Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

197

 

19.11. 2014 г.,  гр. Варна

        

                                       В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А 

         Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение на пети ноември, две хиляди и четиринадесета година, в публично заседание в следния състав:

 

 Председател: Милен Славов

                                                                          Членове: Маринела Дончева

          Петя Пeтрова

                                            

Секретар: В.Т.

Прокурор:

Като разгледа докладваното от съдия Петя П. въззивно гр.д. № 502  по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на Д.Г.Я., подадена чрез адв.С.Х., срещу решение № 1025 от 04.07.2014 г., постановено по гр.д. № 1708/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е признато за установено в отношенията и с К.Д.Я., че тя не е собственик на 1/2 идеална част от имотите по констативен нотариален акт собственост № 122, том XXIV, дело 20835/97 г. на нотариуса при ВРС, находящи се в сградата в етажна собственост в гр. Варна, УПИ I-6 в кв. 165 по плана на XI, подрайон на гр. Варна, при граници: ул. „Хан Тервел", ул. „Филип Тотю", УПИ I - 7 и УПИ I -15, с адм. адрес „Хан Тервел" № 23, а именно: а/ апартамент № ** с площ 97.12 кв. метра на жилищен ет. 5 /по актуалните правила за обозначение на етажите към момента ет. 6/, състоящ се от: кухня, дневна, две спални и сервизни помещения ведно с избено помещение № 18, с полезна площ 16.51 кв. метра, при граници  както и 6.1893 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж; б/ гараж № 5 на партерния етаж /сега ет. 1/, с площ 16.651 кв. метра, ведно с 1.0888 ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж и жалбоподателката е осъдена да заплати на другата страна направените по делото разноски в размер на 655 лева.

Въззивницата е настоявала, че решението на първата инстанция е неправилно - незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения  и в противоречие с материалния закон, като е молила за отмяната му и за отхвърляне на иска. Настоявала е за присъждане на сторените по делото разноски. Навела е следните оплаквания: 1. първо по допустимостта на иска: - искът бил недопустим, защото имал правна квалификация по чл. 29, ал.3 от СК и  не бил предявен в преклузивния срок по чл. 31 от СК; - сделката за продажба на правото на строеж по нотариален акт № 194/22.07.1997 г. била нищожна поради липса на предмет /чл. 26, ал.2 от ЗЗД/, тъй като към този момент правото на строеж било вече реализирано и сградата била построена, а ищецът не разполагал с правен интерес от предявяване на иска;  2. по основателността на иска: - неправилно съдът направил извод за основателност на иска при липсата на категорично оборване от другата страна на презумпцията за съвместен принос; - окръжният съд допуснал и процесуални нарушения чрез недопустимото изслушване на свидетели за установяване на споразумение от 15.05.1997 г., чрез игнориране на показанията на свидетелите Н. и А. и чрез необсъждане на твърденията и възраженията на ответницата и на събраните по делото доказателства;

Позовала се е на допуснато от първата инстанция процесуално нарушение – отказът му да допусне разпит свидетели за установяване на твърдението й за изтекла в нейна полза придобивна давност за ½ ид. част от имота, като в тази връзка е поискала такива да й бъдат допуснати от настоящата инстанция.

Насрещната страна К.Д.Я., чрез адв. Б.Ж., е подал писмен отговор, с който е оспорил жалбата и е молил за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на сторените по делото разноски. Изложил е съображения по допустимостта и правилността на първоинстанционния акт. Противопоставил се е на исканията по доказателствата, доколкото окръжният съд не допуснал процесуално нарушение с отказа да бъдат разпитани свидетели, предвид липсата на направено своевременно от ответницата възражение за придобивна давност.

С определение № 681/14.10.2014 г., апелативният съд се е произнесъл по исканията по доказателствата, като е отхвърлил същите.

Въззивната жалба е подадена в срок, от лице с правен интерес от обжалване на решението на окръжния съд, като неизгодно за него и след поправяне на нередовността е редовна и допустима.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция, чрез процесуалните си представители, всяка от страните е подържала съответно жалбата и отговора.

Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка,  намира обжалваното решение за валидно, но недопустимо по следните съображения:

Пред окръжен съд Варна е бил предявен от К.Д.Я. против Д.Г.Я. отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че Д.Г.Я., не е собственик на 1/2 ид. част от имотите по констативен нот. акт собственост № 122, том XXIV, дело 20835/97 г. на нотариуса при ВРС, находящи се в сградата в етажна собственост в гр. Варна, УПИ I-6 в кв. 165 по плана на XI подрайон на гр. Варна, при граници: ул. „Хан Тервел", ул. „Филип Тотю", УПИ I - 7 и УПИ I -15, адм. адрес „Хан Тервел" № 23, а именно: апартамент № * с площ 97.12 кв. метра на жилищен ет. 5 /по актуалните правила за обозначение на етажите към момента ет. 6/, състоящ се от: кухня, дневна, две спални и сервизни помещения ведно с избено помещение № 18, с полезна площ 16.51 кв. метра, както и 6.1893 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж; гараж № 5 на партерния етаж /сега ет. 1/, с площ 16.651 кв. метра, ведно с 1.0888 ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж.

Ответницата е оспорвала иска по съображения за неговата недопустимост – незавеждането му в преклузивния срок по чл.31 от СК,   евентуално като неоснователен, предвид наличието на съвместен принос в придобиването на имотите, закупени със средства от трудовите възнаграждения на двамата съпрузи.

В случая  искът е по чл. 124 от ГПК за отричане на правото на собственост на ответницата по отношение на ½ ид.част от процесните имоти е различен от иска по чл. 29, ал.3 от СК /в сила от 01.10.2009 г./, който е конститутивен и има за предмет определяне на по-голям дял на ищеца в прекратената имуществена общност, поради значително по-голям негов принос в придобиването й. В случая иск по чл. 29 от СК не е предявен. Именно за последния законодателят е предвидил едногодишен преклузивен срок за предявяване, считано от прекратяване на брака, докато при отрицателен установителен иск за собственост, такъв срок не е предвиден и искът може да се предяви безсрочно. Затова оплакванията във въззивната жалба в тази насока се явяват неоснователни.

Искът, обаче е недопустим, но по различни от изложените от ответницата съображения.

Правният интерес е процесуална предпоставка за съществуване в полза на едно лице правото на иск и тя е от категорията на абсолютните, за които съдът следи служебно. В случая, тази предпоставка не е налице. Липсва правен интерес за предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124 от ГПК за отричане към момента на правото на собственост на ответницата и затова този иск е недопустим.

В исковата си молба, така и в хода на производството, ищецът е твърдял, че с ответницата са бивши съпрузи, че по време на брака им е закупил, чрез договор за покупко-продажба, правото на строеж, а впоследствие и построени жилището и гаража, но изцяло с лични средства – дарение от майка му, при липсата на принос от съпругата в придобиването, както и че при действието на презумпцията за съвместен принос чл. 19, ал.3 от СК /отм./, след прекратяването на брака и на съпружеската имуществена общност, ответницата се легитимира като собственик  на ½ ид.част от процесните имоти. След прекратяване на общността, но преди завеждане на делото, той се разпоредил със своята ½ ид.част от имотите, като предмет на иска по чл.124 от ГПК е останалата ½ ид.част, за която ответницата се легитимира понастоящем като собственик, на базата на необорената презумпция.

В хода на производството, след повдигнат спор по допустимостта на иска, ищецът отново е поддържал както изложените твърдения, така и петитума на иска си, като е настоявал, че разполага с правен интерес от воденето именно на отрицателен установителен иск за собственост. Позовал се е и на ТР 8/2012 г. от 27.11.2013 г. на ВКС  на РБ, ОСГТК, по т.д. № 8/2012 г.

Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право  се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му  би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора.

При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича.

Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. С отрицателния установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Интерес съществува и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права.

В случая с твърденията на ищеца не се обосновава нито една от посочените хипотези, при които той би разполагал с правен интерес от воденето на иска за собственост. Това е така, тъй като той твърди, че ответницата се легитимира като собственик на процесната идеална част от имотите по силата на презумпцията по чл.19, ал.3 от СК /отм./, но не и че той самия се легитимира като собственик на същите понастоящем, защото към момента на подаване на исковата молба не е оборена презумпцията за принос. Опровергаването на презумпцията за съвместен принос, обаче би било предмет на съвсем друг иск, този по чл. 21 от СК, който е положителен такъв за установяване, че ищецът е едноличен собственик на конкретна вещ и  в производството  подлежи на доказване, че ответницата не е участвала в придобиването  на имотите, като се оборва презумпцията за съвместния й принос. С евентуалното уважаване на отрицателния установителен иск за собственост срещу ответницата, правото на собственост на същата би било отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо  основание, а с оглед всички възможни негови основания. Затова и при отричане на собствеността на ответницата, ищецът не би могъл да защити свое право /за собственост върху конкретната идеална част от имота/, защото в негова полза няма да бъде призната собствеността по силата на опроверганата презумпция за принос на другата страна. Т.е., на база на решението по иска, той не би се легитимирал като собственик на процесната идеалната част от имота, за която ответницата се легитимира като собственик по силата на законовата презумпция. С оглед обосноваване интереса от завеждане на иска, той не е твърдял и бъдещо придобиване на права /оригинерно/, след отричане на правата на ответницата, т.е., че правата на ищцата му пречат той да придобие имота.

Поради недопустимостта на иска, в производството се е стигнало до това, ответницата да наведе и да доказа възражения за нищожност на придобивната сделка, от която двамата бивши съпрузи са черпили права в режим на СИО.

Именно, защото ищецът е длъжен в производството по отрицателния установителен иск, да докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес от воденето му, при недоказването на такива - производството се прекратява.

Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска  като абсолютна процесуална предпоставка  за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му  и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията – дали ответникът притежава или не претендираното от  него и отричано от ищеца вещно право. Именно в този смисъл са и дадените в ТР 8/2012 г. от 27.11.2013 г. на ВКС  на РБ, ОСГТК, по т.д. № 8/2012 г. разрешения.

В случая от коментираното по-горе се установява, че ищецът не е обосновал правен интерес от воденето на иска, което води до недопустимост на същия. Като се е произнесъл по недопустим иск, окръжният съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено.

С оглед изхода от спора и на осн. чл. 78, ал.3 ГПК, ищецът следва да заплати на ответницата сторените от нея разноски в производството, които възлизат на 1160 лв. за първата инстанция /включващи 10 лв. държавна такса, 150 лв. разноски за вещо лице и 1000 лв. възнаграждение за един адвокат/ и на сумата от 1 500 лв. за адвокатски хонорар за въззивната инстанция.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

 

РЕШИ:

 

ОБЕЗСИЛВА  решение № 1025 от 04.07.2014 г., постановено по гр.д. № 1708/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд и ПРЕКРАТЯВА производството по делото.

ОСЪЖДА  К.Д.Я., ЕГН **********,*** и съдебен адрес: гр. Варна, ул. „Сан Стефано" № 10, ет. 1, да заплати на Д.Г.Я., ЕГН **********,***: сумата от 1160 лв., представляваща сторени разноски за първата инстанция /включващи 10 лв. държавна такса, 150 лв. за вещо лице и 1 000 лв. възнаграждение за един адвокат/, както и сумата от 1 500 лв. за адвокатски хонорар за въззивната инстанция.

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването на препис от него на страните и при условията на чл.280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: