Р Е Ш Е Н И Е № 192

гр. Варна,13.11.2014г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Варненският апелативен съд, Гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:

                                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН СЛАВОВ

                                                                                ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ

                                                                                                     КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

при участието на секретаря Ю.К., като разгледа докладваното от съдия М. Славов в.гр.д. № 404 по описа за 2014г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по въззивната жалба, подадена от М.Н.В. и К.М.В. *** чрез адв. Ст. Д. против решение № 897/13.06.14г. по гр.д. № 1947/11г. на ВОС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от въззивниците против В.Д.П. ***, представлявана от адв. Д. Б. *** и съдебен адрес гр. Варна, ул. „Поп Харитон” № 22  и П.К.В. ***, при условията на субективно съединяване, установителни искове, че са собственици на процесните имоти, като са придобили правото на собственост по давност, изтекла в тяхна полза придобивна давност в следствие на осъществяване на фактическа власт с намерение за своене през периода от 1994 г. и до датата на предявяване на иска в съда, на основание чл. 124, ал.1 от ГПК вр. чл.79 от ЗС , а именно: ЖИЛИЩЕ, представляващо ПЪРВИ ЕТАЖ ОТ СГРАДАТА със застроена площ от 118,86 кв.м, състоящ се от входно антре, две спални, дневна, столова, кухня, баня, тоалет, пералня и два балкона, ведно с прилежащите му обслужващи помещения и съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място, представляващо поземлен имот с идентификатор 10135.5504.77.1.1 и ГАРАЖ на приземния етаж - имот с идентификатор № 10135.5504.77.1.5 ведно със съответните идеални части от общите части на сградата.

В жалбата се излага, че правните изводи на съда са в противоречие с материалния закон, необосновани са и са в пълно противоречие и в нарушение на съществени, задължителни процесуални правила и норми. Не е обсъдена законовата презумпция на чл. 69 от ЗС – щом е доказан обективния елемент на владението, то субективния елемент се предполага и не се нуждае от доказване. Доказателствената тежест е върху ответната страна и тя е следвало до обори законовата презумпция, което като не е сторено означава, че следва презумпцията да се приложи в полза на ищците. Претендира се отмяна на решението и уважаване на предявените искове, ведно с присъждане на разноските за двете инстанции. В с.з. жалбата се поддържа чрез процесуален представител.

В предвидения срок е постъпил отговор на въззивната жалба единствено от насрещната страна В.Д.П. чрез процесуалния й представител адв. Д. Б.. Отговор от П.К.В. не е постъпил. В отговора на П. се поддържа, че жалбата е неоснователна, тъй като държателят упражнява фактическа власт върху имота за другиго, а не за себе си и затова по отношение на него презумпцията на чл. 69 от ЗС не намира приложение. Последната се прилага, само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. Споделя се изцяло извода на ВОС, че ищците не са демонстрирали пред ответниците намерение да своят имота. Претендира се решението да бъде потвърдено, ведно с присъждане на направените по делото разноски. В с.з. становището по отговора на жалбата се поддържа чрез процесуален представител.

Въззиваемият П.В. в открито с.з. претендира да бъдат уважени исковете, предявени от родителите му.

            За да се произнесе настоящият състав на съда съобрази следното:

            Производството пред ВОС е образувано по исковата молба на К. и М. В. против П.В. и В.П. за установяване правото им на собственост върху описаното по-горе жилище и гараж, придобити въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност за периода от 1994г. до подаване на исковата молба /същата е била предявена на 14.09.11г.по гр.д. № 2352/11г. на ВРС ХІХ с-в и производството по същата отделено от предявения по делото иск за делба на същите имоти от В.П. против П.В./. Изложени са твърдения за осъществяване на следните факти: дворното място върху което е построена сградата е било собственост на П.В. и В.В., закупено от първия през 1956г. по време на брака им и с влизането в сила на СК от 1968г. е станало СИО. През 1982г. В. са дарили на П.В. 2/3 ид.ч. от дворното място, ведно със съществуващата в него стара сграда. Твърди се, че тази сделка е била извършена с оглед плановете за бъдещо строителство в дворното място и поради ограничението за броя на притежаваните имоти съществувало при действието на ЗСГ, а ищците В. са притежавали собствен жилищен имот, то е прието че едно от бъдещите 2 жилища ще бъде формално записано на името на П.В., а другото на В. Сградата се е изграждала на два етапа – гаражи и жилищни помещения на първия етаж и два жилищни етажа над тях /завършени през 1988г./ и втори етап – изграждане на трети жилищен етаж /завършен през 1994г./. След завършване на първия етап от строителството през 1988г. е извършена съдебна делба-спогодба, при което П.и В.В. са получили в дял и изключителна собственост жилището на втория етаж и един от двата гаража, а П.В. и В.П. са получили в дял и собственост жилището на първия етаж и другият гараж. Твърди се, че нито от сключването на тази спогодба през 1988г., нито след това, ответниците не са ползвали първия етаж, а са ползвали другите жилищни етажи на сградата. Също така не са ползвали и нито един от гаражите. Твърди се още, че всички извършени до 1990г. сделки са били привидни и са имали за единствена цел да разрешат строежа на фамилната къща. В тази връзка трите поколения от фамилията са се уговорили и кой какво ще ползва от бъдещата сграда – ищците първия етаж и гаражите. И така, считано от 1994г., когато те са довършили строителните работи /оборудване и обзавеждане по свой избор/ и до настоящия момент владеят тези имоти и поради това са станали собственици. Сочи се, че през целия период на владението същото не е било смущавано, тъй като и ответниците са считали този етаж за собственост на ищците.

            В депозирания от В.П. отговор на исковата молба, същата е оспорена като неоснователна, твърдейки, че ищците винаги са били само държатели на процесните имоти. Ищците не са имали никога намерение да своят тези имоти и никога не са манифестирали такова намерение пред ответниците, поради което и не е текла придобивна давност.сочи се, че през 2007г. П.В. е предявил против В.П. иск за установяване, че той е изключителен собственик на жилището на първия етаж и процесния гараж /гр.д. № 9144/07г. на ВРС, ХХV с-в/. Един от свидетелите по това дело е бил бащата на П. – К.В., който на 27.06.08г. е изложил, че тези имоти са собственост единствено на П. и В. не е имала принос в придобиването им. Пояснил е и как е придобита собствеността – единият етаж е придобит от П. и В. с разрешението за строеж , а вторият етаж е придобит чрез дарение срещу издръжка и гледане. Отрекъл е да има нужда да бъде включен в този имот, тъй като си е имал собствено жилище. Отделно от това се сочи, че ищците чрез процесуалния си представител по в.гр.д. № 760/10г. на ВОС в с.з. на 04.10.10г. са направили изявление, че предвид възрастта им те са се уговорили след построяване на жилищната сграда те да обитават първия етаж, който е собственост на П. и съпругата му. В това заседание не е била оспорена и декларацията, представена от В.П. от 04.04.06г., с която същата е посочила, че е собственик на първи и втори етажи от триетажната жилищна сграда и гаража. Оспорват се твърденията за симулативност на сделките, извършени до 1990г. Отрича се М.В. да е дъщеря на П.В. и В. В., а се твърди, че тя е сестра на В. В., тъй като М. е била осиновена при условията пълно осиновяване от своите баба и дядо.Счита се, че целта на настоящия иск е користна и се привеждат аргументи за това твърдение.

            В депозирания от П.В. отговор същият не е оспорил предявеният иск, признавайки, че никога не е владял процесните имоти. Счита, че предявяването на този иск от родителите му е провокиран от поведението на бившата му съпруга В., тъй като тя без да има реален принос в изграждането на фамилната им къща, след развода е предявила искове за делба на същата, водена единствено от желанието да се обогати за сметка на родителите му и за негова сметка. Признал е изрично предявения иск за собственост и заявява, че няма претенции да е собственик на първия етаж на сградата. Не оспорва, че родителите му са владели на този имот от построяването на сградата, не оспорва никое от наведените от ищците твърдения за симулация на сделките, за извършването от тях на довършителните работи на първия етаж.

             От събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка:

            Видно от НА № 136/31.08.1956г. на съдия при Сталинския НС, че по време на брака си с В. В. /видно от свидетелството за венчание на л. 75/ П.В. е закупил дворно място от 456 кв.м. в предградие „Аспарухово”, гр. Варна, дворище 208а, кв. 89а, парцел Х от РП на града.

            С НА № 124/07.09.1982г.П. В. и В.В. са дарили на внука си П.В. 2/3 ид.ч. от къщата и описаното по-горе дворно място /вече с друга идентификация по нов РП/ - л. 23 от в.гр.д. № 760/10г. на ВОС. На 26.08.1985г. по гр.д. № 2310/85г. на ВРС е одобрена спогодбата, сключена между П.В. и П.В., по силата на която В. е получил реална част от съществуващата в двора къща, както и ½ ид.ч. от дворното място, а П.В. е получил в дял друга реална част от построената къща и останалата ½ ид.ч. от дворното място – л. 24 от посоченото дело.

От решението от 22.01.2007г. по гр.д. № 2288/06г. на ВРС, ХVІ с-в се установява, че на 08.09.1985г. е бил сключен гражданския брак между В.Д.П. и П.К.В., а с влизането в сила на 27.02.07г. на това решение, бракът е прекратен на осн. чл. 99, ал. 1 от СК /отм./.

На 29.07.1986г. е било издадено на П.В. и П.В. разрешение за строеж за жилищна сграда в описаното дворно място на ул. „Инж. Каракулаков”, № 5 в кв. „Аспарухово”, гр. Варна – поетапно първи и втори етаж, като се изградят две жилища и два гаража.

С протоколно определение от 07.12.88г. по гр.д. № 2314/88г. на ВРС е одобрена постигната между П.В. и В.В. от една страна и П.В. и В.В. друга страна спогодба, по силата на която Венкови получили в дял и собственост жилището на първия етаж от жилищната сграда, както и гаража, означен като помещение № 20 от заключението на вещото лице, а В. са получили в дял и собственост жилището на втория етаж и гаража, означен като помещение № 19 от заключението на вещото лице /л. 77-79 от делото/.

С НА № 71/16.01.1989г. П.и В.В. са прехвърлили на П.К. срещу задължението за издръжка и гледане жилището на втория етаж от жилищната сграда в дворното място / л. 48 от в.гр.д. № 760/10г. на ВОС/.

С разрешение за строеж от 17.02.1989г. /л. 9 от гр.д. № 10648/07г. на ВРС, ХІV състав/ на П. В. и В.В. е разрешено изграждането на трети етаж на жилищната сграда като втори етап от строителството в описаното дворно място.

Видно от удостоверение за наследници на П.М.В. /л. 39 от делото на ВОС/, че същият е починал на 28.11.89г. и е оставил за свои законни наследници съпругата си В. Н. В. и братовите си деца – П.Б. и М.В. Видно от саморъчно завещание на П.В. от 26.11.1989г., че същият е оставил за свой универсален наследник съпругата си В.

На 19.12.1994г. е издадено разрешение за ползване на цялата жилищна сграда, собственост на П.В. и В. В.. /л. 10 от гр.д. № 10648/07г. на ВРС, ХІV с-в/, а на 29.12.1997г. В. В. е дарила с НА № 28/29.12.1997г. на ВН на М.В. и К.В. ½ ид.ч. от дворното място, заедно с третия етаж от жилищната сграда в дворното място, както и гараж № 1 /помещение № 19 по заключението на в.л./ - л. 28 от гр.д. № 10648/07г. на ВРС, ХІV с-в.

На 10.09.00г. е починала В.Н. В., оставяйки за наследници брат и сестра /л. 40 от делото на ВОС/.

Видно от материалите по гр.д. № 9144/07г. на ВРС, ХХV с-в /първоначално образувано под № 2251/07г. на ВОС, но изпратено по подсъдност на ВРС/, че същото е било образувано по предявения от П.К.В. против В.Д.П. иск на осн. чл. 97, ал. 1 от ГПК /отм./ вр. чл. 21 от СК /отм./ за установяване, че В. е изключителен собственик на жилището на първия етаж от жилищната сграда в описаното дворно място, както и гараж /помещение № 20/ в дворното място. С влязло в сила на 11.09.09г. /датата на определението на ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване решението на въззивния съд/ решение, този иск е отхвърлен /след като с решение № 1408/23.12.08г. по в.гр.д. № 2063/08г. на ВОС е отменено първоинстанционното решение и иска е отхвърлен/.

С решение № 169/23.02.11г. на ВОС по в.гр.д. № 760/10г. е оставено в сила решението от 12.02.10г. по гр.д. № 10648/07г. на ВРС, ХІV с-в., с което е бил отхвърлен иска на В.П. за делба между П.В., М.Н.В., К.М.В., П. Д. Б. и М.Д.В. на жилището на третия етаж от сградата. Прието е, че липсва съсобственост по отношение на това жилище между ищцата и ответниците, както и между самите ответници.

С влязло в сила решение по гр.д. № 266/09г. на ВОС е отхвърлен предявения от М.Н.В. иск на осн. чл. 65, ал. 1 от СК за прекратяване на осиновяването й от М. М. С. и Н.С.С. /последните нейни баба и дядо и родители на майка й В.Н. В./.

От показанията на св. П.С., разпитан пред ВОС се установява, че познава ищците от 1971г., когато те са живеели още в старата къща на ул. „Инж. Каракулаков”, № 5 в кв. „Аспарухово”. Дворното място е било на дядо П. и през 1986г. старата къща е била съборена и е започнало строителството на новата къща, която е завършена през 1994г. От този момент на първия етаж са заживели ищците К. и съпругата му М., вторият етаж се дава под наем, а на третия етаж са заживели П. и съпругата му В. с децата си. След развода им през 2007г. на третия етаж живее само П.. Свидетелят е бил колега на К. и са ходили за теракот, фаянс, дограма за вградени гардероби и всичко това е било предназначено за първия етаж. Баба В.е заживяла в гарсониерата зад гаражите. Свидетелят знае първия етаж като такъв на ищците и синът им и снахата никога не са живели там. Свидетелят не знае преди развода страните да са имали някакви разправии.

Свидетелят В. пък излага, че е съсед от 1980г. на ищците в жилищната сграда на ул. „Георги Живков”, № 40 в гр. Варна, на третия етаж /апартаментите им са съседни/. Свидетелят сочи, че К. е получил разрешение за строеж в дворното място в кв. „Аспарухово”, заедно с бащата и майката на съпругата си. През 1989г. е получил разрешение и за третия етаж и тавански такъв. Още преди да се нанесат К. и М. са споделяли на свидетеля, че искат да живеят на първия етаж и са говорили как ще го обзаведат и кое как ще бъде. Средствата за строежа са били на К. и М., ползвали продукцията от зеленчуковата градина на дядо П.и я продавали. От 1994г. ищците са заживели в процесния първи етаж на триетажната жилищна сграда, вторият етаж се давал под наем, а на третия са живеели ответниците. Свидетелят е помогнал на ищците при пренасянето на багажа им, който се е наредил на първия етаж. Ищците са избрали оборудването за първия етаж. Свидетелят не знае друг да е живял на този етаж от 1994г. насам, нито знае друг да е имал ключ за там.

От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, съдът достигна до следните правни изводи:

Ответниците формално се легитимират като собственици на процесните жилище на първия етаж от жилищната сграда с идентификатор 10135.5504.77.1.1 и ГАРАЖ на приземния етаж - имот с идентификатор № 10135.5504.77.1.5 по КККР на гр. Варна като придобити по време на брака им чрез изграждането им в дворното място, което е било съсобствено между П.К. и П.и В.В. /след делбата от 26.08.1985г./ и въз основа на одобрената с определение от 07.12.88г. по гр.д. № 2314/88г. на ВРС спогодба, постигната между П.В. и В.В. от една страна и П.В. и В.В. от друга страна спогодба, по силата на която В. получили в дял и собственост жилището на първия етаж от жилищната сграда, както и гаража, означен като помещение № 20 от заключението на вещото лице. Това е дало повод на В.П. да предяви на 15.02.11г. против П.В. иск за делба на процесния първи етаж и на процесния гараж, по която е образувано и гр.д. № 2352/11г. на ВРС, ХIХ с-в, производството по което е спряно до приключване на настоящото дело.

Съгласно нормата на чл. 79, ал. 1 от ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. От своя страна фактическия състав на владението съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС включва, както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент вещта да се държи като своя. След като владението е съзнателен акт, то следва, че придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните юридическите действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието на представи и желания, насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения /представляващи субективния елемент от предметното им съдържание/, както и тяхното обективиране чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият тези преживявания и представи /представляващо обективния елемент от предметното им съдържание/.

Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства - предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и т. н. /из мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, докладчик съдията Камелия Маринова/.

Намерението на лицето да държи вещта като своя се изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика. При промяна на държането във владение тези действия трябва да са насочени и към собственика – т. І,1 от ППВС № 6/74г.

В настоящия случай се установи, че действително ищците са упражнявали фактическата власт върху процесния първи етаж от къщата, считано от 1994г. и до подаване на исковата молба в съда. Това не само е безспорно между страните, но и се установява и чрез показанията на разпитаните двама свидетели. Свидетелите сочат още, че знаят тези имоти като такива на ищците, съдейки обаче само по това, че те ги ползват, а освен това са направили довършителните работи на първия етаж, а наред с това съпрузите П. и В. са си живеели на третия етаж. Самите свидетели обаче по никакъв начин не са били наясно с всички правни сделки, осъществени до 1994г., респективно с правните им последици, тъй като от една страна св. Вачев сочи, че К. е получил разрешително за строеж през 1986г. заедно с бащата и майката на М., а през 1989г. е получил разрешително за третия етаж, което не съответства на действителните носители на правата по сделките и по административните актове. От друга страна нито един от двамата свидетели не е бил очевидец или не възпроизвежда факти, които да са относими към взаимоотношенията на страните по настоящото дело по повод именно на процесните имоти – не са чували нито за разправии, нито за претенции, нито за заявяване на единия спрямо другия на права върху процесните имоти. Относно това кой е осъществявал фактическа власт върху процесния гараж обаче не са събрани никакви доказателства по делото.

Действително нормата на чл. 69 от ЗС въвежда една презумпция че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго, но в светлината на изложените по-горе теоретична постановка и тълкуване на нормата на чл. 84 от ЗС през призмата на чл. 120 от ЗЗД, следва да са налице доказателства за наличието на волево изявление, външно изразяване, манифестиране на субективния елемент на владението – че намерението, с което се държи вещта, е тя да се свои. В настоящия казус такава воля не се установява да е била налице и същата да е била ясно изразена и то спрямо формално легитимиращите се като собственици на процесните имоти съпрузи П. и В.. От една страна се установява, че В.П. /до развода В./ никога не е считала имота за собственост на родителите на съпруга си – така декларация за семейно и материално положение и имотно състояние от 04.04.06г. /л. 55 от делото на ВОС/, в която същата е декларирала като собствени на нейното й семейство именно ет. 1 и ет. 2 от жилищната сграда.

Отделно от това, процесните два имота са декларирани с оглед нуждите на данъчното облагане именно от П. и В. В. /така и в удостоверението за данъчната оценка като титуляри на правото на собственост на тези имоти фигурират именно ответниците по делото/. При одобряването на кадастралната карта и КР на гр. Варна /Заповед № РД-18-73/23.06.08г. на изп. директор на АГКК/ отново като собственици са вписани ответниците, а не ищците. Или, последните не са предприели действия пред съответните административни органи /дори и след развода на ответниците през 2007г./ да демонстрират своене на процесните имоти.

За липсата на субективния елемент на владението в настоящия случай най-ясно личи от поведението на ищците при воденето на другите дела, включително касаещи процесните имоти. Така при разпита на ищеца К.В. в с.з. на 27.06.08г.в качеството му на свидетел по гр.д. № 9144/07г. на ВРС, същият не заявява негови и на съпругата си права /а считано от 1994г. са били изтекли 10 години към 2008г./ върху процесните имоти, предмет на предявения от сина му П. иск за установяване, че е изключителен собственик на тези имоти. К.В. сочи, че е помогнал за изграждането на сградата, като го е направил за сина си, а той да го даде на децата си, пояснявайки, че няма защо синът му да го включва в имота, защото К. е имал свое жилище. Такова е становището на ищците в качеството им на ответници по иска за делба на третия етаж, изразено пред съда и на 04.10.10г. по в.гр.д. № 760/10г. на ВОС, изказано от процесуалният им представител, но в тяхно присъствие – налице е било съглашение между родителите на П. /М. и К./, тъй като сградата е построена поетапно, предвид възрастта на родителите, същите да продължават да обитават първия етаж, който е собственост на П. и В., като по-възрастни, а третият етаж да се обитава от П. и В..

От друга страна съдът не е обвързан от направеното от П.В. признание на иска в настоящото производство, тъй като на осн. чл. 178 от ГПК същото следва да се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото. Изложеното по-горе разколебава признанието на иска, а отделно пък това признание не съответства на заявените от него с предявения по гр.д. № 9144/07г. на ВРС изключителни права именно върху процесните имоти.

Всичко гореизложено обосновава извода, че предявеният иск спрямо двамата ответници е неоснователен и първоинстанционното решение следва да бъде изцяло потвърдено.

Въззиваемата В.П. е отправила искане за присъждане на разноските по делото, претендирайки по 300лв., заплатени адвокатски хонорари в производството по в.гр.д. № 276/12г. на ВАпС, в производството по гр.д. № 801/12г. на ВКС и в производството по в.гр.д. № 106/13г. на ВАпС, или общо 900лв. В тази насока съдът съобрази, че решение № 72/30.04.13г. по в.гр.д. № 106/13г. на ВАпС, в частта му с която въззивниците К. и М. Венкови са били осъдени да заплатят на В.Д. сумата от 600лв., представляващи адвокатските възнаграждения за въззивната и касационната инстанция при първоначалното разглеждане на делото, е било изменено с определение № 694/21.12.13г. и искането на въззиваемата В.П. за присъждане на разноските е било оставено без уважение, тъй като всички разноски следва да се разпределят след произнасянето с финален съдебен акт.

С оглед изхода по делото и на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК, въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемата В.П. общо сумата от 900лв., представляваща заплатените адвокатски възнаграждения по посочените две въззивни и едно касационно производство.

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 897/13.06.14г. по гр.д. № 1947/11г. на ВОС.

ОСЪЖДА М.Н.В., ЕГН ********** и К.М.В., ЕГН ********** и двамата от гр. Варна , кв. „Аспарухово”, ул. „Инж. Каракулаков”, № 5 да заплатят на В.Д.П., ЕГН ********** *** сумата от 900 /деветстотин/лв., представляваща заплатени адвокатски хонорари от по 300лв. в производствата по в.гр.д. № 276/12г. на ВАпС, по гр.д. № 801/12г. на ВКС и по в.гр.д. № 106/13г. на ВАпС, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщението до страните  при наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване съобразно чл. 280, ал. 1 от ГПК.

          

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         ЧЛЕНОВЕ: