РЕШЕНИЕ

207

Гр. Варна, 04 .12.2014 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ апелативен съд, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на дванадесети ноември през две хиляди и четиринадесетата година в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА;

ЧЛЕНОВЕ: ИВАН ЛЕЩЕВ;

ПЕНКА ХРИСТОВА;

Секретар Ю.К.,

като разгледа докладваното от съдията Христова

възз. гр.д. № 352 по описа за 2014-та година на ВАпС:

Производството е образувано след отмяна на въззивно решение и връщане за ново разглеждане на въззивна жалба на К.К.К. *** срещу решение 2554/15.12.2012 год. по гр.д. 2550/2010 год. на ОС Варна, с което са отхвърлени предявените от него искове срещу Министерство на правосъдието с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 441 ГПК и по чл. 86 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата от 28270,80 лв., претендирана като имуществени вреди; сумата от 17500 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, и двете вследствие незаконосъобразно действие на съдебен изпълнител М.П., представляващо извършен въвод във владение на 25.06.2003 год. в недвижим имот, различен от обекта на принудително изпълнение, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 10.10.2007 год. при участието на трето лице-помагач – М.П., ведно с присъждане на разноски за първа инстанция.

Пред настоящия състав на ВАпС въззивната жалба се поддържа от г-н К., чрез процесуалния му представител и се оспорва от насрещните страни – въззиваемото МП и третото лице-помагач.

ВАпС, като взе предвид становищата на страните, представените доказателства и съобрази приложимите към спора правни норми, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Пред ОС производството е било образувано по искове на г-н К. срещу Министерство на правосъдието за заплащане на сумата от 28 270.80 лева, представляващи имуществени вреди, както и сумата от 17 500 лева, представляващи неимуществени вреди, ведно със със законната лихва върху главниците, считано от 10.10.2007 год. до окончателното изплащане на задължението, както и направените по делото разноски. В исковата молба се излага, че с постановление за възлагане по изп.дело № 14021/2002 год. на СИС на ВРС от 30.05.2003 год. г-н К. е придобил собствеността върху апартамент № **, находящ се в гр.Варна, ул.Кавала № 19, ет.7. От същата публична продан В. Н. е придобила съседния апартамент – ап.20. При последвалия въвод във владение апартаментите им били неправилно разменени от съдия-изпълнителя, като ищецът е бил въведен в апартамент № 20 вместо в апартамент № 19. Последвали са жалби против действията на съдия изпълнителя, като Н. образувала и гр.д. № 689/2004 год. пред ВРС с правно основание чл.108 от ЗС за предаване владението на апартамент № 20. С решение съдът е уважил иска и ищецът е бил осъден да предаде владението върху имота, както и да заплати направените по делото разноски. В резултат на неправилно извършения въвод било заведено срещу ищеца по настоящото дело и гр.д.№ 7562/2008 год. по описа на ВРС. С решение съдът е осъдил ищеца да заплати сума в размер на 20 987.33 лева, ведно с разноски в размер на 1391.45 лева, като за образуваното и все още висящо изп.дело № 46 дължал сумата от 24 368 лева и разноски в размер на 1879.32 лева. Твърди се, че срещу него е имало заведено още едно дело – гр.д. № 6658/2010 год. по описа на ВРС относно претенции на Н. за извършени подобрения в имота.Като резултат на водените съдебни спорове ищецът сочи, че през 2009 год. е получил остър миокарден инфаркт и множество заболявания. Влошаване на здравето му предпоставяло закупуването на лекарства, затънал в дългове, а съпругата и детето му останали на лицата без парични средства и без възможност за нормален живот. Твърди се, че за лечението си е заплатил общо сумата от 2 200 лева. Твърдението е, че увреждащото действие, причинило тези вреди, е именно извършеният неправилно/незаконен въвод на ДСИ по изп.дело № 1402/2002 год. – изрично е уточнението в молба от 21.01.2011 год., л.7 от делото на ВОС, че противоправното действие е извършено от ДСИ.

Ответникът Министерство на правосъдието пред ОС е оспорил изцяло така предявения иск с твърдения, че липсва виновно действие или бездействие от страна на държавния съдебен изпълнител при извършване на въвода във владение в недвижимия имот; че при извършване на въвода държавния съдебен изпълнител е отбелязал, че е установил разминаване в описанието границите на имота и че с помощта на вещо лице е определи границите на същия, в който е бил въведен К. К.. По този начин, след изразяване на експертно становище от вещото лице, държавния съдебен изпълнител е въвел ищеца в имот, който според извършената съдебно-техническа експертиза съответства на имота, който е бил възложен на ищеца с постановление за възлагане. Обстоятелството, че вещото лице, назначено от съдебния изпълнител, неправилно е определило границите било установено на един по-късен етап въз основа заключения на други вещи лица.

По реда на чл.219, ал.1 от ГПК като трето лице - помагач е конституирана М.П. на страната на ответника - Министерство на правосъдието. Спрямо нея е предявен по реда на чл.219, ал.3 от ГПК обратен иск на основание чл.54, вр.чл.49 от ЗЗД от Министерство на правосъдието и е приет за съвместно разглеждане в настоящия процес в условията на евентуално обективно съединяване.

Ищецът по обратния иск твърди, че спрямо него е предявен иск по чл.49, вр.чл.45 от ЗЗД, с искане за ангажиране на отговорността му в качеството на юридическо лице, възложило работа на държавен съдебен изпълнител.

Ответникът по обратния иск – третото лице помагач е оспорило предявения иск по мотиви, че са неоснователни твърденията за наличие на причинна връзка между действието на държавния съдебен изпълнител и претърпените от ищеца заболявания, като твърди, че стресът може да отключи, но не и да причини миокарден инфаркт, като по този начин изобщо не може да се търси причинна връзка между преживяванията от съдебните дела, предизвикани от въвода във владение и заболяванията – дислипидемия, нефролитиаза, коронарна атеросклероза. Оспорват се твърденията за вината на държавния съдебен изпълнител, която се изключва от посочените факти  в протокола за въвод във владение от 25.06.2003 год. по изп.д. № 14021/2002 год. по описа на СИС при ВРС, VIII състав, тъй като границите на имота, в който е въведен ищецът, са определени след използване на специални познания на нарочно назначено вещо лице по изпълнителното дело, факт, изключващ вината на съдебния изпълнител. Твърди се, че ищецът сам е приел, че границите на имота са определени точно, след като не е обжалвал действията на съдебния изпълнител, каквато процесуална възможност е имал. При обжалване на действията на съдебния изпълнител сам ищецът би изключил приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Прави се възражение за изтекла погасителна давност за което ВКС в отменителното решение е приел, че е ненадлежно и не подлежи на разглеждане. В тази връзка, пред настоящата инстанция е направено възражение за зле воден процес от МП, което е пропуснало да направи в срок възражение за погасяване на задължението си по чл. 49 ЗЗД по давност.

Съдът, като съобрази твърденията на страните, и след преценка на събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

        Видно от постановление за възлагане на недвижим имот от 30.05.2003 год., че М.П., в качеството си на държавен съдебен изпълнител при ВРС, че по изп.д. № 14021/2002 год., осми район е постановила, че възлага върху К. К. недвижим имот, а именно – апартамент № **, на седми етаж, находящ се в гр.Варна, ул.Кавала, № 19, като същото е влязло в законна сила на 16.06.2003 год.

        Видно от протокол за въвод във владение от 25.06.2003 год. по изп. дело № 14021/2002 год. по описа на СИС, при ВРС, че в присъствието на купувача – К. К. държавният съдебен изпълнител е въвел във фактическо владение ищеца по делото и е отстранен досегашния владелец. От същия е видно, че за апартамент № 19, находящ на седми /тавански/ етаж, състоящ се от входно антре, баня и тоалет, кухня-трапезария, спалня и две тераси, с площ от 66 кв.м., предвид установено от съдебния изпълнител разминаване в границите, е назначено вещо лице - Богдан Крумов и са определени, както следва – изток – ап.20, юг – калкан и вътрешен двор, запад – улица Кавала, север – стълбищна клетка. В протокола е отразено, че идентификацията е извършена с помощта на посоченото вещо лице, което е участвало и при описа на имота и е подписало протокола. Описът е бил обжалван от г-жа Н. по реда на чл. 332, ал.3 ГПК /отм./, но производството по жалбата и е прекратено като недопустимо /л.9-13 от д 689/2004 год. на ВРС, Х с-в/. Посочено е в актовете на ВОС и на ВКс, че пътят за защита на г-жа Н. е иск за собственост, какъвто тя впоследствие е и завела.           

Видно от приложения по делото протокол за принудително отнемане на недвижим имот на 10.10.2007 год. Н. Георгиев в качеството си на ЧСИ с район на действие ВОС на основание изпълнителен лист издаден по гр.д. № 689/2004 год. на ВРС и гр.д. № 1416/2006 г. на ВОС е отстранил досегашния владелец – К. К. на имота и е въведен във фактическо владение взискателя – В. С. Н.

Видно от решение от 10.05.2007 год. по гр.д. № 1416/2006 год., К. К. е осъден да предаде на В. С. Н. владението върху недвижим имот, представляващ ап.20, находящ се в гр.Варна, ул.Кавала, № 19, ет.7, на основание чл.108 от ЗС. Видно е от досието на същото дело на ВОС, че заключение на вещо лице, установяващо незаконността на въвода, е депозирано в съда на 01.10.2004 год., когато следва да се приеме, че г-н К. е узнал, че владяният от него апартамент не е идентичен със закупения от него. Съдът в мотивите си към това решение е изложил, че е изслушана и тройна СТЕ по делото, която също е дала заключение за въвеждане на г-н К. в имота на г-жа Н. – ап.20, а не в ап.19. На таванския етаж на сградата, според същите мотиви, имало два апартамента, построени по екзекутив на архитектурния проект- ап.19 и ап.20, което и наложило вещо лице да идентифицира имотите при въвода във владение, с оглед липсата на строителни книжа. Разликата в застроената им площ по описание е от 10 кв.м., като по-голям е ап.20 – 76 кв.м., като единият апартамент е описан с една спалня, а другият – две спални. На практика, видно от екзекутивния чертеж на л.59 от д. 689/2004 год. на ВОС и от заключението на вещото лице, което го е изготвило, двата апартамента са изпълнени с по една спалня, като разлика в квадратурата им също не е установена, с оглед незаконността на строителството им. Границите на двата имота в постановленията за възлагане, които са и титулите за собственост на страните, са както следва: за ап.20: изток – ап.19, север – стълбище, запад – ул. „Кавала”, юг - калкан; за ап.19 – изток – калкан; север – ул. „Капитан Петко войвода”, запад – ап.20 и юг – вътрешен двор. В съдебното заседание при приемане на заключението на вещото лице на 11.10.2004 год. г-н К. е направил възражение за право на задържане на имота до заплащане на направените от него подобрения, което е усложнило процеса. Решението на ВОС, с което искът по чл. 108 ЗС се уважава, е обжалвано пред ВОС. До момента на първата СТЕ разходите на г-н К. са в размер на 500 лв. за адвокатски хонорар, а насрещната страна е направила разходи, както следва: 600 лв. за адвокатски хонорар, 367,92 лв. държавна такса, 13,40 лв. такси за удостоверения, 51 лв. за хонорар на вещо лице. Тези разноски са присъдени в полза на г-жа Н. и съответно заплатени от г-н К. и те възлизат общо на 1032,32 лв. Или за производството по чл. 108 ЗС във фазата до узнаването на заключението на вещото лице Боленова г-н К. е заплатил за свои и чужди съдебни разноски сумата от 1532,32 лв.

При извършване на въвода във владение ДСИ е установил несъответствие в границите на имотите по постановление за възлагане и на място в сградата, поради което и е назначено вещо лице, с помощта на чиито специални знания да се установи кой е имотът. Вещото лице е посочило, че въвод следва да се извърши в имот, за който в хода на процеса по чл. 108 ЗС е установено, че е апартамент на г-жа Н., а не на г-н К..

Видно от решение № 271/02.02.2009 год. постановено по гр.д. № 7562/2008 год. ищецът е осъден да заплати на В. С. Н. сумата от 20 987.33 лева, представляваща обезщетение за ползване без правно основание на ап.20 в гр. Варна, ул.Кавала, № 19, ет.7 за периода от 01.07.2003 год. – 10.10.2007 год., на основание чл.59, ал.1 от ЗЗД.

Видно от покана за доброволно изпълнение по изп. д. № 20108080400046, че г-н К. е длъжник по изп.дело и е поканен да заплати сума в размер на 24 368.06 лева на В. С. Н.

Видно от представените амбулаторен лист № 001807/22.04.2009 год., че ищеца е с поставена диагноза – стенокардия, есенциална /първична/ хипертония.

Видно от епикриза на л.29 по делото на ОС, че г-н К. е постъпил на 23.04.2009 год. и изписан на 26.04.2009 год. от СБАЛ по Кардиология – гр.Варна с диагноза исхемична болест на сърцето. Остър миокарден инфаркт, придружаващи заболявания – дислипидемия, нефролитиаза.

Видно от епикриза на л.30 от делото на ОС, че ищеца е постъпил на 27.05.2009 год. и изписан на 08.06.2009 год. от СБАЛ по Кардиология – гр.Варна с диагноза – ибс нестабилна ангина пекторис III в 2. долен миокарден инфаркт в хроничен стадий, коронарна атеросклероза – 90 % стеноза на LAD и 70 % дистална стеноза.

Видно от платен преглед № 000101/29.03.2012 год. на л.31 по делото на ОС, амбулаторен лист № 001087/12.07.2010 год. /л.33/ и амбулаторен лист № 001231/16.08.2010 год. /л.348/, че ищецът, сега въззивник, е с основна диагноза – хипертонична болест на сърцето и придружаващи заболявания и усложнения – стенокардия.

          Видно от заключението на вещото лице по изготвената съдебно-медицинска експертиза пред ОС, приета като доказателство по делото, че миокардният инфаркт на ищеца, сега въззивник, се е развил вследствие на предварително съществуваща исхемична болест на сърцето, както и че не може стресът да се определи като отключваща роля при инфаркт на миокарда, а в съвкупността си посочените от вещото лице заболявания имат причинна връзка с обмяната на веществата в човешкия организъм и не следва да се приема обусловеност от различни преживявания, вкл. от съдебни дела, по повод имотни или други казуси. В този смисъл са и отговорите на вещото лице в съдебно заседание, че стресът не може да доведе до тези заболявания, а само ако е налице – да доведе до допълнително свиване на кръвоносните съдове. Съдът приема в тази връзка, че психосоматичният характер на това заболяване е общоизвестен факт и стресовите събития от живота на ищеца, сега въззивник са, ако не единствения, то поне сериозен фактор за влошаване на заболяването исхемична болест на сърцето и за миокардния инфаркт. Въпреки липсата на категоричен извод в тази насока, самото вещо лице е дало заключение, че стресът е фактор, един от всички изброени от него, за заболяванията на страната.

             Съобразно заключението по изготвената съдебно - счетоводна експертиза /л.131 от делото на ОС/, че разходите на ищеца по гр.д. 689/2004 год., по иска по чл. 108 ЗС, където г-н К. е ответник, са 2712,33 лв. От тях за адвокатски хонорар са заплатени 500 лв., а за депозит на вещо лице – 30 лв., 339,66 лв. са разходите за д.т. и депозит на вещо лице във въззивната инстанция, а останалата част от сумата са заплатените разноски на насрещната страна; по изпълнителното дело 287/2007 год. на ЧСИ Н. Георгиев, с което е изпълнено решението по иска по чл. 108 ЗС, разноските възлизат на 794,75 лв.; по гр.д. 7562/2008 год. по иск с правно основание чл. 59 ЗЗД – 2073,95лв., от които 1500 лв. за хонорар на адвокат, 150 лв. за хонорар на вещо лице, 419,75 лв. д.т. по въззивната жалба и 4,20 лв. такса към банка., С решение по последното дело г-н К. е осъден да заплати обезщетение за ползване на спорния имот в размер на 24572,50 лв., от които 20987,33 лв. обезщетение по чл. 59 ЗЗД и 1391,45 лв. разноски, за което е образувано срещу него и изпълнително дело. По това изпълнително дело той е изплатил до предявяване на исковата молба сумата от 4900 лв., а от задължението му остават още 17500 лв. 

              От ангажираните пред настоящата инстанция гласни доказателства – показанията на свидетеля Х. К. твърди, че познава въззивника -ищец от 2005 год. Според нейните показания, тя живее на съпружески начала с г-н К., като през септември 2007 год. той бил осъдени да напусне процесното жилище, в което са съжителствували заедно с него. Сочи, че всичко това, заедно с бременността й – в трети месец и тегленето на кредит е дало отражение върху психическото, емоционалното и финансово състояние на г-н К.. Според показанията й, след раждането на детето им и поредното осъждане е трябвало да напуснат жилището, което е довело до хипертонична криза на г-н К. през месец март, а през месец април е получил инфаркт, след което е приет в болница. Според свидетелката, тя не присъствала на спорния въвод във владение след придобиване на имот от г-н К., а само при отстраняването им от имота през 2007 год. Показанията на свидетелката се кредитират от съда при условията на чл.172 от ГПК, като съответстващи на останалите доказателства по делото, логични и безпротиворечиви.

           От показанията на свидетеля Б.Ж., колега на г-н К. в ОД на МВР, се установява, че се познават с ищеца от 2000 година, че през периода от въвода през 2003 год. г-н К. е започнал да преживява проблемите със съседите си. Тези проблеми са се задълбочили, когато съпругата му е забременяла, взел е кредит и скоро след това е получил инфаркт. Свидетелят не знае откога г-н К. е осъзнал, че имотът не е негов.

По предявеният от г-н К. иск с правно основание чл.49 от ЗЗД във вр.с чл.441, изр.2 от ГПК против МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО при участието на конституирано трето лице-помагач на този ответник – М.П., за неговото уважаване следва да се установи твърдяното противоправно поведение на служителя на МП – незаконосъобразен въвод във владение, при наличие на всички предпоставки по чл. 45 ЗЗД по отношение на г-жа П., включително вина; настъпилите от това деяние вреди от вида, описан в исковата молба; причинно-следствена връзка между противоправното деяние и вредите. Следва да се отбележи, че отговорността на МП произтича от качеството му на работодател по силата на чл. 265 ЗСВ на лицето, извършило противоправното деяние и тази отговорност е безвиновна с гаранционно-обезпечителен характер– достатъчно е вредите да са причинени при или по повод на работата на ДСИ. За да се приеме, обаче, че е налице противоправно деяние на ДСИ следва да се докаже и неговата вина, т.е. нарушаване на норма за дължимо поведение на ДСИ по причини, за които ДСИ отговаря. Съобразно чл. 441 ГПК противоправното  деяние на ДСИ/ЧСИ следва да се изразява в ПРОЦЕСУАЛНА незаконосъобразност на действията му по принудителното поведение.

           Съобразно указанията на ВКС в отменителното решение, съдът приема, че ДСИ виновно е нарушил процесуалната норма на чл. 157, ал.3 ГПК /отм./, като не е преценил заключението на вещото лице Богдан Крумов наред с останалите доказателства по делото и не е установил явното му, според ВКС, противоречие с титула за собственост на г-н К., с което е допуснал незаконосъобразното извършване на въвод във владение на чужд имот.  Противоправното действи е извършено с протокол за въвод във владение от 25.06.2003 год. по изп.дело № 14021/2002 год. по описа на СИС, при ВРС, в присъствието на купувача – К. К., с който държавният съдебен изпълнител е въвел във фактическо владение г-н К. по делото и е отстранен досегашния владелец. Видно е, че г-н К. впоследствие е отстранен от същия имот с влязло в сила решение, постановено по гр.д. № 1416/2006 год. по описа на ВОС, с което е потвърдено решение от 01.08.2005 год. по гр.д. № 689/2004 год. – Х състав на ВРС да предаде владението върху апартамент № 20 на ул. Кавала, №19, в който с протокол за въвод във владение е бил въведен във фактическо владение от държавен съдебен изпълнител на 25.06.2003 год.

         По отношение на противоправността на деянието на ДСИ и неговата вина, следва да се приеме, че всяко процесуално нарушение е извършено виновно от ДСИ – не е оборена презумпцията на чл. 45 ЗЗД за наличие на вина. От друга страна, въпреки че извършва процесуална дейност, ДСИ не е правораздавателен орган, поради което и формата на вината е без значение.

            Спорно е, дали от извършване на въвода от държавния съдебен изпълнител са настъпили описаните в исковата молба вреди – имуществени, разходи за съдебни дела и за обезщетение за ползване на чужд имот, както и неимуществени – стрес и заболявания.

                   По делото по безспорен начин се установява, че незаконосъобразно извършеният въвод е причинил значителни неудобства на г-н К. и семейството му – четири години след въвода той е бил осъден да напусне имота след продължителни съдебни спорове, финансови разходи, очаквал е дете, здравословното му състояние в същия период се е влошило, а след отстраняването му от имота е получил инфаркт. Налице е пряка причинно-следствена връзка между процесното процесулано нарушение на ДСИ и претърпените неимуществени вреди от г-н К.. Следва да се вземе предвид, обаче, че г-н К., както е видно от досието по дело 689/2004 год. на ВРС, е могъл да съобрази от заключението на вещото лице Боленова и представения от нея екзекутив към проекта на сградата, че владеният от него имот не съответства на закупения и доброволно да предяде имота още през 2004 година, като не преживява период на стрес от още три години, довел до влошаване на здравословното му състояние, неудобства за семейството му, финансови разходи и претърпения инфаркт. Този факт, съобразен при определяне на размера на обезщетението, намалява периода, през който г-н К. е търпял неудобства и страдания по вина на ДСИ значително. Отделно от това, ако за ДСИ може да се приеме за очевидно несъответствието на заключението на вещото лице при въвода с границите на имота по постановлението за възлагане, с което е придобит имот от г-н К., т.е. без специални знания, то такава очевидност следва да се отчете и по отношение на самия г-н К., който при всички уведомявания, противопоставяне от бащата на г-жа Нецова на въвода, жалба в полицията от него, жалба срещу самия въвод, е могъл да съобрази също, че владее чужд имот. Всички тези съображения дават основания на съда да приеме, че справедлив размер на обезщетение за претърпените неимуществени вреди от г-н К. е размер от 5000 лв., намален след съобразяване на неговото съпричиняване на претърпените вреди с поне 50%.  

                   По отношение на имуществените вреди, съдът приема, че те са в пряка причинно-следствена връзка с деянието на ДСИ до момента на депозиране на следваща СТЕ в процеса по чл. 108 ЗС, когато г-н К. безспорно е узнал, че владее чужд имот – 01.10.2004 г. До този момент неговите разходи за съдебни разноски възлизат на 1532,32 лв. Тези разходи също следва да бъдат намалени с 50 % с оглед на приетото съпричиняване, или дължимата сума е 766,16 лв. – имуществени вреди за съдебни разноски в процеса по чл. 108 ЗС.

                   По отношение на претендираните вреди – обезщетение за ползване на чужд имот, за което г-н К. е осъден, такова съдът приема, че е пряка и непосредствена последица от действията на ДСИ за периода от въвода на 25.06.2003 год. до 01.10.2004 год. Г-н К. с решение по гр.д. 7562/2008 год. е осъден да заплати обезщетение за ползване на имота за период от 01.07.2003 год. до 10.10.2007 год. в размер на 20987,33 лв. при месечен пазарен наем от 100 евро на месец за целия период или за 15 месеца по фиксинга на БНБ сумата възлиза на 2925 лв., от която поради съпричиняване на г-н К. следва да се присъди половината – 1462,50 лв.

                   Следва да се приеме, че от процесуално незаконосъобразното виновно действие на ДСИ П. – въвод във владение на чужд имот та 25.06.2003 год. за г-н К. са настъпили иуществени и неимуществени вреди, описани по-горе. Безспорно е, че вредите са настъпили при и по повод изпълнение на служебните задължения на ДСИ, като служител на МП, поради което и МП на осн. чл. 49 ЗЗД следва да понесе отговорността за тях, като заплати на г-н К. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв., имуществени – в размер на 766,16 лв. за деловодни разноски в процес по чл. 108 ЗС, както и в размер на 1462,50 лв., вреди от заплащане на обезщетение за ползване на имот, в който погрешно е въведен във владение за периода 01.07.2003 г – 01.10.2004 год., при отчитане на съпричиняване в размер на 50 % от г-н К..

                   Направеното от третото лице-помагач възражение за погасяване по давност на исковите суми, дължими от момента на извършване на въвода, не може да бъде разгледано, съобразно указанията на ВКС, като некасаещо правната сфера на самото трето лице.

                   Исковете са основателни в посочените размери и неоснователни за разликата до претендираните суми. В този смисъл следва да се коригира и решението на ВОС, като се отмени в частта му, с която исковете по чл. 49 ЗЗД се отхвърлят до размер от 5000 лв. за неимуществени вреди и 2228,66 лв. за имуществени вреди, и се уважават в същите размери, ведно със законната лихва от 10.10.2007 год., както е претендирана в исковата молба, а в останалата отхвърлителна част решението на ВОС следва да се потвърди. Решението следва да се коригира в частта за разноските, съобразно уважената част от исковете, като размера на дължимите разноски в полза на МП се намали на 1288,58 лв., а в полза на г-н К. се присъдят разноски в размер на 825,32 лв.. За всички инстанции МП следва да заплати на г-н К. разноски в размер на 1873,20 лв., съобразно с уважената част от исковете, от които 825,32 лв. само за първата инстанция, а останалите 1046,98 лв. за производството след първа инстанция. От претендираните от МП разноски, съобразно отхвърлената част от исковете следва да се присъди сумата от 3208,73 лв.

      По отношение на предявените обратни искове с правно основание чл.54, вр.чл. 49 от ЗЗД срещу третото лице - помагач на страната на ответника – М. П.: При сбъдване на процесуалното условие за разглеждане на този иск – да бъде уважен главният иск по чл.49 от ЗЗД и Министерство на правосъдието бъде осъдено да заплати на г-н К. претендираното обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, обратните искове следва да бъдат разгледани. С оглед на приетото по-горе, че М. П. в качеството си на ДСИ е причинила виновно присъдените в полза на г-н К. вреди, исковете са доказани по основание и до размера на присъдените обезщетения. Доколкото вредите не са причинени умишлено – липсва подобно твърдение и доказване, то основателно е направеното възражение, че ДСИ отговаря като служител на МП само в рамките на отговорността по чл. 204 КТ съобразно трудовото й възнаграждение към момента на причиняване на деянието, което видно от приложеното копие от трудовата книжка е било 630 лв. месечно. Исковете, обаче, се явяват неоснователни, по арг. от чл. 223, ал.2, изр. посл. ГПК – МП е пропуснало като ответник да направи своевременно възражение за погасяване на претендираното обезщетение по давност, което би било неоснователно. Този срок е преклудиран преди конституиране на третото лице-помагач като страна в процеса, поради което и направеното възражение за зле воден процес следва да бъде уважено и обратните искове да бъдат отхвърлени.  

Воден от изложеното, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 2554/15.12.2012 год. по гр.д. 2550/2010 год. на ОС Варна, В ЧАСТТА МУ, с която са отхвърлени предявените от К.К.К. искове срещу Министерство на правосъдието с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 441 ГПК и по чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, и двете вследствие незаконосъобразно действие на съдебен изпълнител М.П., представляващо извършен въвод във владение на 25.06.2003 год. по изп.д. 14021/2002 год. на ДСИ при СИС Варна в недвижим имот, различен от обекта на принудително изпълнение, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 10.10.2007 год. при участието на трето лице-помагач – М.П., САМО ПО ОТНОШЕНИЕ НА СЛЕДНИТЕ СУМИ: обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв., И ОБЕЗЩЕТЕНИЯ ЗА имуществени вреди – в размер на 766,16 лв. за деловодни разноски в процес по чл. 108 ЗС, както и в размер на 1462,50 лв., вреди от заплащане на обезщетение за ползване на имот, в който погрешно е въведен във владение за периода 01.07.2003 г – 01.10.2004 год.; както и в частта за разноските, с която са присъдени разноски в полза на МП над размер от 1288,58 лв., И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО ДА ЗАПЛАТИ НА К.К.К. *** на осн. чл. 441 ГПК вр. 49 ЗЗД сумата от 7228,66 лв., представляващи обезщетение за претърпените вреди, вследствие незаконосъобразно действие на съдебен изпълнител М.П., представляващо извършен въвод във владение на 25.06.2003 год. по изп.д. 14021/2002 год. на ДСИ при СИС Варна в недвижим имот, различен от обекта на принудително изпълнение, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 10.10.2007 год. при участието на трето лице-помагач – М.П., от които: неимуществени вреди в размер на 5000 лв., И ОБЕЗЩЕТЕНИЯ ЗА имуществени вреди – 1. в размер на 766,16 лв. за деловодни разноски – направени и заплатени на насрещната страна, в процес по чл. 108 ЗС по гр.д. 689/2004 г. на ВРС, Х с-в; 2. както и в размер на 1462,50 лв., вреди от заплащане на обезщетение за ползване на имот, в който погрешно е въведен във владение, за периода 01.07.2003 г. – 01.10.2004 год., при отчитане на съпричиняване; както и да му заплати разноски за всички инстанции в размер на 1873,20 лв., съразмерно с уважената част от исковете. 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 2554/15.12.2012 год. по гр.д. 2550/2010 год. на ОС Варна В ОСТАНАЛАТА МУ ОТХВЪРЛИТЕЛНА ЧАСТ и в частта, с която са присъдени разноски за първа инстанция в полза на МП в размер на 1288,58 лв., съобразно отхвърлената част от исковете.

ОСЪЖДА К.К.К.,***, ДА ЗАПЛАТИ на МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО сумата от 3208,73 лв. разноски за делото след първа инстанция, съобразно отхвърлената част от исковете.

ОТХВЪРЛЯ обратните искове по чл. 54 ЗЗД на МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО срещу М.К. ***, за заплащане на присъдените на осн. 441 ГПК вр. чл. 49 ЗЗД в полза на К.К.К. суми като обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, причинени от М.П. в качеството й на ДСИ по изп.д. 14021/2002 год. на ДСИ при СИС Варна, НА ОСН. ЧЛ. 49 ЗЗД.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                       ЧЛЕНОВЕ:

                                                                 

1.________________

 

                                                                 

2.________________

 

                                                                  /с особено мнение/

 

 

 

 

 


ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ПЕНКА ХРИСТОВА

Към решение по възз.гр.д. 352/2014 год.

 

Дадените от ВКС указания в отменителното решение са задължителни по отношение на тълкуване и прилагане на закона, но не и по отношение на фактическите констатации по делото. Въпрос на преценка на фактите по делото е да се приеме могла ли е М.П. в качеството си на ДСИ да извърши преценка по чл. 157, ал.3 ГПК /отм./ на заключението на вещото лице Богдан Крумов, с оглед на останалите доказателства по делото и да не го приема, тъй като е в явно несъответствие с останалите доказателства по делото. В случая става ясно от доказателствата по делото, че ДСИ е следвало да извърши въвод във владение в апартамент на незаконно построен етаж от жилищна сграда, за който няма строителни книжа. На етажа е имало само два апратамента, от чиито граници по постановленията за вългане не може безспорно да се идентифицират обектите, на място те са изпълнени с еднакъв брой и вид помещения, а по описание единият апартамент би следвало да има една спалня повече и по-голяма застроена площ от 10 кв.м. При това положение специалните знания на вещото лице за установяване на обекта на принудително изпълнение са били от решаващо значение. Няма как да се приеме, че е налице явно несъответствие на заключението на вещото лице с описанието на имота по постановлението за възлагане, при положение, че дори се установява, че ап.20 в постановлението за възлагане е описан с две спални, а на място е изпълнен с една спалня, както е видно от екзекутивния проект към заключението на вещото лице Боленова. Няма как без специални знания да се установи и квадратурата на обектите. А ако ДСИ може без вещо лице да установява кой е обектът с описаните в постановлението граници, то това обезмисля използването на вещо лице със специални знания. Ето защо, противоправното деяние в случая е на вещото лице, което е дало невярно заключение в изпълнителното производство и това противоправно деяние би следвало да обоснове отговорността на МП по чл. 49 ЗЗД. Не се установява ДСИ виновно да е извършил въвод в чужд имот, тъй като преценката по чл. 157, ал.3 ГПК /отм./ би била възможна при наличие на повече доказателства по делото относно границите на обектите, напр. на две заключения на вещи лица по СТЕ или пък при наличие на други писмени доказателства, безспорно установяващи кой е обектът на принудително изпълнение – архитектурни проекти, скици, схеми и т.н. По гр.д. 689/2004 год. се установява, че за двата апартамента проекти не са съществували, няма данни кога е одобрен екзекутива, представен от в.л. Боленова, номерацията на обектите е променяна многократно. В настоящия случай ДСИ е разполагал само със заключението на вещото лице Богдан Крумов и не следва да носи отговорност за неговото некомпетентно или умишлено невярно заключение.

Отделно от горните съображения, изводът, че несъответствието на заключението на вещото лице с действителното положение е явно, влече след себе си извод за злоупотреба с права от страна на г-н К.. В случая апартаментите на етажа са само два. Ако е явно, че вещото лице неправилно е посочило единия обект като апартамент №19, то тогава следва да се приеме и че е явно и за лице без специални знания, че ап. 19 е другият обект на етажа. Да се приеме, че и лице без специални знания може да установи кой от двата апартамента на етажа е закупен от г-н К., би наложило да се изследва въпросът дали г-н К. също не е бил длъжен да установи това несъответствие, за да упражни добросъвестно правата си, а защо не и въпросът дали умишлено не се е съгласил с неправилно извършения въвод, както е твърдял един от свидетелите в процеса по чл. 108 ЗС – г-н Н. /неговите показания, разбира се, не са годно доказателствено средство в настоящия процес/. Такъв извод напълно би изключил отговорността на ДСИ и на МП за претендираните вреди от недобросъвестно упражнените права на на г-н К..

По изложените съображения, намирам, че по делото не се установява ДСИ да е действал виновно при извършване на въвода във владение, а това води до извод за неоснователност на исковете по чл. 49 ЗЗД, които са обосновани именно с ОТГОВОРНОСТ ЗА противоправното действие на ДСИ /не и на други лица/.  

 

СЪДИЯ:

 

/ПЕНКА ХРИСТОВА/