РЕШЕНИЕ № 49

гр. Варна, .09.03..2016 година

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд, т. о., ІІ състав, на девети февруари през две хиляди и шестнадесета година в публичното заседание в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

        ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

 МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

секретар Е.Т.                        

като разгледа докладваното от съдия Аракелян в. т. дело № 10/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Обединена Българска Банка” АД – гр. София /„ОББ” АД/, чрез адв. Я.Я. ***, против решение № 55 от 05.06.2015 г. по т. д. № 133/2014 г. на Силистренския окръжен съд, поправено с решение № 106 от 04.12.2015 г. по същото дело. С обжалвания съдебен акт е отхвърлен предявеният от банката иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК срещу С.Д.А., ЕГН **********,***, за признаване за установено, че в полза на банката съществува вземане по Договор за предоставяне на потребителски кредит от 02.09.2011 г., за което на основание чл. 417, т. 2 от ГПК е издадена Заповед за незабавно изпълнение /ЗНИ/ от 03.02.2014 г. по ч. гр. д. № 47/2014 г. на РС – Дулово, за следните суми: 1/ главница от 28 933.16 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 29.01.2013 г. до окончателно изплащане на задължението, 2/ сума в размер на 1 132.60 лв., представляваща договорна лихва за периода 25.02.2012 г. до 27.01.2014 г., 3/ сума в размер на 5 405.72 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 25.02.2012 г. до 27.01.2014 г.

В жалбата си въззивната страна въвежда оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като твърди, че същото е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Излага, че по делото са събрани всички релевантни за правилното разрешаване на спора доказателства, но въпреки това съдът ги е тълкувал превратно и в разрез с материалния закон . В тази връзка сочи, че съдът неправилно е приел, че погасяването на задължението на ответника за използваните от него кредитни карти е вследствие на едностранната воля на банката, а не както е в действителност вследствие на изявената от ответника воля за това. Инвокирани са и твърдения, че е неясно и нелогично заключението на съда, че погасяване на задълженията по кредитните карти не превръща автоматично банката в кредитор по договора за кредит. Според жалбоподателя, с подписването на договора за потребителски кредит, с оглед консенсуалния му хараткер и доколкото не е оспорен от страните, банката е придобила качеството кредитор на ответника, още повече е изпълнила и задълженията си по него. Сочи се също така, че нелогичен бил и крайният извод на съда, че банката можела да претендира връщане на сумата, отпусната с договора за кредит, но не по настоящия ред. Моли за отмяна на решението и уважаване на иска. Претендира разноски за двете инстанции.

 

Въззиваемата страна С.Д.А., чрез адв. Т.С., не е депозирала писмен отговор в законоустановения срок.

Въззивната жалба е депозирана в срок, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и ангажира настоящата инстанция с произнасяне по съществото на правния спор.

Разгледана по същество, съдът приема от фактическа страна следното:

Пред Силистренския окръжен съд е предявен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК от "ОББ" АД за установяване на вземане от С.Д.А., ЕГН **********,***, в качеството му на кредитополучател по Договор за предоставяне на потребителски кредит от 02.09.2011 г., за което на основание чл. 417, т. 2 от ГПК е издадена ЗНИ от 03.02.2014 г. по ч. гр. д. № 47/2014 г. на РС – Дулово, за следните суми: 1/ главница от 28 933.16 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 29.01.2014г. до окончателно изплащане на задължението; 2/ 1 132.60 лева – договорна лихва за периода 25.02.2012 – 27.01.2014 г. и 3/ 5 405.72 лева – наказателна лихва за периода от 25.02.2012 – 27.01.2014 г. Твърденията, на които се основават претенциите на ищеца са за отпуснат кредит по силата на посочения договор за сума от 29 810 лева, със срок за връщане до 25.08.2021 г. и с цел покриване на „потребителски нужди” на ответника. Уговорено е погасяването на кредита да се осъществи на 120 месечни анюитетни вноски, всяка в размер на 120 лева и включваща главница, лихва и съответна част от годишна такса за управление и обслужване, на всяко 25-то число от месеца, считано от 25.09.2011 г. В чл. 21 от Договора страните се съгласили при неплащане /пълно или частично/ на две погасителни вноски целият кредит да бъде трансформиран автоматично в предсрочно изискуем, без да е необходимо кредитополучателят да бъде изрично уведомяван за това. Във връзка с това, след като не били платени две погасителни вноски (тези на 25.02.2012 г. и 25.03.2012 г.), целият кредит е станал автоматично предсрочно изискуем – на 25.03.2012 г. Независимо от горното, банката твърди, че е уведомила длъжника за обявяването на кредита за предсрочно изискуем с Покана-уведомление изх. № 301-БД-225/09.12.2013 г.

В отговор на исковата молба по реда на чл. 131 от ГПК С.А., чрез процесуалния си представител, оспорва иска, като счита същият за изцяло неоснователен. Надлежно и в срок релевира основното си правоизключващо възражение, като част от защитата си по съществото на спора, състоящо се в оспорване възникването на правото на банката, поради несъществуване на договорна връзка между страните. Това становище аргументира с липсата на реално предаване на заетата сума от заемодателя на заемополучателя, което предвид реалния характер на договор за заем по смисъла на чл. 240 от ЗЗД води до твърдяната от защитата липса на договор. Ето защо и сочи, че липсва каквото и да е изпълнение по него. Моли за отхвърляне на иска.

В допълнителната ИМ ищецът уточнява причините, довели до сключване на процесния договор за потребителски кредит, а именно задлъжнялостта на ответника по предходно сключени с банката договори за ползване на три броя кредитни карти – от дати: 27.08.2004 г., 03.11.2004 г. и 01.08.2007 г., като общото задължение по тях възлизало на сума в размер на 29 506.41 лева. Сумата, отпусната по договора за кредит в размер на 29 810 лева била предоставена по сметка на кредитополучателя, но със същата веднага било извършено „прихващане” с цел погасяване на задълженията към банката в размер на 29 506.41 лева, а остатъкът от 303.59 лева бил използван за частично погасяване на първата вноска по кредита – 302.59 лв. и 1 лв. – такса за обслужване по разплащателната сметка.

В допълнителен отговор на ИМ С.А. поддържа заявеното от него становище в отговора на ИМ. Оспорва твърдяното от банката прихващане на суми с довод, че доколкото прихващането по смисъла на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД представлява едностранна сделка и предвид липсата на извършено от законния представител на банката воляизявление в този смисъл, което да е достигнало до ответника, води до извод за липса на прихващане. Твърди, че за него е разбрал едва с допълнителната ИМ. Излага аргументи и за целта, поради която се сключва договор за заем, а именно желание да се придобие едно право („acquirendi causa”), а не да се погаси едно правно задължение („solvendi causa”). Ето защо счита, че изложеното от ищеца по-скоро води до извод за осъществена обективна новация, отколкото за договор за кредит. И доколкото основанието за издаване на ЗНИ е договора за банков кредит, то приема, че нововъведените факти са неотносими за правния спор.

            По делото като писмено доказателство е приет Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 02.09.2011 г., сключен между „ОББ” АД като кредитор, и С.Д.А. - кредитополучател или длъжник, по силата на който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя сума в размер на 29 810 лв., а последният се е задължил да ползва кредита съобразно уговорената в договора цел, условия и срокове и да го върне ведно с дължимата лихва, която съгласно т. 4 (2) е в размер на 7.5 % годишно. В т. 2 от същия е посочено, че кредитът се отпуска за „покриване на потребителски нужди”. Останалите уговорки между страните касаят усвояването на сумата – еднократно на 03.09.2011 г. по изрично посочена сметка, издължаването на кредита на 120 месечни анюитетни вноски, включващи главница, лихва, съответната част от годишната такса за управление и обслужване в размер на 361.04 лева, считано то 25.09.2011 г. на 25-то число на месеца; крайният срок за издължаване на дълга е определен на 25.08.2021 г. – т. 11 от договора. В т.12 (2) е уговорена клауза, с която длъжникът упълномощава банката служебно да оперира на падежите със сумите по сметката при погасяване на дълга по кредита. В т.21 страните са се съгласили при пълно или частично неплащане на две погасителни вноски, кредитът да бъде трансформиран автоматично в предсрочно изискуем, без да е необходимо кредитополучателят да бъде изрично уведомяван за това.

Установява се безпротиворечиво, че на 29.01.2014 г. „ОББ” АД е подала заявление за издаване на ЗНИ на основание чл. 417, т. 2 от ГПК, като видно от извлечението от счетоводните книги на банката, задълженията на С.А. по процесния договор за потребителски кредит, към 28.01.2014 г. са били в размер на общо 35 471.48 лв., от които: главница от 28 933.16 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 29.01.2013 г. до окончателно изплащане на задължението, 1 132.60 лева – договорна лихва за периода 25.02.2012 – 27.01.2014 г. и 5 405.72 лева – наказателна лихва за периода от 25.02.2012 – 27.01.2014 г. Основанието, на което се позовава заявителят в заявлението /т. 12, допълнено в т. 14/, е сключеният Договор за предоставяне на потребителски кредит от 02.09.2011 г., извлечението от счетоводните книги на банката и твърдяната автоматична предсрочна изискуемост на кредита. Издадена е заповед за незабавно изпълнение на 03.02.2014 г. по ч. гр. д. № 47/2014 г. на РС – Дулово за посочените суми, както и за сумите: 709.43 лв. – държавна такса и 965.65 лв. – адвокатско възнаграждение, респ. изпълнителен лист от 06.02.2014 г.

На 11.04.2014 г. С.А. е получил ПДИ от ЧСИ с връчване на ЗНИ. На 24.04.2014 г. е депозирал пред РС – Дулово възражението си по чл. 414 от ГПК, т.е. упражнил е посоченото право в срок. Искът на „ОББ” АД също е депозиран в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, видно от съобщението за подадено възражение по чл. 414 от ГПК, връчено на банката на 19.05.2014 г., като искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК е подаден в съда на 13.06.2014 г.

Във връзка с твърдяното уведомление до длъжника за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, е приета по делото Покана от 09.12.2013 г., изпратена чрез „БЪЛГАРСКИ ПОЩИ” ЕАД, но видно от обратната разписка, същата е непотърсена – л. 8. Отделно следва да се отбележи, че от представената обр. разписка не се установява кой е изпращач, каква е пратката, нейното предназначение, съдържание, дали се отнася до  покана с твърдяното съдържание и дали адресата е С.А..

По делото са приети и договорите за издаване на кредитна карта – от 27.08.2004 г., 03.11.2004 г. и 01.08.2007 г., като видно от заявките за закриване на кредитните карти, общото задължение и по трите възлиза на сума в размер на 29 506.41 лева (л. 33 – л. 46). От заявление от длъжника до Директора на „ОББ” АД, гр. Дулово се установява, че поради промяна на условията по картовите продукти е поискано „трансформиране на кредитните карти в потребителски кредит”, което следва да се тълкува във връзка с отправената от С.А. до банката МОЛБА-ДЕКЛАРАЦИЯ за отпускане на потребителски кредит, в която изрично е посочена целта на кредита, а именно „закриване на три банкови карти”.

Видно от т. 43 от ОУ на „ОББ” АД за дебитни и кредитни карти, приети от длъжника и станали задължителни за него на основание чл. 298, ал. 1, т. 1 от ТЗ се установява, че с подписването на договора за банкова карта картодържателят дава съгласие банката да събира по реда на чл. 6, ал. 1 от Наредба № 3 на БНБ за паричните преводи и платежните системи всички дължими от него суми във връзка с договора за банкова карта, като има право да ги удържа на падеж от всички левови и валутни сметки на клиента, при условие, че клиентът не е осигурил дължимите средства.

От приетото по делото заключение по допуснатата ССчЕ се установява безпротиворечиво, че : предоставеният потребителски кредит за сумата от 29 810 лева е изцяло усвоен на 03.09.2011 г.; че за погасяване на задълженията по него са направени вноски за общата сума от 2 009.13 лева, разпределени от вещото лице по главница, договорна лихва и наказателна лихва върху просрочената главница. Тази констатация на вещото лице е в противоречие с твърдяното от процесуалния представител на кредитополучателя, че не са изплащани суми в погашение на кредита. В експертизата е посочено, че преди банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, шест от дължимите месечни погасителни вноски с падежни дати 25.02.2012 г., 25.03.2012 г., 25.04.2012 г., 25.05.2012 г., 25.06.2012 г. и 25.07.2012 г. не са били погасени. Същите са в общ размер от 2 158.47 лева, от които главница в размер на 1 025.87 лева и 1 132.60 лева – договорна лихва. При изслушване на вещото лице в о.с.з., същото категорично е заявило, че сумата по процесния кредит е „усвоена” изцяло на 03.09.2011 г., т. е. процесната сума е постъпила от сметка на банката по разплащателната сметка на кредитополучателя на посочената дата. От тази сума 29 506.41 лв. са използвани от банката за погасяване на негови задължения по три броя кредитни карти. С получения остатък – 303.59 лева са погасени задължения на длъжника по договора за кредит от 02.09.2011 г. Следователно, би могло достоверно да се приеме, че сметката на С.А. е била захранена с кредитираната сума и в същия ден част от нея е изтеглена за погасяване на предходни задължения на лицето по други договори.

Гореизложената фактическа обстановка, съотнесена към относимите правни норми дава основание на настоящият съдебен състав да направи следните правни изводи:

Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК с предмет установяване съществуването на вземането по издадена заповед за незабавно изпълнение. Нормата на чл. 422, ал. 1 от ГПК установява специфичен фактически състав за предявяване на разглеждания иск: 1/ издадена заповед за изпълнение; 2/ надлежно предявено възражение от длъжника в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК; 3/ разпореждане на съда, съдържащо дължимите указания по чл. 415, ал. 1 ГПК; 4/ предявяване на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Сочените предпоставки за предявяване на иска са кумулативно установени. При съобразяването им, необвързан от констатациите по тях на съда в заповедното производство, настоящият състав на съда намира иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК за надлежно предявен.

І. Предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК се определя от правните твърдения на ищеца за съществуването на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение. С решението по този иск съдът следва да се произнесе за съществуването или несъществуването на същото право, за което е издадена заповедта за изпълнение, при съобразяване на посочените от заявителя обстоятелства, от значение за възникването и съществуването на вземането. Отношенията между страните по сключен договор за заем за потребление се регулират от нормите на 240 – чл. 241 от ЗЗД. При предоставен кредит от банка приложение намират правилата на чл. 430 – чл. 432 от ТЗ. Регламентацията на потребителския кредит е в Закона за потребителския кредит, за договори, сключени след 12.05.2010 г. (какъвто е и настоящия случай – 02.09.2011 г.), респ. за договорите преди тази дата – се прилагат разпоредбите на заема за потребление по ЗЗД или на банковия кредит по ТЗ.

С предявяването на настоящия иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК кредиторът се е позовал на сключен на 02.09.2011 г. договор за потребителски кредит и настъпила автоматична предсрочна изискуемост на кредита, визуализирана в   т. 21, считано от 25.03.2012 г., поради неплащане на две погасителни вноски.

В тази връзка и във връзка с възраженията относно реалния характер на договора за заем, съдът приема следното:

По своята правна характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. В настоящия случай целта е покриване на потребителски нужди, които както се установи, касаят покриване на задължения по предходни договори с банката. В изпълнение на вече сключен договор за банков кредит, за банката възниква задължение за отпускане на уговорената с договора парична сума, чрез превод по посочена разплащателна сметка, в рамките на уговорения между страните срок за усвояване на кредита. Съгласно общите правила за изпълнение по търговски сделки /чл. 305 ТЗ/, при безкасово плащане, релевантно за завършването му е заверяването на сметката на кредитополучателя със съответната сума по кредита, или чрез изплащане в наличност сумата на задължението на кредитора (така Решение № 125 от 12.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 910/2012 г., II т. о.).

Въведените от ищеца допълнителни обстоятелства, касаещи мотивацията на кредитополучателя за иницииране на процедура по отпускане на потребителски кредит – в частност натрупаните от същия задължения по договори за издаване на кредитни карти, са от значение единствено за преценка на целта на изтегления потребителски кредит. Следователно, няма правно значение кои обстоятелства са довели до вземане на решение от страна на кредитополучателя да изтегли кредит от банката – за погасяване на други негови задължения спрямо трети лица, спрямо банката, за лични нужди и т. н., водещо за определяне на материалноправната характеристика на вземането на кредитора е правопораждащия факт, от който ищецът извежда своето право – в случая валидно сключен договор за кредит, чието неизпълнение от страна на кредитополучателя води до твърденията за настъпила автоматична предсрочна изискуемост. От значение е изясняване на действителното фактическо положение с оглед въведените възражения за прихващане от страна на банката. В разглежданата правна хипотеза настоящата съдебна инстанция не достига до положителен правен извод за наличие на прихващане в смисловите граници и приложното поле на чл. 103 от ЗЗД. Безспорно се установи, че по сметка на кредитополучателя е била преведена сумата от 29 810 лева, т. е. налице е изпълнение по сключения договор от страна на банката. Дори да не беше изпълнено това предаване, предвид неоспоримо консенсуалния характер на договора за банков кредит, посоченото обстоятелство не би довело до липса на договор, а по-скоро обсъждаемо би било неизпълнение на договорно задължение. Последващите разпоредителни действия от страна на банката /теглене на сумата веднага след постъпването й за погасяване на задълженията на кредитополучателя по предходно сключени негови договори – за банкови карти/ е в съответствие с така договореното между страните в чл. 43 от ОУ на банката и не съставлява самоволно действие. Само за пълнота следва да се отбележи, че прихващане щеше да е налице, ако банката преведе само остатъка от дължимата от нея сума по договора за портебителски кредит, ако се приеме, че е имала намерение да направи прихващане на своето вземане (по договорите за кредитните карти) със задължението си (по договора за потребителския кредит).

ІІ. Съдът следи служебно относно доказателствената стойност и относимостта на представените от ищеца доказателства, с които се поддържа, че те са в състояние да установят заявените от ищеца факти и оттам претендираното от него право. Ето защо, при заявена предсрочна изискуемост на кредита, съдът е длъжен да обсъди този факт, като елемент от фактическия състав /основанието/ на претенцията. Съгласно даденото разрешение в т. 18 на ТР № 4/2013г. в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, при което кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.

Предвид на приетото тълкувателно решение е даден отговор на поставения в настоящото производство правен въпрос. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. В настоящия казус обаче, банката въпреки твърдението си за автоматична предсрочна изискуемост на кредита, сочи, че е уведомила длъжника с покана от 09.12.2013 г. Тези твърдения, дори и да биха били приети за доказани /видно от обратната разписка, поканата е останала непотърсена, като от представеното доказателство не се установява нито кой е изпратил поканата, нито кой е адресатът на същата/, са ирелевантни в конкретния случай, доколкото банката е изчислила задълженията на кредитополучателя към 28.01.2014 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на ЗНИ/ при съобразяване на дължимите задължения към 25.03.2012 г, когато банката е приела кредита за автоматично предсрочно изискуем, а не към датата на евентуалното получаване на поканата от длъжника – на 09.12.2013 г.

Предвид обусловеността на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от издадена заповед за изпълнение за вземане, основано на представения документ /извлечение от счетоводните книги на банката/, предметът на делото е обвързан от основанието и размера на вземането, заявени в заповедното производство. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, включително в хода на исковото производство, има за последица настъпване на изискуемостта към този момент, но променя основанието, на което е издадена заповедта, тъй като вземането не е било изискуемо на предявеното основание доколкото заповедта е издадена за неизискуемо вземане, т. е. представлява неподлежащо на изпълнение вземане. Това неминуемо обуславя и правния извод, че искът за съществуване на вземането следва да се отхвърли на предявеното основание. Решението по установителния иск не се ползва с изпълнителна сила, но с уважаването му заповедта за изпълнение влиза в сила съгласно чл. 416 от ГПК и на принудително изпълнение би подлежало вземане, което към момента на издаването на заповедта не е било изискуемо. В този смисъл с решението по установителния иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК не би могла да се стабилизира заповед, издадена за неподлежащо на изпълнение вземане (Решение № 139 от 05.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 57/2012 г., I т. о.).

Доколкото предметът на делото по установителния иск е вземането по представения документ по чл.417, т.2 ГПК - извлечение от счетоводните книги, в които биха моли да се съдържат и данни за неплатените от длъжника погасителни вноски по кредита към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед на изпълнение и които са послужили като основание на кредитора да твърди, че е настъпила предсрочно изискуемост на кредита, то вземането следва да се признае за съществуващо в размер на тези вноски. Вземането произтича от договор за кредит с определени срокове за плащане на отделните вноски, които са намерили отражение в счетоводните книги на банката. Размерът и падежите на всяка вноска са определени в договора и за настъпването на изискуемостта им не е необходимо удостоверяването на обстоятелства по чл. 418, ал. 3 от ГПК. В тази хипотеза искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК следва да се уважи в размер на изискуемите и неплатени вноски по кредита, отразени в извлечението на счетоводните книги на банката, а за разликата до размера на неплатените, но неизискуеми към момента на подаване на заявлението вноски, в т.ч. за остатъка от кредита – да се отхвърли.

Видно от заключението на вещото лице, падежирали, но неплатени вноски към датата на подаване на заявлението са в размер общо от 2 158.47 лева, от които главница в размер на 1 025.87 лева и 1 132.60 лева – договорна лихва. Искът следва да се уважи до тези суми.

При този извод на настоящата инстанция, обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която е отхвърлен искът за сумата до 1 025.87 лева – главница и до 1 132.60 лв. – договорна лихва и да се потвърди за разликата до претендираните размери.

По претенцията за разноски:

Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.

 Претенцията на „ОББ” АД за разноски за заповедното производство са суми в размер на 709.43 лв. – държавна такса и 965.65 лв. – адвокатско възнаграждение, а за първоинстанционното производство суми в размер на 709.43 лв. – държавна такса и 1 912.97 лв. – адвокатско възнаграждение (л. 17 от делото пред СсОС), респ. за въззивната инстанция суми в размер на 709.43 лв. – държавна такса и 1 912.97 лв. – адвокатско възнаграждение (л. 6 от делото пред ВАпС).

Претенцията на ответника, сега въззиваем С.А., е за сумата от 1 600 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за първа инстация. За втора инстанция не претендира разноски.

Разноските следва да бъдат присъдени по съразмерност съобразно изхода на спора.

  Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение № 55 от 05.06.2015 г. по т. д. № 133/2014 г. на Силистренския окръжен съд, поправено с решение № 106 от 04.12.2015 г. по същото дело В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, ЕИК 000694959, гр. София, ул. „Света София" № 5 иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК срещу С.Д.А., ЕГН **********,***, за признаване за установено, че в полза на банката съществува вземане по Договор за предоставяне на потребителски кредит от 02.09.2011 г., за което на основание чл. 417, т. 2 от ГПК е издадена Заповед за незабавно изпълнение от 03.02.2014 г. по ч. гр. д. № 47/2014 г. на РС – Дулово, за сумата от 1 025.87 лева, представляваща главница по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 29.01.2013 г. до окончателно изплащане на задължението и за сумата от 1 132.60 лв. – договорна лихва за периода от 25.02.2012 г. до 27.01.2014 г., както и изцяло в частта за разноските,

КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че С.Д.А., ЕГН **********,***, ДЪЛЖИ на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, ЕИК 000694959, гр. София, ул. „Света София" № 5, сумата от 1 025.87 лв., представляваща главница по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 29.01.2013 г. до окончателно изплащане на задължението и за сумата от 1 132.60 лв. – договорна лихва за периода от 25.02.2012 г. до 27.01.2014 г., съгласно Договор за предоставяне на потребителски кредит от 02.09.2011 г., за което на основание чл. 417, т. 2 от ГПК е издадена Заповед за незабавно изпълнение от 03.02.2014 г. по ч. гр. д. № 47/2014 г. на РС – Дулово.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 55 от 05.06.2015 г. по т. д. № 133/2014 г. на Силистренския окръжен съд, поправено с решение № 106 от 04.12.2015 г. по същото дело В ЧАСТТА, с която е ОТХВЪРЛЕН предявеният от „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, ЕИК 000694959, гр. София, ул. „Света София" № 5 иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК срещу С.Д.А., ЕГН **********,***, за признаване за установено, че в полза на банката съществува вземане по Договор за предоставяне на потребителски кредит от 02.09.2011 г., за което на основание чл. 417, т. 2 от ГПК е издадена Заповед за незабавно изпълнение от 03.02.2014 г. по ч. гр. д. № 47/2014 г. на РС – Дулово, за сумата над 1 025.87 лв. до цялата искова претенция от 28 933. 16 лв., представляваща главница по договора, както и за сумата от 5 405.72 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 25.02.2012 г. до 27.01.2014 г.

ОСЪЖДА С.Д.А., ЕГН **********,***, да заплати на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, ЕИК 000694959, гр. София, ул. „Света София" № 5 сума от 101.93 лв., представляващи съдебно-деловодни разноски за заповедното производство.

ОСЪЖДА „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, ЕИК 000694959, гр. София, ул. „Света София" № 5 да ЗАПЛАТИ на С.Д.А., ЕГН **********,***, сума от 1 343.06 лв., представляващи съдебно-деловодни разноски по компенсация за първа инстанция.

Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационнен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              

 

 

 ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                

                                                                                  2.