Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

25

 

27 . 02. 2015 г.,  гр. Варна

        

                                       В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А 

 

         Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение на осемнадесети февруари, две хиляди и петнадесета година, в публично заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен Славов

 

        ЧЛЕНОВЕ: Маринела Дончева

 

                     Петя Петрова

                                            

Секретар: В.Т.

Прокурор:

 

Като разгледа докладваното от съдия П.ПЕТРОВА въззивно гр.д. № 56 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 от ГПК и е образувано по въззивна жалба на  адв. В.М. ***, в качеството на процесуален представител на поставения под пълно запрещение Г.А.Г., действащ чрез настойника си В.А.Г., против решение № 1577/07.11.2014 г., постановено по гр.д. № 632/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени, предявените от Г.А.Г., действащ чрез законния си представител и настойник В.А.Г. срещу „Банка ДСК” ЕАД искове:  по чл.31 от ЗЗД за унищожение на договор за жилищен кредит от 29.11.2006 год. за сумата от 40 000 евро, сключен между Г.А.Г., в качеството му на кредитополучател и „Банка ДСК” ЕАД, в качеството на кредитор по твърдения, че ищецът не е могъл да разбира или да ръководи действията си, като погасен по давност и  по чл.29 от ЗЗД за унищожение на договор за жилищен кредит от 29.11.2006 год. за сумата от 40000 евро, сключен между Г.А.Г., в качеството му на кредитополучател и „Банка ДСК” ЕАД, в качеството на кредитор по твърдения, че измамата изхожда от трети за спора лица – Н. Н. и Д. С.

Въззивникът е настоявал, че решението на първостепенния съд е неправилно- незаконосъобразно и необосновано, като е молил за отмяната му, за уважаване на исковете, присъждане на сторените по делото съдебно –деловодни разноски и на адвокатски хонорар, определен в Наредба № 1/2004 г. Изложил е следните оплаквания: - неправилно бил определен от съда началния момент, от който тече давностния срок за предявяване на иска по чл. 32, ал.2 от ЗЗД, като за начален момент следвало да се счита узнаването на сключените сделки от близките на Г.Г. – месец ноември 2010 г., евентуално началния срок за предявяване на иска от настойника следвало да се счита момента на поставянето на лицето под пълно запрещение; - неправилно било прието от съда също така, че не е установен по делото фактическия състав на измамата, като в тази част решението било необосновано; - не били обсъдени събраните по делото доказателства, сочещи на знание у Н. Н. за психичното заболяване на Г., а именно: извлечението от разплащателната сметка към 31.05.2007 г., в което фигурирало плащане от Н. на заема на Г. към Банка „ДСК” ЕАД; обстоятелството, че Н. завел Г. в психиатричната клиника на 10.08.2008 г. и сам разказал за парафренните му изживявания; - окръжният съд допуснал и процесуално нарушение като не събрал своевременно поисканите от страната, материали по досъдебно производство № 677/2010 г. по описа на III – РУП – ОДМВР – Варна, образувано срещу Н. Н. за измама и не спрял производството по делото на осн. чл.229, ал.1, т.5 от ГПК до приключване на наказателното производство, по което щяло да се установи дали е налице извършена измама спрямо Г.Г., причинно-следствената връзка между подписването на сделките – предмет на гражданското дело  и измамата от третото лице, както и факта на знанието или незнанието на ответното дружество за измамливите действия. Във връзка с последното, е поискал от въззивната инстанция да се изиска и приложи ДП № 677/2010 г. по описа на РУП- ОДМВР – Варна и след установяване на данни за наличие на престъпно обстоятелство, от което зависи изхода на гражданския спор, съдът да спре производството по иска за измама на осн. чл. 229, ал.1, т.5 от ГПК.

Въззиваемият „Банка ДСК” ЕАД, чрез юрисконсулт Х.Р., е подал писмен отговор, с който е оспорил жалбата и е молил за потвърждаване на обжалваното решение с присъждане на направените по делото разноски. Изразил е становище за неоснователност на искането по доказателствата, като преклудирано, а това за спиране на делото – като неоснователно.

Писмен отговор е подал третото лице – помагач по делото – „ОТП Факторинг България” ЕАД. Той е оспорил жалбата и е молил за потвърждаване на обжалваното решение на първостепенния съд, като правилно – законосъобразно и обосновано. Противопоставил се е на искането за прилагане на наказателното производство като преклудирано, а на искането за спиране на делото, като неоснователно.

Въззивната жалба е подадена в срок, от лице с правен интерес от обжалване решението на първата инстанция, като неизгодно за него, редовна е и допустима.

С определение № 69 от 02.02.2015 г. съдът се е произнесъл по доказателствените искания на въззивника, оставяйки същите без уважение, като е преценил, че не са налице условията на 229, ал.1, т. 4 и т.5 от ГПК за спиране на производствотопо делото и е отхвърлил искането.

Варненският апелативен съд, като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по правилността му, с оглед наведените в жалбата оплаквания, намира следното:

Производството пред окръжен съд е било образувано, по предявените в условията на евентуалност от Г.А.Г., чрез настойника му В.А.Г., срещу „Банка ДСК“ ЕАД, при конституирано на страната на ответника трето лице – помагач „ОТП Факторинг България” ЕАД, искове по чл.31 от ЗЗД за унищожение на  сключения между страните договор за жилищен кредит от 29.11.2006 год. за сумата от 40 000 евро, поради това, че ищецът не е могъл да разбира или да ръководи действията си и иск по чл.29 от ЗЗД за унищожение на договор за жилищен кредит от 29.11.2006 год., сключен за сумата от 40 000 евро по твърдения за измама, извършена от трети лица - Недялко Недялков и Десислав Ставрев.

На 29.11.2006 г. между страните по делото е бил сключен договор за банков кредит № 17/13186303/29.11.2006 год., по силата на който банката – ответник е предоставила на Г.Г. – ищец по делото жилищен кредит, в размер на сумата от 40 000 евро, за закупуването на недвижим имот, представляващ дворно място в с.Близнаци, общ. Аврен с площ от 1 070 кв.м., представляващо  УПИ I – 71 в кв.29 по плана на селото, ведно с построената в това място полумасивна жилищна сграда от 81 кв.м. построена през 1961 г., със срок за издължаване от 300 месеца и при договорка за усвояване на кредита по разплащателна сметка на продавача на имота Д. П. П.  На 13.08.2007 г., страните са предоговорили срока за погасяване на кредита и лихвения процент по него.

С договор за покупко-продажба на вземания от 17.09.2012 год.,  „Банка ДСК” ЕАД е прехвърлила вземането към ищеца в общ размер от 41 581,75 евро. - на „ОТП Факторинг България” ЕООД, като за цесията длъжникът Г.Г. е бил уведомен чрез настойника му.

С решение № 612/12.05.2011 год. по гр.д. № 2274/2010 г., Варненският окръжен съд, след като е установил, че Г.А.Г. страда от душевна болест „шизофрения” и не е в състояние да извършва съзнателни действия и да насочва и управлява волята си за постигане на определени цели, както и сам да се грижи за своите интереси и дела и да ги защитава, е достигнал до извода, че са налице предпоставките по чл. 5 от ЗЛС и го поставил под пълно запрещение. За настойник на Г., органът по настойничеството и попечителството е определил сестра му В.А.Г..

Следователно, към датата на сключване на процесния договор за кредит 29.11.2006 год, а и към анесксирането му през 2007 г., ищецът е бил дееспособен, като по иска по чл. 31, ал.1 от ЗЗД следва да бъде установено дали той не е могъл да разбира или да ръководи действията си.

Посочената предпоставка се установява по делото от съвкупната преценка на медицинската документация за здравословното състояние на ищеца, от разпита на свидетелите Д. С., М. П., както и от изготвената по делото съдебно - психиатрична експертиза на вещото лице д-р Б., което заключение съдът кредитира като по-задълбочено и пълно от първоначалното такова на вещото лице д-р Д., а и заключението на вещото лице Б. се подкрепя от писмените доказателства по делото и от свидетелските показания. Така медицинската документация сочи, че още  през 1979 г. ищецът е постъпвал в болница с диагноза „епилепсия, големи припадъци”. През 1991 г. той е бил освидетелстван с диагноза „шизофренно разстройство, маниен типи е бил освободен от военна служба. Постъпвал е за лечение в психиатрична клиника в периодите от 10.11.2008 год. - до 21.11.2008 год., от 17.01.2009 год. - до 30.01.2009 год. и  27.02.2009 год. - до 06.03.2009 год. с диагноза „параноидна шизофрения, халюцинаторно – параноиден синдром; придружаващи заболявания – епилепсия – големи припадъци, артериална хипертония. Според експертно решение № 00376/05.03.2012 год. на МБАЛ „Света Марина” ЕАД, той е с водеща диагноза „шизофрения, с дата на военна инвалидност – 16.09.1991 год. До преосвидетелстването е бил в състояние на 66% трудова неработоспособност, а след преосвидетелстването му е призната военна инвалидност от 75 %, с мотивите, че епизодично протичащата  шизофренна  психоза, с голяма давност, с непълни ремисии и очертаваща се тенденция към непрекъснато протичане, както и неотзвучалия пореден пристъп, значително влошават  социалната адаптация на болния. Според заключението на вещото лице д-р Б., ищецът страда от „шизоафективно разстройство; епилепсия; големи клонично–тонични гърчове”, което не противоречи на диагнозата „шизофрения”, поставена в предхождащите медицински документи, защото въпросът за отделянето на шизоафективното разстройство като отделно психично заболяване от шизофренията бил дискусионен. Според вещото лице, към периода 2006 -2007 г. Г. е бил в преобладаваща параноидно-маниоподобна симптоматика, която е определяла  болестно поведението му – параноидно налудности, свръхценни и налудни мисли за повишени възможности, болестно увеличена волева активност, неадекватно  психотично мотивирано поведение, като проявите на това болестно състояние са били регистрирани и от разпитаните по делото свидетели С. и П. Според експерта, към момента на подписване на договора, психичното състояние на Г. отговаряло на медицинските критерии „продължително разстройство на съзнанието”, което не му е позволявало да разбира значението на постъпките си и да ръководи действията си. Според критериите за недееспособност, състоянието му съответствало на „душевна болест” и той не бил в състояние да се грижи за себе си, за личните и имуществените си интереси, да изразява правновалидна воля. Поради психичното си заболяване и непълноценност, Г. не бил в състояние адекватно и обективно да възприеме и оцени действията си по сключване на сделката, предмет на делото и да разбере значението на правните последици от тях. През 2006 и 2007 г. ищецът не е бил в състояние да извършва съзнателни действия, правно валидни сделки и да насочва и управлява волята си за постигане на определни цели, както и сам да се грижи за своите интереси и дела и да ги защитава. Обратно, ако не страдал от психоза, той би могъл да се грижи за своите дела и да ги защитава.

В този смисъл, правилен е изводът на първата инстанция за наличието на предпоставките по чл. 31, ал.1 от ЗЗД за унищожение на договора. Затова, на разглеждане подлежи и възражението на насрещната страна за погасяване на правото по давност. В тази насока са и оплакванията във въззивната жалба, като по тях съдът намира следното:

Съгласно чл.32, ал.2 ЗЗД правото да иска унищожение на договор се погасява с тригодишна давност. Давноста започва да тече от деня, в който лицето е навършило пълнолетие, запрещението е било вдигнато или грешката  или измата са били открити или заплашването е престанало, а в останалите случаи – от деня на сключване на договора.

В хипотезата на чл.31, ал.1 ЗЗД, когато лицето изобщо не е поставено под запрещение, погасителната давност за правото да се иска унищожение  тече от момента на сключване на сделката - лицето, действало  при условията на чл.31, ал.1 ЗЗД е формално дееспособно до поставянето му под запрещение. В този смисъл е и правната теория – М. М. в „Унищожаемост на гражданско-правните сделки”, изд. „Сиела” 2010 г., стр. 198, както и задължителната съдебна практика по чл. 290 от ГПК – решение №59/24.07.2013 г. на IV г.о., постановено по гр.д.№ 392/2012 г. на ВКС.

С оглед изложеното, съдът намира за неоснователни оплакванията на въззивника за неправилно приложение от окръжния съд на материалния закон и поддържаното становище, че за начало на давностния срок в случая следва да се счита месец ноември 2010 г., когато близките му, и по-конкретно сестра му, е узнала за договора, респективно началото на давностния срок да се счита  от поставянето на Г. под пълно запрещение с решението на окръжния съд от 29.11.2009 г., респ. от назначаването на настойника.

От данните по делото сочещи, че банката е предоставила жилищния кредит по сметката на продавача по договора за продажба, както и че след неизпълнението за плащането на вноските от длъжника е предприела действия по снабдяване с изпълнителен титул и пристъпване към изпълнение преди изтичането на тригодишния срок от сключването на договора за кредит /възбраната върху имота е вписана от частния съдебен изпълнител на 08.07.2008 г./ може да се направи извод, че ответникът не е злоупотребил с правата си, като например да изчака изтичането на давностния срок, за да предприеме действия по изпълнение на договора с цел евентуално да лиши ищеца от защита с иск за унищожение или от защита с възражение за унищожение на договора, което освен това може да се упражни и извън давностния срок. Затова, при липсата на злоупотреба с права, няма основание като начало на давностния срок да се приеме дата, различна от датата на сключването на договора за кредит.

От изложеното се налага извода, че при начало на тригодишния давностен срок - сключването на договора за кредит от 29.11.2006 г., към датата на подаване на исковата молба -04.12.2012 г. искът е бил погасен по давност и подлежи на отхвърляне.

Евентуалният иск е по чл.29, ал.2 от ЗЗД за унищожение на договора за кредит, поради сключването му при измама от трети лица – Н. Н. и Д. С., които според твърденията на ищеца, са се възползвали от здравословното му състояние и са му обещали работа и възнаграждение от съвместен проект, свързан с покупка, ремонт и препродажба на недвижими имоти, както и убеждавайки го, че той няма да има задължения към банката, а само трябва да подпише договорите, са го склонили да изтегли кредит, който няма възможност да изплаща.

Фактическия състав на измамата, като основание за унищожение на гражданскоправните сделки, включва следните елементи: 1/ да е сключена /извършена/ сделка; 2/ едната /измамената/ страна по сделката да е била в заблуждение ; 3/ заблуждението да е предизвикано умишлено от другата страна по сделката или от трето за сделката лице, като в последния случай другата страна по сделката трябва да е знаела или да не е могла да знае за това; и 4/ сделката да е сключена  поради заблуждението.

В настоящия случай, е установено по делото, че към датата на сключване на договора за кредит, щецът е страдал от психично заболяване, както и че за него са знаели лицата, сочени като автори на измамливите действия, като това се установява от показанията на свидетеля С. Установено е също така, че изтегленият кредит от 40 000 евро е бил използван за заплащането на закупен от ищеца недвижим имот – дворно място от 1070 кв.м. със стара къща в с.Близнаци, както и че парите са били преведени от банката директно на продавача по договора, а банката е обезпечила вземането си от ищеца с вписване на ипотека върху имота.

Дори при извод, че Г. е бил въведен в заблуждение от третите лица относно правните последици от договора за кредит и задължението му да заплаща вноските по него, имайки предвид заболяването му, близките му отношения със свидетеля С. и с Н. /последният го е придружавал при постъпването му в психиатричното отделение през 2009 г., плащал е вноски по кредита/ и възможността за лесно въздействие върху решенията му, фактическия състав на чл. 29 от ЗЗД не би бил изпълнен, защото липсва знание на другата страна по сделката. Ищецът изобщо не е твърдял знание на някой от служителите в банката относно измамливите действия, нито е навел конкретни твърдения защо свързаните със сключването на договора за кредит лица от банката не са могли да не знаят за измамата. Извод в обратна насока не се налага от никое от доказателствата, събрани по делото. Напротив те сочат, че именно с изтегления кредит ищецът е закупил недвижимия имот – дворно място и стара къща в атрактивно село до гр.Варна, което напълно съответства на евентуално заявено пред банката инвестиционно намерение. Освен това, банката е обезпечила събирането на вземането си чрез ипотека върху закупения с жилищния кредит имот, поради което изобщо не могат да се черпят аргументи в насока на знание от обстоятелството с какви конкретни доходи е разполагал ищеца към този момент и как е преценена от банката платежоспособността му.

Окръжният съд не е допуснал процесуално нарушение като не е изискал и приложил спряното наказателно производство, образувано срещу  Н. за престъпление измама по чл. 209 от НК и не е спрял производството по настоящото дело  до приключване на наказателното дело, защото не се касае нито до хипотеза на чл. 229, ал.1, т.5 от ГПК - разкрити в настоящото дело престъпни обстоятелства, от установяването на които да зависи изхода на гражданския спор, нито до хипотезата на чл. 229, ал.1, т.4 от ГПК - преюдициалност на наказателното производството по отношение на настоящия спор. Поради това, несъстоятелно е и оплакването във въззивната жалба, че именно в наказателното дело можело да се установи знанието на насрещната страна по сделката за измамливите дейаствия и така този елемент от фактическия състав би бил налице.

С оглед изложеното, искът по чл.29, ал.2 от ЗЗД също е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Като е достигнал до извода за неоснователност на исковете по подобни съображения и е отхвърлил същите, окръжният съд е постановил правилен съдебен акт, който не страда от наведените в жалбата пороци, поради което следва да бъде потвърден.

С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 78, ал.8 от ГПК, въззивникът Г.А.Г., действащ чрез настойника си В.А.Г., следва да заплати на „Банка ДСК” ЕАД сумата от 2877 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение по приложения списък по чл. 80 от ГПК.

По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1577/07.11.2014 г., постановено по гр.д. № 632/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд.

ОСЪЖДА Г.А.Г., ЕГН **********, действащ чрез законния си представител и настойник В.А.Г., ЕГН **********,***.Скобелев 67, ап.59 ДА ЗАПЛАТИ на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.Московска № 19, сумата от 2 877 /две хиляди осемстотин седемдесет и седем/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 от ГПК.

Решението е постановено при участието на страната на ответника „Банка ДСК” ЕАД, на третото лице - помагач  „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК 202317122.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването на препис на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                             2.