Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

                                                             № 211

 

19.12.2013 г.,  гр. Варна

        

                                       В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А 

 

         Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение на единадесети декември, две хиляди и тринадесета година, в публично заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Диана Джамбазова

         ЧЛЕНОВЕ: Иван Лещев

                Петя П.

Секретар: Ю.К.

Прокурор …

Като разгледа докладваното от съдия П.П. въззивно гр.д. № 396 по описа на съда за 2013 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 196 от ГПК /отм./ и е образувано по две жалби:

- По въззивна жалба на Община Варна против решение № 831/16.04.2012 г., постановено по гр.д. № 1237/2012 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което общината е осъдена да заплати на А.Х.Е. сумата от  5 840 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди – пропуснати ползи за периода от 12.06.1996 г. до 15.05.2001 г. вследствие извършен неправилен въвод във владение на имот, находящ се в гр.Варна, ул. „Вл.Варненчик” №81, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, на осн. чл. 49, вр. чл.45 ЗЗД, както и разноски по делото. Въззивникът е настоявал, че решението на първата инстанция е недопустимо, поради изтичане на 5 – годишен преклузивен срок за предявяване на иска по чл. 49 от ЗЗД  и е молил за обезсилването му в обжалваната част и за прекратяване на производството по делото. Настоявал е, че откриването на дееца на непозволеното увреждане е станало на 22.02.1996 г. с отстраняването на ищеца от имота, а настоящият иск е бил предявен на 15.05.2001 г. т.е. след изтичане на петгодишния срок.

Насрещната страна А.Е., чрез адв. П.О., е оспорила жалбата по съображения за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност. Сочила е, че съдебното отстраняване от имота е станало на 06.09.1996 г., което се установявало от приложеното към отговора писмо на съдия изпълнителя по изп.дело № 3268/96 г. и призовка за доброволно изпълнение, които е приложила към писмения отговор.

- По частна жалба на А.Х.Е., подадена чрез адв. П.О., против решение № 831 от 16.04.2013 г., допълнено с решение от 14.06.2013 г., постановени по гр.д.№ 1237/12 г. на ВОС, В ЧАСТТА, с която е било прекратено като недопустимо производството по гр.д. 1237/2012 г. на ВОС, а именно за сумата от 40 055 лв. за периода от 15.05.2001 г. – 03.04.2012 г., претендирана като пропуснати ползи. Жалбоподателката е молила за отмяна на решението на първата инстанция в обжалваната му прекратителна част за сумата от 40 055 лв. като неправилно и за произнасяне по същество от въззивния съд с уважаване на иска за посочената сума. Изложила е съображения, че окръжният съд неправилно приел за недопустимо изменението на иска за горницата над сумата от 5 840 лв. до 45 895 лв., приемайки, че се променяли едновременно основанието и петитума на иска. В случая с удължаването на периода се увеличавала само цената на иска, което било допустимо. Освен това, след завеждането на делото ищецът продължавал да търпи вреди от пропуснати наеми, поради което се наложило да претендира обезщетение и за този последващ период. Позовала се е и на разпоредбата на чл. 116, ал.3 /отм./ от ГПК, която гласяла, че не се считало за увеличение на иска прибавянето на събрани добиви от веща след неговото предявяване.

Насрещната страна Община Варна не е подала отговор на жалбата.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция всяка от страните е поддържала жалбата си и е оспорвала тази на насрещната страна.

И двете жалби са подадени в срок от лица с правен интерес от обжалване на решението на окръжния съд в съответните му части и са редовни. Разгледани по същество те са неоснователни по следните съображения:

Предмет на първоинстанционното производство е бил предявеният първоначално от Христо Евстатиев Христов, починал на 25.01.2008 г. в хода на производството и заместен по чл. 120 от ГПК /отм./ от наследника си по закон А.Х.Е., иск по чл. 49 от ЗЗД срещу Община Варна, за осъждането й да заплати на ищеца обезщетение за претърпени имуществени вреди – пропуснати ползи от неререализиран наем за периода от 12.06.1996 г. до 15.05.2001 г., вследствие на извършен от служители на общината неправилен въвод във владение на имот - магазин, находящ се в гр.Варна, ул. „Вл.Варненчик” №81, от който той е бил отстранен с решение по гр.д. № 3956/1993 г. по описа на Варненския районен съд.

Искът е бил предявен с молба от 15.05.2001 г. срещу  община Варна, конституирана като трето лице – помагач на ищеца по гр.д. № 1306/2001 г. по описа на Варненския районен съд и след последвалите уточнения, с него е била заявена претенция от 800 лв. Заедно с друг осъдителен иск, той е бил отделен за разглеждане в отделно производство  по гр. д. № 4056/2001 г. по описа на ВРС. След отмяна на прекратително определение, делото е било образувано под нов номер - № 7404/2003 г. на ВРС. Изслушана е била съдебно-икономическа експертиза, при която вещото лице е изчислило размера на обезщетението, определено от наема за процесния период - на сумата от 5840 лв. Заключението не е било оспорено от страните и е било приобщено към доказателствения материал в съдебно заседание от 08.02.2005 г. По същото дело е било заявено искане от ищеца за изменение на иска чрез увеличаването му по размер от 800 лв. – на 5 840 лв. и правилно, при наличието на предпоставките по чл. 116 от ГПК /отм./, то е било допуснато от съда в съдебно заседание от 08.02.2005 г. След това и предвид увеличението на другия осъдителен иск, делото е било изпратено по подсъдност на Варненския окръжен съд и образувано под № 868/2005 г. От последното дело, настоящият иск е бил отделен в самостоятелно производство и по него е било образувано гр.д. № 2521/2006 г. по описа на Варненския районен съд. С молба от 30.03.2012 г., ищецът е поискал да бъде допуснато изменение на иска чрез добавяне на обезщетение и за периода след завеждане на иска, т.е. от 15.05.2001 г. до 03.04.2012 г. за сумата от 19 200 лв., като с определение от съдебно заседание от 03.04.2012 г. съдът е допуснал поисканото изменение на иска и като преценил, че искът е родово подсъден на окръжния съд е прекратил производството пред себе си и изпратил делото за разглеждане от окръжния съд, пред който делото е било образувано под № 1237/2012 г. След изслушване на нова експертиза за размера на обезщетението за периода от 12.06.1996 г. до 03.04.2012 г. и вещото лице е дало заключение за стойността му – 45 895 лв., ищецът е поискал ново изменение на иска чрез увеличение на същия и съдът е допуснал такова с определение от 23.11.2012 г. - от 25 040 лв. – на сумата от 45 895 лв.

Оплакванията на А.Х.Е. в жалбата й срещу решението на окръжният съд в прекратителната му част за сумата от 40 055 лв. /т.е. за горницата над сумата от 5 840 лв. до 45 895 лв./ за периода от 15.05.2001 г. – 03.04.2012 г. са неоснователни и настоящата инстанция не ги споделя по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл.116 от ГПК /отм./, ищецът може при всяко положение на делото в първата инстанция да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът намери това за уместно. Ищецът може също, без да изменя основанието, да увеличи, да намали или да измени своето искане.

В случая, първата молба от 2005 г. за изменение на иска по размер при запазване на същите обстоятелства относно периода, в който се твърдят да са търпени вредите - от 12.06.1996 г. до предявяване на иска 15.05.2001 г., е била основателна и правилно районният съд е допуснал изменението от 800 лв. – на  5840 лв. С последващата молба от 30.03.2012 г, обаче ищецът е въвел съвсем нови твърдения за вреди, търпяни в периода и след предявяване на иска т.е. от 15.05.2001 г. до 03.04.2012 г. и е заявил съвсем нов петитум за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за тях в размер на 19 200 лв., каквото изменение, съгласно чл. 116 от ГПК /отм./ не е било допустимо. Затова, неправилно окръжният съд е уважил искането и е допуснал изменение на иска. Последващото изменение за сумата от 45 895 лв., също е било недопустимо, защото се е отнасяло не само до размера на претенцията, но и до недопустимо въведения нов период на претенцията за обезщетение и кореспондиращото му ново искане за обезщетение. Затова, като е допуснал измененията на иска за сумата над 5 840 лв. до 45 895 лв. /т.е. за  40 055 лв./ и за периода от 15.05.2001 г. – 03.04.2012 г., първата инстанция е допуснала процесуално нарушение. То, обаче е било поправено с прекратяването на производството по делото в тази му част. Затова, обжалваното решение, с което е било прекратено производството по делото следва да бъде потвърдено. Доколкото в случая се претендира обезщетение за вреди, а не присъждане на събрани добиви от вещ, цитираната в жалбата разпоредба на чл.116, ал.3 ГПК /отм./ е неприложима.

По отношение на установената от първата инстанция по делото фактическа обстановка и по наличието на елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 49 от ЗЗД, страните не са спорили пред настоящата инстанция и такива оплаквания в жалбата на общината не са били наведени.

От събраните по делото доказателства се установява, че с разпореждане на МС № 69/29.01.1954 г. на осн. чл. 101 ЗС са били отчуждени в полза на ГНС гр.Варна, собствени на наследодателите на първоначалния ищец Х. Е. Х., два магазина с площ 46,80 кв.м., находящи се в парцел ХІІІ, кв.90 по плана на гр.Варна. Съгласно чл.11 от цитираното РМС собствениците са били обезщетени за отчуждените имоти с един магазин, построен върху 47 кв.м., намиращ се в парцел І, кв.444 по плана на града, без празно дворно място. В парцел І, кв.144 са се намирали два магазина – единият ъглов с площ 47 кв.м., който никога не е бил отчуждаван и не е бил държавна собственост и втори магазин с площ 34,65 кв.м. с лице към бул. „Карл Маркс”, сега – „Вл.Варненчик”, който е бил отчужден в полза на държавата по реда ЗОЕГПНС, но впоследствие реституиран на бившите му собственици. Поради липсата на индивидуализация в акта за отчуждаване и обезщетяване на праводателите на ищеца, те са били снабдени с констативен нотариален акт за магазин с площ 34,65 кв.м. с лице към бул. „Карл Маркс” въз основа на издадени от ГНС гр.Варна документи - писмо № VІІІ-5426/1964 на ГНС гр.Варна, скица № 2233/1964 и удостоверение № 3476/1961 год. на ГНС гр.Варна и са били въведени от служители на бившия ГНС гр.Варна във владение именно на този магазин, т.е. в имот, различен от отстъпения като обезщетение. С договор от 09.08.1976 г. за покупко-продажба на недвижим имот по условията на ПМС 60/14.05.1975 г. наследодателите на ищеца са продали на държавата, чрез председателя на ИК на ГНС Варна, магазин от едно помещение с квадратура 34,65 кв.м., изба с кубатура 5,29 кв.м. и ¼ ид.ч. от дворното място, като изкупеният имот е бил описан в АДС 13610/23.06.1977 г. и праводателите на ищеца са били записани като бивши собственици. С писмо от 16.01.1992 г.  на ОНС гр.Варна до „Жилфонд” е посочено, че на Х. и Д. Е. е възстановена собствеността върху недвижим имот, представляващ магазин с площ от 34,65 кв.м., находящ се в гр.Варна, бул. „Карл Маркс” № 81. Те са били въведени във владение на този имот и са го отдавали под наем до отстраняването им от него през 2006 г. с решението по гр.д. № 3956/1993 год. на ВРС /влязло в сила на 26.06.1996 год./, постановено  по предявен от собственик по реституция /М. К. В./ иск по чл. 108 ЗС. Решението на районния съд е било оставено в сила с решение от 26.06.1996 г. по в.гр.д. № 446/1996 г. по описа на Варненския окръжен съд.

С влязло в сила решение от 03.04.2002 г. по гр.д. № 1306/2001 г. по описа на ВОС е бил отхвърлен, предявеният от Х. Е. Х. иск по чл. 108 от ЗС за осъждане на Р. Н., М. П. и Н. В., при участието на община Варна като помагач, за предаване владението върху магазин в гр.Варна, бул.”Владислав Варненчик” №81, с площ от 34,65 кв.м., ведно с изба под него, находящ се на ъгъла на бул.”Владислав Варненчик” № 81 и ул.”Д-р Пискюлиев” в парцел I,  т.е. отхвърлен е бил искът за собственост на другия ъглов магазин в същото дворно място.

С решение по гр.д. № 1465/2009 г. на ВОС, потвърдено в тази част с решение № 190 от 22.012.2010 г. на Варненския апелативен съд, община Варна е била осъдена да заплати на А.Х.Е. на осн. чл. 49 от ЗЗД сумата от 45 000 лв. –обезщетение за  претърпени имуществени вреди в резултат от незаконосъобразен административен акт – РМС № 69/29.01.2954 г.

Предявеният иск е по чл. 49 от ЗЗД вр. с чл. 45 от ЗЗД.

Отговорността на възложителя за вреди причинени от негови служители при или по повод изпълнение на възложената им работа е обективна. За да бъде ангажирана отговорността му е достатъчно да бъде установена вреда и причинна връзка между настъпването й и действията на служителите без да е необходимо да бъде установяван конкретния причинител на вредата.

В изпълнение на РМС № 69/29.01.1954 год., наследодателите на ищеца са били въведени неправилно от служителите на общинската администрация в имот, от който по-късно са били съдебно отстранени. Общината като правоприемник на ГНС носи отговорност за действията на служителите си, тъй като при извършване на въвода и неяснотата, съществувала относно идентичността на имота, не са предприели действия за отстраняването й. Налице е причинно – следствена връзка между неправилния въвод и извършеното по-късно отстранение от имота, тъй като ищецът е претърпял вреда, съизмеряваща се в пропуснатия пазарен наем на имота, определен от вещото лице в размер на 5 840 лв. Горното води до извода за основателност на иска по чл. 49 от ЗЗД вр. с чл. 45 от ЗЗД за сумата от 5 840 лв..

Единственото оплакване във въззивната жалба на Община Варна е за изтекла погасителна давност за предявяване на иска по чл. 49 от ЗЗД и същото е неоснователно по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Според чл. 114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според ал. 3, за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца.

Претендираното обезщетение е за вреди, вследствие съдебното отстранение на наследодателите на А.Х.Е. от недвижимия имот, което е било сторено с решението гр.д. № 3956/1993 год. на ВРС. Т.е. правото на иск срещу причинителя на увреждането – Община Варна, е възникнало в момента на влизане в сила на посоченото решение, т.е. от 26.06.1996 год., когато е било постановено решението по в.гр.д. № 446/1996 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което решението на районния съд е оставено в сила. Искът за заплащане на обезщетение е бил предявен с молба от 15.05.2001 г. по гр.д. № 1306/2001 г. по описа на Варненския районен съд,  т.е. преди изтичане на петгодишния давностен срок.

С оглед изложените съображения и поради съвпадане на изводите на двете инстанции, обжалваното решение на окръжния съд следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода от спора и на основание чл. 64, ал.3 от ГПК /отм./ А.Х.Е. *** сумата от 1 190,07 лв., представляваща съразмерна на потвърдената прекратителна част, част от юрисконсултското възнаграждение за въззивната инстанция.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

 

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 831 от 16.04.2013 г., допълнено с решение № 1295 от 14.06.2013 г., постановено по гр.д.№ 1237/12 г. на ВОС.

ОСЪЖДА А.Х.Е. с ЕГН ********** ***, да заплати на Община Варна сумата от 1 190,07лв., представляваща съразмерна част от юрисконсултското възнаграждение за въззивното производство.

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването на препис от него на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: