Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

 

153

 

23.10.2015 г.,  гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

         Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение на седми октомври, две хиляди и петнадесета година, в публично заседание в следния състав:

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен Славов

 

     ЧЛЕНОВЕ: Петя Петрова

 

                         Юлия Бажлекова

 

                                            

Секретар: В.Т.

Прокурор:

 

Като разгледа докладваното от съдия П.Петрова въззивно гр.д. № 421 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл.ГПК и е образувано по въззивна жалба на ЕТ „Р.С.”, представляван от Р.С., подадена чрез адв. Р.К., против решение № 25 от 23.06.2015 г., постановено по гр.д. № 8/2015 г. по описа на Разградския окръжен съд, с което е осъдена да заплати на З.И.С.: - на осн. чл. 79, а.1 във вр. с чл. 240 от ЗЗД, сумата 180 000  лева, представляваща дължима главница по договор за заем от 05.03.2013 г., ведно със законната лихва  върху тази сума, считано от датата на завеждането на иска 15.01.2015 г. до окончателно й изплащане; - на осн. чл. 86 от ЗЗД, сумата 26 361,15  лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 06.08.2013 г. до 13.01.2015 г., както  и сумата 15034,45 лева - разноски по делото.

Жалбоподателят е навел оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради нарушение на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, като е молил за отмяната му, за отхвърляне на иска и присъждане на сторените по делото разноски. Оплакванията са за това, че окръжният съд не обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и така достигнал до неправилни фактически изводи и до неправилни правни такива, както по иска по чл. 240 от ЗЗД, така и по иска за мораторни лихви по чл. 86 от ЗЗД. Не се произнесъл по всички възражения на страната, както и не посочил конкретно  задължителната съдебна практика, в съответствие с която се произнесъл. Неправилно кредитирал изявлението на ищцата за предаването на сумата и ценил оспорения разходен касов ордер без да вземе предвид поясненията на вещото лице от съдебно заседание. Неправилно окръжният съд приел наличие на сключен между страните договор за заем, при липса на доказателства за предаването на парите, на определена или определяема престация и на уговорена дата на плащане. Изводът, че липсвали добавки и подписите в договора и разходния касов ордер били изпълнени едновременно не кореспондирал с изнесеното от вещото лице за липсата на техническо оборудване, за да се отговори категорично на тези въпроси. Необоснован бил извода за относимосимостта на разходния касов ордер към договора. Окръжният съд неправилно присъдил мораторни лихви, при уговорена неустойка за забава.

З.И.С., чрез адв. И.Ц. ***, е подала писмен отговор, с който е оспорила въззивната жалба по изложени подробни съображения за неоснователността й. Молила е за оставянето й без уважение и потвърждаване на обжалваното решение с присъждане на сторените по делото разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок, от лице с правен интерес от обжалване на осъдителното решение на първата инстанция, като неизгодно за него, редовна  е и допустима.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция, чрез своите процесуални представители, страните са поддържали съответно въззивната жалба и отговора.

Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка,  намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по правилността му с оглед наведените оплаквания намира следното:

Предмет на производството пред Разградския окръжен съд са били исковете на З.И.С. против ЕТ „Р.С.” по чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД  за осъждането на ответника да заплати: - сумата от 180 000 лв., представляваща главница по договор за паричен заем, сключен на 05.03.2013 г., както и сумата от 26 361,15 лв., представляваща обезщетение за вредите от забавата, определено по размер от законните лихви върху главницата за периода от 06.08.2013 г. до 13.01.2015 г. Ищецът е претендирал присъждане и на законните лихви върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - до окончателното й изплащане, както и присъждане на сторените по делото разноски.

Ищецът е твърдял, че на 05.03.2013 г. е подписан договор за заем и парите са предадени на ответника, удостоверено в разходен касов ордер  от същата дата.

Ответникът – ЕТ „Р.С.” е оспорвал исковете по съображения, че сумата не му е предадена, а договорът от 05.03.2013 г. обективирал само обещание да се предаде такава. Сочил е, че не е подписвал разходен касов ордер с посоченото съдържание, а дори и да е подписал не се установявало, че сумата по разходния ордер се отнасяла до правоотношението по договора за заем. Ищцата не разполагала със значителни средства, за да даде заем. Неоснователно се претендирала мораторна лихва при наличие на договорна уговорка за мораторна неустойка.

Претенцията на ищеца е по договор за заем за потребление. Договорът, при който заемодателят предава в собственост пари, а заемателят се задължава да върне заетите суми представлява договор за заем за потребление. Този договор е неформален и реален, а сключването му става с предаването на парите.

Установено е по делото, че с подписания от страните на 05.03.2013 г. договор, З.И.С. се е задължила да предаде на Р.С.Н., в качеството на едноличен търговец, сумата от 180 000 лв., а последната се задължила да я върне в срок до 05.08.2013 г., като върнатата сума не следвало да бъде по-малко от 92 033 лв. евро по курса на БНБ в деня на падежа. С чл. 7 от договора е била уговорена и неустойка за забава в размер на 0,1 % от дължимата сума за всеки просрочен ден.

Че сумата по договора за заем е била предадена от заемодателя – на заемателя се установява от изходящото от заемателя признание за получаването й, обективирано в разходния касов ордер от 05.03.2013 г. Текстът в този документ, документира че на 05.03.2013 г. З.И.С. е броила на Р.С.Н., представител на ЕТ „Р.С.”, сумата от 180 000 лв. за заем по договор, като с подписа си за получил сумата, ответницата е признала получаването на парите. Подписа си в документа като получател на сумата, Р.Н., действаща като едноличен търговец, не е оспорила като твърденията й са били за подписване на празен документ, респективно за добавки в текста на документа. Тези твърдения ответницата не е установила по делото, включително с помощта на експертизата в откритото по нейно искане производство по чл. 193 от ГПК. Според изслушаната съдебно-графическа експертиза на вещото лице С. С., не са установени признаци за наличие на добавки в съдържанието на печатния текст в разходния касов ордер, а според обясненията на специалиста в съдебно заседание, листът върху който е положен подписа не е бил празен. В тази насока констатациите на експерта са, че химикалните щрихи на подписа са разположени над печатните щрихи на разходния касов ордер, което означавало, че подписите са положени след отпечатването на карето на разходния касов ордер. Заключението на вещото лице е изготвено компетентно и безпристрастно от специалист в изследваната област и се кредитира изцяло от съда. В този смисъл оспорването на истинността, в частност автентичността на разходния касов ордер, не е проведено успешно от ответника, поради което оспореният документ е истински – автентичен.  С него, както бе посочено, се установява предаването на парите от заемодателя – на заемателя и съответно сключването на договора за заем като реален договор. Затова и оплакванията на въззивника в тази насока са неоснователни.

Във връзка с възражението на ответника, вещото лице е установило, че подписите на заемодател в договора за заем и на броил сумата в разходния касов ордер са положени от ищцата З.С., като без значение за спора е обстоятелството дали двете страни са подписали по едно и също време документите. В тази връзка без значение е и обстоятелството дали въобще има техническа възможност за изготвяне на заключение за датиране на подписите и съответно несъстоятелни са оплакванията в жалбата за необсъждане на обясненията на експерта от първоинстанционния съд.

Връзката между разходния касов ордер и заемното правоотношение, в каквато насока е било наведено евентуално възражение от ответника, е установена от изричното вписване в разходния касов ордер, че сумата е дадена по договор за заем, от съвпадащите дати и размер на сумата по договора заем и разходния касов ордер, както и предвид липсата на доказани по делото други правоотношения между страните във връзка с които да е дадена сумата. Не съставлява основание за извод в друга насока липсата на отразяване на задължението по договора за заем в счетоводството на ответника. Евентуалното неизпълнение на задължение за осчетоводяване не може да служи на страната като доказателство за изгоден за нея факт.

Сумата е конкретно определена и предадена, а падежът също е определен с краен срок на издължаване, поради което неоснователни са и оплакванията на въззивника в тази връзка.

Окръжният съд не е допуснал и твърдяното процесуално нарушение като не е допуснал и събрал доказателства за установяване на твърдяния от въззивницата факт, че заемодателката не е притежавала значителни средства, за да предостави заем и като не е дал отговор на въпроса защо ищцата давала нови заеми при положение, че те не били връщани, защото и двата повдигнати от жалбоподателя въпроса са без значение за спора и не са подлежали на обсъждане.

Установено е по делото, че падежът на задължението за връщането на парите е настъпил на 05.08.2013 г. като ответникът, който носи доказателствената тежест от неустановяването на този факт, не е доказал по делото изпълнението на задължението си за връщането на парите /изобщо не го е твърдял/. От следващия ден той е изпаднал в забава и дължи обезщетение за вредите от забавата.

Според изготвената по делото съдебно-икономическа експертиза, законните лихви за периода на забавата от 06.08.2013 г. до 13.01.2015 г. възлизат на сумата от 26 361,15 лв., в какъвто размер е и претенцията по чл. 86 от ЗЗД.

Оплакванията на въззивника за неоснователност на иска за мораторни лихви, предвид договорената неустойка за забава са неоснователни. Съгласно задължителната за съдилищата съдебна практика, намерила отражение в постановено по реда на чл.290 от ГПК решение № 68 от 09.07.2012 г. на ВКС по т.д. № 450/2011 г., I т.о., ТК, по въпроса следва ли да се присъди обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД, ако страните са уговорили в договора неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение, Върховният касационен съд е отговорил, че уговорената в договора неустойка за забава принципно не изключва възможността на кредитора да претендира обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва вместо договорната неустойка или над нейния размер. Единствено е недопустимо кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД в размер на законната лихва за същото неизпълнение. При присъдено обезщетение в размер на законната лихва кредиторът е удовлетворен за вредите от забавата, поради което претенцията му за договорна мораторна неустойка  би била неоснователна.

В настоящия казус, претенцията на ищеца е за присъждане на мораторна лихва по чл. 86 от ЗЗД, вместо за неустойка за забава по договора, с което той е упражнил правото си на избор. Ищецът не е претендирал едновременно присъждане на мораторна лихва и неустойка за едно и също неизпълнение, поради което и оплакванията на въззивника в тази връзка също са неоснователни.

Предвид изложените съображения, исковете по чл. чл. 79, а.1 във вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД са изцяло основателни и следва да бъдат уважени. Като е достигнал до същите правни изводи, окръжният съд е постановил правилен съдебен акт, който не страда от визираните в жалбата пороци и следва да бъде потвърден изцяло.

С оглед изхода на въззивното производство и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, ЕТ „Р.С.” следва да заплати на З.И.С. сумата от 6 720 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в минималния размер по чл. 7, ал.2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поради това, че е договорено и заплатено минимално възнаграждение, възражението по чл. 78, ал.5 от ГПК за прекомерност на възнаграждението е неоснователно.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 25 от 23.06.2015 г., постановено по гр.д. № 8/2015 г. по описа на Разградския окръжен съд.

ОСЪЖДА  ЕТ „Р.С.”***6003942, представляван от Р.С.Н. с ЕГН **********, да заплати на З.И.С. с ЕГН ********** сумата  от 6 720 лв., представляваща сторените от последната разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство.

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ, в едномесечен срок от връчването на препис от него на страните и при условията на чл.280 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: