Р Е Ш Е Н И Е

 

151/23.11.2018 г.

 

гр.Варна

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

Варненският апелативен съд, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ:            МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

                                РОСИЦА СТАНЧЕВА

 

при секретаря Ю.К.

като разгледа докладваното от съдия Р. Станчева

въззивно гражданско дело № 373 по описа за 2018 год.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството по делото е въззивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Ж.Я. М.-Н., ЕГН **********, чрез адв. К. против решението на Окръжен съд – Варна, постановено на 28.02.2018г. по гр.д. № 1116/2017г., с което е прието за установено, че ищцата М.С.Ц., ЕГН **********, в качеството й на наследник на С.Т.К. и Ж.В.К., е собственик на ½ ид.ч. от ПИ с идентификатор 10135.2552.1442 по КК на гр.Варна, целият с площ от 982 кв.м., находящ се в гр. Варна, ул.“13-та“, на основание изтекла в нейна полза придобивна давност, с присъединяване владението на своите праводатели и въззивницата е осъдена, на основание чл.108 ЗС да й предаде владението върху целия ПИ.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон и направата на изводи в противоречие с установената от  доказателствата фактическа обстановка. Твърди се, че съдът не е включил в доклада си по чл.146 ГПК всички фактически твърдения на страните, в резултат на което не е дал указания и не са събрани доказателства за тяхното доказване. В частност сочи, че не е било уточнено основанието, на което се твърди, че наследодателят на ищцата е установил владение върху процесния имот, а предвид направеното оспорване с отговора на исковата молба за осъществявано владение от страна на ищцата и материалите по приетата като доказателство преписка на ВРП, съдът не е обсъдил това релевантно за спора обстоятелство. Наведени са и оплаквания, че изводите на съда са направени въз основа на избирателно обсъждане на доказателствения материал, а не в неговата съвкупност и взаимовръзка, за едностранчиво и неправилно кредитиране на свидетелските показания. Излагат се и доводи по съществото на спора, като счита, че претендираното от ищцата право на собственост не е доказано, а ако и да е собственик на ½ ид.ч., то не са налице основания за предаване владението върху целия имот.

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен, ведно с присъждане на разноски за двете инстанции.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна – въззиваемата М.С.Ц., в който се изразява становище за неоснователност на жалбата.

Постъпила е и частна жалба от Ж.М.-Н. против постановеното по същото дело, по реда на чл.248 ГПК определение от 11.05.2018г., с което е оставена без уважение молбата й за изменение на горното решение в частта му за разноските. В същата се излагат доводи, че с искането за намаляване на присъдените в полза на ищцата разноски за заплатена държавна такса е основано на обстоятелството, че в издаденото впоследствие удостоверение за данъчна оценка на имота, същата е значително по-ниска от посочената такава от ищцата, а не става въпрос за оспорване цената на иска, както е приел първоинстанционния съд. Отправеното до настоящия съд искане е за отмяна на определението по чл.248 ГПК и уважаване на молбата за намаляване на разноските.

Срещу частната жалба също е постъпил писмен отговор, в който се излагат възражения за нейната неоснователност.

В с.з., чрез процесуален представител жалбите, респ. отговорите по тях се поддържат.

При извършената проверка по валидността на обжалваното решение, на основание чл.269 ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост.

Предявен е иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено по отношение на Ж.Я.М. – Н., че въззиваемата М.С.Ц. е собственик на ½ ид.ч. от  ПИ с идентификатор 10135.2552.1442 по КК на гр.Варна, целият с площ от 982 кв.м., находящ се в гр. Варна, ул.“13-та“, на основание изтекла в нейна полза придобивна давност, с присъединяване владението на своите наследодатели, осъществявано в периода от 1961г. до 2007г. и за осъждане на въззивницата да й предаде владението върху целия ПИ.

В исковата молба са изложени твърдения, че въззиваемата е сред наследниците на С.Т.К., който от началото на 60-те години е установил владение върху процесния недвижим имот, продължило непрекъснато до смъртта му през 1978г. През този период наследодателят й е оградил мястото и го е обработвал, като през 1977г. въз основа на издадено разрешение е построил сезонна постройка. След смъртта му това владение е било продължено от наследниците му закон, като реалната фактическа власт върху имота е осъществявана от нея и съпруга й до 2007г. С оглед на това счита, че процесния имот е придобит от наследниците въз основа на давностно владение, вкл. и с присъединяване това на наследодателя й, които към настоящия момент са тя и Ж.К.. - дъщеря на починалия й брат. През 2016г. е била уведомена от Община Варна за подадена от въззивницата Ж.М.-Н. молба за заверка на молба-декларация за снабдяване на нотариален акт по обстоятелствена проверка, по повод на което е посетила имота и е установила, че катинарът на входната врата е премахнат, поставена е нова врата, така че достъпът да се осъществява през съседен имот, изкоренени са били и всички съществуващи към 2007г. трайни насаждения.

С оглед на горните твърдения е предявила и иска си за признаване за установено, че е собственик на ½ ид.ч. от процесния имот, на основание изтекла в полза на наследниците на С.К. придобивна давност, вкл. и при присъединяване владението на наследодателя и за осъждане на въззивницата да й предаде владението върху целия недвижим имот.

В срока по чл.131 ГПК искът е оспорен с възражения за неговата неоснователност. Оспорват се твърденията за осъществявано владение от страна на въззиваемата М.Ц. през периода 1978г. – 2007г., като въззивницата заявява самостоятелни права на собственост, основани на изтекла в нейна полза придобивна давност, начиная от 2004г., когато е заградила имота и е установила владение за себе си. Твърди, че преди 1997г. имотът се е владял от Т.К., а от 1997г. до 2004г. от П.Ж., който поради напредналата си възраст вече не можел да се грижи за него и в резултат на това имотът е бил запуснат, обрасъл в лиани и бурени. По този повод се твърди, че е разговаряла с дъщерята на Т.К. – Ж.К., която й е заявила, че нямат документ за собственост и не се интересува от имота, след което въззивницата го е завладяла – направила е ограда, първоначално е засяла детелина, направила капково напояване, до 2008г. отглеждала в имота охлюви, а после в едната част е засяла лози, а в другата 12 праскови и 1 череша. Впоследствие, през 2014г. го е декларира като свой и е заплатила всички дължими до този момент данъци, а през 2016г. е предприела и действия за снабдяване с нотариален акт за собственост.

Съдът, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и приложимия закон, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Видно от представените удостоверения за наследници С.Т.К. е починал на 11.12.1978г., като е оставил наследници по закон Ж.К. – съпруга, починала на 07.02.1995г., въззивницата М.Ц. – дъщеря и Т.С.К. – син, починал на 04.12.1996г. Последният от своя страна е наследен от дъщеря си Ж.К.. и съпругата си С.К., починала на 06.01.1997г., наследена също от Ж.К.

Съгласно неоспореното заключение на СТЕ, прието от първоинстанционния съд процесният имот с идентификатор по действащата КК на гр.Варна, одобрена със Заповед № РД-18-92/14.10.2008г. на изпълнителния директор на АГКК е с площ от 982 кв.м., записан в кадастралния регистър първоначално с неустановен собственик, а впоследствие на Община Варна, на основание АПОбС, вписан под № 88/2016г. на Служба по вписванията. Цитираният от вещото лице АПОбС е приет като доказателство и същият има за предмет актуване само на 16/982 кв.м.ид.ч., които попадат в улична регулация, съгласно одобрен ПУП – ПУР на жк „Изгрев“. Към настоящия момент целият имот е ограден, достъпът до него се осъществява през съседния ПИ 1447, собственост на съпруга на въззивницата, като на оградата между двата имота е монтирана врата. Имотът е обработван - в източната му половина се отглеждат зеленчуци при условията на капково напояване, а в останалата са налични трайни насаждения – 11 бр. праскови на възраст около 7-8 години; череша на възраст около 2-3 години; голям бор на неустановена възраст; 220 бр. лози на телена конструкция с бетонни колове, 7 годишни; както и по-стари овошки на възраст 20-30 години /дюля, 2 круши, 2 смокини и 1 бр. изсъхнала ябълка/.

От коментираното заключение се установява още, че ПИ 1442 по КК съответства на имот с пл. 11977 по КП от 1956г., с площ от 1 119 кв.м., записан в разписния лист на Чалгаджан, а по КП от 1973г., технически приет, но без нарочна заповед за одобряване – на имот с пл. № 1841Б, с графично измерена площ от 1 107 кв.м. и с вписан собственик в разписния лист С.Т.К.. Впоследствие е бил изработен КП от 1999г., по отношение на който също не е проведена процедура по одобряване, но е послужил като основа за изготвянето на кадастралната карта. Съобразно този КП процесният имот се идентифицира като имот с пл. № 507.333, с площ от 983 кв. м. и записан собственик в регистъра – Община Варна.

Не е спорно между страните, че към настоящия момент фактическата власт върху имота се осъществява от въззивницата.

Предвид заявените придобивни основания за претендираното право на собственост и от двете страни спорните въпроси в настоящия процес, във връзка с които са и наведените в жалбата оплаквания са налице ли е осъществявано от наследодателя на въззиваемата С.К. владение върху процесния имот в периода от началото на 60-те години до смъртта му през 1978г., продължено ли е същото от наследниците му чрез упражнявана от въззиваемата фактическа власт в периода след смъртта му до 2007г., което да е осъществило състава на придобивната давност, респ. кога е установено владението на въззивницата и достатъчен ли е периода на това владение, за да отблъсне претендираните от ищцовата страна права.

Владението като основание за придобиване на правото на собственост предпоставя упражняване на фактическа власт върху даден имот, в предвидения от закона времеви период, с намерение за своене. Владението следва да е явно и непрекъснато, а съгласно установената в чл.69 ЗС законова презумция владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В теорията и съдебната практика последователно е застъпено становището, че когато е налице конкретно основание /договор/ за установяването на фактическата власт, то е налице държание, а не владение и наличието на това основание опровергава презумцията на чл.69 ЗС. Няма пречка държателят да промени намерението си и да започне да свои вещта, но това следва да е манифестирано по несъмнен /явен/ начин пред собственика на вещта и доказано в процеса. В противен случай колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, осъществяваната от него фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност. Само ако собственика на имота е с неизвестно местоживеене или е напуснал страната и не се е завръщал и не е проявявал интерес към собствеността си, без трайното му отсъствие да се дължи на обективни причини, които той да не е в състояние да преодолее, срокът на придобивната давност започва да тече от момента в който промяната в намерението е била обективирана чрез действия, които всяко лице да може да възприеме и владението в течение на срока е осъществявано явно. В този см. Решение № 270 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1162/2009 г., ГК, II г. о.; Решение № 291/09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на II г. о., Решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на II г.о.; Решение № 115 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 977/2016 г., II г. о.; решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г., ВКС, I г. о., решение № 115/28.10.2016 г. по гр. д. № 977/2016 г., II г. о.; Решение № 70 от 16.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3991/2016 г., II г. о.; мотиви на Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК и др./.

От ангажираните от ищцовата страна гласни доказателства – показанията на св. С.Т.А. и св.Ж.Т.К.. съдът приема за установено, че първоначално фактическата власт върху процесния имот е установена от наследодателя С.К.. В тази част същите кореспондират и на приетите писмени доказателства и СТЕ /строително разрешение № 429/1977г. и преписката по неговото издаване, решение № 33 по протокол на ИК на ОбНС - Варна № 53/01.03.1961г., вписванията в разписния лист към КП от 1977г./.

И двамата свидетели безпротиворечиво сочат, че за имота са се грижили бабата и дядото на сина на въззиваемата, съответно на св.Ж.К. Св. А. е посещавал имота като дете, през 80-те години, и е воден там от бабата и Н. /внука й/, а св.К. откакто се помни знае, че баба й и дядо й са имали този имот. Първият свидетел обаче не е виждал в имота въззиваемата или нейния брат, само е чувал, че вуйчото и бащата на приятеля му са ходили. След този период има спорадични посещения, като едното е около 2003г. /без да свидетелства по каква причина, с кого и какво са правили в имота/, а второто през 2007г., когато Николай го е завел, без по категоричен начин да сочи повода за посещението.

Следователно този свидетел не установява твърденията на въззиваемата,  че след смъртта на баща й непосредствената фактическа власт е упражнявана от нея и съпруга й.

Тези й твърдения се опровергават от и показанията на св.К., както и от ангажираната от ответната страна св. Г. Г., от които следва извод, че след смъртта на С.К. за имотът се е грижил синът му Т.К. - бащата на първата свидетелка и майка й. Индиция за това е и вписването му като съсед в диспозитива на приетите като доказателства съдебни решения за делба на съседен имот. В тази насока са и дадените от въззиваемата обяснения по преписка на ВРП № 1897/2017г., образувана по нейна жалба.

След 1996г. /смъртта на Т.К./, според показанията на св. К., имотът е посещаван спорадично от нея и въззиваемата, за да берат плодове, с разрешение на свидетелката съседът П.е отглеждал в имота зеленчуци, а след 2002 - 2003г. тя е престанала да ходи. Показанията й обаче в частта, в която свидетелства, че за имота след 2003 г. до 2007г. са се грижили братовчед й, леля й и чичо й се разколебават от останалия доказателствен материал /показанията на св.Г. и св.Т., сочещи за установена фактическа власт от въззивницата през 2004г./, не почиват на непосредствени възприятия, съдържат противоречиви твърдения и не са подкрепени от каквито и да било други доказателства по делото, поради което и предвид заинтересоваността й от изхода от спора в тази и част не се кредитират от съда. В същото време, показанията на св.Г. и св.Т. относно началния момент, от който въззивницата е почистила и заградила имота с нова ограда, започнала е да отглежда охлюви, изградила е капкова система за напояване, а впоследствие е засадила нови овошки и лози, възпроизвеждат непосредствени възприятия, взаимно си кореспондират и се подкрепят от заключението на СТЕ относно възрастта и наличните в имота насаждения.

Дори и да се приеме, че след смъртта на наследодателя С.К. синът му е продължил да осъществява фактическата власт върху имота за всички наследници, то от доказателствата по делото се установява, че основанието, на което наследодателят е установил тази власт изключва качеството му на владелец. Изрично в съдържащите се в цитираната по-горе преписка на ВРП № 1897/2017г. обяснения на въззиваемата М.Ц., е налице признание, че имотът е даден на баща й "по постановление". Видно от приетите в настоящата инстанция доказателства е също така, че с решение № 33 по Протокол № 53/01.03.1961г. на ИК на Варненски градски народен съвет е одобрен списък на лицата, на които да бъдат отдадени под наем полски имоти, стопанисвани от СП "Жилфонд", като под № 11 фигурира С.К. за имот в м."Кемер-дере", наето до този момент от А.М.За това, че е бил наемател е посочено и от самия него в молбата му за издаване на разрешението за строеж през 1977г. и декларацията към нея.

Следователно наследодателят на въззиваемата е имал качеството на държател на процесния имот. Това качество е преминало и върху неговите наследници, индиция за което е и представеното от въззиваемата в настоящото производство уведомление до Т.К., изх. № 190/18.02.1994г. от "Жилфонд" за прекратяване на наемно-договорните отношения. По делото няма доказателства сочещи за манифестирана промяна в намерението за своене, както от страна на първоначалния наследодател, така и от наследниците му, в това число и след 1994г., независимо от продължилата фактическа власт чрез полаганите грижи за имота от Т.К. до смъртта му през 1996г. и спорадичните посещения след това от дъщеря му и въззиваемата до 2003г. Не доказва промяна и съдържащата се в преписката на ВРП декларация по чл.46/47 от ЗСГ, с вписан декларатор Т.К., доколкото в същата не е посочен имота, който е деклариран.

Наред с горното, от обстоятелството, че към 1961г. имотът е стопанисван и отдаден под наем като държавен и доколкото няма данни да е възстановен на бивш собственик въз основа на някой от приетите през 1991г. и 1992г. реституционни закони, то до 01.06.1996г. е налице и законова забрана за придобиването му по давност, на основание чл.86 ЗС, независимо дали е останал държавен или е станал общинска собственост. А предвид въведения мораториум с §1 от ЗД на ЗС 10-годишният давностен срок и към настоящия момент не е изтекъл.

Гореизложеното обуславя и крайния извод на съда, че въззиваемата М.Ц. не се легитимира като собственик на 1/2 ид.ч. от процесния ПИ с идентификатор 10135.2552.1442 на твърдяното придобивно основание - придобивна давност, текла в периода 1961г. до 2007г., в това число с присъединяване владението на наследодателя си, поради което и предявеният от нея иск с правно основание чл.108 ЗС е неоснователен, без да е необходимо да се изследват твърдените от въззивницата насрещни права.

Поради различните правни изводи относно изхода от спора на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго в изложения по-горе смисъл.

На основание чл.78 ГПК следва да бъде разпределена и отговорността за разноските в двете инстанции.

Съобразно представените доказателства за разноски пред ОС - Варна въззиваемата следва да заплати в полза на въззивницата сумата от 1 000 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. Дължимите разноски за настоящото производство са в размер на 2 459.72 лева, от които 279.72 лева държавни такси и 2 180 лева заплатено адвокатско възнаграждение. Последното не се явява прекомерно по см. на чл.78 ал.5 ГПК, в каквато насока е направеното от въззиваемата възражение, тъй като същото е в размер близък до минималния, определен по чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004г. /2 088.32 лв./.

Относно частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК:

Доколкото обжалваното определение съставлява неразделна част от обжалваното решение /по арг. от разпоредбата на чл.248 ГПК/, а въпросът относно отговорността за разноските е обусловен от изхода от спора и предвид постановения от настоящата инстанция различен резултат, следва и извода, че същото подлежи на отмяна без оплакванията в жалбата да се разглеждат по същество.

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И

 

ОТМЕНЯ решението на Окръжен съд – Варна, постановено на 28.02.2018г. по гр.д. № 1116/2017г. и определение № 1196/11.05.2018г., постановено по реда на чл.248 ГПК И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от М.С.Ц., ЕГН ********** против Ж.Я.М. - Н., ЕГН ********** иск за приемане за установено, че ищцата, в качеството й на наследник на С.Т.К. и Ж.В.К., е собственик на ½ ид.ч. от ПИ с идентификатор 10135.2552.1442 по КК на гр.Варна, целият с площ от 982 кв.м., находящ се в гр. Варна, ул.“13-та“, на основание изтекла в нейна полза в периода 1961г.- 2007г. придобивна давност, с присъединяване владението на своите праводатели и за осъждане на ответницата да й предаде владението върху целия гореописан ПИ, на основание чл.108 ЗС.

 

ОСЪЖДА М.С.Ц., ЕГН **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на Ж.Я.М. - Н., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 1 000 /хиляда/ лева, представляваща заплатено адвокатско възнагражение за производството пред ОС - Варна, както и сумата от 2 459.72 лева /две хиляди четиристотин петдесет и девет лв. 72 ст./, представляваща направени разноски за въззивното производство, на основание чл.78 ГПК.

 

Решението може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК, с касационна жалба пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                                                                              2.