Р       Е       Ш      Е      Н      И      Е

 

169

 

19. 12. 2018 г.,  гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

  Апелативен съд – Варна, Гражданско отделение на пети декември, през две хиляди и осемнадесета година, в публично заседание в следния състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен Славов

ЧЛЕНОВЕ: Петя Петрова

                   Мария Маринова

                                            

Секретар: В.Т.

Като разгледа докладваното от съдия П. Петрова въззивно гр.д. № 612 по описа на съда за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по в.гр.д. № 612/2018 г. по описа на Варненския апелативен съд е образувано:

- по въззивна жалба на М.К., подадена чрез адв. М. Д. против решение № 1412/27.07.2018 г., постановено по гр.д. № 695/2016 г. по описа на ВОС, с което са отхвърлени, предявените от М.К. срещу 1/ Е.Ж.К. 2/ М.Я.К. и 3/ М.С.М., положителни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на ½ идеална част от следните недвижими имоти, които същият е придобил по давностно владение, упражнено в периода 1996г.-2013г. по  време на брака му с М.Я.К. в условията на СИО, а именно: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор № 10135.2526.1408 по КККР на гр.Варна, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008 г. на ИД на АГКК, последно изменение със заповед КД-14-03-2711/24.10.2013 г. на Началника на СГКК- Варна, находящ се в гр. Варна, община Варна, обл. Варна, кв. „Св. Никола", м. „Св. Никола", с площ от 861 кв.м., с трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване -ниско застрояване (до 10 м), стар номер 1408, кв.51, парцел XVII, при съседи: № 10135.2526.1407, № 10135.2526.2275, № 10135.2526.9583, № 10135.2526.1409, заедно с построената в същия имот ВИЛНА СГРАДА - еднофамилна на 2 етажа, с идентификатор № 10135.2526.1408.1 по КККР на гр. Варна, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008 г. на ИД на АГКК, със застроена площ от 159,00 кв.м. по данни от КККР, а съгласно акт за узаконяване - 196,00 кв.м, състояща се от: I етаж - от кухня, всекидневна (хол), спалня, килер, коридор и две бани-тоалет, зимна градина; II етаж - вътрешна тераса, две спални, коридор, четири стаи с баня-тоалет, самостоятелен тракт, състоящ се от кухненски бокс и всекидневна, спалня и тоалет; и сутеренен етаж с изба от 50 кв.м. и жалбоподателят е осъден да заплати на Е.Ж.К. и на М.Я.К. суми от по 3047,50 лв. - направени по делото разноски, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК.

Въззивникът е настоявал, че решението на окръжният съд е неправилно, като постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, при неправилно приложение на материалния закон и е необосновано, като е молил за отмяната му, за уважаване на исковете и присъждане на сторените по делото разноски. Изложил е съображения, че вследствие неправилно разпределение на доказателствената тежест, необсъждане на всички събрани по делото доказателства, на доводите и възраженията на страните и поради неправилна оценка на свидетелските показания, окръжният съд не установил точно фактите по делото, а от там - и неправилно приложил материалния закон, като решението било й немотивирано.

Е.Ж.К., чрез адв. Б., е подала писмен отговор, с който е оспорила въззивната жалба и по подробно изложени съображения за правилността на решението на окръжния съд е молила за неговото потвърждаване и присъждане на разноските.

М.С.М., чрез назначения му от съда особен представител адв. К.М., е подал писмен отговор, с който е оспорил въззивната жалба, изложил е съображения за неоснователност по всяко от оплакванията на възивника и е молил за потвърждаване на обжалваното решение.

М.Я.К., чрез адв. Б., е подала писмен отговор, с който е оспорила въззивната жалба и по подробно изложени съображения за правилността на решението на окръжния съд е молила за неговото потвърждаване и присъждане на разноските.

-По въззивна частна жалба на М.К., подадена чрез адв.Д., против определение № 2434/27.09.2018 г., постановено по гр.д. № 695/2016 г. по описа на ВОС, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248 от ГПК за изменение на съдебното решение в частта на разноските за адвокатско възнаграждение, присъдено в полза на двете ответници Е. и М. К. Жалбоподателят е настоявал, че обжалваното определение е неправилно – незаконосъобразно, като е молил за отмяната му и за уважаване на молбата му по чл. 248 от ГПК с допускане на изменението на постановеното по делото решение в частта му за разноските с отмяна на присъдените такива от по 3000 лв. за адвокатско възнаграждение на всяка от двете ответници. Молил е за присъждане на разноските за въззивното производство.

От лицата на насрещната страна писмен отговор, чрез пълномощника си адв. Б., е подала Е.К.. По съображения за правилността на обжалваното определение и представяне на доказателствата за заплащане на адвокатското възнаграждение в последното съдебно заседание, тя е молила за неговото потвърждаване.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция, страните чрез своите процесуални представители са поддържали съответно жалбите и отговорите, като са молили за присъждане на сторените по делото разноски по приложени списъци по чл. 80 от ГПК. Адвокат Д. е настоявала за осъждане на лицата на насрещната страна да й заплатят адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.3 ЗА, а адв. К.М., в качеството й на назначен особен представител на ответника М. е настоявала да й бъде определено от съда адвокатско възнаграждение.

Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по правилността му и като съобрази събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, съдът намира следното:

Предмет на производството пред окръжния съд са били предявените от М.К., гражданин на Р Италия, срещу Е.Ж.К., М.Я.К. и М.С.М. искове по чл.124, ал.1 ГПК за приемане за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на ½ идеална част от недвижими имоти, представляващи: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор № 10135.2526.1408 по КККР на гр.Варна, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008 г. на ИД на АГКК, последно изменение със заповед КД-14-03-2711/24.10.2013 г. на Началника на СГКК- Варна, находящ се в гр. Варна, община Варна, обл. Варна, кв. „Св. Никола", м. „Св. Никола", с площ от 861 кв.м., с трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване -ниско застрояване (до 10 м), стар номер 1408, кв.51, парцел XVII, при съседи: № 10135.2526.1407, № 10135.2526.2275, № 10135.2526.9583, № 10135.2526.1409, заедно с построената в същия имот ВИЛНА СГРАДА - еднофамилна на 2 етажа, с идентификатор № 10135.2526.1408.1 по КККР на гр. Варна, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008 г. на ИД на АГКК, със застроена площ от 159,00 кв.м. по данни от КККР, а съгласно акт за узаконяване - 196,00 кв.м, състояща се от: I етаж - от кухня, всекидневна (хол), спалня, килер, коридор и две бани-тоалет, зимна градина; II етаж - вътрешна тераса, две спални, коридор, четири стаи с баня-тоалет, самостоятелен тракт, състоящ се от кухненски бокс и всекидневна, спалня и тоалет; и сутеренен етаж с изба от 50 кв.м., придобити по давностно владение, упражнено в периода 1996г.-2013г. по  време на брака му с ответницата М.Я.К. в условията на СИО.

С исковата си молба и уточняващите такива, ищецът е навел твърдения, че с ответницата М.Я.К., с която са съпрузи от 22.08.1996 г., са владели заедно за себе си в периода от 05.11.1997 г. до 12.10.2013 г. поземления имот, като владението е установено през 1996 г. с предварителното съгласие и без противопоставянето  на собствениците на старата сграда и на правото на строеж върху мястото –Е.Ж.К. и Я.С.К. - родители на съпругата му. През 1997 г. последните закупили и дворното място, като обявили, че то е за  М. и М., за да построят те семейната си къща в него. Още след сключването на брака ищецът и съпругата му се установили да живеят в съществуващата в мястото постройка, като същата година построили барбекю и лятна кухня, а през 1997 г. започнали пристрояване на съществуващата сграда и на масивна ограда. В следващите години съпрузите построили и вилата на два етажа (до края на месец септември 2003 г. сградата била завършена на етап „груб строеж“), а първоначалната постройка, преустроена 1996 г., била вградена в новата и двете съставлявали семейното им жилище. Е.Ж.К. и Я.С. били допуснати от ищеца и съпругата му да обитават една от стаите в преустроената първоначална постройка след 18.08.1999 г. Ищецът като строител лично е извършил преустройството и строителството на постройките в поземления имот, като владели със съпругата си вилата от края на месец септември 2003 г. до 12.10.2013 г., а първоначалната постройка, преустроена 1996 г., вградена в новопостроената сграда -  от месец септември 1996 г. Настоявал е, че със съпругата си М.Я.К. са придобили собствеността върху поземления имот на основание чл. 77 ЗС - изтекла в тяхна полза придобивна давност чрез осъществяваното от тях владение от 05.11.1997 г. до 12.10.2013 г., с предварителното съгласие на собствениците и без противопоставянето им, като са упражнявали необезпокоявани фактическата власт върху имота в продължение на повече от предвидения в закона 10-годишен срок, с намерението за придобиване на вещните права, като владението им било несъмнено, явно и непрекъснато и давността е изтекла след изменението на чл. 22 от Конституцията на Република България (Изм. - ДВ, бр. 18 от 2005 г., в сила от 01.01.2007 г.) и чл. 29, ал. 2 ЗС (изм. -ДВ, бр. 24 от 20.03.2007 г.) даващи му възможност, като чужденец, да придобие право на собственост върху земя, а като собственици на земята съпрузите в условията на СИО придобили и изградената вила по приращение. Евентуално, при наличието на забраната за придобиване на земя от чужденци е навел твърдения, че само съпругата му (в индивидуална собственост) е придобила дворното място по давност след 05.11.2007 г., а сградата са придобили двамата съпрузи в условия на СИО, предвид изграждането й по време на брака и в резултат на съвместен принос. Евентуално е поддържал, че сградата са придобили на осн. чл. 77 ЗС - изтекла в тяхна полза придобивна давност чрез осъщественото владение от края на месец септември 2003 г. до 12.10.2013 г., а първоначалната постройка, преустроена 1996 г., вградена в новопостроената сграда - от месец септември 1996 г. с предварителното съгласие на собствениците на постройката и правото на строеж, а впоследствие и на поземления имот - Е.Ж.К. и Я.С.К. и без противопоставянето им. Искът е насочен срещу легитимиращата се като собственичка на ид. част Е.К., срещу съпругата му М.К., доколкото са във фактическа раздяла от 12.10.2013 г. и не могат да постигнат съгласие по отношение на общото имущество, както и срещу  легитимиращия се като собственик на идеална част от имотите наследник по завещание на починалия в края на 2013 г. Я.К. В хода на делото, с писмена молба от  17.05.2018 г. ищецът е изменил и допълнил твърденията си като е посочил следното: веднага след сключването на брака със съпругата си се  установили да живеят постоянно в Р България, но той продължавал да работи в Италия по шест месеца всяка година до 1999 г., придружаван от М.К.; съпрузите се установили в съществуващата постройка в процесния поземлен имот като преустройството й чрез разширяване и изграждане наново на основи и стени започнало през 1997 г.; през 1998 г.  построили барбекю и лятна кухня в ПИ; през 1997 г. започнали и пристрояването на съществуващата първоначално сграда, както й строителството на масивната ограда на ПИ, завършена през 1999 г. и узаконена с Акт за узаконяване № 67 / 08.07.2002 г. на Гл. Архитект на Район „Приморски" - община Варна; в периода 1997 г. до 1999 г. включително докато съпрузите били в Италия, Е. и Я.К. били допускани от тях да обитават една от стаите в преустроената първоначална постройка, за да се опазят складираните в имота строителни материали; със своя труд и средства и със съдействието на съпругата си, ищецът изградил постройките и подобренията.

Ответниците Е.К., М.М. и М.К., са подали писмени отговори, с които са оспорили исковете и са молили за отхвърлянето им, като са развили и съображения за липсата на елементите от фактическия състав на чл.77 от ЗС, респ. и  чл.92 от ЗЗД, предвид липсата на упражнявано в твърдяния период от ищеца (и съпругата му – ответница по делото) владение на поземления имот с намерение за своене, респективно упражнено владение върху постройката. Сочили са, че имотите са владяни от собствениците им Е. и Я.К. през цялото време, включително от закупуването през 1995 г. на старата постройка с правото на строеж върху земята и на поземления имот през 1997 г., че владението никога не е предавано на ищеца и съпругата му, а те са били допуснати от собствениците да живеят в новопостроената сграда след завършването й, че строителството и финансирането е организирано и осигурявано от собствениците, на тяхно име и собствеността им не е била оспорвана от ищеца.

Ищецът М.К. е гражданин на Р Италия,          като на 22.08.1996г. той е сключил граждански брак с ответницата М.К. в Италия и заедно с нея е пристигнал в България. Към този момент, родителите на  М.К., Е. и Я.С.К. са притежавали сезонна постройка с площ от 24 кв.м., построена въз основа на договор за отстъпване правото на строеж върху държавна земя и акт за узаконяване в местността Св. Никола, в имот  пл. No 1553 в кв. 24, ведно с право на строеж върху държавното урегулирано място от 800 кв.м., което двамата са придобили с договор, сключен на 20.09.1995 г. с нотариален акт за продажба на недвижим имот и прехвърляне право на строеж No 26, том XXXII, дело 9646 /1995г. на нотариус при ВРС. Установено е по делото с показанията на свидетелите Д. Б. и А.К., че от закупуването на постройката през 1995 г. собствениците Е. и Я.K. са живели там (тези свидетели не са в родствена връзка със страните, имат преки и непосредствени впечатления за стеклите се между страните отношения за които сочат, последователни и взаимно подкрепящи са за изнесения факт и кореспондират с писмените доказателства по делото, поради което съдът ги кредитира). Според свидетелката Б., къщичката била малка, около 25 кв.м. с една стая и бокс, като в имота имало ток, но вода носели от съседния. По това време М.К. била в Италия, а като се върнала със съпруга си в края на лятото на 1996 г. заживели с него първо в апартамента й срещу автогарата, а след това и в жилището в кв.“Чайка“ в гр.Варна, като често посещавали къщичката в „Св.Никола“ (според взаимно подкрепящите се показания на св. Д.Б. и С. Д.). Не кореспондират с писмените доказателства по делото показанията на св. Т., че къщата била купена през 1996 г. (видно е от нотариалния акт, че това е сторено през 1995 г.),  както и че същата била за М. и М., които намерения  родителите на М. – Е. и Я.К. споделили пред тях още през 1995 г. (ищецът и ответницата М.К. не са се познавали тогава) и при положение, че М. и М. според същата  свидетелка лично през септември – октомври 1996 г. са й казали, че искат да си купят къща в България, а през 1997 г. те си закупили дворното място. Дворното място, върху което е било учредено правото на строеж за съществуващата постройка е било държавна собственост и е било закупено от Я.и Е. К. от държавата с договор № 118, сключен на 18.09.1997 г., като последните са придобили собствеността му и към този момент са упражнявали фактическата власт върху него – обитавали са първоначалната постройка и са стопанисвали дворното място. През 1996 г. в имота е започнало незаконно строителство (така свидетелката К. виждала, че Я.и Е. К. започнали да строят през 1996 г.), като това кореспондира с издадената на Е. и Я.К. скица и виза за проектиране на стопанска и жилищна сграда от 18.03.1996 г. (л.232 от делото) и подадената от Я.К.молба от 20.03.1996 г. (л. 231 от делото) до главния архитект за изграждане на стопанска сграда за земеделски нужди и отглеждане на животни, както и с данните от декларацията на Я.К. за пред органите на РДНСК (с нотариална заверка на подписите от 19.11.1999 г.), че строежът на лятна кухня и барбекю (незаконно строителство) е започнал през месец март 1996 г., а и първоначално поддържаното от ищеца в исковата му молба също е, че строителството на лятната кухня и барбекюто е станало през 1996 г. През пролетта 1997 г. е започнало строителството на масивна ограда, констатирано като завършен незаконен строеж с констативен акт от 12.11.1999 г. на ДНСК. На 11.12.1997 г. с констативен акт на Община Варна е установено, че в имота вече е била изградена без разрешение за строеж масивна сграда на един етаж със застроена площ 45 кв.м. и изграден тухлен зид върху бетонови основи със застроена площ 107 кв.м. През 1997 г. -1998 г. новата незаконна постройка е била обитавана от собствениците Я.и Е. К.и от М.К. и М.К., като в тази насока са и показанията на свидетелите на ищцовата страна Е. Т. и  С. И. – съсед на страните. Според признанията на ищеца в молбата му от 17.05.2018 г., след 1996 г. той е продължил да работи в чужбина, придружаван от съпругата си за по шест месеца годишно в периода от 1996 г. до 1999 г. и в тези периоди семейството е отсъствало от страната. При завръщането си, М.К. е работил като строител както на други обекти, така и лично по строежа в процесния имот.  Незаконното строителство в имота е продължило и през следващите години, като поетапно е била изградена масивна пристройка, впоследствие към 08.07.2002 г. строежът е бил на етап – „масивна вилна сграда на един етаж в незавършен вид със ЗП 196 кв.м.“, като старата първоначална сграда е останала вградена в него, а на 08.05.2007 г. е въведена в експлоатация масивна вила на два етажа (удостоверение №97/08.05.2007 г. на главния архитект на община Варна). Строителството е било незаконно, като в хода на същото, органите на РДНСК – Варна и  на общината са съставяли констативни актове за установяването му, заповеди за спирането му и наказателни постановления. Всички актове са съставени на собствениците на имота Я. и Е. К., последните са ги обжалвали и пак те са подавали всички молби и са инициирали производства във връзка със строителството в имота, като Е.К. е сключила договора за технически надзор на строежа, а срещу Я.К. са издавани наказателни постановления и са му налагани санкции. През 2002 г., собствениците Я. и Е. К. са предприели действия по узаконяването на строежа, като на 13.05.2002 г. са подали заявление за издаване на скица (виза) за проектиране за изработване на инвестиционен проект – заснемане за узаконяване на осн. чл. 226, ал.3 от ЗУТ вр. чл.144 от ЗУТ, на 26.06.2001 г. - заявление за одобряване на инвестиционен проект – заснемане за узаконяване на незаконно изграден строеж „масивна сграда“ и на 26.06.2002 г. – заявление за издаване на акт за узаконяване на масивна сграда. С решение Nо 16.08.2002 г., постановено по гр.д. 2294/2000г. на ВРС, постановено по иск по чл.109 от ЗС, Е. и Я.К. са били осъдени да преустановят неоснователните действия – извършване на строителство по строеж в процесното дворно място, с което пречат на собствениците на съседен имот. Първоначално издадения на името на Я. и Е. К. акт за узаконяване на незаконния строеж на сградата № 62/02.07.2002 г. е бил отменен с решение на началника на РДНСК № 83 от 18.10.2002 г., като строежът на сградата в незавършен вид „ масивна вилна сграда на един етаж в незавършен вид със ЗП 196 кв.м.“ е бил узаконен с акт за узаконяване  No 45/06.06.2003 г. на гл. архитект на община Варна – район „Приморски“, съгласно констативен протокол от 24.04.2003 г. и одобрени проекти – заснемане за узаконяване на сграда. Според констатациите от 24.04.2003 г., премахната е тухлена камина, построена към източната фасада на сградата, премахни са част от тухлените зидове на втория етаж на сградата, стените са скосени до нивото на плочата, като се осигурява едноетажност на сградата по северната й фасада. На 12.06.2003 г. с разрешение за строеж Nо 195 на Е.К. и Я.К. е било разрешено строителството на втори етаж и довършителни работи на първи етаж от процесната сграда. На 05.08.2003 г., Е.К. е сключила и договор за възлагане на строителен надзор за строителството. Вилата е била завършена на груб строеж с поставен покрив най-рано през есента на 2003 г., като това се установява от показанията на свидетелите И.И., който е продал през август 2003 г. циглите за покриването й, на З.Д., който е работил с М.К. по покрива през юли и август 2003 г., но като си заминал покривът не бил довършен и го видял завършен през 2004 г. и от показанията на Н.К.(работникът довършвал покрива с М.К.), който е посочил, че в края на август 2003 г. приключили с покрива. Тези свидетели са очевидци или са участвали на този етап от строежа, като изнесените от тях данни са последователни и се подкрепят взаимно. Показанията на свидетелката Д.М., че през 2006 г. нямало покрив, са в противоречие с обсъдените, но свидетелката е посещавала  по-рядко имота и то след 2006 г., като нейните отношения с възрастното семейство са били по повод продажбата на техен имот и гостуване, поради което и впечатленията й по този факт не могат да бъдат приети за достоверни и съдът не ги кредитира. Масивната ограда, според свидетелите Д. и К. била завършена около 2005 г., а до 2007 г. – била довършвана къщата (същите свидетели и св. А. К.. Установено е също така по делото, (чрез показанията на свидетелите С.И., З.Д., Н.К., А. К., Д.М., Н.Д. и С.Д., както и от писмените доказателства по делото за наличието на средства у собствениците за финансиране на строителството и от разходните документи за покупка на строителни материали, заплащане на инсталации и уреди за отопление), че сградата е изграждана постепенно в годините, съвместно от двете семейства, както с личен труд, така и чрез наети работници и участие във финансирането, като поради строителните си умения в избрания архитектурен стил, с главно преобладаващото лично участие на М.К.. През всички години от започване на строителството, собствениците Я. и Е. К. са живели в имота, обитавали са първаначално старата постройка, а след това и новопостроената първоначално част от къщата и никога не са го напускали, като в тази насока са показанията на свидетелите  Д.Б. и А.К. (от закупуване на старата постройка през 1995 г.), Е. Т. (сочи за периода след 1997 г.), свидетелят С.И. (от 1998 г., когато е заживял в съседство), свидетелят А.В. (сочи за периоди след  2002 г., след запознанството си със страните), З. Д. (работил по строителството – сочи за периода от 2002 г. до 2004 г., като в незавършената къща имало една обзаведена стая за бабата и дядото и хол), свидетелят И.И. (семеен приятел изнася за периода от август 2003 г. до зимата на 2013 г.), Д.М. (занимавала се с посредничеството при продажбата на имот на Я.и Е. К.– свидетелства за периода след  2006 г.). При тях е заживяло и младото семейство -М. и М., първоначално само докато са били в България за по около шест месеца в годината в периода от 1997 г до 1999 г. вкл. (работили са в Италия по шест месеца от годината), а след това заедно с Я.и Е. К. са обитавали построените части, а след окончателното завършване на вилата през 2007 г. – и цялата вила. От показанията на свидетелите А.В. и Д.Б. се установява, че през 2011 г. в отношенията на М.К. и М.К. е настъпил разрив и М. се изнесъл от имота през август 2011 г., като поне шест месеца не живял там. Свидетелката Б.е била свидетел на скарване между М. и Е. и Я.К. на 01.05.2011 г., породено от искането на М.К. „да му припишат къщата“, при което възрастното семейство възразило, че къщата е за

внука им, построена е с техни пари и за да строят са продали много имоти. Според същата свидетелка и друг път М. е имал претенции да му прехвърлят къщата. След раздялата, М. отново се върнал в къщата и живял там до 12.10.2013 г., когато възникнал скандал и отношенията със съпругата му М.К. окончателно били прекъснати.

На 19.11.2013 г. е починал Я.К., като за след смъртта си той е оставил саморъчно завещание от 03.05.2011 г., с което завещал цялото си имущество на своя внук – М.М. – ответник по делото.

В хода на настоящото въззивно производство е прекратен бракът между съпрузите М.К. и М.К., като в тази насока е влязлото в сила на 18.09.2018 г. решение № 3294/12.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 17092/2017 г. по описа на Варненския районен съд. С прекратяването на брака е прекратена и съпружеската имуществена общност между тези страни.

Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на собственост. Тя е средство за придобиване на правото на собственост след изтичане на известно време и при определени условия. Съгласно ч 

 

 

 

л. 79. (1) ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Съгласно чл. 68, ал.1 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя, а според ал. 2, държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя.

В случая, установено е по делото, че Я.и Е. К. са осъществявали владението, както върху закупената от тях малка постройка с право на строеж върху поземления имот от 1995, така и върху поземления имот след закупуването му от държавата през 1997 г., като това владение е част от правомощията им включени във вещното им право на собственост и те не са го губили в нито един момент след това, като непрекъснато са били в имота, строили са в него, живели са в незавършената постройка, а после след построяването на вилата – и в нея. М.К. е бил допуснат в имота да строи от собствениците, поради близките им отношения, като съпруг на тяхната дъщеря М.К.. Опровергано, с обсъдените по-горе доказателства по делото е твърдението му, че именно той и неговата съпруга са осъществявали фактическата власт върху поземления имот и те са допуснали през 1997 г. собствениците на имота в него, за да пазят строителните материали, предвид установеното че в продължение на много години и след това собствениците са продължавали да упражняват властта си върху имота и върху построеното в него. Именно собствениците Е. и Я.К. са  започнали първоначално незаконното строителство, инициирали са всички процедури по узаконяване на строежа, изисквали са издаването на строителни книжа за изградената по-късно двуетажна вила, срещу тях е воден иска по чл. 109 от ЗС от съседите и са упражнявали в пълния обем правото си на собственост върху имота. Защото са продължили да упражняват владението си върху поземления имот, недоказано е твърдението на ищеца, че собствениците са предали владението върху поземления имот – на младото семейство, за да изгради то, за себе си, своя къща. Щом собствениците са допуснали ищеца и съпругата му в имота, то и упражняваната фактическа власт от последните не представлява владение, а държане. Държането не е основание за придобиване на собственост по силата на упражняването му в определен срок, поради което и ищецът и съпругата му не са могли да придобият нито собствеността върху дворното място на основание давностно владение, поради изтичане на десетгодишния давностен срок, а от там и по приращение на изградената в края на 2003 г. двуетажна вила, нито само на вилата с изтичането на десет години от построяването й  до октомври 2013 г., като съпругата – ответник по делото напълно е отрекла да е имала воля да свои имота за себе си. Твърдения за превръщане на държането във владение с промяна в намерението за своене на вещта като своя, ищецът не е навел, но дори и при това положение, тази промяна в намерението трябва да е демонстрирана и достигнала до собствениците на имота. Напротив, установено е по делото (така св. Босева), че през май 2011 г. М.К. е настоявал пред собствениците да му припишат къщата (вилата) на негово име, което означава, че и към този момент субективният признак на владението за него не е бил налице (ответницата М.К. напълно е отрекла наличието на субективния признак на владението за себе си). При това положение, без значение е с чии средства или с чие участие е била изградена сградата, като самото влагане на труд и средства в построяването на сграда върху чужд имот не е основание за придобиване на имота, респ. на сградата по давност.

С оглед изложеното, предявените искове по чл. 124 от ГПК се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. До същия правен резултат е достигнал и Варненският окръжен съд в обжалваното решение,  поради което то следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода от делото и на осн. чл. 78, ал.3 от ГПК, ответниците имат право на сторените от тях по делото разноски. За настоящото въззивно производство, предвид приложените списъци по чл. 80 от ГПК и договори за правна помощ от 15.11.2018 г. и от 01.12.2018 г. с отбелязване за изплатено в брой адвокатско възнаграждение на адв. Б. в размер на по 2000 лв. от всяка от ответниците Е.К. и М.К., последните имат право тези разноски да им бъдат заплатени от ищеца. Възражението по чл. 78, ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, предвид че същото е под минималния размер на предвиденото такова по чл. 7, ал. 2, т.5 от Наредба  № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По частната жалба на М.К. против определение № 2434/27.09.2018 г., постановено по чл. 248 от ГПК:

Ответниците са претендирали присъждането на разноски, като в последното съдебно заседание пред окръжния съд са депозирали списъци по чл. 80 от ГПК за разноските с посочено адвокатско възнаграждение от по 3 000 лв., платено в полза на адв. Б., срещу което адв. Д. е възразила за прекомерност. В същото съдебно заседание, адв. Б. е посочил, че е забравил договорите за правна помощ и е молил съдът да му даде възможност да ги представи в същия ден. С определение от същото съдебно заседание, съдът е дал възможност на адв. Б. да приложи по делото допълнително двата договора за правна помощ с конкретно посоченото съдържание относно размера на възнаграждението от по 3 000 лв. за всяка от двете ответници.

Действително, както сочи и жалбоподателят, срокът за представянето на доказателства за сторените разноски е изтичал в последното съдебно заседание. По молба на адвокат Б. – процесуален представител на ответниците К., обаче съдът е продължил този срок, като е указал нов срок на адв. Б. с предоставена възможност за депозиране на двата  договора (с посочено в протокола съдържание относно размера на възнаграждението). Тези указания са били изпълнени в същия ден и след заседанието двата договора са били приложени по делото. Предвид дадения от съда нов срок за депозиране на договорите за правна помощ, настоящата инстанция намира, че правото на ответниците за присъждане на разноските за платеното от тях адвокатско възнаграждение не може да бъде отречено, доколкото представянето на договорите след заседанието е сторено в съответствие с указанията на съда и предоставения им нов срок. С представянето на договорите, платените разноски за адвокатско възнаграждение са доказани, а предвид уговарянето им в размери под минималния по Наредба 1/2004 г. възражението за прекомерност е неоснователно. В този смисъл, молбата на ищеца М.К. за изменение на решението в частта на разноските за дължимото адвокатско възнаграждение се явява неоснователна и правилно тя е оставена без уважение от окръжния съд. Поради изложените съображения, обжалваното определение по чл. 248 от ГПК следва да бъде потвърдено.

С оглед осъществената защита от адв. К.А.М. *** като особен представител във въззивното производство на ответника М.С.М. и предвид, че ищецът е освободен от заплащането на такси и разноски по производството, съдът определя адвокатско възнаграждение адвокатско възнаграждение в размер на 3 372, 31 лв., което да се изплати от бюджета на съда.

Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1412/27.07.2018 г., постановено по гр.д. № 695/2016 г. по описа на ВОС, както и определение № 2434/27.09.2018 г., постановено по гр.д. № 695/2016 г. по описа на ВОС.

ОСЪЖДА М.К., роден на ***г. в гр. Сент Реми, Франция, гражданин на Република Италия, с лк на постоянно пребиваващ No 800041564, изд.на 29.06.2016г. от МВР – Варна, ЛНЧ No 1000640656 и постоянен адрес:*** 25, ДА ЗАПЛАТИ  на Е.Ж.К., ЕГН **********,  с постоянен адрес:***, м-ст “Св. Никола“ – ПИ 1553,  сумата от 2 000 лв., представляваща направените от ответницата във въззивното производство  разноски за адвокатско възнаграждение,

ОСЪЖДА М.К., роден на ***г. в гр. Сент Реми, Франция, гражданин на Република Италия, с лк на постоянно пребиваващ No 800041564, изд.на 29.06.2016г. от МВР – Варна, ЛНЧ No 1000640656 и постоянен адрес:*** 25, ДА ЗАПЛАТИ  на М.Я.К., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, м-ст “Св. Никола“ – ПИ 1553, сумата от 2 000 лв., представляваща направените от ответницата във въззивното производство  разноски за адвокатско възнаграждение,

ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адв. К.А.М. *** адвокатско възнаграждение в размер на 3 372,31 лв. от бюджета на Варненския апелативен съд за осъществената във въззивното производство защита като особен представител на въззиваемия М.С.М..

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ, в едномесечен срок от връчването на препис от него на страните и при условията на чл.280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: