Р  Е  Ш  Е  Н   И  Е

 

                                        №  208/04.12.2014 година, гр.Варна

 

                                            В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

Апелативен съд-Варна, гражданско отделение, в открито заседание на дванадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

                                                                      ЧЛЕНОВЕ:ИВАН ЛЕЩЕВ

                                                                                            ПЕНКА ХРИСТОВА

 

При участието на секретаря Ю.К., сложи на разглеждане докладваното от съдията Ив.Лещев в.гр.д.№ 494 по описа за 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на И.А.Ч. ***, срещу решение № 264 от 10.07.2014 година на Добричкия окръжен съд, постановено по гр.д.№ 973/2013 година, с което е прието за установено, че в отношенията  с бившата си съпруга Р.Г. *** той е собственик на лично основание само на 23602/231206 ид.части от апартамент № 5 и гараж с административен адрес гр.Добрич, бул.”В.Левски” № 4, вх..Б и са отхвърлени същите искове за установяване, че е собственик и на разликата до 231206/231206 ид.части, както и е  отхвърлен и иска за предаване владението на апартамента на основание чл.108 от ЗС. Правят се оплаквания за неправилност и за необоснованост на обжалвания съдебен акт и се иска от апелативната инстанция да го отмени в обжалваната част, да уважи установителните искове за собственост  и за двата имота в пълен размер, да уважи и иска по чл.108 от ЗС за апартамента, като му присъди направените разноски за двете съдебни инстанции.

Насрещната страна Р.Г.Ч. оспорва въззивната жалба и моли апелативната инстанция да потвърди обжалваното решение, като й присъди направените разноски за тази инстанция.

Въззивната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

След служебна проверка, ВАпС констатира валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по съществото на спора приема следното:

Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по спора, направил е закносъобразни правни изводи от нея, поради което и на основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към неговите мотиви, като се има предвид и следното:

Предявените установителни искове са с правно основание чл.23 от СК - да се  приеме за установено, че процесните два имота (жилището и гаража) са изцяло собственост на въззивника-ищец по първоинстанционното производство, тъй-като са придобити изцяло с лично негово имущество (една част от паричните средства за придобиването им в процесната ЖСК са от отчужден негов личен имот, които са наредени за покритие на тяхната  стойност, а останалата част са лични парични средства и такива дарени от родителите му, при което положение е изключен приноса на бившата му съпруга, независимо, че имотите са придобити по време на брака им, а вещният иск е по чл.108 от ЗС - за предаване на владението върху апартамента, който въззиваемата ползва без основание.

За да постанови обжалваното решение ДОС е изследвал аналитично и задълбочено всички налични по делото доказателства, включително и събраните гласни такива, като е достигнал до правилния и обоснован извод, че паричните средства от стойността на отчуждения на въззивника личен имот, на което основание той е бил приет за учредител на процесната ЖСК са негова лична собственост. По отношение на твърденията на въззивника, че разликата до пълния размер от  стойността на двата имота  е платена от него с дадени му като  дарения от родителите му сума в размер на 20000.00 лева и лични негови спестявания във валута на обща стойност 15000.00 лева, ДОС е приел, че не се подкрепят от събраните доказателства по делото, тъй-като за първата сума не може да даде вяра на показанията на св.А. Ч. поради това, че той е баща на въззивника и е поставил под съмнеие неговата безпристрастност и обективност, а по отношение на сумата от 15000.00 лева е приел, че няма сигурни писмени доказателства, установяващи наличието на такава сума у въззивника към момента на нареждането им по сметка на ЖСК. Освен това гласните доказателства сочат недвусмислено, че докато са били съпрузи, за погасяване на задълженията им по изплащане на пълната стойност на процесните имоти, те са обслужвали отпуснат заем от ДСК, който е погасяван изцяло по време на брака. Тези изводи на ДОС се споделят изцяло от ВАпС, тъй-като:.

От една страна, възможната заинтересованост на един свидетел е нормативно установена категория в гражданския процес у нас и тя дава възможност решаващия съд свободно да формира своето вътрешно убеждения при извеждане на  решаващите си изводи. Независимо от това, от показанията на другите разпитани по делото свидетели  в това отношение, показанията на св.А. Ч. най-малкото са поставени под съмнение относно тяхната достоверност, а това е достатъчна пречка съдът да приеме, че исковете не са доказани в такъв размер.

При това положение съдът не би могъл да изгради осъдителното си решение, към което се стреми въззвиника, на база предположения и/или съмнения.

От друга страна, от събраните по делото доказателства ДОС правилно е заключил, че законно установената  презумпция за съвместен принос на другия бивш съпруг - въззиваемата Ч., не е оборена по никакъв начин, още повече, че по смисъла на чл.21, ал.2 от СК съвместният принос може да се изрази и в нематериално участие в придобиване на семейното имущество. В настоящият случай това е несъмнено по делото, след като страните са имали брак повече от 33 години и са създали и отгледали две деца, реализирали са се социално и професионално всеки в своята област.

По отношение на иска по чл.108 от ЗС, правилно ДОС е приел, че въззиваемата е съсобственик на апартамента при равни квоти с въззивника за разликата от 207604/231206 ид.ч.(по ½) и че тя упражнява ползването му въз основа на съдебното решение за прекратяване на брака, тъй-като на нея е предоставено това ползване, а в отношенията между страните възникват само облигационни отношения във връзка с евентуално плащане на обезщетение.

По изложените съображения следва да се приеме, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение  следва да се потвърди изцяло.

При този изход на делото въззивникът следва да понесе и разноските на въззиваемата страна за тази инстанция, които са  в размер на 2000.00 лева адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, ВАпС

 

                                                            Р   Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 64/10.07.2014 година на Добричкия окръжен съд, постановено по гр.д.№ 973/2013 година.

ОСЪЖДА И.А.Ч. ***, с ЕГН ********** да заплати на Р.Г. ***, с ЕГН ********** разноски по делото в размер на 2000.00 (две хиляди) лева адвокатско възнаграждение.

Решението  подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ:1.                             2.