Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

156/21.10.2013 г.

гр.Варна,

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 18.09.2013 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ИВАН ЛЕЩЕВ

 ПЕТЯ ПЕТРОВА

 

при секретаря Ю.К., като разгледа докладваното от съдия Дончева в.гр.д. № 345/2013 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

Производството е въззивно, по жалба от А.И.М., Д.И.М. и И.Д.И. *** срещу решение № 24/08.05.2013 год. по гр.д. № 384/2012 год. на Окръжен съд Разград, с което е уважен иск с правно осн. чл. 422 ал.1 вр. чл. 124 ал.1 ГПК и е признато за установено по отношение на „Райфайзенбанк България” ЕАД, че дължат солидарно сумата 57 586,79 лв. – главница по договор за револвиращ банков кредит № 56091/21.07.2008 год., изменен и допълнен с Анекс № 1/23.12.2009 год., Анекс № 2/22.03.2010 към нето, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда на 12.06.2012 год. до пълното изплащане на дълга, сумата 7 382,43 лв. – изискуема лихва на осн. чл. 3.2 от Анекс № 2 за периода 05.12.2009 – 05.12.2010 вкл., сумата 1215,78 лв. – изискуема наказателна лихва, начислена за периода 07.09.2011 – 11.06.2012, сумата 800 лв. – начислена комисионна за управление на осн. чл. 3.4 от договора за кредит за периода 25.06.2010 – 05.06.2011 год., както и деловодни разноски по заповедното производство в размер на 1339,70 лв., и разноски по делото в размер на 1459,70 лв. По съображения, че съдът не е уважил възражението им за неравноправност на клаузите в договора за кредит и анексите към него, с което е нарушил императивни правни норми от националното и общностното право, въззивниците молят за отмяна на решението като незаконосъобразно и постановяване на ново, с което предявеният иск бъде отхвърлен, с присъждане на направените съдебни разноски за двете инстанции.

В подадения писмен отговор ответникът „Райфайзенбанк България” ЕАД изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и потвърждаване на решението.

Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивната жалба е подадена в срок от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е НЕОСНОВАТЕЛНА, поради следните мотиви:

Предмет на разглеждане е установителен иск, предявен по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415 ал.1 от ГПК от „Райфайзенбанк (България)” ЕАД срещу А.И.М., Д.И.М. и И.Д.И.-Д. за установяване съществуването на вземането на банката, произтичащо от договор за револвиращ банков кредит № 5609/21.07.2008 год. и Анекс № 1 от 23.12.2009 год и Анекс № 2 от 22.03.2010 год. за главница, договорни и наказателни лихви съгласно договора и анексите към него, законна лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до окончателното й изплащане и комисионна за управление на кредита.

Съгласно цитирания договор кредитирането е целево за оборотни средства на едноличния търговец и за рефинансиране на други кредити, ползвани от него. Кредитополучател по сключения договор за банков кредит е ЕТ ”Аса Дони-А.М.”, представляван от собственика А.И.М., а тя в лично качество, заедно с другите двама ответници са се задължили солидарно с главния длъжник като съдлъжници. Солидарността им произтича от договора за банков кредит, който в частта, касаеща отношенията между банката и ответниците има характер на договор за поръчителство. Съгласието на съдлъжниците е изразено в писмена форма с подписването на договора за кредит и анексите към него, както изисква разпоредбата на чл. 138 ал.1 ЗЗД. По силата на чл. 141 ал.2 ЗЗД всеки от поръчителите отговаря за цялото задължение, освен ако има съглашение за разделянето му. От доказателствата по делото се установява по безспорен начин, че на 08.08.2011 год. е извършено последното погашение по договора, който на това основание е обявен от банката за предсрочно изискуем.

 Твърдяните от ответниците основания за освобождаване от отговорност поради кредиторово бездействие при условията на чл. 147 ал.1 ЗЗД, не са налице. В случая констатирайки неплащане на повече от една вноска по кредита (установено от приетото по делото заключение на ССЕ), банката е пристъпила към обявяването му за незабавно изискуем съобразно с чл.9.3 от договора. Предсрочната изискуемост на кредита е само една от възможностите, с които банката разполага в случай на неизпълнение съгласно чл.9 от договора за кредит. Тази последица не настъпва автоматично при спиране на плащанията от страна на длъжника. Необходимо е изрично изявление на кредитора, отправено към длъжниците, че обявява вземанията по договора за предсрочно изискуеми. По делото е установено, че вземането на банката срещу солидарните длъжници е станало изискуемо на 16.05.2012 год., когато са им връчени уведомленията за това. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано в съда на 13.06.2012 год., т.е. преди изтичане на преклузивния срок по чл. 147 ал.1 ЗЗД.

Неоснователно е и другото възражение на ответниците, развито и във въззивната жалба, за нарушаване на правата им като потребители чрез включване на неравностойни клаузи в договора за банков кредит. Както се установява от съдържанието на договора, той е сключен от А.М. в качеството й на ЕТ”Аса Дони-А.М.” с цел набавяне на оборотни средства за стопанската й дейност. Съгласно чл.56 във вр. с чл.1 от ТЗ с регистрацията си като едноличен търговец физическото лице придобива търговско качество, което го изключва от приложното поле на §13, н.1 от Закона за защита на потребителите. Цитираната разпоредба очертава кръга на лицата, имащи качеството „потребител” и ползващи се със закрила по този закон, а именно:  всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Следователно, по отношение на длъжника-едноличен търговец не следва да се прилагат ограниченията на Закона за защита на потребителите. Горният извод се отнася и до поръчителите, макар те да са се задължили като физически лица да отговарят солидарно с търговеца. Това е така поради акцесорния характер на договора за поръчителство. Обемът на задължението, поето от поръчителя е идентичен с този на главния длъжник, освен ако по изрична уговорка той е ограничен до част от дълга или при по-леки условия. Съгласно чл. 140 ЗЗД поръчителството се разпростира върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително разноските по събирането му. Това означава, че поръчителят отговаря не само за главницата, но и за договорените лихви, ако вземането е лихвоносно, както и за наказателните лихви. В този смисъл е и изрично изразената воля на страните в чл. 7 от договора. Поради изложените мотиви настоящият състав напълно споделя доводите на първоинстанционния съд относно неприложимостта на Закона за защита на потребителите.

Достигайки до същите правни изводи, първоинстанционният съд е постановил законосъобразно и правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора, в полза на ответната страна следва да се присъдят разноски на осн. чл. 78 ал. 8 от ГПК в размер на минималното адвокатско възнаграждение, предвидено в Наредба № 1, в размер на 1816 лв.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 24/08.05.2013 год. по гр.д. № 384/2012 год. на Окръжен съд Разград

ОСЪЖДА А.И.М. ЕГН **********, Д.И.М. ЕГН ********** и И.Д.И.-Д. ЕГН ********* да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк(България)” ЕОД, ЕИК 831558413 разноски за тази инстанция в размер на 1816 лв, представляващи юрисконсултско възнаграждение на осн. чл. 78 ал.8 ГПК.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)