Р Е Ш Е Н И Е

 

 144/03.10.2014 Г.                      гр. ВАРНА

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Апелативен съд – Варна                                         Гражданско отделение

На 17 септемри                                                                            2014 год.

В публично заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВЕРИНА ИЛИЕВА

         ЧЛЕНОВЕ:  МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

  ПЕТЯ ПЕТРОВА  

Секретар: В.Т.

Като разгледа докладваното от съдия С. Илиева в. гр. д. № 84 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на 258 и сл. от ГПК.

Мюсюлманско вероизповедание-София чрез пълномощника си адв. Кр. Р. обжалва решението на Добричкия окръжен съд № 444 от 07.11.2013 г., постановено по гр. д. № 10/2013 г., с което е отхвърлен предявеният срещу Община Добрич иск по чл. 108 ЗС, вр. с § 5, ал. 1 и 2 от ПЗР на ЗВ, вр. чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ за установяване правото на собственост и предаване владението на недвижим имот, подробно описан в диспозитива на обжалваното решение. В жалбата са изложени подробни съображения за това, че решението е  необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуален закони и се моли да бъде отменено и постановено ново решение, с което предявеният иск да се уважи с произтичащите от това законни последици.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна – Община Добрич. В с. з. процесуалният й представител оспорва жалбата и моли като законосъобразно и обосновано обжалваното решение да бъде потвърдено с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.  

Настоящото производство не е контролно - отменително, а въззивно, поради което съдът следва да направи свои фактически констатации и правни изводи. След съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, с оглед разпоредбата на чл. 235 от ГПК, Варненският апелативен съд приема за установено следното:

Предявеният пред ДОС иск е по чл. 108 от ЗС, във връзка с § 5, ал. 1 и 2 от ПЗР на  ЗВ, във връзка с чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ от Мюсюлманско вероизповедание-София /след отделяне на предявен иск от Мюсюлмански настоятелство-Добрич с определение № 20 от 08.01.2013 г. - л. 8/ срещу Държавата за предаване владението върху недвижим имот - училищна сграда с идентификатор 72624.625.400.6 със застроена площ от 630 кв. м., както и 1975/4782  ид. ч. от терена, в който е построена - ПИ 73624.625.400 с площ от 4 782 кв. м. по КК на гр. Добрич /стар идентификатор УПИ V-400, кв. 78 по ПУП на гр. Добрич/ и административен адрес: гр. Добрич, ул. "Отец Паисий"17. С допълнителна ИМ /л. 38/ ищецът заявяваа нова ревандикационна претенция  относно същия недвижим имот  срещу Община Добрич и уточнява, че исковете относно спорното вещно право се предявяват срещу различните правни субекти в условията на евентуалност, като за главен ответник следва да се счита по-късно посочената ОБЩИНА, а за евентуален такъв Държавата.

В ИМ е заявено и искане да бъдат обезсилени АДС /публична/ № 999/29.04.1999 г. и АОбС /публична/ № 63, т. ХХХІІІ, рег. № 13891, д. № 7320/2005 г. на СВ-Добрич, производството по което искане е прекратено с влязло в сила определение № 494/09.07.2013 г. /л. 119-121/.

В с. з. на 03.09.2013 г. /л. 291/ по реда на чл. 70 от ГПК съдът е увеличил служебно цената на всеки един от предявените в условията на субективно евентуално съединяване искове от 159 751,05 лв. на 348 418,20 лв. и ищецът е бил задължен да довнесе   допълнителна ДТ. Поради частичното неизпълнение на това задължение с определение № 603/12.09.2013 г. /л. 323/ производството по предявения  срещу Държавата евентуален иск е прекратено.

В ИМ са изложени обстоятелства, че съществувалата до 1949 г. Мюсюлманска вероизповедна община, чийто правоприемник е  ищецът, е осъществявала фактическа власт върху празен  терен в гр. Добрич в периода от 1878 г. до 1923 г. В с. з. на 03.09.2013 г. /л. 293 и сл./ е извършена конкретизация, че теренът още от  преди освобождението на България е представлявал мюсюлманско гробище, но по изискване на румънските власти по време на техния  суверенитет над Южна Добруджа, е било преустановено ползването му за погребални цели. На  негово място вероизповедната община извършила през 1922 - 1923 г. строителство на  училище. След завършването на  строежа  местната структура на вероизповеданието продължила да осъществява фактическа власт върху терена и сградата до  отнемането на имота през 1960 г. В сградата се помещавало частно турско първоначално училище, наричано във времето и мохамеданско първоначално училище, и ”Нумуне”. До 1952 г. в училището  било осъществявано религиозно обучение, а след 1952 г. и до 1960 г. обучението в училището е било светско. Поради преминаването изцяло към светско и държавно образование  и към съвместно обучение на деца  от български, турски и ромски произход, турското училище било слято с държавно училище през 1960 г. Вероизповеданието е било отстранено от имота от държвните и общински органи на просветата, които иззели активите на училището от Толбухинското мюсюлманско настоятелство и ги предали на ОУ „Христо Смирненски без в замяна да  бъде предоставен друг равностоен имот или заплатено парично обезщетение. Понастоящем Община Добрич  държала процесния имот, за който твърдяла, че е нейно притежание, като имотът се използвал за материална база на у-ще „Христо Смирненски”. Предвид осъществяваното  владение върху имота от местни структури на вероизповеданието в периода от 1878 г. до 1960 г., същият е придобит от ищеца като правоприемник на някогашната мюсюлманска вероизповедна община. Недвижимият имот като културно просветна сграда на Мюсюлманското вероизповедание съставлявал вакъфски такъв. Според клаузите на Съглашението от 19.04.1909 г. за уреждането на някои последици от обявяването на Княжество България  за Царство, отчуждаване на такава сграда /училище/ можело да се извърши само при належаща нужда и срещу съответно обезщетяване. През 1960 г. имотът бил фактически завзет без да са били съобразени  договореностите между българската и турската държави, т. е. не по предвидения от закона ред. По силата на ЗВ и ЗВСОНИ собствеността върху незаконно отнетия имот била възстановена на Мюсюлманското вероизповедание в качеството му на правоприемник на всички културно-просветни, социално-благотворителни ЮЛ и местни поделения, съществували до 1949 г., в т. ч. и на някогашната Мюсюлманска вероизповедна община - гр. Толбухин. След установяване правото на собственост върху процесния имот по силата на реституционния закон, ищецът моли Обища Добрич да бъде осъдена да предаде владението му.

          Ответната Община заявява становище за недопустимост на предявения иск и моли производството по делото да бъде прекратено. Евентуално оспорва основателността на иска с молба да бъде отхвърлен. Ответникът оспорва активната материално правна легитимация на ищеца като правоприемник на Добричката мюсюлманска вероизповедна община, каквато към 1922-23 г. не е съществувала. Към издаването на  Указ № 12/23.05.1919 г., с който се утвърждава първия Устав за духовно устройство на мюсюлманите в Царство България, Южна Добруджа е била под румънска окупация. Позовава се и на това, че ищецът е отправил пред Обл. администрация Добрич заявление за обезщетяване по реда на ЗОСОИ, което не е било уважено, а производството по жалбата му - прекратено от ДОС. Това било извънсъдебно признание от ищеца, че са липсвали условията за възстановяване собствеността му върху процесния имот. Оспорва придобиването на процесния имот от ищеца по давност и твърдението за построяване на училището през 1922 г. Твърди, че строителството на две училищни сгради в процесния терен е било извършено на мястото на съборени стари сгради  през 1960 и 1977 г. с държавни средства. Липсвали протокол и акт за твърдяното отнемане на имота през 1960 г. Имотът като безстопанствен е преминал в патримониума на Държавата на основание чл. 3 и чл. 82 от ЗДИ от 1941 г. и чл. 2 от ЗДИ от 1948 г. Според ответника имало данни за отнемане на имота през 1940 г., което съгласно реституционния закон било пречка за възстановяването му. Пречка за реституирането му бил и характерът на имота - публична общинска собственост. Към момента на влизане в сила на новата Конституция имотът бил държавна собственост, а впоследствие по силата на предвижданията на ЗМСМА, ЗДС и ЗОС преминал в собственост на Общината като обект на общинската инфраструктура, задоволяващ обществени образователни потребности от национално и общинско значение. В имота били извършени строежи и промени, които не позволявали реституцията му, тъй като не съществувал реално до размерите, в които се твърди, че бил отнет. Същият се владеел явно, спокойно и несмущавано от общината още от периода на преструктуриране на държавната собственост в общинска през 1991 г., като бил предоставен за стопанисване и управление на ОУ "Хр. Смирненски”. Дори и да били налице реституционните предпоставки, имотът бил придобит от ответника по силата на давностно владение, продължило повече от 10 години, считано от влизане в сила на Закона за вероизповеданията на 02.01.2003 г. до завеждане на настоящия иск - м. февруари 2013 г.

Срещу направените от ответика възражения ищецът се е  позовал  на разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от ЗВСОНИ като аргумент за възможността недвижимите имоти-училища да бъдат реституирани; заявил е становище, че публичноправните субекти не могат да придобиват недвижими имоти по давност освен в  три хипотези /когато   владението е установено въз основа на нищожна или унищожаема правна сделка, респ. предадено въз основа на предварителен договор/. Според ищеца извършеното одържавяване без насрещно обезщетяване  съставлявало  заграбване на чужда недвижима собственост, какъвто способ за установяване на владение, респ. придобиване на имоти по давност от публично правните субекти бил недопустим. Освен това, разпоредбите на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ и § 5, ал. 4 от ПЗР на ЗВ заличавали ефекта на изтеклата придобивна давност. До момента  на актуване на процесния недвижим имот през 1999 г. и 2005 г., респ. предявяване на настоящия иск срокът по чл. 79, ал. 1 от ЗС не бил изтекъл, а и владението на ответника не било несмущавано, тъй  ищецът предприел мерки по защита на собствеността си през 1999 г.  пред Община Добрич и през 2003  г. пред Областния управител на Добричка област.

По делото са приложени писмени доказателства за следното:     Съгласно удостоверението на СГС от 06.11. 2012 г. /л. 6/ ищецът - Мюсюлманско изповедание е вписан на основание чл. 18 от ЗВ като религиозна институция с решение от 18.02.2003 г. по по ф. д. № 1659/2003 г. По делото са приложени писмени доказателства /л. 87, 88, 89, 148/, установяващи във времето правоприемството, респ. активната процесуално правна легитимация на ищеца. Съгласно удостоверение от 19.06.2013 г. на СГС по ф. д. № 1659/2003 г. с постановеното на 04.06.2013 г. решение по фирменото дело е признато за установено въз основа на удостоверение № 02-18-382/07.08.2003 г., издадено от Директора на Дирекция Вероизповедания при МС и на основание § 4 от ПЗР на ЗВ, че религиозната институция, вероизповедание, с наименование "Мюсюлманско изповедание" е правоприемник на конкретно посочени мюсюлмански религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 год., учредени и действали при режима на съответните правила и устави през периодите, между които юридически лица са посочени Добричкото мюфтийство и Мюсюлманска вероизповедна община.

В приложеното адм. д. 180/2004 г. се съдържа Списък на недвижимите имоти на Мюсюлманската изповедна община гр. Добрич, изпратен от Толбухинското мюфтийство до Главния мюфтия с писмо изх. № 48/03.07.1954 г. В списъка е дадено подробно описание на всеки един от имотите. За гр. Толбухин са вписани общо 24 покрити и непокрити имоти и молитвени домове, сред които не е процесният. Посочени са като притежание на вероизповеданието и училищни сгради в Балчик, Каварна, Ген. Тошево, Тервел и села от Толбухинската околия. В утвърдена за съхранение  в държавния архив изготвена на 19.03.1962 г.  от председателя, секретаря и касиера на Мюсюлманската вероизповедна община история на фондообразувателя /л. 27/  е посочено, че  преди Освобождението в гр. Толбухин  е имало няколко турски частни училища. Под контрола и издръжката на тази община  е било построеното през 1922 г. Частно турско училище Нумуне без посочени местоположение, административен адрес или отреждане по план, описание на сградата /вид застрояване, площ, вътрешно разположение/. В Държавен архив гр. Добрич се съхраняват и 2 бр. саморъчни изготвени скици /без дата/ на сградата на Частно турско първоначално училище в гр.  Добрич /л.28-29/. Според  анкета от 08.04.1943 г. на Института за народно здраве – хигиенно отделение анкета за Частното турско училище в гр. Добрич /л.30/ сградата на частното турско първоначално училище е масивна и  построена през 1923 г. от Добричката мюсюлманска община. Площта  на цялото дворно място с постройките в него е посочена в размер на 1975 кв. м., от които за дворното място 1 358,30 кв. м., а на застрояването - 616,70 кв. м.; площта на училищната сграда - 584,70 кв.  м. Посочено е също, че училището се издържа от частни лица, а обучението се извършва по програмата  за частните турски училища в Царство България, одобрена със заповед № 2845/ 19.10.1937 г. Училището е било частно турско и съгласно приложените доказателства, отнасящи се до заплащаните данъци, приходи, събрани такси, разходи за заплати, платени застраховки, списък на учителите, изходящи дневници за кореспонденцията, в т. ч. и за заемане на сградата от войскови части и пленници и т. н.  /л. 202, 203, 204, 206, 208, 209-211, 212-231, 235, 232, 238, 239, 240, 241, 241, 243, 245-250, 251, 252, 256, 257, 258, 262/.

В първоинстанционното производство са разпитани св. Сабри Селимов Исмаилов и Неджет Билял Ахмед, учили в училището в периода 1040 - 1056 г. Св. Исмаилов установява, че сградата на частното училище  се намира на ул. „Полк. Драганов” и ул. „Отец Паисий. Сградата съществувала във вида, в който била построена с изключение на премахнатите стаи за прислужнички и тоалетна, всичките изградени отделно в дворното място. Запазена била и каменната ограда, като само терена бил подравнен с оглед съществуваща денивилация. Свидетелят съди за горното от факта, че видимо основите на сградата са същите - направени от каменни блокове. Св. А. е дал описание на броя на стаите, тяхното предназначение и  разположение на тоалетното помещение в двора, съответстващо на документите по делото и заключението на назначената съдебно-техническа експертиза. И двамата свидетели са заявили, че изграждането на сградата е осъществено през 1922 г. от мюсюлманите /мюсюлманската вероизповедна община/ на мястото на старо турско гробище. Строителството било  с труда на родителите  им, за което знаят и от учителите си. Свидетелите сочат, че тъй като сградата не била достатъчна, след 1957 г. с доброволен труд на мюсюлманите била изградена и новата по-голяма сграда на училището, която е предмет на делото. За разлика от старото училище, което било изцяло турско, новооткритото ОУ ”Хр. Смирненски” вече било смесено и се обучавали и български деца. Свидетелите твърдят,че през 1951-1952 г. било преустановено вероучението, а през 1960 год. с оглед тогавашната държавна и партийна политика било закрито турското частно училище и имуществото и архивите предадени на новооткритото ОУ ”Хр. Смирненски”, което наследило и сградата. Св. И. бил чувал от бившия мюфтия Ю. М., живущ понастоящем в РТурция, че е бил заставян да подпише протокол за предаването, но той отказал. По това време се въвела и забрана за изучаване на турски език. Постъпки за възвръщане на собствеността били предприети през 1999 г. до общинските власти, а по-късно и до областната управа на града.

На л. 269 е приложена историческа справка от 18.12.1972 г., изготвена от директора на Народно основно училище "Хр. Смирненски", в която е посочено, че у-щето е открито на 15.09.1960 г. като първото осмокласно училище в града със съвместно обучение на българчета, турчета и циганчета, както и че сградата е била на бившето Турско у-ще, строена през 1958 г. През м. януари 1962 г. в старата строена през първите години на века сграда на Турското у-ще бил разкрит и интернат за 100 циганчета.

Процесният недвижим имот е актуван както следва: 1/ С АДС № 1123/10.08-1960 г. /л. 168/; 2/ АОС - публична  № 999/29.04.1999 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОС, § 7, ал. 1, т. 6 от ЗМСМА и дадено съгласие от областна администрация гр. Варна за отписване - като имот /застроено и незастроено дворно място с площ от  5230 кв. м., съставляващо парцел V, кв. 48 и сгради, една от които построена през 1977 г. едноетажна масивна-учебен корпус с площ от 640 кв. м./, предназначен за образователно обслужване на общината, вписан под № 63, т. ХХХІІІ, вх. регистър № 13891 от 07.09.2005 г., нот. дело № 7320 на Служба по вписванията гр. Добрич /л.105/. 3/ На основание чл. 59, ал. 1 от ЗОС поради изготвяне на кадастралната карта, одобрена със заповед КД-14-08-648/11.05.2012 г. на началника на СГКК гр. Добрич,  е бил съставен акт № 4902/11.02.2013 г. за публична общинска собственост, вписан с вх. рег. 1921/14.02.2013 г., акт № 66, том ІV на Служба по вписванията Добрич /л.101/ относно поземлен имот с площ от 4 782 кв. м. с идентификатор 72624.625.400, както и сгради, една от които масивна едноетажна /учебен корпус/ със застроена площ от 630 кв. м. с идентификатор 72624.625.400, конструкция МЖБ и година на построяване 1977 г. В т. 9 е отразено, че имотът е предоставен за стопанисване и управление на ОУ ”Хр. Смирненски-гр. Добрич.

Съобразно записванията по актовете за държавна и общинска собственост от 1960 г. и понастоящем процесният имот се е ползвал от ОУ „Христо Смирненски", заведен е по баланса на управление "Образование" при Община Добрич и получава всички средства за издръжката си чрез отдел "Образование и култура”-второстепенен разпоредител с бюджетни средства. В тази насока са представените по делото писмени доказателства /л. 113, 179, 111, 328, 329/. Разпитаните по делото свидетели - директора и главния учител на училището Пенка Йорданова Йорданова и Иванка Иванова Димитрова - сочат, че след 1989 г. училището е със статут на общинско и получава средствата си за издръжка от общината, както и че от момента на създаване на училището  се обръща специално внимание на деца с турски и ромски произход, които преимуществено са записвани за обучение в него, вкл. и настанявани в интерната му.

Безспорно по делото е и се установява и от приложените доказателства, в т. ч. и адм. дело, че с молба вх. АО-06-3030/29.12.2003 г. до Областния управител на гр. Добрич Мюсюлманското изповедание  е отправило искане  по § 5, ал. 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията за деактуване на недвижими имоти и предаването им на вероизповеданието, респ. за обезщетяване по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОСОИ в зависимост от това дали могат да бъдат върнати реално. В молбата по т. 17 е посочен процесният имот. Мълчаливият отказ на Областния управител да определи обезщетението по § 5, ал. 5 от ПЗР на ЗВ е бил обжалван по адм. д. № 180/2004 г. на ДОС, производството по което е било прекратено поради просрочие на жалбата. Прекратителното определението е било потвърдено от ВАдм.С- ІІІ о. с определение № 5968/05.06.2006 г. по адм. д. № 4676/2006 г.

          В първоинстанционното производство е назначена СТЕ, в чието заключение и приложените към същото скици и историческа справка / л. 263-279/ е даден отговор на всички поставени въпроси, свързани с процесния имот. Вещото лице е посочило, че първият регулационен план на гр. Добрич е одобрен със заповед № 2873/15.05.1958 г., изработен върху кадастрална основа от 1953 г., като процесният имот е заснет с пл. № 3163 - парцел ІV в кв. 106 и графично изчислена площ от 1 950 кв. м. В имота към 1953 г. са съществували, заснети са и нанесени в кадастралния план четири сгради – „МП” – турско училище със ЗП 601,70 кв. м.; „ПЖ”- паянтово жилище; „П. БАР.”- паянтова барака и „КЛОЗ.”- клозет. В разписния лист към плана от 1958 г. липсват данни за собствеността на имот с пл. № 3163. С решение № 38-3/31.01.2006 г. на ОС гр. Добрич е одобрен действащия ПУП, изработен върху кадастрална основа от 2002 г. По този план  имотът е включен в УПИ ХVІІ-„За училище” в кв. 48 с площ от 4782 кв. м. Със заповед РД-18-15/12.05.2005 г. на ИД на АГКК - София е одобрена кадастралната карта на землището на гр. Добрич, изменена със заповед № КД-14-08-648/11.05.2012 г., като имотът е заснет и нанесен с идентификатор 72624.625.400.6 и с площ от 630 кв. м. Вещото лице не е открило  данни за годината на построяване на процесната сграда, както и строителни книжа за изграждането й. Строителството е преди 1953 г., тъй като е заснета и нанесена в първия кадастрален план на гр. Добрич от 1953 г. Площта на процесната сграда към настоящия момент е 630 кв. м. Сградата не е надстроявана. Извършено е пристрояване в северната част с размери 4,40/6,43 м., като в останалата част няма пристроявания. При извършения оглед на място в. л. е констатирало, че едноетажната сграда е масивна /вж. допълнение от с. з. от 03.09.2013 г./, с външни носещи тухлени стени, с дървен гредоред, дървена покривна конструкция с покритие от ондулин. Сградата с идентификатор 72624.625.400.6 съществува на терена във вида, в който е заснета и нанесена в кадастралния план на гр. Добрич от 1953 г., с изключение на пристрояването. Предназначението на процесната сграда съгласно действалите и действащи кадастрални, регулационни и застроителни планове е за училище. Сградата с надпис турско училище, нанесена в имот с пл. № 3163 по кадастралния план на гр. Добрич от 1953 г. е напълно идентична с ръчните скици, приложени от ищеца по делото. Отчетените графично размери съвпадат със записаните в ръчните скици, показаните  помещения съществуват и към момента. Заснетите и нанесени в кадастралния план от 1953 г. сгради –„ПЖ”- паянтово жилище; „П.БАР.”- паянтова барака и „КЛОЗ.”- клозет към момента не съществуват на терена. За процесната сграда – турско училище, както и за имот с пл. № 3163 в кв. 106 по регулационния план на гр. Добрич от 1958 г. няма преписки за отчуждаване. За същите има издадени актове за държавна и общинска собственост. Към момента процесната сграда  съществува реално в размерите и вида, в който е била заснета и нанесена в кадастралния план от 1953 г., като към същата е извършено пристрояване в северната част с размери 6,43/4,40 м. Дворното място с площ от 1975 кв. м. не съществува в реални граници, същото е част от ПИ с идентификатор 625.400, целият с площ от 4 782 кв. м. Съгласно предвижданията на чл. 41, ал. 3 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, най-малката площ на терен за училище в усвоени градски територии се определя с норматив  площ на брой ученици. При съобразяване  общият брой  на учениците в ОУ „Хр. Смирненски” – 477, и площта на училищния двор от 4 782 кв. м., прилежащата му площ е по-малка от необходимата. Не е възможно отделянето на терен с площ от 1 975 кв. м., включващ процесната сграда като самостоятелен имот.

          При така установеното от фактическа, съдът прави следните правни изводи:

           Направеното възражение за недопустимост на предявения иск поради липсата на активна материална легитимация е неоснователно. Допустимостта на претенцията се обуславя от активната процесуално правна легитимация. Активната материална легитимация обуславя  основателността на предявения иск.

          В настоящото производство по предявената ревандикационна претенция иск на доказване подлежи правото на собственост на ищеца като правоприемник на Добричката мюсюлманска вероизповедна община правото на собственост на последната и наличието на предвидените в чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ предпоставки за реституирането му - отнемане на имота  от Държавата в периода 09.09.1944 г. 1989 г.; липса на законово основание за отнемането; към момента на влизане в сила на реституционния закон имотът да съществува  реално в размерите, в които е бил отнет; към момента на реституцията имотът да се   намира в собственост на държавата, общините,  обществените организации  или еднолични търговски дружества по чл. 61 ТЗ.

          Съгласно § 5, ал. 1 ПЗР на Закона за вероизповеданията /в сила от 02.01.2003 г./ се възстановява собствеността на вероизповеданията върху одържавени, отчуждени, конфискувани или незаконно отнети имоти на основания, посочени в ЗВСОНИ  и др. цитирани закони. Ищецът Мюсюлманско изповедание е религиозна институция по смисъла на § 1, т. 3 от ЗВ - религиозна общност със статут на ЮЛ, регистрацията на което в публичния регистър  по чл. 18 от закона  е извършена  с решение от 18.02.2003 г. по  ф. д. № 1659/2003 г.  на СГС. Или, ищецът е активно процесуално легитимиран да предяви настоящия иск  за защита на претендираното вещно право на собственост.

            Активната си материално правна легитимация ищецът извежда от твърдението, че е правоприемник на Мюсюлманска вероизповедна община гр. Добрич, чието притежаниепрез периода 1978 – 1949 г. е бил процесният имот. По силата на § 2, ал. 1 и 3 от ПЗР на ЗВ, обн. ДВ-бр. 120/29.12.2002 г. регистрираните при действието на ЗИ /отм./от МС вероизповедания запазват статута си на юридически лица, като е  предвидена   служебната им пререгистрация. В разпоредбата на § 4 от ПЗР на ЗВ от 2002 г. е предвиден редът за установяване на правоприемственост между регистрирано вероизповедание и съществували религиозни, религиознопросветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949 г. Така предвиденият ред включва издаване на удостоверение относно правоприемствеността от директора на Дирекция "Вероизповедания" на Министерския съвет, внасяне на иск пред СГС за установяване на правоприемствеността и произнасяне на решение от съда, което  се вписва в регистъра по чл. 18. С Решение № 12/15.07.2003 г. по конст. дело № 3/2003 г. Конституционният съд изрично приема, че съдържанието на § 4 не се изчерпва с предвиденото в ал. 1 издаване на удостоверение от директора на Дирекция "Вероизповедания" на Министерския съвет. Същата разпоредба предвижда още  удостоверението да се представи при предявяване пред Софийския градски съд на иск за установяване на правоприемственост /ал. 2/, произнасяне на съда по предявения иск с решение, което се вписва в публичния регистър на вероизповеданията със статут на юридически лица /ал. 3/, обжалване на решението от други регистрирани вероизповедания по реда на Гражданския процесуален кодекс /ал. 4/. В цитираното решение Конституционният съд приема, че  удостоверението по ал. 1 на директора на Дирекция "Вероизповедания" което е само една задължителна процесуална предпоставка за предявяване на иска. Тази разпоредба не изключва и прилагането на съществуващия процесуален ред за оспорването на истинността му, поради което отразеното в него не предрешава извода на съда относно спорното право.

Ответната община е оспорила твърдението на ищеца относно съществуването на Добричката мюсюлманска вероизповедна община и наличието на правоприемство. В настоящото производство ищецът не доказва по посочения исков ред съществуването на Добричката мюсюлманска вероизповедна община в периода след Освобождението на България през 1978 г. Ищецът счита правоприемството за установено въз основа на действали устави на вероизповеданието в годините и въз основа на издаденото от директора на Дирекция "Вероизповедания" на Министерския съвет удостоверение и у-нието на СГС. Настоящият съдебен състав напълно споделя направения и съобразен с горецитираното решение на Конституционния съд извод от окръжния съд, а именно:  Решението на СГС от 04.06.2013 год. не е постановено в исково производство, а в рамките на едностранното охранително регистърно производство  по ф. д. № 1659/2003 г., поради което не се ползва със СПН. Издаденото от Директора на Дирекция "Вероизповедания" при МС удостоверение № 02.18.382/07.08.2003 г. е само част от предвидената в § 4 ПЗР на ЗВ процедура и само по себе си не е достатъчно за установяване на правоприемство. В случая ищецът не доказва по посочения исков ред както съществуването, така и правоприемство на Добричката мюсюлманска вероизповедна община, за която твърди, че е собственик на процесния имот, поради което предявеният иск се явява неоснователен и следва да се отхвърли.

          Независимо от направения извод за неоснователност на предявения иск, окръжният съд е разгледал и наличието на предпоставките за реституция.

След подробен анализ на събраните доказателства /гласни и писмени/ в мотивите към обжалваното решение, към които настоящият съдебен състав препраща на основание чл. 272, пр. 2-ро от ГПК, ДОС е направил извод за недоказаност принадлежността на правото на собственост на Добричката мюсюлманската вероизповедна община. Действително, турската общност е организирала вероучение и образование на родния език на своите членове, като е създала и поддържала частно турско училище. Това обаче не доказва, че е придобила собствеността на сградата, в която е провеждан образователния процес. Принципното позоваване  от ищеца на  действали през годините негови вътрешни устройствени правила, уреждащи притежанието на недвижими имоти не може да има за последица извод за принадлежноста на правото на собственост след като то не е  пълно и  положително  установено. Освен това, в периода след Освобождението процесните терен и сграда са със статут на държавна собственост и както според българското, така и според румънското законодателство, в т. ч. и подписаните международни договори, подробно цитирани в мотивите към първоинстанционното решение, е съществувала забрана за придобиването им по давност.

Съгласно чл. 9 от Закона за давността /ДВ-бр. 23/30.01.  1898 г., отм. Изв. бр. 92/16.11.1951 г./ давността не се прилага за вещи извън гражданското обръщение. Имотите - публична собственост на държавата и общините са били извадени от обръщение с нормата на чл. 24 и чл. 26 от Закона за имуществата, собствеността и сервитутите /ДВ-бр. 29/07.02.1904 г., отм. Изв. бр. 92/16.11.1951 г./. Имотите - частна собственост на държавата и общините са били обявени за вещи извън гражданския оборот с нормите на чл. 222 и чл. 223  от Закон за бюджета, отчетността и предприятията /в сила от 15.04.1934 год./. Придобиването на държавните имоти  по давност е изключено и от разпоредбите на чл. 15 от Закона за държавните имоти /ДВ-бр. 66/25.03.1941 г., отм. ДВ-бр. 300/22.12.1948 г. и  на чл. 3 от Закона за държавните имоти /ДВ -бр. 300/22.12.1948 г., отм. Изв. бр. 92/16.11.1951 г./. Този ограничителен режим по отношение на държавните имоти е възприет и в чл. 86 от Закона за собствеността. Цитираните разпоредби изключват възможността, че дори на религиозната общност да е било разрешено  откриването на частно училище, тя да придобие собствеността върху сградата му. От тоза следва, че  в полза на Добричката мюсюлманската вероизповедна община не може да бъде признато право на собственост, придобито на оригинерното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС / В този смисъл са и Р. № 3 . по гр. д. № 724/2011 г. на ВКС, ІІ г. о.; Р. № 108 по гр. д. № 931/2010 г. на ВКС, ІІ г. о.; Р. № 1296 по гр. д. № 5083/2007 г. на ВКС, І г. о.; Р. № 245 по гр. д. № 596/2009 г. на ВКС, І г. о. - всички постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Неоснователно е и твърдението, че съществуването на частно училище обуславя и частното притежание на сградата, след като съобразно законодателната уредба след 1944 г. и до 1991 г. учебните заведения са само държавни /народни/.

Ищецът твърди, че е неправомерното отстранен от недвижимия имот с промяна на законодателството  в сферата на образованието и уредбата му като изцяло светско и държавно, дала основание активите  му да се изземат и предадат на държавно училище. Твърди, че това е извършено в противоречие с нормативна уредба, защитаваща частната собственост /чл. 68, изр. І-во от Търновската конституция, чл. 10, ал. 5 от Конституцията на НРБ от 1947 г., чл. 28 от Конституцията на НРБ от 1971 г.,чл. 17, ал. 5 от Конституцията на РБ от 1991 г./ и междудържавно споразумение /Съглашение, подписано в Цариград между Турското правителство, от една страна  и Българското – от друга, на 6/9 април 1909 г./. Тези твърдения са неоснователни, тъй като междудържавното споразумение има за предмет имущества, придобити към 1909 г., каквито процесните терен и сграда не са, а отнемането е извършено в съответствие с нормативната уредба към 1960 г. – Закона за народната просвета от 1948 г. и Закона за по-тясна връзка на училището с живота и за по-нататъшното развитие на народното образование в НРБ от 1959 г. Съгласно цитираните закони съществуването на каквито и да е частни или на вероизповедания училища не е предвидено, а всички имущества на предишните частни училища за инородци в страната  се предават  безвъзмездно на съответните народни съвети и се използват само за нуждите на съответните народни училища за инородци. Държавата придобива имуществата и фондовете на такива училища, като е предвидено да заплати само на  собствениците на частни професионални училища  обезщетение в размер, определен от Министерския съвет.

Безспорно е, че от 1960 г. процесният имот винаги е обслужвал  ОУ "Хр. Смирненски. Съгласно чл. 17, ал. 2  от Конституцията собствеността е публична и частна. В Р. № 19 от 21.XII.1993 г. на Конституционният съд  по конст. д. № 11/93 г. посочва, че частна е собствеността на гражданите и юридическите лица. Публична собственост имат само субекти, които са носители на властнически правомощия - държавата и общините. Собствеността на държавата и общините е публична и частна в зависимост от вида и предназначението на обектите й и се определя със закон. В разпоредбата на чл. 3, ал. 2, т. 2 от Закона за общинската собственост /ДВ-бр. 44/21.05.1996 г./  имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение, са обявени за публична общинска собственост. Съгласно § 7, ал. 1, т. 6 от ПЗР на Закона за местното самоуправление и местната администрация/ в редакцията му от 1995 г./ в собственост на общините преминават държавните имоти - обекти на общинската инфраструктура, предназначени за образователно обслужване. Освен горецитираните законови разпоредби съгласно изричната разпоредба на чл. 10, ал. 3 от Закона за народната просвета в редакцията му в ДВ-бр. 36/31.03.1998 г. /сега чл. 10, ал. 4/ предоставените за ползване на общинските училища имоти са публична общинска собственост.

Следователно, от влизане в сила на новата Конституция на Република България и приетите след нея ЗС, ЗОбС, ЗДС, ЗМСМА и ЗНП процесният имот съществува в този вид и предназначение, трайно  задоволява обществени образователни  потребности  от общинско значение и е със статут на публична общинска собственост.

Съгласно практиката на ВКС /Р. № 184/03.08.2012 г. по гр. д. № 1319/2010 г. на І г. о., задължително за съдилищата като постановено по реда на чл. 290 от ГПК/, трайно се прилага приетото от Конституционния съд в Р. № 4/11.03.1998 г. по конст. Д. № 16/1997 г., според което „реституцията преструктурира собствеността - държавна и общинска, в собственост на физически и юридически лица, но само в рамките и обхвата на частната собственост. Реституцията не засяга публичната държавна и общинска собственост, защото публичната собственост обслужва определени конституционни интереси и е защитена от Конституцията.” Това се извежда и от разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ, която третира характера на имота като публична държавна или общинска собственост като пречка за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ. При положение, че към момента на влизане в сила на ЗВ отчужденият имот е заварен като публична общинска собственост, собствеността върху имота не се възстановена по силата на § 5 от ПЗР на с. з., каквото е и  даденото задължително разрешение по реда на чл. 290 от ГПК от ВКС на РБ в  Р. № 881 от 22.12.2010 г. по гр. д. № 1202/2009 г. на I г. о.

            Гореизложеното води до извод за неоснователност на предявения ревандикационен иск, какъвто извод е направил и първоинстанционният съд, поради което обжалваното решение следва изцяло да бъде потвърдено. На основание чл. 81, във връзка с чл. 78, ал. 3 и 8 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата община юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 10 982,54 лева съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
            Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК, Варненският апелативен съд
 
                                     Р    Е    Ш    И:
 
            ПОТВЪРЖДАВА решението на Добричкия окръжен съд № 444 от 07.11.2013 г., постановено по гр. д. № 10/2013 г.

  ОСЪЖДА Мюсюлманско изповедание – София да заплати на Община Добрич сумата от 10 982,54 /десет хиляди деветстотин осемдесет и два 0,54/ лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

  Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                     ЧЛЕНОВЕ: 1.

                                                                                        2.