ОПРЕДЕЛЕНИЕ 100

гр. Варна, 16.02.2017г.

Варненски апелативен съд, в закрито съдебно заседание, в състав:

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН СЛАВОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ПЕТРОВА

                                                                                             МАРИЯ МАРИНОВА

като разгледа докладваното от съдията Славов в. ч. гр. дело № 60/17г., намира следното:

            Производството е образувано по частна жалба на Я.Б.И. от гр. Варна чрез адв. П. Т. *** против определение104/13.01.17г., постановено по в.гр.д. № 2331/2016г. по описа на ОС-Варна, с което е прекратено производството по делото, образувано по жалба вх. № 7892/10.10.16г. на Я.Б.И. срещу действие на ЧСИ Н. Денчева, рег. № 807 по изп.д. № 20088070400387, на осн. чл. 435, ал. 2 от ГПК. Счита се, че определението е неправилно и незаконосъобразно, както и са неправилни и немотивирани цитираните от ВОС определения на ВАпС, постановени по в.ч.гр.д. № 584/16г. и в.ч.гр.д. № 601/16г. Счита се, че нито в обжалваното определение, нито в определенията на ВАпС по посочените две дела, е даден аргументиран отговор на въпроса защо правилото на чл. 435, ал. 2, пр. последно от ГПК е неприложимо при обжалване от длъжника на постановление, с което на него му се отказва присъждането на разноски. Излага се, че общите правила от общата част на ГПК относно разпределението на разноските важат, както за исковия, така и за изпълнителния процес. Позовава се и на приетото от ВКС тълкуване на същността на произнасянето на СИ по разноските /че същото не е изпълнително действие в тесния смисъл на понятието/, поради което и не се обхваща от ограничението на нормата на чл. 435, ал. 2 от ГПК - определение № 170/25.03.11г. по ч.гр.д. № 297/10г. на ВКС, ІV г.о. Поради това и жалбата на длъжника против постановлението за отказа да му се присъдят разноски по изпълнителното производство чрез възлагането им в тежест на взискателя, е допустима. Изхождайки от систематичното място на нормата на чл. 79 от ГПК и нейното заглавие се обосновава тезата за дължимост на разноски от взискателя на длъжника в хипотезата на прекратяване на изпълнителното дело на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Претендира се отмяна на определението на ВОС и произнасяне по същество от настоящия съд с осъждане на взискателя да заплати на длъжника претендираните в изпълнителното дело разноски.

В предвидения срок е постъпил отговор от насрещната страна – взискателят по изпълнителното дело „ЕОС Матрикс” ЕООД чрез юр.к. Н. В., с който частната жалба се счита за неоснователна и се претендира същата да се остави без уважение като изцяло се споделят мотивите на ВОС в обжалвания съдебен акт. Претендира се присъждане на разноските за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лв.

Частната жалба е подадена в срок, при наличието на интерес от обжалването, поради което е допустима. Разгледана по същество обаче, частната жалба е неоснователна поради следното:

Производството по в.гр.д. № 2331/16г. пред ОС-Варна е било образувано по жалба на Я.Б.И. от гр. Варна чрез адв. П. Т. *** против постановление от 30.09.16г. на ЧСИ Н. Д., рег. № 807 по изп.д. № 20088070400387, с което е отказано на жалбоподателката присъждане на направените от нея в качеството ѝ на длъжник разноски за адвокатско възнаграждение по прекратеното по отношение на нея изпълнително производство. Последното е било образувано по молба от 03.12.08г. и въз основа на изпълнителен лист от 26.08.08г. на „Банка ДСК” ЕАД против Е. К. М. и Я.Б.И., издаден по ч.гр.д. № 4017/08г. на ВРС, ХХV с-в, с което двете са били осъдени да заплатят солидарно на банката парични суми, дължими по неизпълнен договор за кредит. Въз основа на последователно сключени договори за цесии между банката-взискател, „ЕОС Файънс” ООД и „ЕОС Матрикс” ЕООД, последното дружество е актуален носител на вземанията по изпълнителния лист, послужил за образуването на посоченото изп.д. № 20088070400387. По искане на длъжника И. /молба от 20.06.16г./, ЧСИ е издал постановление на 26.08.16г., с което на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е прекратил изпълнителното производство по отношение на този длъжник, поради това, че взискателят не е поискал извършването на изпълнителното дело в продължение на  2 години. С молба от 14.09.16г. длъжникът Я.И. чрез адв. Т. е поискала допълване на горното постановление чрез присъждане на разноските, направени от нея за адвокатско възнаграждение по това изпълнително дело. С обжалваното постановление, оформено като протокол от 30.09.16г., ЧСИ е отказал присъждане на разноски на длъжника. 

Съдът намира, че обжалваното определение на ВОС е законосъобразно, тъй като с нормата на чл. 435, ал. 2 от ГПК /след допълването ѝ, осъществено с ДВ, бр. 100/10г./ на длъжника е дадена възможност да обжалва постановлението на СИ за разноските, което включва единствено хипотезата на възложените в тежест на длъжника разноски, а не и при отказ за възлагане на разноски в тежест на взискателя, направени от длъжника. Последното следва от тълкуването на нормата на чл. 79 от ГПК, където като правило е уредено, че всички разноски по изпълнението са за сметка на длъжника, освен при изключенията, посочени в хипотезите на ал. 1, т. 1 и 2 от ГПК. В тези случаи на посочените изключения, направените от взискателя разноски, остават в негова тежест.

Друг вид тълкуване на нормата на чл. 79 от ГПК /което се претендира от жалбоподателката/ - че и в полза на длъжника следва да се признават чрез присъждане на разноски от СИ в тежест на взискателя, е изключено. Самият изпълнителен процес при наличието на всички предпоставки за неговото образуване и провеждане логически включва предположението, че длъжникът не е изпълнил свое изискуемо и ликвидно задължение, поради което и всички извършени в изпълнението от взискателя разноски са за сметка на длъжника. Това не е оправдано само в посочените от законодателя изключения.

Определянето на размера на разноските на взискателя в рамките на изпълнителното производство следва да става с нарочен акт, който с оглед защита правата на длъжника е посочен като подлежащ на съдебен контрол по пътя на обжалване действията на СИ /допълнението на чл. 435, ал. 2 от ГПК с ДВ, бр. 100/2010г./. Когато събраната сума не е достатъчна да удовлетвори няколко взискатели, самото „присъждане” на разноските на взискателя/те става чрез акта за разпределение на събраните по делото суми – чл. 460 от ГПК. И в тази хипотеза е предвиден самостоятелен контрол за законосъобразност чрез обжалване на действията на СИ пред съда /чл. 463 от ГПК/, при който се съобразява реда на привилегиите по чл. 136 от ГПК. В този ред отново под „разноски” се имат предвид само тези на взискателите, а не и дължими на длъжника в рамките на изпълнителното производство, с които например да е предвидено намаление на вземанията на взискателите.

В хипотезата пък, когато взискателят е един и сумите, които са му дължими извън конкретно определените по изпълнителния лист /присъдени лихви върху лихвоносни вземания за период с краен момент на дължимост – при изплащането на главницата, и вземания за разноски по изпълнението/, се определят от СИ и неговата преценка отново подлежи на съдебен контрол – по повод на отказ да се извършат изпълнителни действия или прекратяването на изпълнението поради преценка за пълно удовлетворяване – по реда на чл. 435, ал. 1 от ГПК. Обратно – защитата на длъжника при недължимо събрани суми се осъществява чрез защита по исков ред /било в хипотезата на чл. 439, било при наличието на хипотезата на чл. 441 от ГПК/.

И изобщо, съдебният изпълнител именно защото не е правораздавателен орган, който да установява вземания и да постановява осъдителен акт за тяхното събиране, годен за принудително изпълнение, не е овластен от законодателя да присъжда разноски в полза на длъжника. В противен случай законодателят щеше да предвиди и за изпълнителното производство норма, аналогична на нормите на чл. 78, ал. 3 и 4 от ГПК, а не нормата на чл. 79 от ГПК.

Настоящият състав на съда също споделя изразеното в цитираното от жалбоподателя Определение № 170/25.03.11г. по ч.гр.д. № 297/10г. на ВКС, ІV г.о., че произнасянето на СИ по разноските, дължими на взискателя в изпълнителното производство, не е изпълнително действие в тесния смисъл на понятието, но подлежи на съдебен контрол. Хипотезата обаче, разгледана в този съдебен акт на ВКС, е отново свързана с въпроса относно възможността длъжникът да обжалва постановлението за разноските, претендирани от взискателя под формата на адвокатско възнаграждение, вкл. и отказа на СИ да намали по възражение на длъжника, заплатения от взискателя адвокатски хонорар, а не хипотеза на отказ на СИ да „присъди” разноски в полза на длъжника и в тежест на взискателя.

И след като длъжникът И. е обжалвала пред ВОС действие, което по съществото си не представлява постановление за разноските в изпълнението чрез възлагане на такива в тежест на длъжника и в полза на взискателя, то и не е налице хипотезата на чл. 435, ал. 2, пр. последно от ГПК и производството законосъобразно е било прекратено, тъй като случаите на обжалваемост на действията на СИ са изчерпателно посочени. Постановеното от ВОС определение следва да се потвърди.

Насрещната страна в отговора на частната жалба е претендирала присъждането на юр.к. възнаграждение в размер на 400 лв. Отговора на частната жалба е изготвен на 06.02.17г. – след влизане в сила на изменението на чл. 78, ал. 8 от ГПК с ДВ, бр. 8/24.01.17г. Съобразно последната редакция, в полза на ЮЛ се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответното дело, определен по реда на чл. 37 от ЗПП. Най-близка хипотеза към настоящата /подаване на отговор на частна жалба/ е тази по чл. 25а, ал. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ, уреждаща хипотезата на изготвяне на частна жалба без явяване в открито с.з., където предвиденото възнаграждение е от 50-100лв. Имайки предвид вече утвърдената практика на съда, позната и на страните по настоящото дело по поставения с частната жалба въпрос, на ответника по частната жалба следва да се присъди възнаграждение, което съдът определя в неговия минимален размер от 50лв. За тази сума следва да бъде осъдена жалбоподателката в полза на насрещната страна.

Воден от горното, съдът

 

ОПРЕДЕЛИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА определение104/13.01.17г., постановено по в.гр.д. № 2331/2016г. по описа на ОС-Варна, с което е прекратено производството по делото, образувано по жалба вх. № 7892/10.10.16г. на Я.Б.И. срещу действие на ЧСИ Н. Денчева, рег. № 807 по изп.д. № 20088070400387, изразяващо се в отказа да се присъждат разноски в полза на длъжника, на осн. чл. 435, ал. 2 от ГПК.

ОСЪЖДА Я.Б.И., ЕГН ********** *** да заплати на „ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК 131001375, гр. София сумата от 50 /петдесет/лв., на осн. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 от ГПК, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

 

                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         ЧЛЕНОВЕ: