Р Е Ш Е Н И Е

78 /Варна, 24.03.2014 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Варненският апелативен съд, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 25.02.2014 год. в състав

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ

                            ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

При секретаря Д.Ч., като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 11/2014 год. по описа на ВАпС, за да се произнесе взе предвид следното: П.

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивна жалба от В.А. П. – гражданин на Р.Ф. против решение № 956/01.11.2013 г., постановено по т.д.№ 760/2013 по описа на ОС- Варна, с което отхвърлен  предявения от страната против „К.П.” ЕООД, ЕИК ХХХХХХХХХХ със седалище и адрес гр.Варна, р-н П., м-ст „С.Н.” №ХХ, иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 73 975.50 евро / седемдесет и три хиляди деветстотин седемдесет и пет евро и 50 е.ц./, платена от ищеца на отпаднало основание поради развален предварителен договор за продажба на недвижим имот от 17.06.2008 г., ведно със законната лихва върху цялата сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до пълното плащане на сумата, като неоснователен.

В предявената въззивна жалба се излагат доводи за неправилност на постановения съдебен акт.Между страните е налице валидно правоотношение, по което ответникът – изпълнител е в съществена и виновна забава. Виновният характер на неизпълнението е обусловено от това, че страната е можела да съобрази съществуващите към датата на сключване на договора и всички последващи пречки за свързването на обекта към техническата инфраструктура. Вместо това, изпълнителят се е задължил да престира невъзможен резултат, в невъзможни срокове като е въвел в заблуда купувача.  Допуснатата забава е прекомерна, а ищецът не е длъжен да доказва липсата на интерес от продължаване на правоотношението.  

Насрещната страна чрез процесуалния си представител, оспорва основателността на предявената въззивна жалба и моли съда да потвърди първоинстанционния съдебен акт.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявената въззивна жалба е депозирана от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 259, ал.1 ГПК. Същата е процесуално допустима и надлежно администрирана.

Предявената претенция има за предмет връщането на дадените от купувача вноски в размер на 73 975.50 евро. Не се спори между страните, че същите са субекти на договорно правоотношение по силата на предварителен договор от 17.06.2008 год. Ответникът – изпълнител и продавач е поел задължение да изгради и  въведе в експлоатация в срок до 31.12.2008 год., вкл. и да прехвърли собствеността върху конкретен жилищен обект чрез окончателна разпоредителна сделка в срок от 60 дни след въвеждането му в експлоатация /чл.5.03 е 8.01/. Ищецът – възложител и купувач е поел задължение за насрещна парична престация, дължима на вноски съобразно Приложение № 2. Сключеното съглашение съдържа съществените елементи на договор за изработка /чл.258 и следв. ЗЗД/ и на предварителен договор за продажба /чл.19 ЗЗД/.

Предварителният договор е влязъл в законна сила по смисъла на чл. 2.01. Възраженията на ответника за автоматично отпадане на договорната връзка  в хипотезата на чл.2.2 поради допусната от насрещната страна забава в плащането  на първата погасителна вноска са неоснователни.  Страната е приела първоначалното и последващите плащания, ведно с допуснатите закъснения. Осчетоводила е същите като постъпили активи с договорен произход по аналитичната партида на клиента.  Наличието на договорна връзка е многократно признато от ответника и по повод разменената между страните кореспонденция във връзка с прекратяването на съглашението. Следователно – осъществените от страните действия безусловно обективират двустранна воля за висящност на правоотношението, независимо от уговореното в чл.2.02 автоматично прекратително основание.

Анализът на фактическата установеност по делото сочи, че към датата на твърдяното прекратяване на договора, ищецът не е имал изискуеми и непогасени задължения към ответника. Погасяването на дължимите вноски е удостоверено с изходящи от кредитора разписки, а плащането е обективирано в счетоводството му. Независимо от допуснатата забава, кредиторът е приел паричните престации и не е прекратил договора съобразно предвидената потестативна възможност в чл.12.02. Обстоятелството, че плащанията изхожда от трето за правоотношението лице е правно ирелевантно - задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора /чл.73 ЗЗД/. Плащанията се ползват с валиден погасителен ефект, а активно материално правно легитимиран да претендира връщането им е страната по договора, а не действителният платец.

За да отхвърли предявения иск първостепенният съд е приел, че по делото не е установено наличието на виновно поведение на ответника, обосноваващо развалянето на договорната връзка. Забавата е обусловена от обективни пречки,  обуславящи невъзможност за свързване на обекта с техническата инфраструктура.  Отделно от изложеното, ищецът не е установил наличието на безполезност на изпълнението, обуславящо разваляне на договора в хипотезата на чл.87, ал.2 ЗЗД. Страните са уговорили хипотези на едностранно прекратяване на договора, но ищецът не се е позовал на тях при отправянето на изявлението за разваляне.

Ответникът – изпълнител е поел задължение да изгради обекта и да осигури издаването на разрешително за ползване в срок до 31.12.2008 год. – чл.8.01. Жилищният комплекс е въведен в експлоатация в хода на висящия процес – т.е. на 08.08.2013 год., т.е. с близо 5 годишно закъснение. Уведомлението за разваляне на договорната връзка е връчено на изпълнителя на 25.02.2013 год.

В разпоредбата на чл.12.05 страните са уговорили, че ако закъснението на продавача надвиши със 150 дни гратисния период по чл.12.04, купувачът има право да развали договора.  От разпоредбите на чл.12.05 във връзка с чл.12.04 следва, че потестативното право на разваляне възниква при забава, надвишаваща 300 дни.  Горното изрично е упоменато и в клаузата на чл.12.06. Приложението на правилото на чл.87, ал.4 ЗЗД може да бъде ограничено чрез  включване в договора на нарочни клаузи, регламентиращи фактическите предпоставки за разваляне. Такова съглашение  съставлява нормата на чл.12.05.  Договорната клауза освобождава развалящия както от нуждата да дава допълнителен срок за изпълнение, така и да доказва значимостта на неизпълнението. Така по волята на страните, съществена е забавата на изпълнителя – подавач продължила повече от 300 дни след уговорения краен срок за изпълнение.  Интересът на кредитора от разваляне е презумиран от изричната договорна клауза.

Обстоятелството, че ищецът не се е позовал изрично на посочената клауза не дерогира необходимостта от съобразяването й.  Както в първоинстанционното, така и във въззивното производство ищецът е твърдял  прекратяване на договорната връзка поради насрещна виновна и прекомерна забава – факти, очертаващи фактическия състав за приложението на чл.12.05. Съдът е длъжен служебно да квалифицира твърденията на страната с приложение на релевантната законова или договорна материално правна норма.

По приложението на чл.10.4.пр.2: В посочената разпоредба страните са приели, че „всякакви забавяния по вина на електроснабдителната, водоснабдителната компании, които пречат на свързване към електроснабдителната или водоснабдителната система и които не са по вина на продавача” обуславят удължаване на сроковете за предването на обекта съответно с времетраенето на тези забавящи обстоятелства и допълнителен период от 15 дни”.

Общо правило при облигационните договори е че страната носи отговорност за действията на онези трети лица, които сама е привлякла към изпълнение.   Горното съставлява едно от съществените различия на договорната отговорност спрямо деликтната.  При договорната отговорност длъжникът по правило отговаря пред кредитора за действията на трети лица, които сам е натоварил с дължимото изпълнение. При деликтната отговорност, обратно,  отговорността за чужди действия се носи само в изрично предвидените случаи – чл. 47, ал.2 ЗЗД; чл.48 ЗЗД; чл. 49 ЗЗД. Горното разбиране следва от изискването за дължима грижа /чл. 63, ал.2 ЗЗД/ - самото виновно и небрежно поведение на третото лице обективира, че страната  е избрала зле или зле е надзиравала третите лица, с които е встъпила в облигационни отношения. За техните действия длъжникът следва да носи договорна отговорност пред кредитора като за свои като следва да поеме пълния риск от виновното неизпълнение на третото лице.

Няма пречка обаче соченият принцип да бъде дерогиран чрез освобождаваща договорна клауза, доколкото същата не противоречи на  императивна правна норма /чл. 94 ЗЗД; чл.192, ал.2 ЗЗД и чл. 193, ал.3 ЗЗД/. Така по смисъла на чл.10.04 ответникът – изпълнител не носи отговорност при забавяне като резултат от виновни действия и бездействия на присъединителните дружества, а наличието им удължава срока за престация от изпълнителя.

Фактическите предпоставки за приложение на чл.10.04. са подробно изложени от ответника в отговора на исковата молба и включват: На първо място се твърди неизпълнение на „В. и К.” ООД по предварителен договор за присъединяване от 08.08.2006 год., поради изграждане на канализационна помпена станция едва към м.01.2011 год. Вследствие забавянето на съоръжението,  ответникът е сключил окончателен договор за присъединяване на 09.03.2011 год. Твърди се неизпълнение на енергоразпределителното дружество, поради налагане на условия за присъединяване,  значително затрудняващи осигуряването на сервититутни права за периода до началото на 2012 год.  Едва след посочения период дружеството е предприело изпълнение на последващите обусловени етапи от присъединителния процес, обхващащи изграждането на трафопост и линии ниско напрежение. Разрешение за ползване на трафопоста е издадено на 03.06.2013 год. Процесният обект е въведен в експлоатация на 08.08.2013 год.

Както при първоинстанционното разглеждане на спора, така и пред въззивната инстанция, ищецът не е оспорил твърдяните факти, създаващи пречки за присъединителния процес на изпълнителя. Не е оспорил и обстоятелството, че същите са резултат от действия и бездействия на присъединителните дружества във връзка с нормативните и договорните им задължения. Основното възражение на  ищеца/въззивник е сведено до това, че изпълнителят е можел и е бил длъжен да предвиди твърдяните пречки и забава на присъединителните дружества. Вместо това, страната се е задължила с кратки невъзможни срокове за престация, въвеждайки в заблуждение ищеца.

Наведените възражения от въззивника не могат да дерогират приложението на чл.10.04. Поначало, освобождаващите клаузи, свързани с действия или бездействия на трети лица се включват в договорното съдържание именно защото длъжникът е съобразил настоящите и бъдещите възможни пречки за изпълнение на престацията. Приемайки посочената клауза, насрещният договорящ субект се е съгласил със сочената обусловеност. Знанието за и предвидимостта на действията или бездействията на присъединителните дружества не е отрицателна предпоставка за приложението на чл.10.04. Що се касае до твърдяното въвеждане в заблуждение и невъзможност на престацията, то същите не кореспондират с предмета на спора, индивидуализиран от ищеца като претенция за връщане на даденото по развален договор. Пороците във волеизявлението са основание за унищожаване на сделките – 29 ЗЗД.  Пороците в предмета обуславят недействителност на договорите – чл.26, ал.2 ЗЗД.

            Съобразно разрешенията, дадени в ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС – т.1 във въззивното производство съдът не дължи служебен контрол за правилността на обжалвания съдебен акт  предвид изричната разпоредба на чл.269, изр.2 ГПК. Въззивната проверка е ограничена от визираните в жалбата основания за неправилност,  с изключение на случаите, когато трябва да се субсумират фактите под приложима материално –правна разпоредба; когато следва да се приложи императивен законов текст или когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса. На посоченото основание, настоящата инстанция не изследва по същество фактическите и правните предпоставки за приложение на чл.10.04 извън изрично наведените от страната доводи.

         С оглед на изложеното, въззивната жалба е неоснователна.  Сключеният договор не е развален, поради липса на виновно насрещно неизпълнение при съобразяване на клаузата на чл.10.04 от договора Ответникът не дължи връщане на даденото в хипотезата на чл. 55, ал.1, пр. 3 ЗЗД.

            Разноски: На въззиваемата страна следва да се присъдят сторените разноски във въззивното производство в размер на 3500 лева съобразно представен списък.

            Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 956/01.11.2013 г., постановено по т.д.№ 760/2013 по описа на ОС- Варна.

ОСЪЖДА В.А. П. с постоянен адрес Р.Ф., гр.С. П., ул.”С.”, д.22, кв.59 ДА ЗАПЛАТИ на „К.П.” ЕООД, ЕИК ХХХХХХХХХ със седалище и адрес на управление гр.В., бул.”М.Л.” № ХХ, ет. сумата от 3500 лева – разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ                                                                  ЧЛЕНОВЕ