РЕШЕНИЕ

 

  № 189/28.11. 2013 г., гр. Варна

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд - гражданско отделение на двадесети ноември две хиляди и тринадесета година в публично съдебно заседание в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕНКА ХРИСТОВА

                     ПЕТЯ ПЕТРОВА

секретар В.Т.                       

като разгледа докладваното от съдия Д.Джамбазова в. гр. дело 485/13 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по въззивна жалба на Д.И.Й. *** срещу решение № 1367 на Окръжен съд - Варна от 24.06.2013 г. по гр. д. № 595/13 г., с което са уважени исковете, предявени от С.Н.С. с правно основание чл. 243 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, като са присъдени и направените по делото съдебно-деловодни разноски. Оплакванията са за неправилност поради нарушение на закона, с молба за отмяна и за отхвърляне на исковете.

В подаден писмен отговор въззиваемият С.Н.С. оспорва жалбата и изразява становище за правилност на решението.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима.

След като прецени доказателствата по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, Варненският апелативен съд съобрази следното:

Предявеният иск от С.Н.С. намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 240 от ЗЗД - заем за потребление (а не чл. 243 от ЗЗД както е посочил първоинстанционния съд – заем за послужване) и се основава на твърдение, че на 04.05.2012 г. е превел по банковата сметка на Д.И.Й. сумата от 30 000 лв., представляваща заемни средства. Заемополучателят Й. обещал да върне парите в най-кратък срок, но не сторил това, поради което заемодателят С. му изпратил две покани за връщане на сумата на основание чл. 240, ал. 4 от ЗЗД, тъй като не бил уговорен краен срок за връщането й – една на 22.10.2012 г. и втора на 25.01.2013 г. Втората получена лично от ответника на 29.01.2013 г.

Ответникът Д.И.Й. в отговор на исковата молба по реда на чл. 131 от ГПК оспорва иска, като излага становище, че не е сключвал договор за заем с ищеца, а получените 30 000 лв. били дадени с цел погасяване на задължение (задължение на съпругата на ищеца – Антония по твърдение на процесуалния представител на ответника в откритото съдебно заседание от 06.06.2013 г.). Доказателства не сочи и не представя.

Съдът установи следното:

Предявеният иск е на основание чл. 240 ЗЗД /заем за потребление/.

Писмен договор за заем не е сключван между страните, но поради липса на изискване за форма на сделката за действителността й, това не е порок на същата. От приетите по делото доказателства е видно платежно нареждане за банков превод за сумата от 30 000 лв., преведена от С.Н.С. по сметка на Д.И.Й., като основание за превода е посочено изрично „заем”.

Спорът между настоящите страни е относно основанието на което са дадени паричните средства от 30 000 лв. – не се спори, че същите са получени.

Договорът за заем се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Това следва от същността на договора за заем - той е реален. Безспорно, следва да е налице съгласие - съвпадане на насрещните волеизявления на страните, но това не е достатъчно - фактическият състав се завършва след като вещта бъде предадена (при заем за потребление се предава паричната сума) /така Решение № 174 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5002/2008 г., IV г. о./.

В производството по иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже възраженията си: че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок на волята; че задължението е погасено и други факти съобразно характера на въведените възражения срещу иска /в този смисъл задължителна съдебна практика Решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о./.

Настоящият състав на съда намира, че ищецът е доказал предаването на сумата от 30 000 лв. (което както се посочи и по – горе не се оспорва от насрещната страна), както и основанието на което прави това, а именно договор за заем, видно от изрично посоченото основание на банковия превод. Безспорно трябва да има съгласие за да е налице сключен договор за заем, но когато договорът не е обективиран в писмена форма, както е в случая, доказването на това съгласие е в корелативна връзка с доказването на направеното от ответника възражение за наличие на различно основание за направения превод, от изразеното от ищеца.

Неоснователни са възраженията на ответника Й., изложени във въззивната жалба, че не се установявало дали това било превод за даване в заем, а не за връщане на заем, понеже основанието в платежното нареждане било лаконично – само думата „заем”. Както се посочи и по-горе в мотивите, в тежест на ответника е да докаже възраженията си, а именно че средствата са дадени на друго основание. Това възражение остана НЕДОКАЗАНО. Всъщност, ответникът дори не е направил опит да докаже това, а се е осланял единствено и само на твърденията си. Простото изявление, че сумата е преведена на друго основание (за погасяване на някакво задължение), респ. че няма съгласие за сключване на договор за заем, не е доказване на факт и респективно не води до прехвърляне на доказателствената тежест върху ищеца-заемодател.

Варненският окръжен съд изрично е посочил при разпределяне на доказателствената тежест между страните, че ответникът е длъжен да докаже възраженията си, че сумата е дадена на друго основание, така че страната следва да търпи последиците от пасивното си процесуално поведение.

След като не е уговорен срок за връщане на парите, влиза в сила диспозитивното правило на чл. 240, ал. 4 от ЗЗД, че заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата. В случая са изпратени две покани (последната получена лично от ответника-въззивник Й. на 29.01.2013 г.), като исковата молба може да се приеме за трета покана. Изпълнение не е последвало.

Искът е доказан и следва да се уважи изцяло. Основателна е и претенцията за законната лихва за забава с оглед уважаването на иска за главницата.

Искането за присъждане на разноски за пред въззивната инстанция е своевременно направено и доказано с представения договор за правна защита и съдействие – л. 15, поради което също следва да се уважи.

По изложените съображения, Варненският апелативен съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1367 от 24.06.2013 г., постановено по гр. д. № 595/13 г. на Окръжен съд - Варна.

ОСЪЖДА Д.И.Й., ЕГН **********,*** да заплати на С.Н.С., ЕГН **********,*** сумата от 2 000 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за пред въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните по реда на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                   ЧЛЕНОВЕ:          1.                2.