Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

15/13.02.2017 г.

гр.Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 25.01.2017 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

 ПЕНКА ХРИСТОВА

 

при секретаря Ю.К., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 611/2016 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

Подадена е въззивна жалба от С.А.К. и И.Н.К. чрез процесуалния им представител адв. П.Н. *** срещу решение № 581/27.04.2016 год. по гр.д. № 2999/2015 год. на Окръжен съд Варна, г.о., в осъдителната част за разликата над 10000 лв до присъдените 25000 лв по иска с правно основание чл. 50 от ЗЗД, предявен от К.Р.Д. за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди – физически болки, страдания, психически стрес и лихвата върху тази разлика от датата на увреждането – 14.07.2014 до окончателното им заплащане, в осъдителната част за разликата над 2000 лв до присъдените 5000 лв по иска, предявен от А.Б.Д. чрез нейната майка и законна представителка К.Р.Д., за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – болки, страдания и психически стрес, и лихвата върху тази разлика от датата на увреждането - 14.07.2014 до окончателното им заплащане, както и в частта за разноските. По съображения за незаконосъобразност и необоснованост на решението въззивниците молят за неговата отмяна в обжалваните части и постановяване на друго по съществото на спора, с което исковете бъдат отхвърлени над посочените размери, съответно – 10 000 лв по иска на К.Р.Д. и 2 000 лв по иска на А.Б.Д. чрез нейната майка и законна представителка К.Р.Д..

В постъпилия отговор се излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба и искане за потвърждаване на първоинстанционното решение като обосновано и правилно.

Подадена е и частна жалба от С.А.К. и И.Н.К. чрез процесуалния им представител адв. П.Н. *** срещу определение № 1654/05.07.2016 год, с което е оставено без уважение искането им за изменение на решението в частта за разноските. Молят след отмяната на това определение да бъде изменено постановеното решение, като ответниците бъдат освободени от заплащане на разноски.

Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивната и частна жалби са подадени в срок от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

Разглеждайки ги по същество, съдът намира следното:

Предмет на разглеждане са исковете, предявени от К.Р.Д. – лично и като законна представителка на малолетното дете А.Б.Д. срещу С.А.К. и И.Н.К. с правно осн. чл. 50 и 51 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания и силен психологичен стрес в резултат от ухапване от куче, собственост на ответниците.

По делото е безспорно установено, че на 14.07.2014 год. първата ищца на излизане от жилището си, заедно с малолетното си дете, е била нападната от кучето на първия ответник, което в деня на инцидента е било поверено на грижите на втората ответница.

От показанията на свидетелите се установява, че животното е било с агресивен нрав и често създавало неудобства на живеещите в блока. Кучето е с неустановена порода, кръстоска с питбул и тегло около 25-30 кг. След заминаване на първия ответник на работа в чужбина, грижите за кучето поела майка му – втората ответница. Въпреки, че била добре запозната с нрава и агресията на кучето, при извеждането му  тя не му поставяла намордник, както било и в конкретния случай.

Установено е от събраните гласни доказателства, че на посочената дата ищцата заедно с детето, което тогава е било на 1 год. и 3 месеца, излизайки от апартамента била нападната от кучето, което я захапало за левия крак. Последвала ожесточена борба, продължила около 20 минути, и безуспешни опити да бъде освободена от захапката му. При това ищцата била повалена на етажната площадка, като в последния момент успяла да избута назад количката с детето, което пищяло и треперело от ужас. На виковете й се притекъл съпругът й и други съседи, като един от тях донесъл нож, с който кучето било прободено смъртоносно.

В резултат от ухапването първата ищца получила редица наранявания, установени от приетата по делото съдебно-медицинска експертиза (на л.107), а именно: открита рана на лявото бедро, с откъсване на части от мускулната тъкан. От представената епикриза се установява, че ищцата е приета в МБАЛ „Св.Анна-Варна“ АД на 14.07.2014 год., на 21.07.2014 и 25.07.2014 год. под пълна анестезия е било извършено ексцизионно почистване на раната от некротизиралата тъкан, а на 31.07.2014 год. под спинална анестезия е направена трансплантация на кожа. На 06.08.2014 год. е била изписана с подобрение и спокойни оперативни рани.

По делото е прието заключение на съдебно-медицинска експертиза, която след обстоен преглед на пострадалата е установила актуалното състояние на травмата. На мястото на раната се е образувал цикатрикс по вътрешната повърхност на лявото бедро с размери 18 см/7-8 см. Кожата в този участък е набръчкана, хлътнала, видимо с неравна повърхност, с белезникаво-сивкав цвят, при допир плътна, откроява се от околната тъкан. По страничната повърхност на бедрото се установява участък с по-тъмна пигментация на кожата, с размери около 20 см/9-10 см. Налице е траен морфологичен белег, хлътнал навътре спрямо околната тъкан и силно болезнен при палпация, който загрозява в значителна степен левия долен крайник и може да бъде дефиниран като обезобразяване.

В резултат от инцидента първата ищца е претърпяла и силен психологичен стрес. Това се установява както от показанията на разпитаните свидетели, така и от приетата по делото съдебно-психиатрична експертиза. Нападението на кучето е било внезапно и изключително агресивно, при което ищцата освен физическа болка е изживяла страх за детето, което е било в количката до нея. След масивната психотравма в деня на инцидента, тя и към момента преживява микротравми, тематично свързани с него или с последиците му. Експертизата е констатирала както психологични, така и соматични последици с характер на посттравматичен стрес, тежка депресивна симптоматика, които все още не са отзвучали напълно.

Прието е също съдебно-психиатрично освидетелстване на малолетното дете, станало свидетел на случващото се, напълно безпомощно в количката, без подкрепа на възрастен в рамките на около половин час, запазило траен спомен, който се съживява дори от много по-слаби стимули и извиква реакция на страх. Заключението на експертизата е, че в малкия житейски опит на детето преживяната масивна психотравма е неблагоприятно условие, което може да отключи в бъдеще редица заболявания с непредсказуемо развитие. Утежняващ фактор е обстоятелството, че в семейството има три деца, едно от които е с психиатрични проблеми. Обикновено такива остри и тежки психотравми по силата на  механизми на психологична защита се забравят привидно, но те остават съхранени в по-дълбоки нива на човешката психика в предсъзнателното или несъзнаваното и могат в даден момент да се актуализират.

При така изяснената фактическа обстановка, съдът намира следното:

Съгласно чл. 50 от ЗЗД за вредите, произлезли от вещи и в частност – от животни, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. В тази хипотеза под надзор следва да се разбира не само наблюдение, а полагане на грижа, контрол. Отговорността за вреди от животни по чл. 50 от ЗЗД е безвиновна. Тя не изисква животното да е носител на някакви особени качества, нито да е източник на повишена опасност. В хипотеза като настоящата, когато животното е куче от агресивна порода, за което е установено, че и в други случаи е създавало проблеми, отговорността на ответниците е била по-голяма, защото те са били длъжни с оглед осигуряване безопасността на съседите си да поставят животното при такива условия и да организират подходящ контрол така, че да не се допуснат евентуални инциденти, причинени от него. Неполагането на достатъчна грижа за обезопасяване на животното е станало причина за настъпването на телесните увреждания и психическия стрес, преживян от ищците. Лицето, под чийто надзор е животното носи отговорност за причинените вреди, които следва да обезщети, солидарно с неговия собственик. С отговора на исковата молба не е оспорен факта, че първият ответник е собственик на кучето, а надзорът върху него в деня на инцидента е бил упражняван от втората ответница.

По изложените мотиви настоящият състав намира, че искът е установен по основание.

При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Техният размер се определя според вида, характера и тежестта на увреждането. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на всички конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет. При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се преценяват вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за неговото развитие.

Както е посочено по-горе, вредите са причинени от внезапното, непредизвикано и изключително агресивно нападение от кучето, за обезопасяването на което неговата придружителка не е взела дори елементарни мерки чрез поставяне на намордник. Ако тя беше сторила това, нямаше да настъпят и вредите, затова причинната връзка е пряка и непосредствена. Самите вреди са с висок интензитет – силна болка още в момента на самото ухапване, последвана от предприетите впоследствие хирургически интервенции, некроза на тъкани, трансплантация на кожа и накрая – останалият след всичко това дълбок и болезнен цикатрикс, който обезобразява тялото на ищцата за цял живот със съпътстващите и произтичащи от това негативни преживявания на срам и неудобство в интимните отношения със съпруга или при ходене на плажа. Тези последици са необратими и в сериозна степен са засегнали емоционалната и психическа сфера на ищцата, предизвиквайки наред с това страхови изживявания винаги при срещата със животни. Не са малки и уврежданията върху психиката на малолетното дете, което и сега, две години след инцидента преживява случилото се. Следва да се отчете също и заключението на съдебно-психиатричната експертиза за риска от отключване на по-сериозни заболявания вследствие преживяната психотравма от детето.

Отчитайки всички тези фактори, настоящият състав намира, че първоинстанционният съд е определил справедливо обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди. Ето защо решението като законосъобразно и правилно следва да бъде потвърдено.

Частната жалба на С.А.К. и И.Н.К. срещу определение № 1654/05.07.2016 год. на ВОС е неоснователна по следните мотиви:

С решение № 581/27.04.2016 год. по делото ответниците са осъдени да заплатят на ищците направените от тях разноски в размер на 1605,27 лв., а в полза на ВОС сума в размер на 1389,47 лв.

С молба вх.№ 15149/26.05.2016 год. ответниците са поискали от съда да измени решението си в частта на присъдените в полза на ВОС суми, поради наличие на основанията по чл. 83 ал.2 от ГПК.

Присъдените в полза на ВОС суми представляват държавна такса и разноски, от заплащането на които ищците са били освободени по реда на чл. 83 ал.2 от ГПК. В този случай разпоредбата на чл. 78 ал.6 от ГПК е категорична – когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, които се присъждат в полза на съда. Нормата е от императивен характер и не може да се дерогира по пътя на изменение на решението в частта за разноските съгл. чл. 248 от ГПК. Цитираната разпоредба е приложима само в случаите, когато размерът на разноските е неправилно определен в нарушение на чл. 78 от ПК, респ. Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата, или е присъдено адвокатско възнаграждение в прекомерен размер. В случая такова нарушение не е допуснато. В тежест на ответниците е присъдена такава част от държавната такса и разноските, която съответства на уважената част от иска.

Разпоредбата на чл. 83 ал.2 от ГПК предвижда освобождаване от такси и разноски за лица, които нямат достатъчно средства да ги заплатят. Тя е продиктувана от обществения интерес да не се препятства достъпът до правосъдие на лица в тежко материално или здравословно състояние, но не и да облагодетелства ответника, когато предявеният срещу него иск е признат за основателен.

Твърденията на ответниците за липса на достатъчно средства се опровергават и от представените по делото списъци на разноските и договори за правна помощ, от които се установява, че в първата инстанция те са заплатили 5000 лв. за адвокатска защита, респ. 1980 лв. – пред настоящата инстанция.

В проведеното съдебно заседание на 25.01.2017 год. въззиваемата страна чрез процесуалния си представител адв. Д.Т. е направила искане за присъждане на разноски за тази инстанция и е представила списък на разноските, но без представяне на договор за правна помощ с уговорено възнаграждение, респ. доказателства за заплащане на такова (ТР 6/06.11.2013 год. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГКТК на ВКС на РБ). Съгласно чл. 78 ал.3 от ГПК ответникът има право да иска заплащане на разноски, но само ако такива са били направени от него. При липсата на доказателства за това, искането не може да бъде уважено, поради което разноски в полза на въззиваемата страна не се присъждат.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 581/27.04.2016 год. по гр.д. № 2999/2015 год. на Окръжен съд Варна, г.о., и определение № 1654/05.07.2016 год. по същото дело на ВОС.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)