Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

120

гр.Варна, 07.11.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 09.10.2019 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

РОСИЦА СТАНЧЕВА

 

при секретаря Юлия Калчева, като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 398/2019 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

Подадена е въззивна жалба от Г.Т.Б. чрез процесуалния му представител адв. Г.С.Н. *** срещу решение № 533/25.04.2019 год по гр.д. № 2733/2017 год на Окръжен съд Варна, с което е прието за установено по предявените от Т.И.М. с ЕГН ********** и Е.В.Б. с ЕГН ********** искове срещу Г.Т.Б., че Т.И.М. е собственик на ПИ с идентификатор 10135.2520.1856 по Кадастралната карта на гр.Варна, намиращ се в с.о. „Траката“, местност „Узун Алан“ с площ от 750 кв.м. на основание договор за дарение, обективиран в нот.акт № 139/1968 и последваща делба по гр.д. № 274/1986 на ВРС, както и на 5/6 ид.ч. от построената в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор 10135.2520.1856.2 по КК на гр.Варна с РЗП 124,96 кв.м. на основание извършено строителство в собствен имот по време на брака й с А. Б. М. (починал на 26.07.2003 год) и по наследяване от него, а Е.В.Б. е собственик на 1/6 ид.ч. от построената в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор 10135.2520.1856.2 по КК на гр.Варна с РЗП 124,96 кв.м. на основание наследяване от А. Б. М. (починал на 26.07.2003 год).

Със същото решение ответникът Г.Т.Б. е осъден да предаде на Т.И.М. владението на ПИ с идентификатор 10135.2520.1856 по Кадастралната карта на гр.Варна, намиращ се в с.о. „Траката“, местност „Узун Алан“ с площ от 750 кв.м., както и владението на 5/6 ид.ч. от построената в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор 10135.2520.1856.2 по КК на гр.Варна с РЗП 124,96 кв.м., както и да предаде на Е.В.Б. владението на 1/6 ид.ч. от построената в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор 10135.2520.1856.2 по КК на гр.Варна с РЗП 124,96 кв.м. на осн. чл. 108 от ЗС.

Решението е обжалвано изцяло както в установителната, така и в осъдителната му част, включително в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищците разноските по делото в размер на 7283,13 лв.

Въззивникът е изложил основанията, поради които счита постановеното решение за незаконосъобразно и неправилно, а именно: необсъждане от съда на всички събрани по делото доказателства, липса на мотиви защо са пренебрегнати показанията на част от свидетелите Н. и В., което е довело до необоснованост на решението. По изложените съображения въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което искът бъде отхвърлен както в установителната, така и в осъдителната му част, а в случай на потвърждаване на решението, да бъде разгледано и уважено възражението му за извършените от него подобрения в размер на 78 000 лв и признато право на задържане до заплащането им. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.

В постъпилия отговор от Т.И.М. и Е.В.Б. чрез процесуалния им представител адв. А.И.А. се съдържа становище за неоснователност на въззивната жалба и за потвърждаване на решението. Претендират присъждане на разноски.

Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните мотиви:

Поставени са за разглеждане при условията на кумулативно съединяване искове с правно осн. чл. 108 от ЗС, основани на твърдения за притежаване правото на собственост от ищцата Т.М. върху поземления имот, а в съсобственост с ищеца Е.Б. при съответните квоти – върху построената в него двуетажна жилищна сграда.  

Между страните не се спори относно факта на придобиване на поземления имот от ищцата, както и по отношение факта, че ответникът Г.Б. е живял в имота съвместно с дъщерята на ищцата – Е. П. до смъртта й през 2015 год и след това до настоящия момент. Неоспорен е също и фактът, че жилищната сграда е построена в имота в периода 1994-1996 год без одобрени строителни книжа и впоследствие узаконена с акт за узаконяване 186/31.12.2004 год.

Ответникът и настоящ въззивник е противопоставил възражение за придобиване на жилищната сграда въз основа на давностно владение от 1996 год до настоящия момент. В условия на евентуалност е въвел твърдения, че изцяло с лични средства със знанието и непротивопоставянето на ищците е извършил подобрения в имота на стойност 78 000 лв, поради което претендира да му бъде признато право на задържане до заплащането им. В тези рамки е съсредоточен спорът между страните.

От събраните по делото гласни и писмени доказателства и от заключенията на съдебно-оценителните експертизи – две единични и една тройна, е установено от фактическа страна следното:

Ищцата Т.М. е сключила граждански брак с А. М. през 1982 год, а след смъртта му през 2003 год негов наследник е племенникът му Е.Б.. По време на брака в процесния поземлен имот – лична собственост на ищцата по силата на дарение и съдебна спогодба, е изградена двуетажна масивна вилна сграда, завършена в груб вид през 1996 год.

За установяване на обстоятелството от кого е било извършено строителството и за чия сметка, по делото са събрани гласни доказателства. От тях се установява, че в имота първоначално е имало една малка вилна сграда, в която живеели съпрузите М., а ищцата Т.М. продължава да живее и сега. През 1994 год започнало строителството на новата сграда с цел да бъде осигурено жилище за дъщерята на ищцата от предишен брак и нейното дете, родено през 1984 год. Средствата за строежа били осигурени от продажбата на два апартамента в гр.Варна, на ул. „Струга“, собственост на семейство М., а организацията на строителните дейности била извършвана от А. М. В този смисъл са показанията на свидетелката Д., която познавала семейството от 1987 год, а съпругът й бил ангажиран от А. М. за извършване на заваръчни работи на обекта. Участието на ответника Б. било спорадично, помагал при пренасянето на строителни материали – кофражни платна, дъски, греди. Този факт се установява и от показанията на свидетеля Н., който е ходил два-три пъти по молба на Б. да натоварят строителни материали за къщата. Свидетелят не твърди, че ответникът е заплащал за закупуване на материалите, напротив – сам казва, че се е дръпвал настрани когато ставало въпрос за пари. Извън тези три пъти, свидетелят не е посещавал имота. За последен път е бил там през 1997 год, когато къщата била завършена и измазана, но ответникът още не живеел там. По думите на свидетеля, Б. се преместил там през 1998 год. По отношение на тези факти няма противоречие в показанията на свидетеля Н. и тези на свидетелката Д., която също си спомня, че след завършването на къщата през 1996 год в нея отначало заживяла дъщерята на Т.М. със сина си, а една-две години по-късно при тях се нанесъл ответникът. Няма противоречия и с показанията на свидетеля В., който също потвърждава, че е виждал ответника Б. да носи дъски на обекта. Показанията му обаче са колебливи по отношение познанството му със страните. Заявявайки, че от 19 години живее в съседство с процесния имот, и поради това добре познава ответника, неубедително звучи твърдението му, че бегло познава ищцата и дори не знае името й, както и че не е забелязал дали тя е живяла в по-малката вила в същото дворно място. Поради това настоящият състав намира, че показанията на свидетелката Д. са най-подробни и изчерпателни, основани на лични впечатления от имота и извършеното в него строителство, а по основните факти не са в противоречие с данните, съдържащи се в показанията на другите двама свидетели. Затова и първоинстанционният съд обосновано и след подробен анализ на гласните доказателства правилно е дал вяра именно на тази свидетелка.

Тези доказателства дават основание за правния извод, че сградата е построена и довършена от съпрузите М. по време на брака им, поради което върху нея е възникнало право на съпружеска имуществена общност към 1996 год, когато сградата е завършена в груб вид и е представлявала годен обект на собственост. Този извод е в съответствие с тълкуването, дадено в ППВС № 5/1972 год. Намирайки се в патримониума на съпрузите, след смъртта на А. М. сградата е придобита по силата на СИО и по наследство при квоти 5/6 за ищцата М. и 1/6 от ищеца Б..

Твърденията на ответника, че е построил сградата изцяло с лични средства с изричното съгласие на ищцата, са останали недоказани. Представените от него касови ордери за закупени строителни материали не са достатъчни да обосноват тезата му, още повече че те не удостоверяват заплащане с лични средства.

Наведеното правоизключващо възражение за придобиване на процесната сграда по давност, е неоснователно. За настъпване на ефекта на давността като способ за оригинерно придобиване на правото на собственост, упражняването на фактическа власт е необходимо, но недостатъчно условие. В случая акцентът се поставя върху намерението като субективен елемент от фактическия състав на чл. 79 от ЗС. Ето защо при липсата на спор между страните относно периода на осъществяваната от ответника фактическа власт, е важно да се установи за кого е била упражнявана тя от ответника – за себе си, или за собственика.

Оборването на законовата презумпция, установена в чл. 69 от ЗС, е успешно проведено на първо място чрез установяването  на факта, че ответникът е бил допуснат в сградата две години след завършването й, заживявайки на семейни начала с дъщерята на ищцата, за чиито нужди тя е била построена. Наред с това, както правилно е изтъкнал съдът, индиция за това, че ответникът не се е считал за собственик е фактът, признат от самия него, че е подготвил документите за узаконяване на сградата на името на Т.М. и ги е предал на нея. Самото узаконяване е станало факт през 2004 год, затова до този момент от негова страна не е имало манифестация на владелчески права по отношение на собственика. Дори упражняването на фактическата власт да е започнало под формата на държане, за да настъпи ефекта на давността е необходимо в един по-късен момент промененото намерение да бъде демонстрирано по начин, който да стане достояние на всекиго и в частност – на досегашния собственик.

Не могат да имат значението на анимус обичайните действия по управление на имота, за каквито има данни по делото. Съдът, обсъждайки субективния елемент на придобивната давност, прецизно е направил разграничение по периоди, а именно – до 2004 год, когато ищцата М. е провела процедура по узаконяване на сградата, показвайки по този начин, че счита себе си за собственик; от 2004 до 2015 год – до смъртта на Е. П., с която ответникът е съжителствал на семейни начала, и периода след това  до завеждането на ревандикационния иск срещу него през 2017 год. Правилен е изводът на съда, че по време на съвместното си съжителство с дъщерята на ищцата ответникът е имал качеството държател, защото по никакъв начин не е демонстрирал, че е започнал да владее за себе си. Съгласно тълкуването, дадено в ТР № 4/2012 на ОСГК на ВКС, „до момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост.

Едва след 16.01.2015 год, когато Е. П. е починала, и още повече след 11.11.2015 год, когато му е връчена поканата да напусне имота, ответникът е дал външна проява на намерението да владее за себе си, но до датата на завеждане на иска – 18.12.2017 год в негова полза не е изтекъл изискуемият давностен срок от 10 години.

Що се отнася до въведеното в условия на евентуалност възражение за право на задържане, съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 72 ал.3 от ЗС правната възможност да задържи имота до заплащане стойността на подобренията е предоставена само на добросъвестния владелец, респ. на приравнения такъв в хипотезата на чл. 74 ал.2 от ЗС. Разпоредбите не се отнасят до лица, които не упражняват владение. В този смисъл е решение № 83/31.07.2018 год на ВКС по гр.д. № 2509/2017 год, ІІ г.о.

Анализът на събраните по делото доказателства сочи, че през периода от 1996 до 2015 год ответникът е имал качеството държател на имота. В този случай той не се ползва от защитата по чл. 72 ал.3 от ЗС, а може да упражни правата си срещу собственика на имота в хипотезите на неоснователното обогатяване. Съдът подробно е анализирал доказателствата, въз основа на които е направил правните си изводи, които настоящият състав споделя напълно.

С оглед изхода на спора в тежест на въззивника следва да се възложат разноските на насрещната страна в размер на 5000 лв, представляващи възнаграждението за един адвокат, заплатено от Т.И.М., което не е прекомерно съгласно чл.7 от Наредба № 1/2004 год за минималните адвокатски възнаграждения и е съобразено с фактическата и правна сложност на делото.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 533/25.04.2019 год по гр.д. № 2733/2017 год на Окръжен съд Варна, г.о.

ОСЪЖДА Г.Т.Б. с ЕГН ********** да заплати на Т.И.М. с ЕГН ********** разноски за настоящата инстанция в размер на 5000 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)