Р Е Ш Е Н И Е

 

5/10.01.2019 г.

гр.Варна

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд, гражданско отделение, в публично заседание на дванадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ:            МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

                                РОСИЦА СТАНЧЕВА

при секретаря Юлия Калчева

като разгледа докладваното от съдия Р. Станчева

въззивно гражданско дело № 417 по описа за 2018 год.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството по делото е въззивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Д. КЪМПАНИ“ ЕООД /в несъстоятелност/, ЕИК 130787103 против решение № 449/16.03.2018г., постановено по гр.д. № 873/2017г. на ОС – Варна, с което е прието за установено в отношенията му с Е.П.К., ЕГН ********** и В.А.К., ЕГН **********, че въззивникът не притежава право на строеж върху подробно описани самостоятелни обекти, всички в бъдеща сграда с административен адрес гр.Варна, ул.“Цариброд“ № 78, ПИ с идентификатор 10135.1506.27, за който е отреден УПИ  V-698 в кв.12 по плана на гр.Варна, учредено му с нот.акт № 144, том ІІІ, д. 482/2008г., като погасено по давност на основание чл.67 ЗС.

В жалбата са изложени оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на така обжалваното решение, постановено при липса на доказан правен интерес за предявяване на иска и допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Твърди се, че съдът не е обсъдил всички наведени възражения в отговора по чл.131 ГПК, както и не е ценил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Оспорват се изводите на съда, че възражението му относно правото на собственост на наследодателя на праводателите им не се поддържа, както и че същите, респ. ищците са собственици на поземления имот. Оспорват се и изводите относно началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност за упражняване учреденото му право на строеж, считайки, че това следва да е от датата на протокола за откриване на строителна площадка и даване на строителна линия. Навежда се и оплакване, че съдът не е отчел установените факти, обуславящи прекъсването на давността. Излагат се подробни доводи вр. процесуалната легитимация на ищците и по съществото на спора. Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на решението и постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен, ведно с присъждане на разноски.

В с.з., чрез процесуални представители, въззивната жалба се поддържа.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемите Е.П.К. и В.А.К., в който се изразява становище за неоснователност на жалбата. По същество, чрез процесуален представител се пледира за потвърждаване на обжалваното решение като допустимо, правилно и законосъобразно. 

За да се произнесе, съдът съобрази следното:                     

                Предявен е иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.67 ЗС.

            В исковата си молба и направените уточнения /л.153 от делото на първоинстанционния съд/ въззиваемите Е.К. и В.К. са изложили твърдения, че с нот.акт № 22/2008г. на СВ при ВРС първата, заедно с А. К. и В. К., в качеството им на съсобственици на ПИ с идентификатор 10135.1506.27, съставляващ УПИ V-698 са учредили на ответното дружество „Д. къмпани“ ЕООД право на строеж върху отделни обекти в бъдеща сграда, която е следвало да бъде построена в това дворно място. Срещу прехвърленото му право приобретателят е поел задължението да изгради цялата сграда със собствени сили, материали, средства и труд, вкл. и за обектите, които съгласно договора се разпределят в собственост на съсобствениците. Твърдят, че до настоящия момент суперфициарът не е изпълнител договорните си задължения, респ. не е реализирал отстъпеното му право на строеж в предвидения в чл.67 ЗС 5-годишен давностен срок. Предвид на това считат, че правото му на строеж върху конкретните обекти, подробно описани в исковата молба, е погасено. С оглед на това и в качеството им на единствени съсобственици на терена към настоящия момент, предвид посочените наследствени правоприемства считат, че имат правен интерес от установяване със сила на присъдено нещо, че въззивникът не е титуляр на правото на строеж върху тези обекти. 

В срока по чл.131 ГПК искът е оспорен от въззивното дружество като недопустим и неоснователен. Наведени са възражения, че въззиваемите /ищци/ не се легитимират като единствени съсобственици на поземления имот, както и че праводателят на прехвърлителите по договора за суперфиция не е бил собственик на дворното място, поради което се сочи, че липсва правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск. В условията на евентуалност се навеждат доводи за неоснователността му, като се твърди, че срокът по чл.67 ЗС не е изтекъл. Счита, че същият е започнал да тече най-рано от датата на протокола за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия /2010г./, предвид водени със съгласието на съсобствениците преговори със собствениците на съседен парцел за обединяване на имоти, както и че срокът е бил неколкократно прекъсван с признание на правото му, направено чрез подписване на протоколи за състоянието на строежа при спиране на строителството и декларация-съгласие за презаверяване на издаденото разрешение за строеж. Не оспорва, че към настоящия момент строежът не е реализиран.

Съдът, като взе предвид становищата на страните, наведените в жалбата оплаквания, в това число и по допустимостта на предявения иск, събраните по делото доказателства и приложимия закон, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С нот.акт № 144, том ІІІ, д. № 482/2008г. на нотариус с рег. № 194, вписан в СВ под № 22/14.05.2008г. въззиваемата Е.П.К., А. В. К. и В. В. К., в качеството им на съсобственици на дворно място, находящо се в гр.Варна, ул.“Цариброд“ № 78, съставляващо УПИ V-698 са учредили в полза на „Д. къмпани“ ЕООД право на строеж върху индивидуални обекти, подробно описани, от предвидената за построяване в имота бъдеща административна сграда срещу поето насрещно задължение на приобретателя да изгради същата, при условията на сключен договор за проучване, проектиране и строителство от 02.03.2007г. и съгласно одобрени архитектурни проекти, „изцяло, изключително и само със собствени сили и средства, труд и материали“. Със същия нот.акт съсобствениците са запазили и взаимно учредили право на строеж върху останалите обекти от сградата.

След сключване на договора прехвърлителката В. К. е починала, като видно от представените удостоверения за наследници същата е наследена от брат си А. К. На 23.04.2016г. и А. К. е починал като негови наследници са съпругата му В. К., починала на 11.05.2016г. и въззиваемата В.К.. Към настоящия момент последната е единствен наследник на А. К.

От ангажираните писмени доказателства е видно, че за строителството е било издадено разрешение за строеж № 81/16.06.2008г., с посочени възложители въззивника и собствениците на терена, а фактическото му реализиране е започнало въз основа на протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия от 05.02.2010г. Впоследствие строежът е бил спиран, като са съставяни предвидените за това протоколи – Акт за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството поради смяна на строителя от 19.08.2011г. и Акт за установяване състоянието на строежа и СМР при продължаване на строителството от същата дата, Акт за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството поради финансови затруднения на възложителя „Д. къмпани“ ЕООД от 06.02.2012г.

Тези актове са подписани от всички възложители.

            Със Заповед № 62/02.07.2014г. на главния архитект на Община Варна, на основание чл.153 ал.3 вр. 153 ал.2 т.1 ЗУТ издаденото разрешение за строеж е било презаверено. Във връзка с това, и двамата съсобственици на терена към този момент /Е.К. и А. К./ са представили пред административния орган декларация-съгласие за презаверяването му.

Между страните не е спорно, а това е установено и от неоспореното заключение на в.л. по приетата пред първоинстанционния съд СТЕ, че към настоящия момент строителството не е изпълнено до степен „груб строеж“ по см. на §5 т.46 от ДР на ЗУТ. Налице е изградена само конктрукция до ниво плоча Б /2/, без самата плоча, от общо по проект 7 плочи.

Съгласно разпоредбата на чл.67 ЗС правото на строеж се погасява в полза на собственика на земята, ако не бъде упражнено в продължение на пет години. Тази санкция е установена в интерес на собственика на земята, поради което и за него винаги е налице правен интерес от предявяване на иск, с който да се установи, че учреденото право на строеж вече не съществува. Обстоятелството, че въззиваемата Е.К. фигурира като суперфициарен собственик в нот.акт за учредяване правото на строеж, от който въззивникът черпи права, респ. доказаното наследствено правоприемство по отношение на другите двама суперфициарни собственици А. К. и В. К. от страна на въззиваемата В.К., е достатъчно да обоснове правния интерес за отричане съществуването на учреденото в полза на дружеството право на строеж в неговия пълен обем. Без значение е действителното съществуване на правото на собственост в патримониума на прехвърлителите към момента на учредяване на суперфицията. С оглед на това и възражението за недопустимост на исковата претенция е неоснователно.

Без значение са действителните права на претендиращите суперфициарни собственици и за основателността на настоящия иск. Това следва от обстоятелството, че въззивникът не може да прави възражение срещу правото на собственост на учредилите правото му на строеж лица или на техния праводател, тъй като не заявява правоизключващи свои права на собственост върху терена и основава съществуването на спорното и претендираното от него право именно на договора за суперфиция.  

Ето защо, при липса на спор относно наличието на валидно учредени права на строеж в негова полза, преценката за съществуването на правото на собственост в патримониума на въззиваемите, респ. наследодателя им съгласно нот.акт № 32/1932г. е извън предмета на делото /в т.см. и решение № 87/04.12.2017г. по гр.д. № 4699/2016г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по чл.290 ГПК/. Защитата на ответната страна е детерминирана от фактическия състав на разпоредбата на чл.67 ЗС – доказване, че правото на строеж е упражнено, респ. че 5-годишният давностен срок не е изтекъл.

По тези съображения, настоящият състав не обсъжда наведените в жалбата оплаквания и доводи относно правото на собственост на праводателя на въззиваемите и събраните в тази връзка доказателства /нот.акт № 32/1932г./.

В настоящия случай, безспорно е установено, че строителството на сградата, в която са обектите, за които е учредено правото на строеж не е завършено до фаза „груб строеж“, съобразно легалната дефиниция на това понятие в §5 т.46 от ДР на ЗУТ. Поради това и съгласно задължителните разяснения по т.1 от ТР № 1/2012г. на ОСГК на ВКС по т.д. № 1/2011г. следва, че към настоящия момент правото на строеж не е упражнено.

Спорното между страните е от кой момент е започнал да тече срока на погасителната давност за неговото упражняване и дали този срок е бил прекъсван чрез действия на суперфициарните собственици, квалифицирани като такива по чл.116 б.“а“ ЗЗД /признание/.

С процесния договор въззивното дружество е поело задължението да построи изцяло, със свои средства и за своя сметка бъдещата сграда, без насрещни задължения  на съсобствениците на терена. Това е уговорено, както в нот.акт, така и предхождащия го договор за проучване, проектиране и строителство на бизнес сграда от 02.03.2007г., сключен между същите страни. Изрично в чл.14 т.1 от този договор е разписано поетото от изпълнителя задължение да се снабди с всички необходими документи разрешаващи извършването на строителството. При това положение единственото задължение на съсобствениците е било да укажат необходимото съдействие по изпълнението на строителството и съпътстващите процедури по ЗУТ.

Въззивникът не е навел възражения за недобросъвестно поведение от страна на учредителите на супефицията във връзка снабдяването с необходимите строителни книжа и фактическото отпочване на строителството, нито за наличието на други обективни пречки, поради което и следва извода, че началният момент, от който е започнал да тече срокът за упражняване правото на строеж е сключването на договора за суперфиция – 13.05.2008г. /арг. и от т.2 от цитираното ТР № 1/2012г./.

Евентуално водени преговори със собственици на съседен имот с цел изменение параметрите на застрояването не рефлектират върху началния момент, доколкото липсва обективирано между страните съгласие за отлагане началото на действие на договора, сключен между тях. Поради това и твърдението, че началният момент е датата на определяне на строителната площадка и даване на строителна линия по протокол от 05.02.2010г. е неоснователно.

Ангажираните по делото доказателства не обуславят извод за наличие на някое от изчерпателно посочените в чл.115 и чл.116 ЗЗД основания за спиране или прекъсване на давността. Подписването от суперфициарните собственици Е.К. и А. К. на актовете от 2011г. за установяване състоянието на строежа при спиране, респ. продължаване на строителството не съставлява признание по см. на  чл.116 б.“а“ ЗЗД.

На първо място следва да се отчете, че правото на строеж е от категорията на абсолютните права и при него не може да се говори за кредитор и длъжник. На правото на строеж не кореспондира задължение за насрещно активно поведение, а всички са длъжни да не пречат на суперфициара да упражнява своето право. Затова и няма задължение, което да бъде признато. Независимо от това съдебната практика приема, че след като срокът по чл.67 ЗС е давностен, то спрямо него са приложими всички основания за неговото спиране или прекъсване, в т.ч-ло и по чл.116 б.“а“ ЗЗД, като в този случай се има предвид признание за съществуването на правото на строеж от страна на собственика на терена.

Подписването на коментираните актове вр. хода на строителството от съсобствениците през 2011г. обаче не може да се приеме за признание, което да прекъсне давностния срок за упражняване правото на строеж. Това е така, защото на първо място същите са ги подписали в качеството им на възложители, доколкото са си запазили правото на строеж върху отделни обекти и с подписа си са изпълнили вмененото им закона задължение като адресати на издаденото разрешение за строеж. На следващо място, тези актове установяват степента на извършеното строителство, а не обективират изявления, респ. не манифестират действия, насочени към признание на суперфициарното право.

В този смисъл следва да се тълкува и изходящата от тях декларация-съгласие за презаверка на издаденото разрешение за строеж.

А дори и да се приеме, че с нея се признава правото на строеж в полза на въззивника, доколкото са посочили, че съгласието е дадено и в качеството им на страни по договора за суперфиция, то това не може да доведе до прекъсване на давността, тъй като към датата на декларацията – 13.06.2014г. 5-годишният давностен срок вече е бил изтекъл /отчитайки приетия по-горе начален момент/.

Ето защо, настоящият състав намира, че учреденото с нот.акт № 144/2008г. право на строеж върху конкретни обекти от бъдеща административна сграда, предвидена за построяване в собствения на въззиваемите УПИ V-698, а по КК ПИ с идентификатор 10135.1506.27 е погасено поради неупражняването му в 5-годишния срок, на основание чл.67 ЗС.

Предявеният отрицателен установителен иск е основателен и следва да бъде уважен.

Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция относно изхода от спора  с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Възиваемите не са претендирали разноски за въззивното производство, поради което и съдът не присъжда такива.

Водим от изложеното, съдът

Р Е Ш И

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 449/16.03.2018г., постановено по гр.д. № 873/2017г. на ОС – Варна.

Решението може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК, с касационна жалба пред Върховен касационен съд, в 1-месечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

                                                                                              2.