Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

30/07.03.2016 г.

гр.Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 17.02.2016 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ПЕТРОВА

 ЮЛИЯ БАЖЛЕКОВА

 

при секретаря Ю.К., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 562/2015 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

С решение № 363/21.10.2015 год по гр.д. № 3154/2015 год на ВКС на РБ, IV г.о. делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. В изпълнение на дадените с горното решение указания, с определение № 773/10.11.2015 год е оставена без движение исковата молба на С.Д.С. срещу Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди.

В депозираната молба вх.№ 7295/20.11.2015 год ищецът е направил следните уточнения:

Предявеният иск е за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35000 лв на осн. чл.2 ал.1 т.1, предл.3 от ЗОДОВ във вр. с чл.5, §1, б.”а” от Конвенцията за защита правата на човека. Поддържат се фактически твърдения, че ищецът е бил незаконосъобразно лишен от свобода въз основа на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в престъпление, извършено при условия на опасен рецидив, какъвто не е бил налице. С последващ акт на Главния прокурор наказателното производство било възобновено, в резултат от което деянието е било квалифицирано като такова, извършено при условията на повторност. Наложено му било същото наказание, както и при предходното споразумение, което вече било ефективно изтърпяно при строг режим. Поради незаконните действия на прокуратурата ищецът бил поставен в по-неблагоприятен режим на изтърпяване на наказанието. Нарушението на чл.5, §1, б.”а” от Конвенцията се изразява в това, че ищецът бил незаконно лишен от свобода, което изтърпял в килия с осъдени за убийства и грабежи, търпял унизително отношение от надзирателите и съкилийниците си. В резултат от това здравето му се разклатило, страдал от постоянна нервност, безсъние, отслабнал с 10 килограма. След изтърпяване на наказанието потърсил медицинска помощ, била му поставена диагноза „умерено тежък депресивен епизод”, и след предприето лечение състоянието му се подобрило.

Заявява, че не поддържа иска си срещу Районен съд Стара Загора, без да уточни дали го оттегля, или се отказва от него. В писмената защита, депозирана по делото, ищецът е заявил изрично, че оттегля иска си срещу Районен съд Стара Загора.

В постъпилия отговор от Апелативна прокуратура се излагат доводи за неоснователност на жалбата и за потвърждаване на първоинстанционното решение. Изтъква се, че Конвенцията намира приложение при нарушаване правата на човека, свързани с изтърпяване на лишаване от свобода, когато задържането е било законосъобразно. Целта на конвенцията е да се защитят правата на задържаните лица от произвол в случаите, когато изтърпяват наказание лишаване от свобода, постановено от компетентен съд, по силата на присъда, почиваща на закона. Подчертава се също, че режимът, при който е следвало да бъде изтърпяно наложеното наказание е еднакъв, независимо дали деянието е извършено повторно, или представлява опасен рецидив.

От събраните по делото доказателства се установява от фактическа страна следното:

Срещу ищеца е било повдигнато обвинение в престъпление по чл. 196 ал.1 т.2 във вр. с чл.195 ал.1 т.3 и т.4 във вр. с чл. 104 ал.1 от НК за това, че на 17.05.2013 год в гр. Стара Загора чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот отнел чужди движими вещи, при условията на опасен рецидив. По образуваното НОХД № 1702/2013 год на РС гр. Стара Загора той се признал за виновен и било сключено споразумение, одобрено от съда, съгласно което му било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 7 месеца при строг режим. Наказанието било изтърпяно и ищецът бил освободен от затвора на 24.01.2014 год. Междувременно, по искане на Главния прокурор наказателното производство било възобновено под НОХД № 149/2014 год. Същото е приключило със споразумение, съгласно което ищецът се признал за виновен в извършване на престъплението при условията на повторност, и му било наложено същото по размер наказание и режим на изтърпяване.

 Исковата молба се основава на твърдения, че променената квалификация на деянието – от опасен рецидив в повторност, е станала причина наложеното наказание да бъде изтърпяно при по-тежък режим. От това настъпили неблагоприятни последици за ищеца, изразяващи се в разстройство на здравето – „умерено тежък депресивен епизод”, диагностициран след освобождаването му от затвора. По време на изтърпяване на наказанието той бил настанен в килия с осъдени за убийства, грабежи и др. тежки престъпления, търпял унижения както от съкилийниците си, така и от персонала на затвора. Конкретни факти и обстоятелства във връзка с това обаче не се сочат в исковата молба. Възобновяването на наказателното производство, с което деянието получило по-лека квалификация, създало у ищеца убеждението, че е бил незаконно обвинен и е изтърпял наказание при по-тежки условия.

В допълнителната искова молба, депозирана при настоящото повторно разглеждане на делото, ищецът посочва, че незаконно е бил лишен от свобода, във връзка с което е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в следното: стрес по време на извършеното претърсване в дома му на 23.06.2014 год, тревожност по пътя към Стара Загора, породена от неизясняване от страна на прокуратурата какво е наложило това действие. Твърденията за унизително отношение по време на изтърпяване на наказанието не са допълнени с нови и конкретни обстоятелства. Ищецът се позовава на нарушение чл.5, §1, б.”а” ог КЗПЧОС, във вр. с чл. 2 ал.1, т.1, предл.3 от ЗОДОВ.

Съдът въз основа на фактите, съставляващи основание на иска, е длъжен да издири относимата материалноправна норма и да я приложи към установената фактическа обстановка. Той е длъжен да даде защита-санкция в рамките на предмета, с който е сезиран (очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен, след надлежно заявени искания), но сам подвежда под приложимата правна норма твърденията и исканията на страните, като не е обвързан от квалификацията, сочена от тях.

С оглед казаното, съдът приема, че предявеният иск е с правно осн. чл. 2 ал.1 предл.3 от ЗОДОВ във вр. с чл.5 §1 б.а” от КЗПЧОС.

Пасивно легитимирана по този иск е Прокуратурата на РБ, в качеството й на орган, осъществяващ действия по повдигане и поддържане на обвинението, както и упражняващ надзор за спазване на законността при изтърпяване на наказанията по смисъла на чл. 5 от ЗИНЗС.

Разпоредбата на чл. 2 ал.1 предл.3 от ЗОДОВ предвижда отговорност на държавата, извън хипотезите на незаконно задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, и във всички други случаи на лишаване от свобода, когато са били нарушени човешките права по смисъла на чл.5, §1 от Конвенцията. Посочената норма брани правото на свобода и сигурност, като прокламира, че никой не може да бъде лишен от свобода, освен в изчерпателно изброени хипотези и в съответствие с предвидени от закона процедури, а именно: законно лишаване от свобода на лице по силата на постановена от компетентен съд присъда; законен арест или лишаване от свобода на лице за неизпълнение на законно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона; законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури явяването му пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление; лишаване от свобода на непълнолетно лице на основата на законно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел, или законно лишаване от свобода на такова лице с цел да се осигури неговото явяване пред предвидената в закона институция; законно лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници; законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция.

Както в разпоредбата на чл. 2 от ЗОДОВ, така и в случаите, визирани в чл.5 от Конвенцията акцентът е поставен върху незаконността на действията, предприети от правоприлагащите органи като основание за възникване на тяхната отговорност. Извън приложното поле на тези норми остават онези мерки на принуда, които са предприети в съответствие със закона и представляват адекватна и обществено оправдана санкция срещу извършителите на престъпления.

Ето защо в разглеждания казус следва да бъде даден отговор на следните въпроси: дали режимът, при който ищецът е изтърпял наказанието си, определен с оглед първоначалното обвинение, се явява незаконосъобразен при изменената по-лека квалификация на деянието. На второ място – дали при изтърпяване на наказанието ищецът е бил подложен на по-големи ограничения от тези, които законът предвижда за съответното наказание, и дали върху него е било упражнено унизително отношение, накърняващо човешките му права.

Настоящият състав намира, че на тези въпроси следва да се отговори отрицателно.

С ратифицирането на КЗПЧОС тя е станала част от вътрешното право на Република България, но разпоредбата на чл. 35 от нея отрежда приоритет на националното законодателство при уреждане на обществените отношения.

Изпълнението на наказанията, наложени от съдилищата с влезли в сила присъди, както и правното положение на лицата, задържани под стража по реда на НПК, са уредени в ЗИНЗС.

Съгласно чл. 60 ал.1 от този закон рецидивистите и осъдените, с изключение на тези по чл. 59, ал. 1, се настаняват в затвори и затворнически общежития от закрит тип. Изключението по чл. 59 ал.1 се отнася само за осъдените за първи път на лишаване от свобода до 5 години за умишлени престъпления и осъдените за престъпления, извършени по непредпазливост. На осн. чл. 61, т.2 от ЗИНЗС на осъдените, които подлежат на настаняване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип се определя първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието. Тази разпоредба е императивна и не предвижда изключения.

Такава е нормативната база, относима към релевантния въпрос за режима, при който ищецът е следвало да изтърпи наложеното му наказание.

От доказателствата по делото се установява, че той е с многобройни криминални регистрации и осъждания с влезли в сила присъди за различни престъпления – отнемане на МПС, грабежи, кражби, включително и чрез взлом, каквато е последната. Следователно – той не попада в кръга на лицата, визирани в чл. 59 ал.1 от ЗИНЗС, които подлежат на настаняване при общ режим в затворнически общежития от открит тип. Спрямо него, независимо от това дали последното деяние е квалифицирано като извършено при опасен рецидив, или повторност, задължително е следвало да се приложи строг режим на изтърпяване в затвор или в затворническо общежитие от затворен тип. Ето защо оплакването му, че поради действия на прокуратурата е бил поставен при утежнени условия, е неоснователно.

Неоснователни и недоказани са и твърденията за унизително третиране по време на изтърпяване на наказанието. В тази насока липсват конкретни твърдения какви именно действия, засягащи честта и достойнството му, са извършени спрямо него от затворническата администрация или от другите затворници. В исковата молба се изтъква единствено, че несправедливо е бил принуден да дели една килия с осъдени за убийства и грабежи, а той бил осъден само за кражба на 10 долара. Тази негова позиция освен че говори за липса на критичност и недооценка на тежестта на извършеното, е и неоснователна пред вид многобройните предходни осъждания на ищеца за тежки престъпления.

В хипотезата на чл. 2 ал.1, т.1, предл.3 от ЗОДОВ във вр. с чл.5 §1 от КЗПЧОС отговорността на държавата за вреди възниква в случаите, при които макар ищецът да е задържан законно, върху него са наложени ограничения по-големи от предвидените в закона, или са извършени действия, накърняващи честта и достойнството му.

По делото са изслушани свидетелските показания на Р.Р., която е във фактическо съжителство с ищеца. Подробните й обяснения за начина, по който е извършен първоначалния арест и впечатленията й от свижданията в затвора не разкриват обстоятелства за упражнена принуда извън рамките, установени в закона. Напротив, тя е заявила, че съпругът й не е бил подложен на извращения, но е бил в една килия с човек, който е изнасилил дете, и се е почувствал потресен от разказите му за извършеното. Усещането за несправедливост на наказанието се засилило едва след възобновяване на делото по предложение на главния прокурор. Молбата му за предсрочно освобождаване била отхвърлена и това оказало негативно въздействие върху психиката му. Нормално е човек да изпитва такива чувства в условията на лишаване от свобода. В случая обаче те са последица от собственото противоправно поведение на ищеца, санкционирано чрез законното му осъждане.

При безспорно установения факт, че с влязло в сила споразумение, имащо действието на присъда, на ищеца е било наложено адекватно наказание, което той изтърпял при режим, определен от закона, както и при  липсата на доказателства същият да е бил подлаган на унизително отношение, предявеният иск се явява неоснователен и недоказан. Недоказана е и причинната връзка с влошеното здравословно състояние на ищеца, изразяващо се в „умерено тежък депресивен епизод”. Това състояние е с преходен характер и е отзвучало според твърденията в исковата молба.

Поради това първоинстанционното решение се явява законосъобразно и правилно и следва да бъде потвърдено в частта, с която искът му срещу Прокуратурата на РБ е отхвърлен изцало.

Оттеглянето на иска срещу Районен съд Стара Загора е заявено едва с писмената защита пред въззивната инстанция, след срока по чл. 232 от ГПК, липсва съгласие от ответника, поради което то не е породило действието си.

Искът срещу Районен съд Стара Загора е неоснователен по следните мотиви:

Съгласно Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2013 г., ОСГК/ съдът не е процесуално легитимиран да представлява държавата при наличие на влязла в сила присъда, с която лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК и по реда на възобновяване на наказателните дела е признато за невиновно.

В разглежданата хипотеза между ищеца и прокуратурата е било сключено споразумение след възобновяване на наказателното производство, с което той е бил признат за виновен при по-лека правна квалификация на деянието. Отговорността за неправилно поддържаното обвинение е на прокуратурата, а не на съда, който е одобрил споразумението.

Ето защо първоинстанционното решение и в тази част се явява законосъобразно, постановено е при съобразяване със задължителната практика на ВКС на РБ и следва да бъде потвърдено.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 228/08.10.2014 год по гр.д. № 116/2014 год на Окръжен съд Шумен.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)