Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

№ 6

22.01.2018 г.,  гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

         Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение, на седемнадесети януари, две хиляди и осемнадесета година, в публично заседание в следния състав:

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен Славов

          ЧЛЕНОВЕ: Петя Петрова

                          Мария Маринова

Секретар: Виолета Тодорова

Прокурор: Иван Тодоров

Като разгледа докладваното от съдия П.Петрова въззивно гр.д. № 524 по описа на съда за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по в.гр.д. №524/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд е образувано по въззивна жалба на Й.С.П., подадена лично с вх. № 28988 от 18.10.2017 г. и чрез назначения му от съда процесуален представител адв. Д. Д. с вх. № 28651/16.10.2017 г. против решение № 1406/29.09.2017 г., постановено по гр.д.№ 1381/2014 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен изцяло искът му срещу Прокуратурата на Република България за заплащане сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди: стрес, чувство за безсилие, обреченост и безнадеждност, всички вследствие бездействието на ответника да спре изпълнението на наложеното на ищеца наказание след влизане в сила на решението на Европейския съд по правата на човека на 24 април 2012 г. до предявяване на иска – 16.06.2014 г., по чл. 2, ал. 1, т. 1, в края ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 24 април 2012 г. до окончателното изплащане на сумата.

Жалбоподателят е навел оплаквания за неправилност на решението на окръжния съд, поради нарушение на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Изложил е съображения, че окръжният съд вследствие неправилна оценка на събраните по делото доказателства е достигнал до погрешни фактически констатации и от там при неправилно приложение на материалния закон - и до неправилни правни изводи за неоснователност на иска, като решението не било и мотивирано. Молил e за отмяна на обжалваното решение и за уважаване на иска с присъждане на претендираното обезщетение.

Насрещната страна – Прокуратурата на Р.България не е подала отговор на въззивната жалба.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция, въззивникът лично и чрез своя процесуален представител адв. Д. е поддържал въззивната си жалба. Прокуратурата, чрез прокурор Иван Тодоров от АП –Варна, е  оспорвала жалбата и е молила за потвърждаване на обжалваното решение.

Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а след преценка на събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред Варненския окръжен съд е било образувано по искова молба на Й.С.П., с която срещу Прокуратурата на Република България е бил предявен иск за заплащане на сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, чувство за безсилие, обреченост и безнадеждност, всички вследствие бездействието на ответника да спре изпълнението на наложеното на ищеца наказание след влизане в сила на решението на ЕСПЧ на 24.04.2012 г. до предявяване на иска – 16.06.2014 г., по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 24.04.2012 г. до окончателното изплащане на сумата. Ищецът е твърдял, че от влизане в сила на  решението на Европейския съд по правата на човека  на 24.04.2012 г.  до датата на подаване на исковата молба в съда на 16.06.2014 г. е изтърпявал наказание „доживотен затвор без замяна“, като лишаването му от свобода не почивало на закона и било в нарушение на чл.5, & 1 б. „а“ от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, тъй като в нарушение на чл. 420, ал.4 от НПК вр. с чл. 422, ал.1, т.4 от НПК ответникът не е спрял изтърпяването на наказанието, въпреки наличието на императивната норма и решението на Европейския съд по правата на човека, изискващо възобновяване на наказателното производство.

Ответникът е оспорил иска и размера на претендираното обезщетение. Възразил е, че изпълнението на наказанието се спира само в случай на цялостно, но не и при частично възобновяване, а и въпросът е решен от ВКС РБ и не може да бъде пререшаван. През процесния период ищецът е изтърпявал наказание лишаване от свобода по влязла в сила присъда, която не е била отменена по реда на възобновяването. Освен това е поддържал, че  след възобновяването ищецът е придобил отново качеството подсъдим и действието на мярката му за неотклонение "задържане под стража" е било възстановено, а и искането на ищеца за изменение на тази мярка е било разгледано от наказателния съд. Оспорил е ищецът да е претърпял твърдените вреди, както и връзката им с бездействието за спиране изтърпяването на наказанието.

Предявеният иск е по чл. 2, ал.1, т.1, последната хипотеза от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, който гласи, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, &1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г.(ратифицирана със закон – ДВ, бр.66 от 1992 г.) (обн., ДВ , бр.80 от 1992 г.; изм., бр.137 от 1998 г.; попр.,бр.97 от 1999 г. и бр.38 от 2010 г.), наричана по-нататък „Конвенцията“;

В чл. 5, & 1 от Конвенцията е закрепено правото на свобода и сигурност, като е предвидено, че никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона: а) законно лишаване от свобода на лице по силата на постановена от компетентен съд присъда;b) законен арест или лишаване от свобода на лице за неизпълнение на законно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона; с) законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури явяването му пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление; d)лишаване от свобода на непълнолетно лице на основата на законно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел, или законно лишаване от свобода на такова лице с цел да се осигури неговото явяване пред предвидената в закона институция; е) законно лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници; f) законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция.

В настоящия казус, ищецът е поддържал, че за периода от 24.04.2012 г. до предявяване на иска – 16.06.2014 г. той е бил лишен от свобода в нарушение на Конвенцията, поради бездействието на ответника да спре изпълнението на присъдата му, след влизане в сила на благоприятното за него решение на ЕСПЧОС. Следователно, за да се осъществи състава на чл. 2, ал. 1, т.1 в последната хипотеза, ищецът следва да е бил лишен от свобода в нарушение на посочените по –горе разпоредби на чл. 5, &1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Срещу ищеца е било образувано наказателно производство, по което на 19.01.2001 г. му е била взета и мярка за неотклонение „задържане под стража“. На 11.12.2001 г. е внесен в съда обвинителен акт за 12 престъпления и образувано НОХД 1884/2001 г. Мярката за неотклонение е била потвърдена с разпореждане на съда от 14.03.2002 г., като в същия ден е била постановена и присъда № 33/14.03.2002 година по НОХД №1884/2001 година състав на ВОС, с която съдът е признал за виновен и осъдил ищеца (подсъдим в наказателното производство) Й.П. за престъпления по чл.198 ал.1 вр. чл.20 ал.2, по чл.199 ал.1 т.1 и 2 вр. чл.198 ал.1, по чл.195 ал.1 т.т.3,4,5 вр. чл.18 ал.1, по чл.116 ал.2 вр. ал.1 т.4,6,8 вр. чл.20 ал.2 вр. чл.18 ал.1 от НК и за три престъпления по чл.339 ал.1 и ал.2 вр. ал.1 от НК. Наложени са му били наказания лишаване от свобода за различен период от време, а за престъплението по чл.116 от НК - доживотен затвор. Със същата присъда П. е бил оправдан по обвиненията за осъществени грабежи на 15.02.99г. в гр.Варна, на 27.10.99 г. в гр.Варна, на 25/26.07.2000г. в с.Куманово, Варненска област и за палеж на 26.07.2000г. край с.Плачи дол, обл.Добрич, както и за престъпление по чл.339 ал.1 вр. чл.20 ал.2 от НК, извършено в периода 2000 година – 16.01.2001 година в гр.Варна. На осн. чл. 23, ал.1 от НК на ищеца е наложено за изтърпяване най-тежкото от определените наказания „доживотен затвор“, като е зачетено и предварителното му задържане от 19..01.2001 г. до привеждане в изпълнение на присъдата.

С присъда от 31.01.2003г. по ВНОХД № 212/2002 година състав на АС-Варна отменил присъдата на ВОС по НОХД №1884/2001 година в оправдателната част и вместо това признал Й.П. за виновен по обвиненията да е извършил престъпления по чл.199 ал.1 т.2 вр. чл.198 ал.1 на 16.01.1999 година, по чл.199 ал.1 т.1 и 2 от НК на 15.02.1999г., по чл.199 ал.2 т.3  вр. ал.1 т.2 от НК на 27.10.1999г., по чл.199 ал.2 т.2 и т.3 вр. ал.1 от НК на 25/26.07.2000г., по чл.330 ал.1 вр. чл.20 ал.2 от НК на 26.07.2000г. и по чл.339 ал.1 вр. чл.20 ал.2 от НК за периода 2000г.-16.01.2001 година по чл.339 ал.1 от НК, като са му били наложени допълнително наказания „лишаване от свобода“ за различен период от време и „доживотен затвор без замяна“ за престъплението на 25/26.07.2000 г. в с.Куманово по чл.199, ал.2, т.2 и т.3 НК -грабежа придружен с тройно убийство. Присъдата е била изменена и в частта относно наказанието за престъпление по чл.116 ал.2 пр.4 вр. ал.1 т.4 пр.3, т.6 и 8 вр. чл.18 ал.1 вр. чл.20 ал.2 от НК като е наложено наказание „доживотен затвор без замяна“. На осн. чл. 23, ал.1 от НК, апелативният съд е наложил за изтърпяване най-тежкото наказание „доживотен затвор без замяна“.

С решение №523/26.07.2004 година по н.д.№451/2003г., състав на ВКС 2-ро н.о.  е оставил в сила присъдата по ВНОХД №212/2002 година по описа на АС-Варна.

Междувременно, ищецът е бил лишен от свобода и  изтърпявал в затвора наложеното му с присъдата наказание, считано от 19.01.2001 г.

По подадената от него жалба № 22926/04 до Европейския съд по правата на човека в Страсбург е било образувано делото Й.П. срещу България и постановено решение от 24.01.2012 г., в сила от 24.04.2012 г., с което са били констатирани, че са налице: нарушение на чл. 3 от Конвенцията по отношение на оплакванията относно малтретирането, извършено от полицията и надзирателите, липсата на ефективни разследвания и условията за задържане във Варненския затвор (т. 3 от диспозитива на л. 184 от настоящото дело) и по отношение на оплакванията, свързани с липсата на адекватни медицински грижи (т. 4); нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията относно използването на признания, получени на 19 януари 2001 г. при непознаване на чл. 3 (т. 5); нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на проверката на писмената кореспонденция на ищеца с неговия адвокат (т. 7); нарушение на чл. 13 от Конвенцията по отношение на оплакването относно липсата на вътрешноправни средства за защита с цел промяна на вредните последици от лошите условия във Варненския затвор (т. 9). В мотивите на решението на ЕСПЧ по нарушението на чл. 6 § 1 от Конвенцията и във връзка с оплакванията на жалбоподателя, че вътрешните юрисдикции са счели като доказателства признанията му от 19 януари 2001 г., въпреки че той е казал, че тези признания са изтръгнати със сила, съдът е приел: че жалбоподателят се е признал за виновен за много въоръжени грабежи  и че е замесен в тройно убийство; че първоинстанционният съд е изключил от съвкупността от доказателствата въпросните показания и е осъдил жалбоподателя на доживотен затвор при обикновен режим; че апелативният и касационният съд са взели под внимание тези показания и са осъдили лицето по всички точки от обвинението и са му наложили най-тежкото наказание, предвидено от българския наказателен кодекс, а именно доживотна присъда без замяна; че жалбоподателят е бил подложен на нечовешко и унизително отношение през първите два дни на задържането му; че жалбоподателят е оттеглил първоначалните си показания от 19 януари 2001 г, твърдейки, че те са били изтръгнати със сила от полицаите; че Варненският апелативен съд и Върховният касационен съд са отхвърлили твърденията на жалбоподателя, че признанията му са били изтръгнати със сила без да разгледат въпроса дали лицето е понесло полицейско насилие, за да бъде принудено да направи признания предишния ден и без да вземат предвид медицинския доклад. Затова, в мотивите на решението (параграф 142) съдът е приел, че поради този пропуск съдебните органи (визираните по-горе в решението са Апелативния и Върховния съд) не са разсеяли сериозното съмнение, изразено от жалбоподателя относно валидността на неговите признания  от 19 януари 2001 г. Така самото използване на въпросните показания като доказателство за виновността на жалбоподателя само по себе си е нарушило справедливостта на водения срещу него наказателен процес и следователно е налице нарушение на чл. 6, § 1 по тази точка на обвинението. В мотивите на същото решение (в параграф 180), съдът е посочил, че в случаите на неспазване на една от гаранциите на чл. 6, § 1, най-подходящото обезщетение по принцип е преразглеждане на делото или възобновяване на производството, своевременно и при спазване на изискванията на член 6. Също в мотивите на решението (параграф 181), ЕСПЧ е отбелязал, че когато е констатирано нарушение на една от разпоредбите на Конвенцията, членове 420 и чл.422 от Наказателно-процесуалния кодекс дават възможност за възобновяването на производството пред наказателните юрисдикции по искане на главния прокурор и следователно тези разпоредби изглежда предоставят на г-н П. възможността неговото наказателно дело да бъде преразгледано. С оглед на естеството на установеното нарушение на член 6, & 1 от Конвенцията (параграф 142 по-горе) и предвид особените обстоятелства в случая, съдът е счел, че най-подходящото обезщетение би било възобновяване на наказателното производство, на което жалбоподателят е бил обект.

Главният прокурор е узнал за решението на ЕСПЧ на 07.05.2012 г., когато заверено копие от същото е получено във ВКП, като тази дата е посочена в искането до ВКС за възобновяването и няма данни по делото за по-ранна дата на узнаване на решението.

Както бе посочено, в мотивите си Европейският съд по правата на човека е приел, че  само присъдата на Апелативния съд, потвърдена от Върховният касационен съд е била основана на признанията на ищеца от 19.01.2001 г. Затова и предвид установените от ЕСПЧ нарушения на чл.3 и чл.6, & 1 от Конвенцията, които се оказват нарушения на процесуалните правила по смисъла на основанието за възобновяване по чл.422, ал.1, т.5, вр. с чл. 348, ал.1  т.2 от НПК, водещо до конкретизация на относителното основание за възобновяване по чл.422, ал.1, т.4 от НПК „съществено значение за делото“, главният прокурор е направил искане до Върховния касационен съд за частично възобновяване на ВНОХД № 212/2002 г. по описа на Варненския апелативен съд и за частична отмяна на новата присъда от 31.01.2003 г. по същото дело, с която Й.П. е бил признат за виновен за престъпленията, за които е бил оправдан от първата инстанция и в частта, с която присъдата по чл.116 НК е била изменена. Искането за частичното възобновяване от главния прокурор е било съобразено с мотивите на решението на Европейския съд по правата на човека за нарушаване на  чл. член 3 и чл. 6, & 1 от Конвенцията и за опорочаване на осъждането на П. от въззивната инстанция въз основа на кредитираното от тази инстанция (не и от първата) на признанието му от 19.01.2001 г. (за престъпленията, за които е бил оправдан от окръжния съд и за измененото в по-тежко наказание за престъплението по чл. 116, ал.2 от НК). Именно заради опорочаването само на осъждането на П. от апелативния съд и утежняването на положението му от тази инстанция, главният прокурор не е имал задължение да иска отмяна на присъдата на окръжния съд в неопорочените части и да иска възобновяване на цялото наказателно производство, вкл. и от по-ранен етап, поради което и изложените в този смисъл съображения на ищеца са неоснователни.

Върховният касационен съд, сезиран с искането за възобновяване от главния прокурор е уважил изцяло същото и с решение № 121 от 04.09.2013 г. е отменил по реда на възобновяването на наказателните дела  присъда от 31.01.2003г. по внохд №212/2002г. на Варненски апелативен съд само в частта, която се отнася до отговорността на осъдения Й.С.П. за грабежите по чл.199 НК, извършени на 15 февруари и 27 октомври 1999г., и на 25/26 юли 2000г., за палежа по чл.330 НК – на 26 юли 2000г., за незаконното държане на оръжие и боеприпаси в периода 2000 – 16 януари 2001г., както и за убийството по чл.116 НК-на 16 януари 2001г., и делото е върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане. В мотивите си, ВКС след като е цитирал част от мотивите на ЕСПЧ е посочил, че в мотивите ЕСПЧ е констатирал всъщност недостатъци в доказателствената дейност по делото, които са довели до ограничаване на правото на подсъдимия на защита и е обобщил същите според тяхното значение да покажат доказателствената несигурност, която създава ползването в подкрепа на обвинението на обясненията, дадени от Й.П. на 19.01.2001 г. Съдът е намерил, че установените от ЕСПЧ нарушения на чл.3 и чл.6, & 1 от Конвенцията, на които главният прокурор се е позовал в искането си, имат „съществено значение за делото“ чл.422, ал.1, т.4 от НПК и отстраняването на последиците от нарушаването на ЕКЗПЧОС следва да стане чрез ново разглеждане на делото във въззивната инстанция чрез нова оценка на доказателствата за част от инкриминираната дейност, която е в правомощията на тази инстанция, още повече, когато тъкмо тя е постановила новата (въззивната) присъда. С посоченото решение на ВКС е била отменена присъдата на апелативния съд освен за наложените за част от престъпленията наказания лишаване от свобода с различен срок и за наложените две най-тежки наказания доживотен затвор без право на замяна.

След частичната отмяна на присъдата и възобновяване на наказателното дело е образувано ново в.н.о.х.д № 271/2013 г. по описа на Варненския апелативен съд с предмет въззивна проверка отново на присъдата от 14.03.2002 г. по нохд №1884/2001г. на Варненски окръжен съд, но само в частта й по отношение пунктове 3, 4, 5, 6 , 7, 10, 11, 12. Следователно, след частичното възобновяване на наказателното производство срещу Й.П., той е имал влязла в сила присъда за престъпленията по пунктове 1, 2, 8 и 9, за които са му били наложени наказания лишаване от свобода, съответно със срок  от 10 г., 5 г., 12 г. и 1 г.

С присъда по ВНОХД №272/2013 година състав на АС-Варна е отменил присъда от 14.03.2002 година по НОХД №1884/2001 година в частта по пунктове 3, 4 и 11 признавайки за виновен подс.Й.П. в извършване на следните престъпления: на 15.02.1999 година по чл.199 ал.1 т.т.1 и 2 от НК; на 27.10.1999 година по чл.199 ал.2 т.3 вр. ал.1 т.2 от НК; на 16.01.2001 г. по чл.339 ал.1 вр. чл.20 ал.2 от НК, като е наложил съответно наказания лишаване от свобода от 10 г., 10, и 4 г. Първоинстанционната присъда е изменена в частта по пункт 12 и потвърдена в останалата част, включително и за престъплението по 116, ал.2 НК и за наказанието доживотен затвор. На осн. чл. 23 от НК съдът е наложил на поддсъдимия П. да изтърпи най-тежкото от така определените наказания, а именно доживотен затвор.

С определение от 02.12.2014 г., ВнАС е потвърдил и мярката за неотклонение на П. – „задържане под стража“.

Тази присъда (по в.н.д. № 272/2013 г.на ВнАС) е била частично отменена с Решение № 143 от 16.06.2015 г. по н.д. № 314/2015 г. на ВКС само в частта, с която е била потвърдена присъда от 14.03.2002 година по НОХД №1884/2001 година на ОС-Варна досежно оправдаването на подс.П. по обвиненията за престъпления по чл.199 ал.2 т.2 и 3 вр. ал.1 от НК, извършено на 25/26.07.2000 година в с.Куманово, Варненска област и по чл.330 ал.1 вр. чл.20 ал.2 от НК, извършено на 26.07.2000година в с.Плачи дол, обл.Добрич и делото е върнато за ново разглеждане в тази част. С присъда № 9 от 28.03.2016 г. по  образуваното нохд № 242/2015 г. по описа на ВнАС, съдът е признал П. за виновен и за тези престъпления и му е наложил наказания съответно доживотен затвор без замяна и лишаване от свобода от 5 г., като на осн. чл.23 от НПК е наложил подсъдимия да изтърпи най-тежкото – доживотен затвор без замяна. С решение № 173 от 31.01.2017 г. по к.н.д.№ 616/2016 г., ВКС е изменил последната присъда само по отношение на наказанието доживотен затвор без замяна – в доживотен затвор и съответно и определението по чл.23 от НК  за общото наказание – в доживотен затвор. В останалата част ВКС е потвърдил присъдата на апелативния съд.

От изложеното се налага извода, включително и с оглед настъпилите след предявяването на иска факти, че ищецът е бил осъден с влязла в сила присъда за множество престъпления за които са определени наказания лишаване от свобода с различен срок и две такива – доживотен затвор, като по реда на чл.23 от НК му е наложено да изтърпи най-тежкото от тях  наказание – доживотен затвор.

По твърдяното от ищеца бездействие от ответника за спиране изтърпяването на наказанието: Съгласно разпоредбата на чл. 420, ал.3 от НПК, искането за възобновяване не спира изпълнението на присъдата, освен ако прокурорът или съдът, компетентен да разгледа искането, постанови друго. Според ал.4, в случаите на чл.422, ал.1, т.4, когато решението на Европейския съд по правата на човека е в интерес на осъдения, спирането на изпълнението е задължително. Безспорно от посочената разпоредба се налага извода, че спирането е задължително в случаите на цялостно възобновяване на наказателното дело във връзка с нарушение на ЕКПЧОС, като в случаите на частично възобновяване и при наличие на влязла в сила осъдителна присъда за част от престъпленията, неопорочена от нарушение по Конвенцията, задължително спиране изпълнението на присъдата законодателят не е предвидил. Затова и прокурорът не е имал задължението да спре изпълнението на присъдата. Поради това и съображенията на ищеца в обратна насока (спиране и освобождаване от затвора) не могат да бъдат споделени. Следва да бъде посочено, че ВКС също е отказал спиране, а в мотивите си е изложил съображения за частичното оспорване на присъдата и за определянето със същата на общо наказание за голям брой престъпления, както и че с оспорения частично съдебен акт е било определено общо наказание за голям брой престъпления, което не подлежи на автоматично редуциране само заради оспорената част, както и на такава редукция на отнасящите се до нея две наказания доживотен затвор.

Следователно, за процесния период от влизане в сила на решението на ЕСПЧ на 24 април 2012 г. -до частичната отмяна на присъдата на апелативния съд и частичното възобновяване на наказателното дело на 04.09.2013 г. ищецът е бил лишен от свобода въз основа на влязла в сила присъда и не е било налице задължение за спиране на изпълнението й.

Доколкото наказанието доживотен затвор без замяна, което е определено за изтърпяване по реда на чл.23 от НПК с частично отменената присъда на апелативния съд, се изразява също в лишаването от свобода на лицето, каквито наказания са били наложени на Й.П. и с влязлата в сила част от присъдата, лишаването му от свобода за периода след частичното възобновяване на 04.09.2013 г. е било основано също на присъдата и не е било в нарушение на чл. 5, &1 от Конвенцията. Евентуалното му лишаване от свобода над определения срок или размер би съставлявало основание за предявяване на различен от настоящия иск за вреди – по чл. 2, ал.2, т.6 от ЗОДОВ. Освен това, след окончателното приключване на наказателното дело и във възобновената му част, ищецът е бил осъден и за останалите престъпления и са му били наложени наказания лишаване от свобода и доживотен затвор и му е било определено по реда на чл. 23 от НПК той да търпи най- тежкото - наказанието доживотен затвор,  поради което в нито една част от процесния период той не е бил незаконно лишен от свобода и не е било налице нарушение по чл. 5, &1 от Конвенцията. Затова и без значение за крайния извод е дали след частичната отмяна на присъдата на апелативния съд и в частта за наказанието доживотен затвор, ищецът е започнал да изтърпява последователно наказанията „лишаване от свобода“, наложени за всяко от престъпленията, за които е бил осъден с влязлата в сила част от присъдата, т.н. „разграждане на групирането“.

Независимо от изложеното, след частичното възобновяване на наказателното дело ищецът е бил лишен от свобода и на друго основание – наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“. Същата е била постановена в началото на наказателното производство и не е била отменена или изменена в хода му, като напротив била е потвърдена по н.о.х.д. № №272/2013 г. на АС-Варна. Частичното възобновяване на наказателното дело е станало от стадия на съдебното производство пред апелативния съд, като всички извършени до този момент процесуални действия са запазили действието си. След възобновяването и с оглед възстановяване висящността на част от наказателното производство, се  е възобновило действието на наложената мярка за неотклонение, като съображенията на ищеца в обратна насока са неоснователни.

Цитираната от процесуалния представител на въззивника съдебна практика е неотносима към конкретния казус, защото е постановена по съвсем различни казуси и при различна фактическа обстановка. Решението на Старозагорски окръжен съд е постановено по иск по чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение, който иск е различен от настоящия. От посочените две решения на ЕСПЧ, официално преведено е само решението по делото „Кирил Андреев срещу България“ от 28.01.2016 г. и по него ЕСПЧ е приел нарушение по чл.5, ал.1 от Конвенцията, заради задържане на лицето с цел принудителното му явяване пред следствен орган, което не отговаря на реда предвиден от закона - случай също различен от настоящия.

При така изложеното, се налага извода за липсата на  предпоставките по чл.2, ал. 1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ, тъй като не се установи по делото ищецът да е претърпял вреди от бездействието на ответника да спре изпълнението на наложеното на ищеца наказание след влизане в сила на решението на Европейския съд по правата на човека на 24 април 2012 г. до предявяване на иска – 16.06.2014 г. и да е бил лишен от свобода в нарушение на чл. 5, &1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

С оглед този извод не следва да бъдат обсъждани доказателствата във връзка с твърдяните от ищеца неимуществени вреди.

Предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Като е достигнал до идентичен резултат, окръжния съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА  решение № 1406/29.09.2017 г., постановено по гр.д.№ 1381/2014 г. по описа на Варненския окръжен съд.

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на преписа от него на страните и при условията на чл.280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: