РЕШЕНИЕ

11

гр.Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - гр. ВАРНА, гражданско отделение, в закрито заседание на 03.02.2014 год. в състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ИВАН ЛЕЩЕВ

  ПЕТЯ ПЕТРОВА

 

като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.ч.гр.д. № 590/2014 год. по описа на Апелативен съд гр. Варна, за да се произнесе, съобрази следното :

 

Производството е по чл. 274 вр. чл. 463, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по жалбата на ФОНДАЦИЯ „АСТЕЯ” гр. София, срещу решение № 1786/09.08.2013 год. на Варненския окръжен съд, постановено по в.гр.д. № 2474/2013 год., с което е оставена без уважение жалбата на фондацията против разпределение от 18.06.2013 год., извършено от ЧСИ С. Д., рег. № 718 от КЧСИ по изпълнително дело № 20137180400003.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно, като се излагат съображения за приложимост на привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 4, изр. 2 ЗЗД, тъй като жалбоподателят разполагал с право на задържане до заплащане на направените в имотите подобрения, от което следвало, че трябва да се удовлетвори преди взискателя – ипотекарният кредитор „Интернешънъл Асет Банк” АД, което не е съобразено от окръжния съд. Моли за отмяна на решението и извършване на ново разпределение.  

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор само от „Интернешънъл Асет Банк” АД гр. София, в който се изразява становище за неоснователност на жалбата.

Другите насрещни страни не са изразили становище.

Жалбата е процесуално допустима, подадена от лице с правен интерес срещу акт, подлежащ на обжалване в рамките на установения преклузивен срок. Разгледана по същество същата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съдът съобрази следното:

Производството пред ВОС е образувано по жалба на ФОНДАЦИЯ „АСТЕЯ” гр. София – присъединен взискател - срещу извършеното от ЧСИ С. Д., рег. № 718 от КЧСИ с протокол от 18.06.2013 год. по реда на чл. 460 от ГПК по изп. дело № 20137180400003 разпределение на получени от публична продажба на имущество суми.

В обжалваното решение Варненският окръжен съд е проследил много подробно всички изпълнителни действия по процесното изпълнително дело – от образуването му до извършване на атакуваното с частната жалба разпределение на постъпилите суми. Настоящият съдебен състав няма да ги преповтаря и препраща към тях.

Основният спорен въпрос, залегнал в жалбата, е има ли фондацията-взискател привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 4, изр. 2 ЗЗД и по-конкретно допустимо ли е да се направи възражение за право на задържане извънсъдебно, след приключване на исковото производство, едва в изпълнителния процес?

Жалбоподателят излага становище, че съдебно признаване на правото му на задържане би било необходимо само ако срещу фондацията е бил предявен иск за собственост и последната е пропуснала да направи това възражение за право на задържане. Но тъй като в случая фондацията не е ответник, а ищец по заведен иск с правно основание чл. 72 вр. чл. 70, ал. 3 от ЗС, видно от приложеното решение на Арбитражния съд – Велико Търново, то тя има правната възможност да се позове на това право на задържане и извънсъдебно, респ. да се ползва от особената привилегия преди ипотекарния кредитор.

Настоящият състав не споделя това становище, поради следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 136, ал. 1, т. 4 ЗЗД, ползват се с право на предпочтително удовлетворение вземанията, заради които се упражнява право на задържане - от стойността на задържаните имоти; ако това вземане произтича от разноски за запазване или подобрение на задържания имот, то се удовлетворява преди вземанията по т. 3.

Привилегията е приложима преди залога и ипотеката по точка 3 от чл. 136 ЗЗД, когато се отнася за подобрения или необходими разноски /Кр. Цончев „Подобренията”, изд. „Софи-Р” 2001 година, с. 382/. Правото на задържане обезпечава вземането за подобрения и е допустимо да се предяви както с насрещен иск за заплащане на подобренията, така и с възражение за право на задържане, което гарантира вземането посредством признатата от закона възможност да се задържи процесния имот до заплащане на подобренията. Само съдът може да учреди право на задържане, като съдебното решение е правопораждащият юридически факт /така Витали Таджер „Владение”/. Правото на задържане е акцесорна претенция към тази за подобренията и може да се упражни само по съдебен ред. Същото не може да се заяви самостоятелно, тъй като преди предявяването на иск (бил той за собственост по чл. 108 от ЗС или както е в конкретния случай – иск по чл. 72 вр. чл. 70, ал. 3 от ЗС) липсва правен интерес от право на задържане, а след успешното му провеждане, възражението за право на задържане е преклудирано (в този смисъл Решение № 882/08.07.2008 г., по гр.д. № 4074/2007 г., на II г.о.).

След като не се установи жалбоподателят да разполага с право на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС, то съдебният изпълнител е извършил правилно разпределение на постъпилите вследствие на принудителното изпълнение суми, като е спазил всички изисквания на закона.

Предвид изложеното и поради съвпадане на направените от настоящата инстанция изводи с тези на Варненския окръжен съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1786 от 09.08.2013 год. на Варненския окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 2474/2013 год.

Решението е окончателно.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                ЧЛЕНОВЕ: 1.           

 

 

         2.