Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 138                   

Гр. Варна        138/27.09.2013 година

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд, гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 27 септември 2013 г. в състав:

 

                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВЕРИНА ИЛИЕВА

                                             ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

                                                         ПЕНКА ХРИСТОВА

                                                            

Като сложи на разглеждане докладваното от съдия С. Илиева в. ч. гр. дело № 449/2013 г. по описа на Варненския апелативен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 274 във вр. с чл. 463, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна въззивна жалба на „КРАМ КОМПЛЕКС” ЕООД – гр. София, чрез представляващия дружеството С.П.К. срещу решение № 332 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 547/2013 г. на Добричкия окръжен съд, с което е оставена без уважение жалбата на дружеството срещу извършено от ЧСИ Н. рег. № 810 разпределение от 11.06.2013 г. по изпълнително дело № 20108100400161, както и е оставена без разглеждане жалбата срещу отказа на съдебния изпълнител да прекрати изпълнителното производство.

Жалбоподателят подробно излага съображенията си за неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение с молба същото да бъде отменено и въпроса разрешен по същество.

Насрещната страна – взискателят „Банка ДСК” ЕАД е подала отговор на жалбата, в който се изразява становище за нейната неоснователност.

Останалите двама длъжници в изпълнителното производство – „БГ ЕНЕРДЖИ” АД – гр. София и С.И. В. не изразяват становище по жалбата.

Съдът съобрази следното:

Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. На посоченото основание, същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните съображения:

І. По искането за установяване от съда, че принудителното производство е прекратено по силата на закона – чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, поради неизвършване на изпълнителни действия в продължение на две години:

Действително с настъпване на някое от основанията, посочени в чл. 433, ал. 1, т. 1-8 ГПК, принудителното изпълнение се прекратява по силата на закона и от този момент отпадат наложените възбрани и описи, от който момент се прекратява действието им независимо от това, дали са вдигнати или не (Тълкувателно решение № 47 от 1.IV.1965 г. по гр. д. № 23/65 г., ОСГК).

Въпреки това, искането за прекратяване на производството, респ. за установяване на прекратяването, не подлежи на разглеждане в производството по обжалване на действията на съдебния изпълнител съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 2 ГПК. Същото е от компетентността на съдебния изпълнител, а не на съда (така Определение № 1745 от 8.11.2010 г. на САС по ч. гр. д. № 1571/2010 г., ГК, 3-ти състав). Евентуалното процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, проведено от съдебния изпълнител при прекратено изпълнително производство, ще доведе до възможността увреденото лице (жалбоподателя) да защити правата си по друг ред.

           Предвид гореизложеното, обжалваното определение се явява правилно в тази му част, с която като недопустима жалбата е оставена без разглеждане, респ. следва да бъде потвърдено от настоящата съдебна инстанция.

ІІ. По въпроса за неправилно изготвеното разпределение следва да се посочи следното:

След като събраната вследствие на запор по изпълнителното дело сума в размер на 23 600 лева е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели, съдебният изпълнител правилно е прибегнал към извършване на разпределение.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че извършеното разпределение е неправилно, тъй като вземането на Националната агенция за приходите не попада под т. 2 на разпоредбата на чл. 136, ал. 1 от ЗЗД, която урежда като второ по ред привилигировано вземане вземанията на държавата за данъци върху определен имот или за моторно превозно средство - от стойността на този имот или на моторното превозно средство, както и вземания, произтичащи от концесионни плащания, лихви и неустойки по концесионни договори. В случая не се касае до вземания за данъци върху имот, а до публични вземания в полза на Държавата, посочени в т. 6 от цитираната разпоредба.

С оглед гореизложеното, обжалваното определение се явява правилно  и в тази му част.

Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 332 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 547/2013 г. на Добричкия окръжен съд.

Решението е окончателно.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                 

         2.