ОПРЕДЕЛЕНИЕ

 

491

 

Гр.Варна, 25.08.2017 г.

 

Апелативен съд град Варна, гражданско отделение, на 25.08.2017 г. г. в закрито заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Радослав Славов

         ЧЛЕНОВЕ: Пенка Христова

                            Петя Петрова

                                                    

Като разгледа докладваното от съдия Петрова ч.гр.д. № 373 по описа на съда за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по ч.гр.д. № 373/2017 г. по описа на Апелативен съд - гр.Варна е по реда на чл. 274 от ГПК вр. с чл. 435 ГПК и е образувано по частна жалба на Т.В.К., подадена чрез адв. К.К., против определение (неправилно посочено като решение) № 616/21.04.2017 г., постановено по в.гр.д. № 595/2017 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е прекратено производството, образувано по жалбата му срещу отказа на съдебния изпълнител да измени постановление № 14498/12.12.2016 г. в частта за разноските като присъди съдебни разноски реализирани в изпълнителното производство в полза на длъжника, акт обективиран в съобщение изх.№ 814/20.01.2017 г. до длъжника по изп.дело № 20128070400269 на ЧСИ Н.Д.

Жалбоподателят е настоявал, че обжалваното определение е неправилно  - незаконосъобразно, като е молил за отмяната му и присъждане на разноските, включително и тези за настоящото производство. Изложил е съображения за допустимостта и основателността на жалбата му пред окръжния съд, като се е позовал и на постановена в тази връзка съдебна практика на други съдилища.

Взискателят „Уникредит Булбанк“ АД не е подал отговор на жалбата.

Частната жалба е подадена в срок, от лице с правен интерес от обжалване на определението на окръжния съд като неизгодно за него, редовна е и допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:

Жалбоподателят е длъжник по изпълнителното дело, образувано по молба на „УНИ КРЕДИТ БУЛБАНК“ АД за събиране на сума представляваща неплатен банков кредит, лихви и разноски. С Определение от 25.08.2016 г. по ч.т.д. № 1217/2016г. на ВОС са обезсилени заповедта за изпълнение и изпълнителният лист, послужил като основание за образуване на изпълнителното дело. С Постановление от 12.12.2016 г. съдебният изпълнител, след като прекратил изпълнителното производство, отказал да присъди на длъжника, по подадена от него молба, сторените в изпълнителното производство разноски за адвокатска защита. По молба за изменение на това постановление в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК, съдебният изпълнител отказал да присъди на длъжника разноските за адвокатската му защита в изпълнителното производство, който акт е обжалван пред окръжния съд. С обжалваното определение, окръжният съд е приел жалбата за недопустима и е прекратил производството по делото.

Новият ГПК не предоставя възможност за обжалване на всички действия на съдебния изпълнител (както предвиждаше стария ГПК), а само на конкретно визирани в закона такива и то на изчерпателно посочени основания. Затова, в качеството на длъжник, настоящия жалбоподател е могъл да обжалва, съгласно чл. 435, ал.2 ГПК, постановлението за глоба, насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо, отнемането на движима вещ или отстраняването му от имот, поради това, че не е уведомен надлежно за изпълнението, както и постановлението за разноските, а според чл. 435, ал.3 – и постановлението за възлагане, както и на осн. чл. 462 ГПК – разпределението по изпълнителното дело. В случая, обаче обжалваното от длъжника пред окръжния съд постановление на съдебния изпълнител не покрива никоя от визираните хипотези, поради което и не подлежи на обжалване. Отказът на съдебния изпълнител да присъди на длъжника сторени от него разноски в изпълнителното производство, прекратено на осн. чл. 433, ал.1, т.3 от ГПК, осъждайки взискателя да ги плати, не съставлява постановление за разноските по смисъла на чл. 435, ал.2 от ГПК и затова не подлежи на обжалване. Постановление за разноски по см. на чл.435, ал.2 от ГПК е акт на съдебния изпълнител, с който той осъществява компетентността си за възлагане на сторените (или дължими) от взискателя в изпълнителното производство разноски – в тежест на длъжника. Т.е., съставлява акт на съдебния изпълнител, издаден в приложение на уредената в чл.79 от ГПК отговорност за разноските. Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал.1 от ГПК, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато: 1. делото се прекрати съгласно чл.433, освен поради плащане направено след започване на изпълнителното производство, или 2. изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда. Т.е. нормата на чл. чл.79, ал.1 от ГПК, уреждаща дължимостта на разноските в изпълнителното производство предвижда, че същите са за сметка на длъжника, освен в посочените по-горе изключения (едно от които е и прекратяване на делото на осн. чл. 433, ал.1 т.3 ГПК). При наличието на тези изключения, сторените от взискателя разноски (или невнесените от него такси при хипотезата на чл. 79, ал.2 от ГПК) в изпълнителното производство не се възлагат върху длъжника, а остават за сметка на взискателя. Изключенията уреждат хипотезите, в които отпада общата отговорност на длъжника по чл.79, ал.1 от ГПК за сторените от взискателя разноски по изпълнението и разноските на взискателя остават в негова тежест. Изобщо с разпоредбата на чл.79, ал.1 от ГПК не се предоставят правомощия на съдебния изпълнител, при прекратяване на изпълнителното производство на осн.чл.433 от ГПК, той да осъжда взискателя да заплати на длъжника сторените от последния разноски за адвокатско възнаграждение. Такава компетентност на съдебния изпълнител не се извежда и от общите правила за присъждане на разноски в част първа от ГПК - чл. 78. Именно, защото постановлението за разноските по смисъла  на чл.435, ал.2 от ГПК е този акт на съдебния изпълнител, който той издава в приложение на уредената в чл.79 от ГПК отговорност за разноски, възлагайки сторените в изпълнителното производство от взискателя разноски - в тежест на длъжника, обжалваното пред окръжния съд действие на съдебния изпълнител, с което той отказва да уважи молбата на длъжника за присъждане в негова полза на разноски за адвокатско възнаграждение чрез осъждане на взискателя за заплащането им, не представлява постановление за разноските и не подлежи на обжалване. В този смисъл са неоснователни и оплакванията на жалбоподателя пред настоящата инстанция, като цитираната от него практика на различни съдилища не съставлява задължителна такава, а в насока на даденото с настоящия акт разрешение е трайната практика на Варненския апелативен съд – определения по ч.гр.д. №№ 584/16 г., 582/2016 г., 601/29016 г., 18/2017 г., 25.2017 г., 92/2017 г. и др. В подкрепа на същото разрешение е и постановеното в т.2 от ТР 3/2015 от 10.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, че на обжалване по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на задължението на длъжника за разноските по изпълнението. В случая, както бе посочено, не се касае до акт, с който се определя задължението на длъжника за разноските на взискателя, а отказ да се присъдят разноски в полза на длъжника (в случая по реда на чл. 248 от ГПК) и не е налице подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител. Предвид това, жалбата на длъжника пред ВОС е била недопустима и правилно образуваното по нея производство е било прекратено от окръжния съд с обжалваното определение. Затова, то следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода от настоящото производство, разноски на жалбоподателя за производството пред настоящата инстанция не се дължат.

Поради изложеното,  Апелативен съд – Варна,

 

ОПРЕДЕЛИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА определение (неправилно посочено като решение) № 616/21.04.2017 г., постановено по в.гр.д. № 595/2017 г. по описа на Варненския окръжен съд.

 

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не може да се обжалва.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: