Р Е Ш Е Н И Е

№   110/15.05. 2017 год.                           гр.Варна

        В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН  СЪД  - Търговско отделение в публичното заседание на 05.04.2017 г. в  състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:РАДОСЛАВ СЛАВОВ        

ЧЛЕНОВЕ:   ЖЕНЯ ДИМИТРОВА

           ДАРИНА МАРКОВА 

при секретаря Десислава Чипева,  като разгледа докладваното от съдия Р. СЛАВОВ  в.т.дело № 113 по описа за  2017 год., за да се произнесе с решение, съобрази следното:

Производството е по чл.258 ГПК.

Г.С.С. чрез процесуален представител, обжалва решение № 732/13.10.2016год. постановено по т.д. № 2020/2015год, в частта му, с която Варненският окръжен съд е уважил предявените в евентуалност  от РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ЕАД, ЕИК 831558413 срещу Г.С.С., ЕГН **********, осъдителни искове за сумите дължими по договор за банков кредит от 19.12.2007г. и анекс №1/07.12.2009г., чиято предсрочна изискуемост е настъпила в хода на производството, както следва: 77 123.07 евро – главница по договора; сумата от 21 023.58 евро, представляващи възнаградителните лихви по договора за периода от 05.12.2009г. до 08.12.2013г. вкл.; сумата от 5640.14 евро, представляващи наказателни лихви за периода от 05.01.2010г. до 16.01.2014г. вкл.; сумата от 1602.12 евро- изискуема лихва съгласно чл.4.6 от анекс №1 към договора от 07.12.2009г., дължима за периода от 05.08.2009г. до 06.12.2009г. както и комисионна за управление на кредита в размер на 343.76 евро, за периода от 01.01.2011г. до 01.01.2013г., на основание 430 ТЗ вр.чл.79 от ЗЗД и чл.86 ЗЗД ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението съгласно чл.86 ЗЗД.

Срещу решението е постъпила  жалба от Г.С.С., чрез пълномощника си адв.М.Д. ***, ответник по т.д. № 2020/2015год. по описа на ОС-Варна, срещу постановеното решение по делото, в частта, с която са уважени, предявените от „Райфайзенбанк България“ срещу въззивника при условията на  евентуалност осъдителни  искове за сумите, дължими по договор за банков кредит, от 19.12.2007год. и анекс № 1/07.12.2009год., чиято предсрочна изискуемост е настъпила в  хода на поизводството, а именно- сумата 77123,07 евро-главница  по договора, сумата 2 1023,58 евро-възн. лихви, сумата от 5 640,14евро-дължими наказателни лихви, сум.- 1602,12лв.-дължима лихва съгл. чл.4.6 от Анекс 1, както и комисиона за управление в размер на 343,76 евро.

       Счита решението в обжалваната част за недопустимо-предвид уважаването на евентуален осъдителен иск, при предявен по делото главен иск по чл.422 ГПК. Сочи, че това е така, понеже ищецът не навежда  нито различно основание, нито различен петитум от установителния иск, следователно, между двата иска иска съществува абсолютна идентичност, което предпоставя недопустимостта на осъдителния иск.

       В евентуалност твърди  неправилност на решението- поради  неоснователност на иска, по изложени съображения, като се иска неговата отмяна и постановяване на ново, с което исковете да бъдат отхвърлени, по изложени съображения. Конкретно излага съображения относно извода на съда, с който е приел настъпила предсрочна изискуемост на вземането на ищеца по осъдителния иск с предявяването на исковата молба, а именно-извода е неправилен, понеже исковата молба не е подадена от законните представители на кредитора и ответника не е уведомен по валиден и обвързващ начин. Оспорва изводите на съда, чрез които са оставени без уважение направените възражения за погасителна давност, а именно-относно договорните  възнаградителни лихви, съдът    неправилно е приложил общата пет годишна давност, а не по-кратката тригодишна давност.

       Оспорва направения извод от съда, за отхвърляне възражението за нищожност.

       Счита, че оспорените от ответника клаузи-в чл.2 от Анекса са неравноправни по см. на чл.143 от ЗЗП и са нищожни на осн. чл.146 ал.1 от същия закон.

       С жалбата се иска решението да бъде обезсилено, в евентуалност-отменено в обжалваните части и постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

       С писмен отговор на процесуален представител на въззиваемата страна, жалбата се оспорва като неоснователна, по изложени съображения.

      Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.262 ГПК и е допустима.  

     Постъпила е и частна жалба от  „Райфайзен банк България“ ЕАД гр. София срещу определение постановено по реда на чл. 248 ГПК.

   В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа, чрез процесуален пълномощник и чрез писмено становище на същия.

Въззиваемата страна, чрез процесуален представител, счита жалбата за неоснователна, като становището се поддържа и чрез писмени бележки.

След като се съобрази с доказателствата по делото и взе предвид становищата на спорещите страни, Варненският апелативен съд съобрази следното, относно правилността на обжалваната част от решението:  Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба, на „Райфайзетбанк /БЪЛГАРИЯ/” ЕАД, ЕИК 831558413, чрез пълномощник срещу Г.С.С., с която е предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 във вр. чл.415 ГПК за признаване за установено, че банката има вземане към ответника, произтичащо от договор за банков кредит от 19.12.2007г. и анекс №1/07.12.2009г. съгласно издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело №637/2014г. на ВРС, 12 състав, както следва: главница в размер на 77 123.07 евро; договорна лихва в размер на 21 445.79 евро за периода от 05.12.2009г. до 08.12.2013г. вкл.; наказателна лихва в размер на 6 119.39 евро за периода от 05.01.2010г. до 16.01.2014г. вкл.; изискуема лихва съгласно чл.4.6 от анекс №1 към договора от 07.12.2009г. в размер на 1 602.12 евро, дължима за периода от 05.08.2009г. до 06.12.2009г.; комисион за управление в размер на 343.76 евро дължим за периода от 01.01.2011г. до 01.01.2013г.: При условията на евентуалност, в случай че установителните искове бъдат отхвърлени като неоснователни поради липса на предсрочна изискуемост, ищецът поддържа осъдителни искове за същите суми ведно със законна лихва от завеждане на иска на 29.12.2015г. до окончателното изплащане на задължението. Предмет на разглеждане пред настоящата инстанция е именно уваженият от първоинстанционният съд осъдителен иск.

В исковата молба се излага, че между  Райфайзенбанк България ЕАД и Г.С.С. е сключен договор за кредит от 19.12.2007г. и анекс към него от 07.12.2009г., по който, поради неплащане погасителни вноски с посочени падежни дати, е настъпила автоматично предсрочна изискуемост на задълженията – на основание чл.12 от анекс №1 към договора.

По заявление на банката, съдът е издал заповед за незабавно изпълнение №331/21.01.2014г. срещу ответника въз основа на извлечение от сметки по реда на чл.418, т.2 ГПК и постановил незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист. Срещу заповедта  в срок е постъпило възражение от длъжника, банката – заявител, същата е предявила иска в срока по чл.415 ГПК.  При условияа на евентуалност, в случай че искът по чл.422 ГПК бъде отхвърлен, желае ответника сда бъде осъден да заплати сумите, представляващи изискуеми вземания по договора за кредит и анекс към него. По повод на направените възражения от ответника, с ДИМ оспорва  възражението на ответника за нищожност на клаузата за капитализиране на лихвата съгласно анекса. Ищецът уточнява, че между страните е уговорен двукомпонентен лихвен процент, съдържащ фиксирана надбавка от 1.15 пункта и плаващ компонент – стойност на банковия ресурс в евро. Стойността на банковия ресурс /СБР/ представлява променлива величина, като твърди, че отделните компоненти на тази величина са външни и не зависят от интереса на банката – кредитодател. Твърди се също, че единствената промяна на СБР е в посока на намаляването му, с което кредитополучателят се е съгласил като е подписал анекс №1. Поради това клаузата не е нищожна като нарушаваща баланса в интереса на двете страни. Оспорва се възражението за погасяване по давност на претендираните договорни/възнаградителни/ и наказателни лихви. Твърди се, че предявеният в евентуалност осъдителен иск, обективиран в исковата моба, служи като покана за изпълнение спрямо длъжника, при констатация от съда, че банката не е упражнила надлежно правото си да обяви предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението.

В срока за отговор ответникът чрез пълномощник е оспорил предявените искове. Счита осъдителния иск като недопустим,  евентуално –неоснователен и моли за отхвърлянето му. На първо място се твърди, че предметът на делото е обвързан по волята на ищеца от издадената заповед за изпълнение. Поради това искът следва да се разгледа на това именно основание. Между двата иска съществува пълна идентичност, поради което втория осъдителен иск се явява недопустим. Не спори, че между страните е подписан договор за банков кредит и анекс към него, не се спори, че сумата по кредита е усвоена както, че между страните се е развило заповедно производство и издадена заповед за незабавно изпълнение. Ответникът оспорва размерът на главницата по издадената заповед като неправилно изчислен: Възразява, че уговорката в чл.4.2 от анекса е нищожна поради противоречие със закона /чл.10, ал.2 ЗЗД/. Твърди се и, че не е настъпило условие за капитализация на лихвата тъй като не са погасени първите 6 месечни вноски, поради това тази сума не е част от главницата, а ако е изчислена правилно като размер, то тя представлява лихва, поради което е погасена по давност: Уговорката за определяне размера на възнаградителната лихва е нищожна поради противоречие със закона, а освен това претенцията е погасена по давност: Оспорва действителността на уговорката в чл.5 от анекса за определяне на наказателната лихва поради противоречие със добрите нрави. Твърди, че сборът от наказателните и договорните лихви е повече от 20%, поради което е прекомерен и следва да бъде намален, а евентуално вземането за тази сума се твърди като погасено по давност. Аналогични съображения ответникът излага и по отношение на изискуемата лихва по чл.4.6 от анекса – недействителна уговорка и евентуално погасена по давност. Твърди се, че претендираният комисион в размер на 343.76 евро не отговаря на уговореният в договора и анекса към него. Оспорва начина на формиране на компонентата стойност на банковия ресурс, който формира стойността на редовната договорна лихва, а оттам влияе и на наказателната лихва по договора. Възразява се, че този компонент не е обективен, а се определя едностранно от банката – кредитодател. Твърди се също, че клаузите от договора и анекса са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Оспорва твърдението на ищеца, относно индивидуалното договаряне на клаузите в договора и анекса, като сочи, че уговорките досежно лихвите по договора и анекса са неиндивидуално уговорени във вреда на длъжника, в нарушение на изискването за добросъвестност като водят до значително неравновесие между правата на банката и кредитополучателя. Сочи, че оспорените разпоредби от договора и анекса, са неравноправни клаузи, на основание т.3, т.10, т.11 и т.12 от чл.143 на ЗЗП. Твърди се, че уговорката за начина на формиране на наказателната лихва е нищожна тъй като противоречи на добрите нрави. Същата разпоредба е и неравноправна, респ. нищожна и поради отклонение от чл.143, т.5 ЗЗП /уточнителна молба от 30.05.2016год.-стр.91/.

Съдът, след съвкупна преценка на представените по делото доказателства и становища на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Не е спорно, а това се установява и от представените с исковата молба доказателства,  че на 19.12.07 г. между Банката-ищец и ответника Г.С.С. е сключен договор за банков кредит за сумата от 74 837 евро кредитен лимит с цел рефинансиране и потребителски нужди. Крайният срок за погасяване на кредита е фиксиран на 05.12.2032г. /чл.5.1 от договора/ като погасяването се извършва на месечни равни вноски в размер на 514.70 евро. Според договора- чл.10.2 от същия, е предвидена възможност за обявяване предсрочната изискуемост на кредита с предизвестие до длъжника като същевременно в чл.11.1 от договора е предвидена хипотеза на настъпване и на автоматична предсрочна изискуемост на вземанията по кредита – при забава в плащането на която и да е вноска с повече от 150 дни от падежа.

С допълнителен анекс №1 към договора, подписан на 07.12.2009г. страните са се споразумели за стойността на натрупаните към този момент задължения в размер на 75 456,80евро, представляващи главница, просрочена главница, просрочена лихва; наказателна лихва  и текуща редовна лихва за периода от 05.11.2009г. до подписване на анекса и нейният размер. /л.14 по делото/ С този анекс задълженията се разделят в два подлимита, както следва: подлимит А в размер на редовна главница и просрочена главница и подлимит Б, който обхваща просрочената лихва и наказателната лихва. Уговорено е плащане на годишната лихва само върху основата на подлимит А. Съгласно т.2.4 през първите 6 месеца от подписване на анекса лихвата на банката се начислява върху непогасената част от подлимит А, а след този период – върху общата сума образувана от сбора на подлимит А и начислената лихва за първите 6 месеца, капитализирана по чл.4.2 от анекса. В чл.4 е посочена изрично схемата, по която длъжникът следва да погасява подлимит А и лихвата. В чл.12 от анекса е възпроизведена отново клаузата, предвиждаща автоматична предсрочна изискуемост на вземането на банката и срокът на забава, който я предпоставя, а именно-неплащане на парично задължение в продължение на 150 дни.

Във връзка с установяване размера на вземането  е допусната съдебно-счетоводна експертиза.

Съобразно приетото заключение на вещото лице М.Я, дължимите суми по кредита към датата на изготвяне на заключението /края на юни 2016г./, ответникът дължи на банката –ищец сумите: 77123.07 евро, представляващи главница по договора за банков кредит от 19.12.2007г.; сумата от 21 023.58 евро, представляващи възнаградителни договорни лихви; сумата от 5 640.14 евро, представляващи дължими наказателни лихви /съобразно заключението в по-нисък размер от претендираните 6119.39 евро/; сумата от 1 671.78 евро, представляващи дължимите лихви по чл.4.6 от анекс №1 към договора, но в претендирания с исковата молба по-нисък размер от 1602.12 евро; комисионна в размер на 343.76 евро, т.е. до предявения размер въпреки по-високия установен от вещото лице от 696.31 евро. Според първото заключение на ССЕ /стр.113/, платени са изцяло съгласно погасителния план вноски от № 1 до вноска № 24 с падеж 07.12.2009год. След преобразуването на кредита  със Анекс № 1 не са правени плащания по главница и лихви и към 09.12.2013год. остават 48 непогасени вноски от №25 до № 72 с падеж 07.12.2013год. Съобразно ССЕ,  промени в СБР, който фармира договорната лихва, са правени няколко пъти, като при увеличение на същия длъжникът е бил информиран, а за промените в посока намаляване на СБР, същият не е бил уведомяван. С Анекс № 1 банката е променила дефиницията си за СБР, като след м.12.2009год. е налице намаление на СБР от 6,4% на 4,30%.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните изводи:

Предявен е иск с правно основание чл. 430 ТЗ вр.чл.79 ЗЗД.

С оглед разпределението на доказателствената тежест в процеса при така предявения осъдителен иск в тежест на ищеца е да докаже възникването и дължимостта на спорното вземане, а от своя страна ответникът следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват това вземане.

         Във връзка с възражението за недопустимост на решението, респективно и на евентуалния  осъдителен иск, поддържано и във въззивната жалба: Във връзка с направените с отговора на исковата молба възражения срещу допустимостта на евентуалния иск, респективно във въззивната жалба срещу допустимостта на решението, съдът намира същите за неоснователни, като споделя изложените съображения от окръжния съд, а именно, че допустимостта на съединяване с осъдителен иск е изрично предвидена в т.11.б.от ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС, където е указано, че в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, е допустимо да се приеме за съвместно разглеждане друг иск на ищеца - чл. 210, ал. 1 ГПК, насрещен иск - чл. 211 ГПК, инцидентен установителен иск - чл. 212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за съвместно разглеждане с иска по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК. В този смисъл е и практиката на ВКС.  Предвид изложеното, възражението за недопустимост на постановения съдебен акт следва да се остави без уважение, като неоснователно. С допълнителната искова молба ищецът е  придал на исковата молба характер на покана за изпълнение, с твърдения, че считано от момента на получаването и, длъжникът е изпаднал в забава. С въззивната жалба не се оспорва възможността исковата молба в съдебен процес да има характер на надлежна покана, но конкретно по делото се твърди, че изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, следва да изхожда от законните представители на кредитора, каквото не е налице. Това възражение не може да бъде споделено. Видно е,че исковата молба е подадена от пълномощник, с надлежно пълномощно /стр.25/, като в т.1 изрично е посочено упълномощаване: Да представлява и защитава интересите на банката пред съдилищата…да предприема вякакви правни действия във връзка със съответните съдебни дела, включително да подава  искови молби….Следователно, процесуалния представител, подавайки исковата молба срещу въззивника е действал съобразно дадените пълномощия, като за поставянето на ответника в забава не е необходимо специална ИМ /същата да е подписана от представляващите банката. Предвид изложеното, исковата молба има характер на покана за изпълнение и е поставила ответника в забава /предвид установените предпоставки визирани в чл.12 на Анекс 1/ водещи до автоматичната изискуемост на задължението-а именно-установеното неплащане на задължения в период по-голям от 150 дни.

С получаване на преписа от исковата молба лично от ответника, същия е бил поканен да заплати задължението по сключения договор за кредит. Поради това от този момент същия е изпаднал в забава за плащане на задължението по договора. Това е така, понеже при наличие на предпоставките за настъпване/обявяване/ на предсрочната изискуемост на кредита, с липса на започнало плащане, договорът за кредит е станал предсрочно изискуем, предвид направеното изявление на банката в посочения смисъл, като същата е настъпила в хода на производството. Налице са предпоставките /неплащане на повече от 150 дни на задължения по кредита/, на чл.12.1 от Анекс № 1 към договора за кредит, за автоматичната предсрочна изискуемост Понеже в исковата молба липсва изрично позоваване на предпоставките за предсрочна изискуемост, то видно от съдържанието, това е извършено с допълнителната искова молба, в която изрично банката се е позовала на предсрочната изискуемост в хода на процеса като е придала на същата характер на уведомление. ДИМ е връчена на длъжника - ответник на 12.04.2016г., видно от л.65 по делото. В този смисъл съдът приема, че в хода на процеса е настъпила претендираната от банката предсрочна изискуемост на цялото вземане по договора за кредит-конкретно на посочената дата 12.04.2016год. 

Следва да се отбележи, че понеже кредитът е станал предсрочно изискуем на 12.04.2016год., към същия момент следва да се определят задълженията по кредита.  Според заключението на ССЕ /стр.115/към момента на заявлението,  ответникът дължи на банката –ищец сумите: 77123.07 евро, представляващи главница по договора за банков кредит от 19.12.2007г.; сумата от 21 023.58 евро, представляващи възнаградителни договорни лихви; сумата от 5 640.14 евро, представляващи дължими наказателни лихви /съобразно заключението в по-нисък размер от претендираните 6119.39 евро/; сумата от 1 671.78 евро, представляващи дължимите лихви по чл.4.6 от анекс №1 към договора, но в претендирания с исковата молба по-нисък размер от 1602.12 евро; комисионна в размер на 343.76 евро, т.е. до предявения размер въпреки по-високия установен от вещото лице от 696.31 евро.

         Относно твърдението за наличието на неравноправни клаузи по договора за кредит и по Анекс № 1:

Относно твърдението в отговорите на исковата молба за наличието на неравноправни клаузи.

Нормите регламентиращи потребителската защита са императивни, като съдът следва да тълкува клаузите по благоприятен за потребителя начин, поради което съдът приема, че договорът е в обхвата на потребителската защита.

Кредитополучателите – физически лица, по кредит, който не е предназначен за търговска или професионална дейност, какъвто е процесния, са потребители на финансови услуги по см. на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и във връзка с т. нар."тълкувателна приложимост" на Директива 93/13/Е /в случая чл. 2, т. „б” /, според която националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в съответствие с директивите дори те да нямат директен ефект / в този смисъл CJCE, 10 avril 1984, Von Colson, aff. 14/83, Rec. p. 1891/. Договорите за кредит, в това число потребителски или кредити, обезпечени с ипотека, съставляват финансови услуга и клаузите в договорите подлежат на проверка за валидност при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл. 143 ЗЗП, каквито са направени от ответника. Проява на това, че спецификата на кредитирането като потребителски продукт е отчетена от законодателя, са специалните разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 3 ЗЗП, поради което при тълкуване нищожността на процесната клауза съдът следва да приложи обхватното поле на ЗЗП, като съобразява и ограниченията на чл.144 ЗПП, касаещи конкретно предоставянето на финансова услуга. Във възражението като неравноправна клаузи се сочат клаузите по договора и анекса, по които банката е имала правото едностранно да променя условията по договора, в случая размера на лихвения процент. Конкретно във въззивната жалба сочи чл.2, чл.2.1, чл.2.2, които определят годишната лихва и чл.5 в който е уговорена наказателната лихва, от Анекс № 1, са неравнопранвни по смисъла на чл.143 и са нищожни на основание чл.146 ал.1 ЗЗП.

Твърдението за наличие на клауза, по силата на която банката променя едностранно лихвения си процент попада в приложното поле на чл.143, т.12 ЗПП, но по силата на чл. 144, ал. 2 ЗПП,  нормата на чл. 143, т.10  не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да уведоми за промяната другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и другата страна/страни по договора има правото незабавно да прекрати договора: В допълнение, следва да се отбележи, че според чл.144 ал. Разпоредбите на чл.143 т.7,10 и 12 не се прилагат по отношение при сделки със стоки и услуги, чиято цена е свързана с размера на лихвения процент  на финансовия пазар-както е по сключения договор за кредит. Предвид изложеното, това възражение се явява недоказано. Относно възражението за нищожност на тази неравноправна клауза на основание чл.146 ЗЗП: Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са уговорени индивидуално предварително изготвените от търговеца клаузи, върху чието съдържание потребителят не е имал възможност да влияе, както и в случаите на договор при общи условия.

В настоящия казус съдът намира, че оспорваните от ответника клаузи  по Анекс 1 към договора за кредит, касаещи начина на определяне на договорната възнаградителна и наказателна лихва, капитализирането на начислени договорни лихви към главница, начина на погасяване на кредита, правото на едностранна промяна, са индивидуално договорени между страните, което изключва тяхната неравноправност. Това са клаузи по самия Анекс № 1 към договора за кредит, и не са включени в общи условия, които са изготвени предварително и на които кредитополучателят да не е могъл да влияе. Видно е, че длъжникът е сключил анекса по договора, касаещи промяна на лихвените проценти, което означава, че след договора новите условия са му били известни, а сключването на анекса предполага неговото съгласие с промените. С оглед на така установените данни за наличието на индивидуално договаряне на клаузи, които не са довели до съществено предимство на кредитора, съдът намира за неоснователни възраженията на ответната страна, касателно наличието на неравноправни и нищожни клаузи, а оттам и възражението за нищожност на договора поради противоречие на закона и добрите нрави. Следва да се отбележи също, че атакуваните промени не само не са дали предимство на кредитора, но напротив-както се отбеляза, след сключване на Анекс 1, лихвеният процент се е променил в посока намаление, което безспорно е намалило задълженията на ответника.

  Както се  посочи, разпоредбата обявява неравноправните клаузи за нищожни, с посочено изключение-освен ако същите са уговорени индивидуално, което по изложените по-горе съображения, се установи.

Предвид изложеното, следва да се направи извод, че чрез сключения договор за кредитна линия и допълнително сключения анекс, страните са били обвързани с валидно правоотношение, по което се установи, че банката ищец е предоставила договорената сума, като липсва спор между страните, че същата е усвоена от кредитополучателя. Предвид установеното неизпълнение от страна на последния, за банката е възникнало правото на предсрочна изискуемост, тъй като в договора е предвидено правото и да поиска обявяването на договора за предсрочно изискуем при неплащане на което и да е парично задължение в срок по-голям от 150 дни.

На основание чл.272 ГПК, настоящата инстанция препраща и към изложените съображения на окръжния съд, относно възраженията за нищожност на клаузи от договора, които споделя.

Ответникът е направил възражение за изтекла погасителна давност на претендираните договорни лихви, наказателни лихви и начислената комисионна.

         По така направените възражения за погасяване по давност, съдът съобрази следното:

Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. Задължението, поето от ответника е да внася анюитетните вноски за погасяване на задълженията по договора за кредит и следователно давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо по отношение на банката. Спори се относно коя погасителна давност е приложима  при вземания, възникнали от неизпълнение на договори за кредит, а именно-дали общата погасителна давност, или тригодишната погасителна давност по чл.111 ЗЗД, каквото е становището на въззивника. За да даде отговор на така поставения въпрос, съдът се съобрази със задължителната практика на ВКС /Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК и Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК/, според която при договора за заем е налице едно неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части, което  обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Следователно, задълженията за главница по договора за кредит се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност. Относно договорната лихва-същата представлява цената на ползваната парична сума, и понеже е включена в дължимата анюитетна вноска, същата се погасява заедно с нея-т.е. с общата давност по чл.110 ЗЗД. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че тя не е  лихва за забавено изпълнение, поради което е неприложим чл.111 ЗЗД. За това и относно претендираните наказателни лихви следва да се приложи тригодишната погасителна давност.

Предвид изложеното, съдебния състав намира, че относно претендираните договорни лихви, следва да се приложи пет годишната погасителна давност, с начален момент на срока-12.04.2016год., респективно-непогасена се явява претенцията за лихви за периода след 12.04.2011год. За периода от 05.12.2009год. до 11.04.2011год. претенцията, която е в размер 5586,98евро следва да се остави без уважение, като погасена по давност. Съответно, тази претенция следва да се уважи за сумата 15 436,60евро. Относно наказателните лихви: Непогасената част от дължимите наказателни лихви е за периода след  12.04.2013год. е в размер 224,23евро. За периода от   05.01.2010год.-до 11.04.2013год. претенцията, която е в размер на 5 415,91евро, следва да се остави без уважение, като погасена по давност.

Относно дължимите лихви по чл.4.6 от анекс №1 в претендирания с исковата молба размер от 1602.12 евро;

Видно от исковата молба, както и от заключението на ССЕ, сумата представлява просрочена договорна лихва, дължима за период от 05.08.2009год. до 06.12.2009год. :  Видно е от посочената разпоредба-чл.4.6 от Анекс 1, че сумата е разсрочена на двадесет и четири равни месечни вноски, всяка в размер на 69,66евро, считано от 05.01.2011год. до 05.12.2012год. Сумата представлява договорна лихва и по изложените по-горе съображения, се погасява с пет годишна погасителна давност.  Както се посочи по-горе, дължимите лихви преди 11.04.2011год. са погасени по давност, поради което и тази претенция  следва да се уважи за вноските, попадащи след 11.04.2011год. Общият размер на дължимата лихва е 1393,20евро, останалата претенция до размера от 1602,12евро следва да се остави без уважение, като погасена по давност.

Относно претендираната комисионна в размер на 343.76 евро, Същата е дължима, съобразно договора за кредит и Анекс 1 към същия. Тази претенция също се погасява с 5 год.погасителна давност, като съобразно заключението на ССЕ, /стр.128/, след 11.04.2011год. претенцията е непогасена за сумите 176 и 167,76евро. Или, сумата която следва да се присъди е в размер претендирания размер от 343,76евро. Претенцията е доказана в претендирания и присъден с обжалваното решение размер, поради което същото следва да се потвърди в посочената част. С оглед на изложеното, размерът на претендираната  главница се явява доказан и решението следва да бъде потвърдено в тази част, както и в частта относно претендирания размер на комисионната за обслужване на кредита. В останалата част, исковете следва да бъдат редуцирани, с оглед на изложените по-горе съображения.

Относно частната жалба на РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ЕАД, срещу определение № 73/10.01.2017год., постановено в производство по чл.248 ГПК: С определението е изменено постановеното решение в частта за разноските, като е постановено  присъдените разноски за отхвърлените искове по чл.422 вр.чл.124 ГПК, да се заплатят на пълномощника на страната адв.М.Д..

С частната жалба се оспорва извода на съда, в който не е уважен възражението за прекомерност. като се оспорват  и предпоставките по чл.38 ЗА.

Частната жалба е неоснователна. Частният жалбоподател в срока по чл.248 ГПК не е поискал изменение на решението в частта за разноските, не е и обжалвал същото в тази му част, поради което възраженията за прекомерност, както и дали са налице предпоставките по чл.38 ЗА не следва да се разглеждат. С обжалваното определение съдът само е изменил лицето на което банката следва да плати, като е постановил разноските да се заплатят на пълномощника на страната адв. Д.. За това, определението се явява законосъобразно, понеже страната не е направила развноски за адвокатски хонорар и такива не и се дължат. Понеже представителството е по реда на чл.38 ЗА, правилно с обжалваното определение съдът е присъдил разноски директно на процесуалния представител. В допълнение следва да се отбележи че, от една страна присъдения адвокатски хонорар не превишава минималните размери на възнаграждението за процесуално представителство, съобразно Наредба № 1 за минималните размери на адв. възнаграждения, от друга, в представения договор е посочено, че на страната се оказва безплатна адвокатска помощ и съдействие поради това, че са близки и на основание чл.38 ал.1 т.3, пр.второ от ЗА. С оглед на изложеното, съдебният състав прави извод че са налице предпоставките за присъждане на разноски по посочения ред:-представени са необходимите писмени доказателства и е посочено изчерпателно основанието за предоставяне на правна помощ. Предвид изложеното, частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение като правилно, следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора разноските за първата инстанция са дължими, съобразно уважената част, респ.отхвърлената част на иска в размер от 5463,02лв., като за горницата над тази сума до присъдения радмер от 5 792,62лв. решението, в тази му част следва да бъде отменено /редуцирано със сумата от 329,60лв./.

Съобразно направено искане за присъждане на разноски от въззиваемата страна за въззивната инстанция, следва да се присъдят разноски в размер на 424,38лв., съобразно уважената част от въззивната жалба.

Направено е искане от въззивника за присъждане на разноски, при условията на чл.38 ал.1, т.3 пр.второ от ЗАдв. След направената редукция и съобразно уважената част от исковете пред настоящата инстанция, на същият се дължат разноски в размер на 386,81лв., които следва да бъдет заплатени от въззиваемата страна. По изложените съображения Варненският апелативен съд

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 732/13.10.2016 г. по т.д.№ 2020/2015 г. по описа на Окръжен съд – Варна в следните ЧАСТИ:

В ЧАСТТА  с която ОСЪЖДА Г.С.С., ЕГН ********** да заплати на РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ЕАД, ЕИК 831558413, по предявените в евентуалност осъдителни искове, сумите дължими по договор за банков кредит от 19.12.2007г. и анекс №1/07.12.2009г., чиято предсрочна изискуемост е настъпила в хода на производството, както следва: за разликата над 15 436.60 до сумата от 21 023.58 евро, представляващи възнаградителните лихви по договора за периода от 05.12.2009г. до 08.12.2013г. вкл.; за разликата над 224,23евро до сумата от 5640.14 евро, представляващи наказателни лихви за периода от 05.01.2010г. до 16.01.2014г. вкл.; за разликата над 1393,20 евро до сумата от 1602.12 евро- изискуема лихва съгласно чл.4.6 от анекс №1 към договора от 07.12.2009г., дължима за периода от 05.08.2009г. до 06.12.2009г, както и в ЧАСТТА, с която е осъден да заплати разноски за разликата над 5 463,02лв. до размера от 5 792,62 лева, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ исковете по чл.430 ТЗ вр.-чл.79 от ЗЗД, за разликата над уважените с обжалваното решение размери, както следва: за разликата над 15 436.60 евро до сумата от 21 023.58 евро, представляващи възнаградителните лихви по договора за периода от 05.12.2009г. до 08.12.2013г. вкл.:, за разликата над 224,23 евро до  5 640.14 евро, наказателни лихви за периода от 05.01.2010г. до 16.01.2014г. вкл.; за разликата над 1393,20 евро до сумата от 1602.12 евро- изискуема лихва съгласно чл.4.6 от анекс №1 към договора от 07.12.2009г., дължима за периода от 05.08.2009г. до 06.12.2009г, на осн.чл.430 ТЗ вр.чл.79 ЗЗД. 

ОСЪЖДА Г.С.С., ЕГН ********** да заплати на РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ЕАД, ЕИК 831558413 сумата 424,38лв.-разноски за процесуално представителство за въззивното производство.

ОСЪЖДА РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ЕАД, ЕИК 831558413, София да заплати на Г.С.С., ЕГН **********, сторените по делото разноски по отхвърлените от въззивната инстанция осъдителни  искове, в размер на  386,81лв., представляващи договорено адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, изчислено от съда съобразно Наредба №1/2004г. за минималните размери.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 732/13.10.2016 г. по т.д.№ 2020/2015 г. по описа на Окръжен съд – Варна в останалите части.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 73/10.01.2017год. постановено по т.д. 2020/2015год. по реда на чл.248 ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в 1-месечен срок от получаване на съобщението до страните, при условията на чл.280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ: