Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

143

 

03.10.2014 г.,  гр. Варна

        

                                       В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А 

 

         Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение на седемнадесети септември, две хиляди и четиринадесета година, в публично заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Северина Илиева

     ЧЛЕНОВЕ: Маринела Дончева

                        Петя Петрова

                                            

Секретар: В.Т.

Прокурор:

 

Като разгледа докладваното от съдия П.Петрова въззивно гр.д. №366 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

         Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на „Пиреос Лизинг България” АД, подадена чрез адв. В., против решение № 62/27.01.2014 г. по т.д. №47/2013 г. по описа на Разградския окръжен съд, с което е отхвърлен искът му по чл.108 от ЗС против ЕТ „Томаш – Д.Е.” за отстъпване собствеността и предаване на владението върху зърнокомбайн Клас „Мега 208 II”, шаси № 94500407, двигател „Мерцедес” 240 к.с. 3394, хедер 6С и въззивникът е осъден да заплати на другата страна съдебно-деловодни разноски от 3 600 лв. Жалбоподателят е настоявал, че обжалванато решение е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано, като е молил за отмяната му, за уважаване на иска и присъждане на разноските.

Навел е следните оплаквания: - окръжният съд неправилно не приложил последиците на преклузията по чл.370 от ГПК по отношение на просрочения отговор на исковата молба; - неправилно също така продължил срока за внасяне на депозит за изготвяне на заключение, при недопустима молба по чл. 63 от ГПК; - неправилен бил също така и изводът, че процесния зърнокомбайн се подчинявал на специален режим на регистрация по чл. 144 от ЗДвП – писмена с нотариална заверка на подписите; - към датата на сключване на договора за покупко-продажба от 22.05.2007 г., зърнокомбайнът не бил регистриран, поради което спрямо него не била приложима разпоредбата, изискваща нотариална заверка на подписите /задължително условие само за регистрираните моторни превозни средства/, както неправилно бил приел първостепенния съд; - „Вива Агротекс” ЕООД е издало фактура на „Пиреос Лизинг”, който платил продажната цена, а последващите действия на продавача по регистрацията на зърнокомбайна на свое име не влияело върху транслативния ефект на сделката; - липсвали „твърдения, изводи и доказателства”, с които съдебният състав да обоснове решението си; - решението било неправилно и по отношение на присъдените разноски, защото окръжният съд не направил конкретна преценка за размера на адвокатското възнаграждение във връзка с възражението за прекомерност, не били изложени съображения за правна и фактическа сложност на делото и не било проверено реалното заплащане на адвокатския хонорар.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция, чрез юрисконсулт Ангелова, е поддържал жалбата.

Насрещната страна – ЕТ „Томаш –Д.Е.”, чрез адв. Е.К., е подал писмен отговор, с който е оспорил въззивната жалба и е молил за оставянето й без уважение, както и за потвърждаване на обжалваното решение, евентуално при отмяна на решението и уважаване на иска – за осъждане на ответника да заплати направените подобрения по вещта с признаване на право на задържане до изплащането й и отхвърляне на възражението за прихващане на другата страна. Молил е за присъждане на сторените по делото разноски. В съдебно заседание пред настоящата инстанция не е изпратил свой представител.

Третото лице - помагач „Агрогруп –ДБ” ЕООД не е подал отговор на жалбата. Същият не е изразил становище и в съдебно заседание пред настоящата инстанция.

Въззивната жалба е подадена в срок /по пощата/, от лице с правен интерес от обжалване на решението на окръжния съд, като неизгодно за него, редовна е и допустима.

Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка,  намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по правилността му, с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания, намира следното:

Пред Разградския окръжен съд е бил предявен от „Пиреос Лизинг България” АД  срещу ЕТ „Томаш – Д.Е.” иск по чл. 108 от ЗС за установяване собствеността на ищеца върху зърнокомбайн Клас „Мега 208 II”, шаси № 94500407, двигател „Мерцедес” 240 к.с. 3394, хедер 6С, на основание договор за покупко – продажба №10 от 22.05.2007 г., сключен с „Вива –Агротекс” ЕООД и за осъждане на ответника да предаде владението му.

Ответникът е оспорвал иска. Навел е възражения за неоснователност на претенцията, поради това, че ищецът не е собственик на вещта. Договорът за продажба, на който същият основавал правото си на собственост не бил сключен в предвидената от закона форма – писмена с нотариална заверка на подписите.

Третото лице – помагач на страната на ищеца „Агрогруп ДБ” ООД гр.Добрич е изразило становище за основателност на иска.

От събранитеи доказателства се установява по делото, че на 22.05.2007 г. между „Вива –Агротекс” ЕООД-  Дулово и „Пиреос Лизинг България” ЕАД /понастоящем АД/ е бил сключен договор за покупко-продажба № 10 от 22.05.2007 г., с който „Вива –Агротекс” ЕООД - Дулово се задължил да продаде на „Пиреос Лизинг България” ЕАД употребяван зърнокомбайн  Клас Мега 208 II – шаси № 94500407, година на производство 1996, дв. „Мерцедес” 240, к.с. 3394 .ч., хедер 6 м., колесар, климатик, реверс, парно, редуктор за намаляване на обороти, сечка, на обща стойност 143 000 лв., като вторият се задължил да го приеме и заплати по условията на договора и приложенията към него. Уговорена е била, в чл.  II, т. 1, цена  от 143 000 лв., която съгласно т.2 следвало да бъде платена чрез платежни нареждания в срокове по приложена схема, от които 28 600 лв. при подписване на договора и 114 400 лв. при писмено потвърждение на продавача при готовност за предаване с краен срок до 22.05. 2007 г.

В чл. III т. 2 било договорено, че купувачът става собственик на оборудването, предмет на договора, след пълното изплащане на цената, посочена в чл.  II, т.1 по сметката на продавача, както и че до пълното изплащане на цената, вещта остава собственост на продавача. В договора е отбелязано, че купувачът закупува оборудването с цел да го предостави за ползване по силата на договор за финансов лизинг  на „Агрогруп –ДБ” ООД.

Страните не са спорили, че първата регистрация на зърнокомбайна в страната е била направена на 08.07.2007 г., като в насока на последното е депозираното по делото свидетелство за регистрация на земеделска и горска техника серия № СС 0002365 А. В този документ, като собственик на вещта, е записан ЕООД „Вива Агротекс”.

На 09.07.2007 г. е бил слючен и договор № 1350/2007 г. за финансов лизинг между ищеца „Пиреос Лизинг България” ЕАД и третото лице – помагач „Агрогруп –ДБ” ООД, като на 16.07.2007 г. вещта е била предадена на лизингополучателя.

Договорената, с договор № 10 от 22.05.2007 г., сума от 143 000 лв. без ДДС /с ДДС -171 600 лв./ е била наредена по банков път на 13.07.2007 г. от „Пиреос Лизинг България” ЕАД –  на „Вива –Агротекс” ЕООД като на 16.07.2007 г. е била съставена и данъчна фактура № 1000000073.

Договорът за финансов лизинг е бил сключен със срок от три години при договорени лизингови вноски съгласно погасителен план и с право на изкупуване от лизингополучателя. Лизингополучателят преустановил плащанията /като в насока на неплатения остатък от задължението по делото е изслушана съдебно – икономическа експртиза/, поради което лизингодателят предприел действия по събиране на вземането с връчването на нотариалната покана на 27.07.2011 г. Доколкото са били налице неплатени задъжения от лизингополучателя по договора за лизинг, той не е разполагал и не е упражнил правото на изкупуване на вещта, като в обратна насока не са били навеждани твърдения и няма доказателства по делото.

Междувременно, на 22.06.2009 г., по време на действието на договора за лизинг, лизингополучателят „Агрогруп –ДБ” ООД /трето лице – помагач по делото/ сключил с ответника ЕТ „Томаш – Ж.Е.” договор, съгласно който първият се задължил да прехвърли на втория собствеността върху процесния зърнокомбайн при договорена цена от 168 000 лв. с ДДС, платима на вноски, като владението върху вещта било предадено преди това.

По делото е установено също така, че към момента процесната вещ се намира у ответника, предадена му по силата на договора с лизингополучателя от  22.06.2009 г.

При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:

По оплакванията на въззивника за настъпила преклузия по отношение на  възраженията на ответника и недопустимото им приемане за разглеждане:

Препис от исковата молба е бил връчен на ответника на 09.07.2013 г. като на същия е даден двуседмичен срок за отговор, който е изтекъл на 23.07.2013 г. Отговорът на исковата молба е подаден на 25.07.2013 г., поради което е бил просрочен. В този случай, се налага извода, че ответникът не е заявил в срок възражението си за придобиване на вещта по давност. Преклудирани са, поради заявяване след срока за отговор на исковата молба и възражението за упражняване на право на задържане, като за последното не е налице и изключението за предявяването му по – късно по делото, защото ответникът не е твърдял наличието на ликвидно вземане, а възражението за съдебно прихващане е имало предмет неликвидно вземане, респ. по отношение на него не е била налице и хипотезата на чл. 371 ГПК, защото доказването му е предполагало събиране на нови доказателства. Тези възражения са били преклудирани с изтичането на срока за отговор на исковата молба и не са подлежали на разглежане от окръжния съд. Възражението за прихващане е било недопустимо и поради липсата на насрещна парична претенция на ищеца /искът е за собственост/, срещу която то да бъде противопоставено. В горния смисъл са дадените разяснения в т. 4 от Тълкувателно решение №1/2013 г.  от 09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Окръжният съд е процедирал правилно досежно давността като не е приел възражението за разглеждане. По отношение на останалите две възражения е допуснал процесуално нарушение като ги е приел за допустими, но доколкото не ги е разгледал и в решението си е  изложил съображения за тяхната недопустимост, постановеното от него решение не е опрочено.

Доколкото срокът за заплащане на депозита за изготвяне на експертизата не е преклузивен, с предоставянето на допълнителен такъв за внасяне на сумата от ответника, окръжният съд не е допуснал процесуално нарушение и оплакванията в тази връзка са неоснователни.

Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, по иска по чл. 108 от ЗС, ищецът следва да докаже собствеността си върху вещта,  на соченото от него придобивно основание – договора от 22.05.2007 г. В тази връзка спорът по делото се е концентрирал върху въпроса дали договорът от 22.05.2007 г. е действителен, предвид формата в която е бил сключен и дали е прехвърлил правото на собственост.

Процесната вещ представлява зърнокомбайн, с двигател „Мерцедес” с 240 к.с. и представлява самоходна техника по смисъла на § 1 т.12, б. „г” от ДР на ЗРКЗГТ /обн. ДВ 79/1998 г./. Същата е с мощност на двигателя над 10 kW. Отношенията във връзка с пускането на пазара, регистрирането,  пускането в употреба, спирането от работа, контрола  по техническото състояние  и безопасността на  земеделската и горската техника  и придобиването на правоспособност за работа с нея, се уреждат от Закона за регистрация и контрол на земеделската и горска техника.

Според действащата към датата на сключване на договора за продажба /22.05.2007 г./ редакция на чл. 12 от ЗРКЗГТ, договорите за прехвърляне правото на собственост на самоходна техника с мощност на двигателя над 10 kW се сключват в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Т.е. законодателят е поставил изискване за форма за действителност на договора за продажба на зърнокомбайн и неспазването й води до недействителността му. Въпросът дали зърнокомбайна е бил регистриран или не към датата на сключване на договора за продажба в случая е ирелевантен, защото промяната на текста на чл. 12 от ЗРКЗГТ в смисъл, че такава форма /писмена с нотариална заверка на подписите/ се изисква само за регистрираната в страната самоходна техника, е с последваща договора за продажба дата – ред. ДВ бр. 100 от 2008 г. Затова и оплакванията на въззивника в тази насока са неоснователни.

Следователно, към 22.05.2007 г., когато е сключен договора за продажба, по силата на който ищецът твърди да е придобил правото на собственост върху зърнокомбайна, законодателят е поставил изискване за сключването му в писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните. Тази форма за действителност в случая не е била спазена /договорът е без нотариална заверка на подписите на страните/ и ответникът като трето лице по отношение на тази търговска сделка, може да се позове на недействителността й. Договорът за продажба е нищожен, поради неспазване на формата за действителност на същия и не е прехвърлил вещни права на ищеца. Последният не се легитимира като собственик на зърнокомбайна по силата на този договор, поради което и искът му по чл. 108 от ЗС е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Като е достигнал до идентичен правен извод по иска по чл. 108 от ЗС окръжният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

По оплакванията за разноските:

Неоснователни са оплакванията на въззивника, че окръжният съд не е определил цената на иска, защото това той е сторил с разпореждането си от 11.06.2013 г., с което е посочил такава в размер на сумата от 156 678 лв. Именно въз основа на същата следва да бъде направено изчислението във връзка с възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение в размер на 3 600 лв., платено от другата страна.

Ответникът е представил списък за разноските и договор за правна защита и съдействие, в който изрично е отбелязал, на съответното за това място в документа, плащането в брой на адвокатския хонорар. Затова възраженията в жалбата за липсата на действително заплащане на хонорара са неоснователни. Адвокатското възнаграждение, изчислено съгласно действащата към момента на уговаряне на възнаграждението редакция на чл. 7, ал. 2, т.7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. се равнява на сумата от 3 583,56 лв. Горното означава, че уговореното и платено на насрещната страна по делото адвокатско възнаграждение от 3 600 лв., е съвсем близо до минималния размер, поради което и не подлежи на редуциране. Освен това, няма основание за намаляването му /до размер на 3 583,56 лв./, защото не са налице и останалите предпоставки на чл. 78, ал.5 от ГПК – то не е прекомерно с оглед действителната и правна сложност на делото и с оглед извършената от адвоката работа. Горното означава, че решението на първата инстанция не страда от визираните от жалбоподателя пороци и в частта на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение, поради което подлежи на потвърждаване и в тази част.

С оглед изхода на въззивното производство,  разноски се дължат на въззиваемия, който в отговора на жалбата е поискал присъждане на такива, но не е представил по делото доказателства да ги е направил. Затова, разноски за въззивната инстанция не се присъждат.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА  решение № 62/27.01.2014 г. по т.д. №47/2013 г. по описа на Разградския окръжен съд.

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ, в едномесечен срок от връчването на препис от него на страните и при условията на чл.280 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: