Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

№  109/15.05. 2017г.                             гр.Варна

 

В     И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А

Апелативен съд   -  Варна                   търговско   отделение

на   единадесети април                                              Година 2017

в  открито   заседание в следния състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:В.Аракелян

ЧЛЕНОВЕ:А.Братанова

                   М.Недева

 

при секретар : Е.Тодорова

като разгледа докладваното от съдия Недева в.т.дело №  112  по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:

          Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.

          Образувано е по подадена въззивна жалба от Г.С. *** против решение № 718/12.10.2016г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по т.д. № 2019/2015г. в частта, с която е осъден да заплати на Райфайзенбанк /България/, ЕАД  по предявените в евентуалност осъдителни искове сумите, дължими по Договор за банков кредит от 02.07.2008г. и Анекс № 1/08.12.2009г., чиято предсрочна изискуемост е настъпила в хода на производството, както следва : 190 907.66 евро, представляващи главница по договора за банков кредит от 02.07.2008г.; сумата от 42 975.70 евро, представляваща възнаградителни договорни лихви ; сумата от 15 379.91 евро, представляваща дължимите наказателни лихви; сумата от 3 492.72 евро, представляваща дължимите лихви по чл.4.6 от анекс №1 към договора, както и комисионна за управление в размер на 1711.38 евро, ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението, а също  и сумата от 11 489лв разноски по делото, съобразно уважената част на исковата претенция. Счита решението в обжалваната част за недопустимо, като постановено по недопустим и нередовен иск, евентуално – за неправилно, тъй като предявеният осъдителен иск е неоснователен и недоказан. Моли съда да го обезсили като недопустимо, евентуално – да го отмени като неправилно.

Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да потвърди обжалвания съдебен акт като правилен и законосъобразен.

Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното :

Предявени са в условията на евентуалност искове с правно основание чл.422 ГПК и чл.79 ал.1 ЗЗД вр.чл.430 и сл. ТЗ.

Предмет на настоящото въззивно производство е уваженият осъдителен иск на Райфайзенбанк /България/, ЕАД  срещу  ответника Г.С.С..

Страните не спорят досежно следните факти и обстоятелства : На 2.07.2008г. между Райфайзенбанк /България/, ЕАД  и ответника Г.С.С. в качеството му на кредитополучател е сключен Договор за банков кредит, по силата на който банката предоставила кредит в размер на 190 000 евро, при годишна лихва в размер на 6,55  % за целия срок на кредита, представляваща СБР /стойност на банковия ресурс, определен от банката/ + 1,15 пункта надбавка годишно. Уговорени са изрично между страните начина на усвояване на отпуснатия кредит, размера на дължимите месечни вноски, размера на възнаградителната лихва, както и наказателната лихва в случай на просрочие на дължимите вноски.     На 08.12.2009г. договорът е изменен и допълнен с Анекс № 1, установяващ вземанията на банката към датата на подписването му, разделени в два подлимита : Подлимит А в размер на 184 722,02 евро , обхващащ задълженията за редовна и просрочена главница и Подлимит Б в размер на 3 492,87 евро, обхващащ задълженията за просрочена лихва  и наказателна надбавка върху просрочената главница. Съгласно чл.2 от Анекса кредитополучателят се задължил да заплати на банката годишна лихва в размер на СБР за евро + 1,15 пункта надбавка, начислена върху непогасената част от Подлимит А, като начислената лихва върху първите 6-месечни вноски се дължи след изплащането им, като се капитализира по реда на чл.4.2. Крайният срок за погасяване на всички вземания на банката е определен на 15.11.2028г. В чл.5 от Анекса е уговорена наказателна надбавка при забава в плащанията  - 10 пункта годишно към лихвата. Уговорена е годишна комисионна за управление на кредита.

От заключението на ССчЕ се установява, че отпуснатият кредит е усвоен изцяло на 04.07.2008г. Направени са погашения на всички вноски  от № 1 с падеж 15.07.2008г.  до № 18 с падеж 15.12.2009г. вкл., като непогасени с настъпили падежи към 14.01.2014г. – когато банката е осчетоводила предсрочната изискуемост на кредита, остават вноски от № 19 с падеж 15.01.2010г. до вноска № 66 с падеж 15.12.2013г. или общо 48 броя вноски. Към датата на подаване на исковата молба 29.12.2015г. общо изискуемата главница е 190 907,66 евро, редовната възнаградителна лихва – 42 975,70 евро, наказателната лихва – 15 379, 91 евро, изискуемата лихва по чл.4.6 от Анекс № 1 – 3 492,72 евро и комисионна за управление – 1 711,38 евро. След  датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение няма извършени погашения по кредита, в т.ч. и по образуваното изпълнително производство. От момента на сключване на процесния договор 02.07.2008г. до момента на изготвяне на заключението на ССчЕ банката е направила пет промени в стойността на банковия ресурс в евро, като е отразила промените в пазарните условия върху тази стойност и е следвала предписанията, посочени в договора за банков кредит и анекса към него.

Предвид установеното неизпълнение на задълженията на кредитополучателя за погасяване на дължимите вноски на 04.04.2014г. банката подала заявление за издаване на заповед аз незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на извлечение от счетоводните си книги. Заявлението е уважено, като по образуваното ч.гр.д. № 4491/2014г. на Варненския РС, 18-ти състав ответникът Г.С.С. е осъден да заплати изискуема главница в размер на 191 226,12 евро, изискуема редовна възнаградителна лихва в размер на 42 975,70 евро, наказателна лихва в размер на 20 368,98 евро, изискуема лихва съгласно чл.4.6 от анекса в размер на 3 492,87 евро, ведно със законната лихва от 04.04.2014г. до окончателното изплащане на задължението, както и разноските по делото.

Образувано е изпълнително дело № 320/2014г. на ЧСИ М П, преобразувано в последствие на изп.дело № 2484/2015г. на ЧСИ Н Д, с рег. № 807 на КЧСИ и РД – ВРС.

Преди всичко в жалбата се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено по недопустим и нередовен иск. Недопустимостта на предявения евентуален осъдителен иск според въззивника произтича от факта, че с последния банката не навежда нито различно основание, нито различен петитум от установителния си иск и следователно между двата иска съществува абсолютна идентичност. Тази теза не може да бъде споделена, доколкото петитумът на осъдителния иск не е идентичен на този на установителния, в което се състои по дефиниция и основната отлика между двата иска. Не съществува и пълен идентитет между фактическите твърдения по двата иска : Съгласно твърденията по установителния иск предсрочната изискуемост на процесното вземане е настъпила на 14.01.2014г.,  когато е и осчетоводена като такава. Според твърденията по осъдителния иск предсрочната изискуемост е настъпила в хода на процеса с връчване на исковата молба. Освен това съгласно  т.11.б.от ТР № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС изрично е прието, че в производството по иск по чл.422 ГПК е допустимо да се приеме за съвместно разглеждане друг иск на ищеца – по чл.210 ал.1 ГПК, насрещен иск по чл.211 ГПК, инцидентен установителен иск по чл.212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за съвместно разглеждане с иска по чл.422 ГПК. Съдебната практика, в т.ч. и задължителната, не отстъпва от това разбиране. 

Що се касае до заплащането на дължимата държавна такса за евентуалния иск приложение следва да намери изричната разпоредба на чл.72 ал.2 ГПК, съгласно която,  когато с една искова молба са предявени алтернативно или евентуално съединени искове срещу едно лице се събира държавна такса за един иск. В случая таксата за предявения установителен иск е събрана в пълен размер, поради което допълнителна държавна такса за осъдителния иск не се дължи.

Досежно оплакванията за неправилност на обжалваното решение :

Въззивникът счита за необоснован извода на първоинстанционния съд, че предсрочната изискуемост по осъдителния иск е настъпила по силата на връчването на исковата молба на ответника. За да играе исковата молба ролята на изявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем тя трябва да изхожда от законните представители на кредитора или от изрично оправомощени от тях за това лица. Исковата молба е подписана от юрисконсулт, с мандат за водене на делото, но не и за отправяне на волеизявления от името на банката относно изискуемостта на вземанията й.

Това твърдение е неоснователно : Исковата молба е подписана и подадена от юрисконсулт А.С.Ц.. Видно от т.5 на представеното по делото пълномощно от името на Райфайзенбанк /България/, ЕАД  - л.26 на първоинст.дело, юрисконсулт А.С.Ц. е упълномощена да представлява банката, като извършва изрично посочените в пълномощното действия, в т.ч. и свързани с връчване на нотариални покани, на писма – уведомления за обявяване на предсрочна изискуемост и други изявления по просрочени кредити на задължените по договорите за кредит лица. Т.е. – волеизявлението за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем изхожда от изрично упълномощено за това лице, което по силата на заеманата от него длъжност е и предприело необходимите процесуални действия за реализиране правата на банката.

По поддържаното и във въззивната жалба възражение за погасяване на претендираните акцесорни вземания на банката по давност, а именно :  възнаградителни договорни лихви, дължими за периода от 15.05.2010г. до 13.01.2014г., наказателни лихви за периода 15.01.2010г. – 03.04.2014г., дължима лихва съгласно чл.4.6 от Анекса и комисионната за управление за периода от 15.07.2009г.- до 14.07.2013г.  настоящият състав намира следното :

Безпротиворечиво  в практиката е решен въпросът, че договореното връщане на заема, вкл. банковия кредит  на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора, поради което е приложим общия петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД.

Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Задължението, поето от ответника е да внася анюитетните вноски за погасяване на задълженията по договора за кредит и следователно давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо по отношение на банката. Спори се относно това коя погасителна давност е приложима  при  вземания, възникнали от неизпълнение на договори за кредит, а именно-дали общата погасителна давност, или тригодишната погасителна давност по чл.111 ЗЗД, каквото е становището на въззивника. В задължителната си практика /Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК и Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК/,  ВКС  приема, че  при договора за заем е налице едно неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания, което понятие е изяснено с ТР № 3 от 18.05.2012г. на ВКС по т. д. № 3/2011г. на ОСГТК. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части, което  обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Следователно, задълженията за главница по договора за кредит се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност, с което и въззивникът се съгласява. Спорът е за погасителната давност при акцесорните вземания за лихви – възнаградителна, наказателна и изискуема лихва съгласно чл.4.6 от Анекс № 1.

Тъй като договорната възнаградителна лихва представлява цената на ползваната парична сума и  е включена в дължимата анюитетна вноска, същата се погасява заедно с нея-т.е. с общата давност по чл.110 ЗЗД. Тя не е  лихва за забавено изпълнение, поради което спрямо нея е неприложим чл.111 ЗЗД. Изискуемата редовна възнаградителна лихва се претендира в размер на 42 975,70 евро за периода 15.05.2010г. – 13.01.2014г.  Исковата молба е подадена в съда на 29.12.2015г. Предвид направеното възражение за изтекла погасителна давност съдът намира, че претенцията следва да бъде уважена за периода 29.12.2010г. – 13.01.2014г. в размер на 17 029,94 евро, изчислена съгласно данните в колона 5 на приложение 1 към заключението на ССчЕ.

Претенцията за наказателна лихва е в размер на 20 368,98 евро за периода 15.01.2010г. – 03.04.2014г. Същата се погасява с изтичането на специалната 3-годишна давност по чл.111 б.“в“ ЗЗД и следователно следва да бъде уважена за периода 29.12.2012г. – 03.04.2014г. в размер на 1 353,11 евро, изчислена съгласно данните в колона 10 на  приложение 1 към заключението на ССчЕ.

Изискуемата лихва по чл.4.6 от Анекс № 1 в размер на 3 492,87 евро се претендира за периода 15.08.2009г. – 07.12.2009г. Дори и спрямо нея да се приложи петгодишната давност, същата е изцяло  погасена към 29.12.2010г., поради което следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Претенцията за присъждане на комисионна за управление в размер на 1 711,38 евро е за периода 15.07.2009г. – 14.07.2013г. Тъй като спрямо нея намира приложение общата петгодишна давност, същата следва да бъде уважена за периода 29.12.2010г. – 14.07.2013г. в размер на 1 245,59 евро, изчислена съгласно данните в колона 2 на   приложение 1 към заключението на ССчЕ.

По отношение на претендираната законна лихва за забава върху главницата за периода от подаване на заявлението 04.04.2014г. до изплащане на дълга в цялост не са налице основанията за погасяването й  по давност.

В посочения по-горе смисъл възражението за давност на акцесорните вземания на банката се явява частично основателно.

По отношение на сумата от 6 959,38 евро по чл.4.2 от Анекса

оплакването на въззивника е, че капитализацията на тази сума следва да бъде извършена едва след погасяване на първите шест месечни вноски по чл.4.1 от Анекса. Тъй като тези вноски не са платени, банката неоснователно е капитализирала сумата и я претендира като неиздължена главница. Т.е. - поддържа възражението си, че претендираната сума не е част от главницата, както и възражението си, че претенцията за нея е погасена с изтичането на приложимата спрямо нея тригодишна давност.

          Оплакването е неоснователно. Съгласно чл.4.2 от Анекс № 1/08.12.2008г. през първите шест месеца, считано от датата на анекса кредитополучателят не дължи лихва, начислена върху непогасената част от Подлимит А. Банката начислява лихвата и след изтичане на 6-месечния срок съгласно чл.4.2 тя следва да бъде добавена към остатъка от Подлимит А. Съгласно подписания Погасителен план към Анекс 1 начисляването на лихвата за гратисния период започва на 15.12.2009г. и завършва на 15.05.2010г.  Действително условие за капитализирането й като част от главницата е заплащането на първите шест месечни вноски след подписването на анекса. Но да се приеме тезата на въззивника, че след като не е изпълнил задължението си за погасяване на тези първи шестмесечни вноски  не се е сбъднало условието банката да претендира тази сума като част от главницата би означавало да му се даде възможност да черпи права от собственото си виновно поведение. Освен това след като съдът приема, че тази сума е част от главницата по смисъла на чл.4.2 от анекса, а по отношение на главницата не е правено и не се поддържа пред въззивната инстанция възражение за погасяване на вземането на банката за главницата по давност, то следва да се приеме, че възражението за погасяване на вземането за тази сума по давност е неоснователно.

          Относно възраженията на въззивника по стойността на банковия ресурс / СБР/, свеждащи се до твърдението,  че ищецът не е представил годни доказателства по смисъла на ГПК  за размера на СБР в периода на начисляване на редовните  и наказателни лихви съдът намира следното :

          Съгласно чл.3.1 от договора между страните за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на 6,55 % за целия срок на кредита, като лихвата представлява  СБР за евро / Стойността на банковия ресурс, определен от банката/ + 1,15 пункта надбавка годишно. От своя страна СБР се определя като съвкупност от два компонента „ 1.„лихвения процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка „предлага” плюс 2. законоустановените разходи на банката, в т.ч. за поддържане на минималните задължителни резерви /МЗР/ и свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции” при банката“. Като основен референтен индекс при изчисление на разходите за между банкови депозити е ползван най-широко разпространеният пазарен индекс за съответната валута – евро, а именно – 12м Юрибор. Тъй като този индекс се ползва от високоликвидни банки, намиращи се в страни с малък риск от неизпълнение, банките в България при отпускане на кредити в евро заплащат застраховка за кредитен риск /СDS/ на България, който показател се явява надбавка над Юрибор и отразява повишения кредитен риск от оперирането на банката, породен от нейното местоположение. Според заключението на ССчЕ, прието пред първата инстанция, при изчисляване на СБР банката е използвала средните месечни стойности на Юрибор от официалния му сайт и стойности на двугодишния CDS на България, извлечени и от платформата за инвестиционна  и парична търговия  Блумберг.

          От декември 2009г. банката използва изменена дефиниция за СБР, тъй като в подписания Анекс № 1/08.12.2009г. към договора за кредит от 02.07.2008г. СБР е формулиран като „Лихвеният процент за съответната валута, при който банката осигурява ресурс за финансиране на клиенти, увеличен с разходите по управление на падежната структура на активите и пасивите на банката, и други законоустановени разходи“. Компонентите, които определят стойността на банковия ресурс в евро от декември 2009г. са три основни – разходи за първичен депозитен ресурс, разходи за вторичен ресурс и допълнителни разходи. И за този период в.лице посочва, че при изчисляване на СБР банката е използвала средните месечни стойности на Юрибор от официалния му сайт и реализираните средно месечни стойности на дву-годишния CDS на България за последните две години, усреднени след премахване на 10-те процента най-високи стойности, извлечени съответно и от платформата за инвестиционна  и парична търговия  Блумберг.

Доколкото посочените от в.лице източници имат официален характер в международен аспект, настоящият състав намира, че те по своята същност представляват достоверен източник на посочената в тях информация и в този смисъл не предпоставят друга, различна процесуална възможност за банката за посочване на същата тази информация. В този смисъл коментираното оплакване в жалбата се преценява като неоснователно.

Пред настоящата инстанция се поддържа и възражението, че клаузите на чл. 2, чл.2.1, чл. 2.2 от Анекса са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП и са нищожни на осн.чл.146 ал.1 от с.з., а чл.5 от Анекса, в който е уговорена наказателната лихва, е също нищожен като неравноправна клауза по смисъла на чл.143 т.5 от ЗЗП.     

Предоставеният на ответника банков кредит има за цел финансиране на покупка на недвижим имот, както и извършване на довършителни и ремонтни работи в него и следователно не е предназначен за търговска или професионална дейност.  Страни по него са физическо лице, използващо отпуснатия му кредит за свои лични нужди и следователно  явяващо се потребител по смисъла на пар.13 т.1 от ЗЗП и търговска банка - търговец по смисъла на пар.13 т.2 от ЗЗП. Ето защо процесното кредитно правоотношение попада в обхвата на потребителската защита по ЗЗП.

 

 

 

 

С разпоредбата на чл.143 ЗЗП е обявена за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Такава е например клаузата, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание - чл.143 т.10 от ЗЗП или клауза, която дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора – чл.143 т.12 от ЗЗП.

 От забраните по чл.143 т.10 и 12 от ЗЗП са предвидени изключения по отношение на доставките на финансови услуги, каквато представлява и процесният договор за банков кредит съобразно пар.13 т.12 от ЗЗП, като изключенията са уредени в чл.144 ЗЗП. При систематичното тълкуване на разпоредбите на чл.143 и чл.144 ЗЗП съдебната практика приема, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, но само ако тази уговорка отговаря на следните кумулативни условия: 1) обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ; 2) тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3) методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ (чл. 144, ал. 4 от З.), т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4) при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва - ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл.143 от ЗЗП.

В чл.2, 2.1 и 2.2 от Анекса са разписани правилата за определяне на дължимата от кредитополучателя лихва в размер на СБР /стойност на банковия ресурс, определен от банката/ + 1,15 пункта надбавка, начислена върху напогасената част от Подлимит А, съответно общия размер на задълженията посочен в чл.4.3 от анекса. Т.е. – договореният лихвен процент е двукомпонентен, съдържащ фиксирана стойност на надбавката  размер на 1,15 пункта и плаващ /променлив/ компонент, представляващ банкова база, наречена „Стойност на банковия ресурс“ за евро. СБР от своя страна представлява  сбор от показатели, в т.ч. Софибор, Юрибор и законоустановените разходи на банката, свързани с осигуряване на финансовия ресурс, каквито са минималните задължителни резерви и отчисленията, които банката прави за Фонда за гарантиране на влоговете. Всеки един от тези показатели са обективни и променливи и банката не е в състояние да ги контролира.

Промяната на който и да е от двата компонента влияе на общия размер на лихвения процент както в посока на неговото увеличаване, така и в посока на неговото намаляване. Това е видно и от заключението на в.лице, според което от момента на сключване на процесния договор 02.07.2008г. до момента на изготвяне на заключението на ССчЕ банката е направила 5 промени в СБР в евро, като е отчетено намаление в неговите стойности към 12.20101г. с 0,5 % / от 6,4 % на 5,9%/; към 09.12г. с 0,70% / от 5,9 % на 5,20%/ и към 10.2013г. / от 5,20% на 4,30%/. Според експертното мнение промените в пазарните условия върху стойността на банковия ресурс банката е отразила, като е следвала предписанията, посочени в договора и анекса към него.

С оглед на горното съдът намира, че липсва  неяснота и неинформираността на кредитополучателя досежно съдържанието и компонентите на договорения лихвен процент, неговата структура, методика за изчисляване и обстоятелствата, чието настъпване предпоставя изменение на лихвения процент. Ето защо твърдението му, че е поставен в неравностойно спрямо банката положение е неоснователно.

Освен това с подписването на Анекс № 1/08.12.2009г. клаузите на постигнатите договорености стават индивидуално уговорени. При това положение страната не може да се позовава на тяхната неравноправност, тъй като губи правото  да се ползва от потребителската защита според изричния императив на чл.146 ал.1 от ЗЗП.

Същият правен извод се налага и досежно твърдението за неравноправност на клаузата на чл.5 от Анекса, в който е уговорена наказателната лихва.

С оглед изхода на спора на страните се дължат сторените от тях разноски за двете инстанции, както следва : За двете инстанции банката е направила разноски в размер на 11 861,52лв. Съобразно уважената част на иска й се дължат 4 915,17лв. Ответникът С. е направил разноски за двете инстанции в размер на 200лв. Съобразно отхвърлената част на иска му се дължат 117,12лв. Изчислени по компенсация  на банката се дължат разноски в размер на 4 798,05лв. На адв.М.Д. се дължи адв.възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 т.3 от ЗАдв. съобразно отхвърлената част на исковите претенции за първа инстанция в размер на 10 864,43лв и за втора инстанция в размер на 8 067,50лв.

Предмет на настоящото производство е и постъпилата частна жалба от Райфайзенбанк /България/, ЕАД с правно основание чл.248 ал.3 ГПК срещу определение № 72/10.01.2017г.  на Варненския окръжен съд по същото дело, с което е изменено решението  в частта за разноските. По съображения, изложени в жалбата, моли съда да отмени обжалваното определение като неоснователно.

В писмен отговор адв.Д., като процесуален представител на Г.С.С., изразява становище за недопустимост на частната жалба, евентуално – за нейната неоснователност и моли съда да прекрати производството по нея, евентуално – да остави в сила обжалваното определение.

Оплакванията в частната жалба се свеждат твърденията, че присъденият адв.хонорар  на адв. М.Д. за първата инстанция в размер на 18 552лв превишава минималния размер на възнаграждението за процесуално представителство по чл.9 ал.1 от Наредба № 12004г. за мин.размери на адв.възнаграждения и че първоинстанционният съд се е съобразил с направеното от банката възражение за прекомерност на адв.възнаграждение. Оплакването е неоснователно, тъй като присъденият адв.хонорар на адв.Д. за първа инстанция съответства напълно на минималния размер, предвиден в Наредба № 1/2004г. за мин.размери на адв.възнаграждения, изчислен съобразно защитавания от него материален интерес, като в така определения размер е включен и претендираният от адвоката ДДС, за дължимостта на който са представени съответните доказателства.

Второто оплакване в частната жалба се свежда до това, че адв.Д. не е посочил изрично на кое предложение по т.3 на цитирания чл.38 ал.2 от ЗАдв. се позовава в претенцията си за присъждане на адв.възнаграждение. И това оплакване е неоснователно, тъй като видно от направеното от адв.Д. искане в тази насока, той изрично се е позовал на предложение второ на посочения законов текст.

Доколкото обаче съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция присъденият хонорар на адв.Д. следва да бъде редуциран с оглед отхвърлената част на иска, частната жалба се явява частично основателна. Обжалваното определение следва да бъде отменено за горницата над 10 864,43лв до присъдените 18 552лв.

Водим от горното, съдът

 

Р       Е       Ш      И       :

 

ОТМЕНЯ  решение № 718/12.10.2016г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по т.д. № 2019/2015г. в частта, с която Г.С.С. е осъден да заплати на Райфайзенбанк /България/, ЕАД с  ЕИК 831558413, по предявените в евентуалност осъдителни искове, сумите дължими по Договор за

 

 

банков кредит от 02.07.2008г. и Анекс №1/08.12.2009г., чиято предсрочна изискуемост е настъпила в хода на производството, както следва: възнаградителна договорна лихва за горницата над 17 029,94 евро до 42 975,70 евро; наказателна лихва за горницата над 1 353,11 евро до 15 379,91 евро; лихва по чл.4.6 от Анекс № 1 в размер на 3 492,72 евро, както и комисионна за управление за горницата над 1 245,59 евро до 1 711,38 евро;  в частта, с която Г.С.С. е осъден да заплати на Райфайзенбанк /България/,ЕАД разноски по делото за горницата над 4 798,05лв, както и в частта, с която Райфайзенбанк /България/, ЕАД е осъдена да заплати на Г.С.С. разноски по делото в размер на 744,18лв съобразно отхвърлената част на осъдителния иск, като вместо него

                                       П О С Т А Н О В Я В А  :

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от Райфайзенбанк /България/ ,ЕАД срещу Г.С.С. осъдителни искове за заплащане на сумите, дължими по Договор за банков кредит от 02.07.2008г. и Анекс №1/08.12.2009г., чиято предсрочна изискуемост е настъпила в хода на производството, както следва: възнаградителна договорна лихва за горницата над 17 029,94 евро до 42 975,70 евро; наказателна лихва за горницата над 1 353,11 евро до 15 379,91 евро; лихва по чл.4.6 от Анекс № 1 в размер на 3 492,72 евро, както и комисионна за управление за горницата над 1 245,59 евро до 1 711,38 евро.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите обжалвани части, а именно : в частта, с която Г.С.С. е осъден да заплати на Райфайзенбанк /България/, ЕАД   по предявените в евентуалност осъдителни искове, сумите дължими по Договор за банков кредит от 02.07.2008г. и Анекс №1/08.12.2009г., чиято предсрочна изискуемост е настъпила в хода на производството, както следва: 190 907.66 евро, представляващи главница по договора за банков кредит от 02.07.2008г.; сумата от 17 029,94 евро, представляващи възнаградителни договорни лихви ; сумата от 1 353,11 евро, представляващи дължимите наказателни лихви, както и комисионна за управление в размер на 1 245,59 евро, на основание чл.79 ЗЗД вр.чл.430 ТЗ, ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението.

ПОТВЪРЖДАВА решението и в частта, с която Г.С.С. е осъден да заплати на Райфайзенбанк /България/, ЕАД сумата от 4 798,05лв разноски за водене на делото в двете инстанции, съобразно уважената част на исковите претенции, изчислени по компенсация.

В необжалваната част решението е влязло в сила.

Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му при условията на чл.280 ал.1 ГПК.

ОТМЕНЯ определение № 72/10.01.2017г.  на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по т.д. № 2019/2015г. в частта, с която на адв.М.Д. е присъдено адв.възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 т.3 от ЗАдв. за горницата над 10 864,43лв до 18 552лв.

Решението в тази му част, имащо характера на определение, може да се обжалва пред ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му с частна жалба.

 

 

 

 

                   ПРЕДСЕДАТЕЛ :                           ЧЛЕНОВЕ :