Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                 №  203/12.12.2013 година, гр.Варна

 

                                       В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

Апелативен съд-Варна, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и тринадесета година в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

                                                               ЧЛЕНОВЕ:ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

                                                                                     ИВАН ЛЕЩЕВ

 

При участието на секретаря Ю.К., сложи на разглеждане докладваното от съдията Ив.Лещев в.гр.д.№ 496 по описа за 2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на К.С.К. *** срещу решение № 1737/30.07.2013 година на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д.№ 1345/2011 година, с което е отхвърлен частичния иск срещу Община Варна за заплащане на  26000.00 лева от общо 100000.00 лева, като обезщетение за причинени вреди от не предоставяне на обезщетение с жилище за отчужден през 1971 година по ЗПИНМ недвижими имот в гр. Варна, собственост на неговия баща С. К. ***, евентуално от предаване на части от същия имот към дворищно-регулационни парцели и изграждане на ул.”Детелина” без да е изпълнена самата регулация. Правят се оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт и се иска от апелативната инстанция да го отмени, да уважи един от двата иска в посочения размер, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба - 29.12.2010 година до окончателното изплащане на главницата, както и разноските за двете съдебни инстанции.

Насрещната страна Община Варна не е изразила становище по въззивната жалба.

Въззивната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

След служебна проверка, ВАпС констатира валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по съществото на спора приема следното:

Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по спора, направил е законосъобразни правни изводи от нея, поради което апелативната инстанция не намира за нужно да приповтаря неговите мотиви, а на основание чл.272 от ГПК препраща към тях, като се има предвид и следното:

Процесният имот  пл.№ 3662 по КП на гр.Варна от 1956-1957 година (л.132-133 от делото на ВОС) е отчужден от ГНС-Варна/държавата при условията на ЗПИНМ през 1971 година, като за собственика му С. К. Т. – баща на жалбоподателя, е било предвидено обезщетение с жилище по избор. Правото на този избор е било прехвърлено на жалбоподателя по надлежния ред от неговия баща с нотариално заверена декларация (л.13 от адм.д.№ 4242/2010 година на Административен съд-Варна), но до момента то не е реализирано, поради което същият е предявил иск за вреди по чл.49 от ЗЗД на посочените две основания.

Решаващият извод на ВОС, че за този случай е приложим режима на отговорността (на обезщетяване) по ЗВОСОНИ, респективно ЗОСОИ, т.е. обезщетяването е само с предвидените в този специален закон престации, а не по общия ред по ЗЗД-парично, се споделя от въззивния съд, тъй-като:

От една страна, както в исковата молба, така и във въззивната жалба се твърди, че процесният имот е отчужден по ЗПИНМ и поради това отчуждителния ефект е настъпил с влизане в сила на решението ИК на ГНС-Варна (л.7-8 от адм.д.№ 4242/2010 година). Следователно, за настъпване на този ефект е без значение завършването на обезщетяването. Впоследствие отчуждаването на съседните имоти на процесния е било отменено, тъй-като в продължение на осем години застроителното мероприятие не е осъществено, но това не се е отразило на имота на жалбоподателя, т.е. отчуждаването и начина на обезщетяване са останали в сила (вероятно защото са били включени в списъка на отчуждените имоти по-късно, с допълнително решение на ГНС-виж л.141-142 от делото на ВОС.

Съгласно чл. 55б, ал.3 от ЗПИНМ (отм.), който е приложим в случая, жалбоподателят е имал правната възможност да иска отмяна на отчуждаването, ако в тригодишен срок не бъде обезщетен, но доказателствата по делото сочат, че той не е упражнил това си право. Симетрична възможност той е имал и по време на действието на ЗТСУ, когато е била издадена заповедта за отмяна на отчуждаването на съседните имоти, която отмяна не е засегнала процесния имот и той е останал общинска/ държавна собственост.

При този фактически състав бездействието на жалбоподателя (наследодателя му) не може да се трансформира в противоправно поведение на административния орган, поради което и няма основание да се търсене  отговорност по чл. 49 от ЗЗД. И при тази разновидност на непозволеното увреждане по българското облигационно право задължително се изисква противоправно поведение, за да е съставомерна вредата.

От друга страна, съгласно чл.2, ал.2 от ЗВОСОНИ, възстановява се собствеността и върху всички недвижими имоти, отнети без законово основание  или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и народните съвети в периода 9 септември 1944 година до 1989 година. С тази разпоредба е разширен обхвата на приложното поле на ЗВОСОНИ и в него попадат фактическото одържавяване и незаконно извършените отчуждителни процедури. От гледна точка на евентуалния иск, настоящият случай е точно такъв-отчужден е имот без да се възмезди неговия собственик по надлежния ред с дължимото обезщетение (жилище по избор съобразно оценката и семейното положение). Наред с това процесният имот не е могло да се възстанови  на бившия собственик (наследниците му), тъй-като не са налице условията за това (фактически е реализирано част от градоустройственото решение-улица, в която попада по-голямата част от имота), поради което е приложима разпоредбата на чл.3, ал.3 от ЗВОСОНИ - бившия собственик се обезщетява по ред определен с отделен закон, т.е. с жилищни компенсаторни записи по смисъла на чл.3, ал.1, т.3, във връзка с чл.6, ал.1, т.2 от ЗОСОИ.

Следователно обезщетение в случая не може да бъде в пари, каквото е обезщетението по чл.49 от ЗЗД и поради това предявените искове правилно са били отхвърлени, като неоснователни. Посоченият специален закон дерогира изцяло общия и те не могат да действат в условия на субсидиарност.

По изложените съображения апелативната инстанция приема, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение следва да се потвърди, като правилно.

При този изход на делото няма основание да се присъждат разноски в полза на въззивника, нито на неговия адвокат.

 

 

Водим от горното, ВАпС

 

                                                     Р   Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1737/30.07.2013 година на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д.№ 1345/2011 година.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ:1.                         2.