Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                   №  12/06.02.2014 година, гр.Варна

 

                                      В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

Апелативен съд-Варна, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:ИВАН ЛЕЩЕВ

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

                                                                                        ПЕТЯ ПЕТРОВА

 

При участието на секретаря Ю.К., сложи на разглеждане докладваното от председателя в.гр.д.№ 541 по описа за 2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.294 от ГПК.

Образувано е, след като с решение № 420/21.11.2013 година, постановено по гр.д.№ 3176/2013 година по описа на ІV-то ГО на ВКС, е отменено изцяло решение № 12/17.01.2013 година на Варненския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 346/2012 година, с което е било отменено решение № 553/21.03.2012 година на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д.№ 2082/2011 година и е прието за установено, че М.И.И. и А.К.И.,***, дължат на И.Т.Г. *** 260000.00 лева по договор за кредит от 06.10.2008 година, ведно със законната лихва, считано от 30.05.2011 година, разноските по заповедното производство в размер на 5230.00 лева, както и са осъдени да му заплатят и разноските пред първата инстанция в размер на 7800.00 лева.

Налице е висящност на въззивната жалба на И.Т.Г.  срещу решение № 553/21.03.2013 година на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д.№ 2082/2011година, с което е отхвърлен предявения от него иск срещу М.И.И. и А.К.И.,***, предявен на основание чл.422 от ГПК, че двамата ответници му дължат сумата от 260000.00 лева, представляващи задължение по договор за кредит от 06.10.2008 година, ведно със законната лихва, считано от 30.05.2011 година до окончателното й изплащане и е осъден да им заплати разноски в размер на 6650.00 лева. Правят се оплаквания за неправилност и за необоснованост на обжалвания съдебен акт и се иска от апелативната инстанция да го отмени,  да уважи иска изцяло и да присъди всички разноски - за първоинстанционното дело, за двете въззивни дела и за касационното дело. Това становище се поддържа и от сегашния процесуален представител на въззивника адв.И.М. от САК.

Насрещните страни М.И.И. и А.К.И., чрез процесуалния си представител адв.С.К. ***, оспорват въззивната жалба и молят апелативната инстанция да потвърди обжалваното решение и да им присъди направените по делото разноски за всички съдебни инстанции.

Въззивната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

След служебна проверка, ВАпС констатира валидността и допустимостта на обжалваното решение и съобразявайки  задължителните указания на ВКС в отменителното му решение по прилагането и тълкуването на закона, приема следното:

Първоинстанционният  съд правилно е установил фактическата обстановка по спора, направил е законосъобразни правни изводи от нея, поради което и на основание чл.272 от ГПК, апелативната инстанция препраща към неговите мотиви, като се има предвид и следното:

В изпълнение на задължителните указания на ВКС, дадени с посоченото по-горе отменително решение и съгласно чл.294, ал.1, изречение първо от ГПК, апелативната инстанция е изискала и приложила към доказателствения материал по делото цялата преписка по заповедното производство пред ВРС-виж ч.гр.д.№ 8052/2011 година по описа на VІІІ - ми състав. От него се установява по безспорен начин, че длъжниците по заповедното производство-въззиваемите в настоящето дело, са направили в срок възраженията си по заповедта за незабавно изпълнение, а кредиторът по заповедта-въззивникът по настоящето дело, е предявил в срок исковата си молба по чл.422 от ГПК. В този смисъл въззивният съд констатира, че процесуалните права на страните във връзка с производството пред ВОС и ВАпС, произтичащи от заповедното производство, са надлежно упражнени.

Решаващият извод на ВОС, че в конкретния случай въззивникът-ищец по първоинстанционното производство, не е доказал наличието на договор за заем (кредит) за процесната сума с въззиваемите, се споделя напълно.

От една страна, в НА № 43, т.V, рег.№ 16794, д. № 754/06.10.2008 година по описа на Нотариус с рег.№ 196 в НтК, на който се основава претенцията, няма изричен и недвусмислен текст, че процесната сума е предадена от заемодателя на заемателите. Към договора липсва  каквато и да е приложение (разписка, анекс или друг равностоен документ), установяващо сключването на този договор. Наред с това договорът за ипотека по дефиниция не е и договор за кредит (заем), освен ако в текста си той инкорпорира и двата договора. Тяхната съществена отлика  от съдържателна гледна точка прави първия договор консенсуален, а втория реален, т.е. без предаване на парите в брой или по банков път няма договор за заем.

От друга страна, събраните от ВОС гласни доказателства правилно са били използвани ограничително съобразно чл. 164, ал.1, т.3 от ГПК. По същество свидетелските показания на разпитаните по двама свидетели на спорещите страни не могат да послужат за доказване на  твърдения факт-даването на пари в заем на стойност 260000.00 лева. Но дори и да се приеме, макар и условно, че за тези доказателства е налице хипотезата на чл.164, ал.2 от ГПК, то те са диаметрално противоположни и взаимно изключващи се, поради което не могат въобще да послужат при доказване на твърдението, че сумата от 260000.00 лева е била предадена на заемателите.

По изложените съображения следва да се приеме, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение следва да се потвърди, като правилно и обосновано.

При този изход на делото въззивникът следва да понесе и всички разноски на въззиваемите, които те са направили при първото разглеждане на делото във ВАпС, пред ВКС и по настоящето дело. Тези разноски са заплатени само от въззиваемия  И., претендирани са в предходните инстанции, подкрепени са с доказателства за тяхното реално плащане и възлизат общо на 14275.00 лева, от които 3325.00 лева възнаграждение за един адвокат пред ВАпС по в.гр.д.№ 346/2012 година, д.т. за касационно обжалване по гр.д.№ 3176/2013 година на ВКС в размер на 5250.00 лева и 5700.00 лева адвокатско възнаграждение за един адвокат за настоящата инстанция.

Направеното възражение от адв. М. за прекомерност на последната сума не може да се уважи, тъй-като тя е в размер на минималното възнаграждение за случая предвидено в Наредба № 1/2004 година на ВАС.

 

Водим от горното, ВАпС

                                                    Р   Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 553/21.03.2012 година на Варненския окръжен съд, постановено по  гр.д.№ 2082/2011 година.

ОСЪЖДА И.Т.Г. ***, с ЕГН ********** да заплати на М.И.И. ***, ЕГН ********** разноски в размер общо на 14275.00 (четиринадесет хиляди двеста седемдесет и пет) лева.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280 от ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ:1.                           2.