Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

209

гр.Варна, 05.12.2014 Г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 05.11.2014 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИЛЕН СЛАВОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

 ПЕТЯ ПЕТРОВА

 

при секретаря В.Т., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 472/2014 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

Производството е въззивно, по жалба от Д.М.Т. *** чрез процесуалния му представител адв. С.Л. срещу  решение № 713/13.05.2014 год по гр.д. № 142/2014 год на Окръжен съд Варна, г.о., 12 състав, с което е уважен иска, предявен от К.С.Д. и е прогласена нищожността на саморъчно завещание, вписано в Службата по вписвания гр.Варна под № 102, том 3, вх.рег. № 3171 от 17.02.2012 год, от Методи Д. ***, починал на 02.12.2011 год, на осн. чл. 26 ал.2 вр. чл.44 от ЗЗД, и с което е осъден за разноските по делото. По съображения за незаконосъобразност и необоснованост на решението, въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен, с присъждане на разноските за двете инстанции.

В отговор на жалбата ответната страна е изразила становище за неоснователност на същата и за потвърждаване на решението.

Подадена е и частна жалба от Д.М.Т. срещу определение № 2081/15.07.2014 год , постановено по реда на чл. 248 от ГПК, с което е оставено без уважение искането му за изменение на решението в частта за разноските.

Срещу частната жалба е постъпил писмен отговор с искане за потвърждаване на определението.

Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивната и частна жалби са подадени в срок от легитимирана страна и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което са процесуално допустими.

Разглеждайки ги по същество, съдът намира следното:

Въззивната жалба срещу първоинстанционното решение е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните мотиви:

Предявеният иск е за прогласяване нищожността на саморъчно завещание на осн. чл. 42 б.”б” от Закона за наследството поради това, че вменява задължение за гледане на завещателя в противоречие с безвъзмездния характер на завещанието, както и поради неспазване на формата, установена в чл. 25 ал.1 от Закона за наследството.

Завещанието по своята правна същност представлява едностранна и безвъзмездна сделка, чрез която завещателят се разпорежда със свои имуществени права в случай на смърт. Подобно на дарението, завещанието е израз на безкористна щедрост, но въпреки това може да има възнаградителен характер, както и да съдържа условие или тежест. Волята на завещателя следва да се тълкува според начина, по който тя е изразена в самото завещание. В случая текстът на завещанието съдържа израза „срещу гледане”, който следва да се разбира в смисъл, че завещателните разпореждания са направени не от благодарност за грижи, полагани в миналото, а срещу гледане, което завещателят е очаквал в бъдеще. Ето защо не може да бъде споделена тезата на въззивника, че то има нравствен мотив, продиктуван от чувството на благодарност. Така формулирано, условието е невъзможно, защото изпълнението му е могло да стане само приживе на завещателя, а завещанието поражда действието си след неговата смърт. Наред с това, то противоречи на безвъзмездния характер на сделката. Налице е основание за нищожност на завещанието по смисъла на последната хипотеза, визирана в чл. 42 б.”в” от Закона за наследството.

Завещанието е нищожно и на още едно основание – поради неспазване на формата по чл. 25 ал.1 от Закона за наследството. Съгласно цитираната императивна разпоредба то трябва да бъде изцяло написано саморъчно от завещателя, да съдържа означение на датата, когато е съставено и да е подписано от него, като подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания. Това означава, че подписът е завършващият елемент от завещанието и след него не трябва да има нищо друго.

Формално завещанието съдържа всички изброени реквизити, но същественият въпрос е за поредността, в която те трябва да са изписани. Датата, макар да не е част от самите завещателни разпореждания, е важен елемент от завещанието, защото е от значение в случай на конкуренция между няколко последователни завещания, както и при преценката дали към деня на съставянето му завещателят е бил дееспособен. Затова изискването за дата е императивно, като тя задължително трябва да е поставена преди посписа. Дори и когато завещателят е пропуснал да изпише датата и направи това допълнително, той следва да я приподпише с оглед действителността на завещанието. В този смисъл е решение № 343/01.11.2011 год по гр.д. № 1147/2010 год на ВКС на РБ, I г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.

По изложените мотиви настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е законосъобразно и правилно и следва да бъде потвърдено.

Частната жалба срещу определението, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските е ОСНОВАТЕЛНА по следните мотиви:

При първоинстанционното разглеждане на спора е представен списък на разноските с приложен към него договор за правна защита от 04.04.2014 год между ищеца К.С.Д. и адвокат К.Н.К., съгласно който е договорено възнаграждение в размер на 3000 лв. Липсват доказателства, че договорената сума действително е изплатена.  Плащането следва да се удостовери с надлежни платежни документи – отрязък от квитанция или платежно нареждане, чрез които адвокатът отчита приходите си и заплаща съответния данък. Такива по делото не са представени. Наред с това следва да се отбележи, че исковата молба е подадена на 13.11.2013 год от адв. К. като процесуален представител на ищеца съгласно представено пълномощно без уговорено възнаграждение, а договорът за правна помощ е с много по-късна дата – 04.04.2014 год. Преценявайки тези две обстоятелства, настоящият състав намира, че искането за присъждане на разноски за адвокатска защита се явява неоснователно тъй като съгласно чл. 78 ал.1 от ГПК такива се присъждат само когато са действително заплатени. Поради това определението на съда, с което е оставил без уважение искането за изменение на решението в частта му за разноските следва да бъде отменено, както и самото решение в частта за разликата над 1735 лв, представляващи заплатена от ищеца държавна такса до присъдените разноски в общ размер 4735 лв.

Пред настоящата инстанция въззиваемият К.С.Д. е представил списък на разноските с приложен договор за правна помощ и съдействие от 09.09.2014 год с идентично съдържание с този пред първата инстанция. Към него също липсват доказателства, че уговореното адвокатско възнаграждение е било действително заплатено. Поради това  разноски в полза на въззиваемата страна не следва да се присъждат.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 713/13.05.2014 год по гр.д. № 142/2014 год на Окръжен съд Варна, г.о., 12 състав, включително в осъдителната част за разноските до размер на 1735 лв, представляващи заплатена от ищеца държавна такса по иска.

ОТМЕНЯ определение № 2081/15.07.2014 год , постановено по реда на чл. 248 от ГПК, с което е оставено без уважение искането на Д.М.Т. за изменение на решението в частта за разноските, както и решение № 713/13.05.2014 год по гр.д. № 142/2014 год на Окръжен съд Варна, г.о., 12 състав в осъдителната му част за разноските за разликата над над 1735 лв, представляващи заплатена от ищеца държавна такса до присъдените разноски в общ размер 4735 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)

Решението е подписано с особено мнение на съдия Дончева

 

О С О Б Е Н О   М Н Е Н И Е

 

на съдия МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА по в.гр.д. № 472/2014 год на Апелативен съд Варна

 

Въпреки наличието на многобройна и сравнително еднопосочна съдебна практика в обратния смисъл, намирам предявения иск за неоснователен и недоказан по следните мотиви.

Безвъзмездният характер на завещанието не изключва възможността то да бъде направено с благодарствен мотив. Мотивът, макар да не е част от фактическия състав, има важно значение особено при безвъзмездните сделки, каквато без съмнение е завещанието. Именно поради своя безвъзмезден характер, то крие в себе си дарствено намерение, основано на чувството за признателност към заветника. Това намерение следва да се извлича от действителната воля на завещателя, която подлежи на тълкуване на осн. чл. 20 във вр. с чл. 44 от ЗЗД , и следва да бъде зачетена. При установяването на тази воля отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор (респ. едностранен акт), с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. Граматическото тълкуване в строгия смисъл не е достатъчно, а трябва да бъде и смислово обосновано.

Имайки предвид тази разпоредба на закона, приложена към конкретния казус  може да се направи извод, че волята на завещателя е била именно да възнагради заветника за грижите, които е полагал за него до момента на съставяне на завещанието. Тази уговорка няма характер на вменяване на насрещно задължение, независимо от граматическата форма на употребения израз „срещу гледане”. Преценката на съда следва да се основава на всички факти и обстоятелства по делото в тяхната съвкупност. От една страна това изисква съобразяване с личностната характеристика на самия завещател – неговата възраст, социален статус, интелектуално равнище, което проличава от необработения почерк. С оглед на това не може да се изисква от този човек да се изразява граматически прецизно и изявленията му да се тълкуват в буквален смисъл. Като се има предвид факта, че смъртта му е настъпила скоро след съставяне на завещанието очевидно е, че към този момент той е осъзнавал близкия си край и поради това не е бил с очакването да получава грижи от заветника за в бъдеще. Ето защо изразът „срещу грижи” обхваща вече положените до този момент грижи и не може да има значението на възлагане в тежест на заветника на насрещно задължение. Обичайно е в практиката, особено за лица без близки наследници, да се разпоредят с имуществото си в полза на този, който е полагал грижи за тях до смъртта им. Този обичай не противоречи на добрите нрави и също следва да се има предвид при тълкуване на действителната воля на завещателя съобразно с изискванията на чл. 20 от ЗЗД.

Разпоредбата на чл. 14 от Закона за наследството дава право на завещателя да се разпорежда с цялото си имущество, като под закрила са поставени единствено правата на наследниците по закон с право на запазена част. Хипотезите, при които завещанието е нищожно или унищожаемо са изчерпателно уредени в закона. Разширителното прилагане на тази най-тежка гражданскоправна санкция и към случаите, когато мотивът на завещанието е за издръжка и гледане е неприемливо, защото ограничава завещателната свобода, особено когато се отнася до хора, лишени от роднинска грижа.

По отношение формата на завещанието, и в частност поредността на датата и подписа намирам следното:

Изискванията на чл. 25 ал.1 от Закона за наследството се свеждат до следното: завещанието да е изписано изцяло ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата и да е подписано, като подписът да бъде поставен след завещателните разпореждания. Въпреки важното значение на датата, намирам, че тя не е част от завещателните разпореждания. Затова когато няма съмнение, че целият текст на завещанието е написан саморъчно от самия завещател, датата е означена и завещанието е подписано, са спазени специалните изисквания на закона за неговата валидност. В случая няма данни, нито дори твърдения, че датата е добавена от лице, различно от завещателя, нито че подписът не е негов, или че той не е автор на завещателните разпореждания. При това положение намирам, че е пресилено да се формализира въпроса за мястото на датата до степен това да влече недействителност на самото завещание.

СЪДИЯ:

           (М.ДОНЧЕВА)