо – брат на майка му.

Твърденията си за симулативност на сделката ищците обосновават с това, че тя е сключена с единствената цел да се попречи на съпругата при евентуален развод да предяви претенции за ползване на семейното жилище. Според ищците симулацията е абсолютна, защото между страните по договора имало скрита уговорка във вътрешните отношения между тях да се счита, че имотът остава собственост на прехвърлителя. Твърди се още, че поради близкото родство между страните по сделката и съществуващото доверие между тях, наследодателят е разчитал, че след смъртта му ответникът ще прехвърли имота на втората ищца, или ще го продаде и ще й предостави парите от продажбата. 

Така изложени, твърденията насочват към две различни хипотези на симулация.

Първото е за абсолютна симулация, а именно – че сделката е сключена привидно, като страните не желаят да се обвържат с правните й последици и в частност – с транслативния й ефект. В отношенията помежду си те ще считат, че имотът не е преминал в патримониума на купувача.

Според второто твърдение, напротив – предпоставя се, че сделката ще породи прехвърлителното си действие, купувачът ще придобие правото на собственост, но със задължението да го прехвърли на посочено от купувача лице след неговата смърт.

Това налага всяко от тях да се разгледа по отделно.

При първата хипотеза се твърди абсолютна симулация, създадена с цел да се предпази прехвърлителят от евентуални претенции на съпругата си за ползване на семейното жилище в случай на развод.

При абсолютната симулация страните извършват всички действия, необходими за постигане на целта – да бъде „спасен” имотът, но помежду си те знаят, че прехвърлителят си остава собственик. Това е смисълът на вътрешното съглашение. Съдържанието и целта на това вътрешно съглашение са само негативни – да обезсилят привидната сделка след като премине опасността, която са искали да избегнат.

Наличието на такава скрита цел не може да се извлече от събраните доказателства.

По делото е установено, че съпрузите са били във фактическа раздяла от 2002 год, когато и двамата са напуснали процесния имот, с което той е престанал да служи като семейно жилище. Следователно, всякакви бъдещи претенции на съпругата за ползване на това жилище, което е индивидуална собственост на съпруга, са обречени на неуспех. Това се потвърждава и от крайния резултат по воденото гр.д. № 2832/2007 год на ВРС, образувано по иск от Д.Ф. и А.Ф. срещу Л.Т. за прогласяване нищожността на същата сделка, но на осн. чл. 26 ал.1 предл.1 от ЗЗД във вр. с чл. 23 от СК (отм). Окончателният съдебен акт по това дело – решение № 98/15.03.2011 год на ВКС на РБ по гр.д. № 659/2010 год, отрича правния интерес на ищцата да претендира права върху имота, понеже той не представлява семейно жилище по смисъла на закона.  

Изводът за липса на вътрешна уговорка за запазване на собствеността в отношенията купувач-продавач по оспорената сделка, следва и от анализа на останалите доказателства – писмени и гласни, събрани по делото, а именно:

До момента на сключване на прехвърлителната сделка, Пламен Филипов е отдавал жилището под наем на свидетеля Р. С. Представените разписки установяват плащания на наемната цена, уговорена в размер на 400 лв месечно съгласно представения договор и анекса към него. Последните две разписки – от 22.08.2005 год и от 25.09.2006 год удостоверяват заплащането на обобщени суми, съответно 3000 лв и 4000 лв, очевидно отнасящи се за предходни периоди. Този начин за документиране на отношенията между наемодателя и наемателя се установяват и от показанията на свидетеля Р.С., който обяснява, че поради отсъствието му през продължителни периоди от време е плащал наема чрез съпругата си, която е живеела в жилището, но при последното плащане е узнал от наемодателя си, че имотът вече е продаден и затова е настоял да получи документ за платените суми до този момент, който да му послужи пред новия собственик. От този момент нататък е заплащал наем на ответника. По отношение установяването на този факт съдът дава вяра на показанията на самия наемател – Р. С. като най-достоверни и незаинтересовани. Показанията на свидетелката М.М. – съседка на имота, че П. до смъртта си е получавал наемите, не могат да служат като убедително доказателство за този факт, тъй като впечатленията й не са непосредствени, а по-скоро изразяват предположение.

Тези доказателства опровергават твърденията на ищците за наличието на скрита уговорка между страните по оспорената сделка, че във вътрешните им отношения прехвърлителят ще се счита за собственик на имота. Напротив, установено е, че прехвърлителят П.Ф. не е обитавал жилището много преди сключване на договора, а е престанал да събира гражданските плодове (наеми) от него веднага след продажбата.

При установяване на симулация от съществено значение е намерението, мотивът с който е сключена сделката. Този мотив не може да бъде търсен единствено в явната сделка, защото тя се сключва, за да създаде убеждение у третите лица, че именно тя е желана от страните. В действителност ефекът на привидната сделка е нежелан, а зад нея стои друго намерение. Онзи, който се позовава на симулацията ще трябва да докаже и основанието за привидността, а именно – съществуването на обратно съглашение между страните, с други думи – действителното им намерение.

За да отговори на тези въпоси съдът, който разглежда спора трябва да съобрази както икономическия разум на извършеното, така и строго личните и етични моменти, които също имат значителна роля в такива случаи.

По делото е безспорно установено, че наследодателят П. Ф. е страдал от тежко онкологично заболяване на ларинкса, за лечението на което са му били необходими значителни средства, с каквито той не е разполагал. Съпругата и дъщеря му не са му оказали подкрепа в този труден за него период. Това се установява както от неоспореното обстоятелство, че от момента на фактическа раздяла на съпрузите ищците живеят в гр.Сандански и не са посещавали наследодателя, или са го правили изключително рядко. Установено е също, че единствен, който се е грижил за него е бил неговият чичо – ответникът Л.Т.. Въпреки, че е бил собственик на недвижими имоти, нуждата от налични средства за издръжка и лечение е очевидна и именно тя е принудила П.Ф. да пристъпи към продажба на жилището. Поради това сделката е икономически оправдана въпреки данните, че той е разполагал със средства и от продажбата на друг имот. По делото не е доказано по категоричен начин, че сделката е била безпарична.  Напротив – в показанията си свидетелката Г.Г., която е давала на страните юридически консултации по повод сделката, изготвила  е нотариалния акт и е присъствала при изповядването му пред нотариуса, е заявила, че купувачът Л.Т. е носил със себе си пачка пари и е предложил да ги преброи, но тя отказала. По въпроса дали е била платена покупна цена показанията на свидетеля К. са колебливи: „доколкото знам след като се разболя прехвърлил фиктивно апартамента си на вуйчо си или на чичо си, не го познавам лично”, „не мога да кажа точно кога е бил болен”, „цялата работа беше жена му да няма достъп до този апартамент”. Данни за това, че П. не е искал да остави нищо на съпругата си, се прокрадват и в показанията на свидетелката Георгиева. Този мотив е житейски обясним предвид влошените отношения и дългата фактическа раздяла на съпрузите, но не обосновава извод, че сделката е симулативна. Напротив – изразената воля съвпада с намерението на страните имотът да премине в собственост на купувача. При абсолютно симулативните сделки е тъкмо обратното - те не желаят да се обвържат с правните последици на сделката, тя е само привидна, но в отношенията помежду им собственик остава продавачът.

Следващият въпрос, който възниква е дали симулацията не се е проявила под формата на фидуциарна сделка.

В правната теория, поради липсата на легална дефиниция, фидуциалните сделки се определят като такива, при които се прехвърля едно субективно право срещу задължение да се върне обратно при определени обстоятелства (В.Таджер, Гражданско право, Обща част, дял II). За разлика от общите хипотези на привидност, при фидуциарните сделки страните желаят действието им, но само временно и условно. Те са сделки на доверие и на практика се предприемат с цел увреда на кредиторите, или за обезпечаване на вземания. Защитата в тези случаи срещу неизпълнение на скритата сделка за връщане на даденото е предвидена съответно в разпоредбите на чл. 135 ЗЗД, респ. чл. 152 от ЗЗД. Споменават се също случаи, когато кредитор прехвърля фидуциарно вземането си само с оглед на събирането му. Разглежданата сделка не попада в нито една от посочените хипотези. Тя не е и типичен пример за фидуциарна сделка, тъй като твърдяното скрито съглашение не е за връщане на имота обратно в патримониума на прехвърлителя, а за прехвърлянето му на трето, посочено от него лице. Мотивът за сключване на такава сделка не издържа на житейската и правна логика. Дори намерението на прехвърлителя да е било да облагодетелства дъщеря си, той е могъл да стори това приживе независимо от нейното непълнолетие, или да се разпореди завещателно в нейна полза. Вместо това, наред със сключения договор за покупко-продажба на процесния имот той е сключил с ответника договор за продажба на наследство, и е оставил завещание. Въпреки, че с влязло в сила решение по друго дело договорът за продажба на наследство е признат за нищожен, а завещанието не е прието по делото поради късното му представяне, тези факти косвено потвърждават упоритото намерение на прехвърлителя имотът да премине в собственост именно на ответника. Извод за обратното не може да се извлече по категоричен начин от показанията на свидетелката М. Тя казва, че не знае дали П. и ищцата Д. са били разведени, не знае от кога двамата са фактически разделени, нито дали П. е прехвърлил имота на Л., но споделя за разговор, при който П. е заявил, че иска един ден имотът да остане на дъщеря му, а междувременно го е оставил „на съхранение” на Л.. Свидетелката Г., която юридически е консултирала страните по сделката е категорична, че в нотариалния акт е изразена действителната им воля, защото ако е имало елемент на симулация е щяла да ги посъветва да съставят обратно писмо, за да гарантира и двете страни, но такова нещо не е имало. Съдът дава вяра на тази свидетелка, от една страна защото „оставянето на съхранение”, за което говори свидетелката М. би могло да означава пазене и стопанисване, но не и прехвърляне на собственост, а и защото именно свидетелката Г. в качеството й на адвокат е участвала пряко при договарянето и изготвянето на документите по сделката, и по този начин е била най-добре запозната с действителните намерения на страните.

Поради изложените мотиви настоящият състав намира, че договорът за покупко-продажба не е абсолютно симулативен, нито фидуциарен, а действителен и е породил своите правни последици между страните. Към момента на смъртта на прехвърлителя този имот не е бил в неговия патримониум и не е обект на наследяване от страна на ищците.

Но дори и да се приеме, че е съществувала скрита уговорка между страните по сделката за последващо прехвърляне на имота на втората ищца, то тя не би могла да породи такова директно действие. Това е така, защото за разлика от договорите в полза на трето лице, при които третото лице придобива права непосредствено от самия договор, тук то се нуждае от обратната сделка на фидуциаря. Той от своя страна се легитимира пред третите лица като носител на прехвърленото му право и може свободно да се разпореди с него, както е станало и в разглеждания казус. Липсва правен способ той да бъде заставен принудително да спази обещанието, освен от самия фидуциант чрез представяне на обратно писмо, разкриващо фидуцията. Липсата на такова прави невъзможно осъществяването на скритата цел на сделката, особено след смъртта на фидуцианта.

Последващата сделка, с която имотът е преминал в собственост на втората ответница с нот.акт № 63/21.03.2012 год, е противопоставима на ищците, тъй като е сключена преди вписване на исковата молба за разкриване на недействителността – 24.04.2013 год.

По изложените мотиви предявеният ревандикационен иск е неоснователен и недоказан.

Достигайки до същите правни изводи, първоинстанционният съд е постановил законосъобразно и правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора в полза на Л.Й.Т. следва да се присъдят разноски в размер на 1500 лв, направени пред касационната инстанция. При повторното въззивно разглеждане доказателства за разноски не са представени.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 176/14.02.2014 год по гр.д. № 409/2013 год на Окръжен съд Варна, г.о., 10 състав

ОСЪЖДА Д.Й.Ф. с ЕГН ********** и А.П.Ф. с ЕГН ********** *** да заплатят солидарно на Л.Й.Т. с ЕГН ********** *** разноски по делото в размер на 1500 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: