Р Е Ш Е Н И Е

 

93./ 15.04.2014 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

         Варненският апелативен съд, търговско отделение в открито съдебно заседание на 01.04.2014 год. в състав:

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРА ХРИСТОВА

                                                        ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

АНЕТА БРАТАНОВА

                           

         при участието на секретаря Е.Т. като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.д. 115/2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:

        

         Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от „Г.П.” ЕООД /в несъстоятелност/, представлявано от синдика И.М. срещу решение № 228/12.12.2013 год., постановено по т.д.№ 113/2013 год. по описа на ОС – Добрич, с което е отхвърлен предявения от дружеството срещу М.Р.Й. *** иск за заплащане на сумата от 28 000 лева, съставляваща цена по договор за цесия от 22.08.2011 год.

В предявената въззивна жалба се излага, че съдебният акт е постановен въз основа на писмени доказателства, съставени за целите на процеса и без достоверна дата. Сключеният договор за поръчка предвижда удържането на сумата от 3 800 лева, съставляваща адвокатско възнаграждение по водени дела без същото да е уговаряно, респ. дължимо. Самостоятелно възнаграждение по смисъла на чл. 286 ЗЗД по договора за поръчка не е уговаряно.  Представеното платежно нареждане за сума в размер на 24 200 лева е неотносимо към делото, тъй като банковият  превод е с вписано основание – „задължение по договор за цесия”. Дружеството не е задължено лице по договор за цесия с получателя на превода, респ. превеждането на сумата не съставлява изпълнение по договора за поръчка. Ответникът не е установил и действителното авторство на представените доказателства, а именно – че същите обективират изявления на управителя на търговското дружеството в релевантния момент.

Въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител, оспорва основателността на предявената въззивна жалба.

 Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните по спора, в съответствие с правомощията си по чл.269 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

         Предявената въззивна жалба е депозирана в преклузивния срок по чл.259, ал.1 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и като такива са процесуално допустима.

         I. По квалификацията на спорното право:  ДОС е бил сезиран с искова молба, предявена от “Г.П.” ЕООД / в несъстоятелност/ срещу М.Р.Й., при твърдения, че между страните е сключен договор за поръчка. В изпълнение на договора, ответникът осъществил дължимото правно действие – сключил договор за цесия с цена на вземането в размер на 28 000 лева. Съгласно чл. 3, ал.2 от договора цесионерът  заплатил цената по банковата сметка на пълномощника. Поддържа се, че въпреки отправената покана, ответникът не изпълнил задължението си по отчетническата сделка, поради което се претендира постановяването на осъдително решение за заплащане на сумата.

         Наведените в исковата молба твърдения обуславят извода за предявена претенция с правно основание чл. 284, ал.2 ЗЗД – претендира се предаване на парични средства, получени от ответника – доверител при изпълнение на поръчката.

         Липсата на дадена от първостепенния съд правна квалификация на претенцията не опорочава съдебния акт. Въззивният съд като съд по съществото  на спора следва да определи правната квалификация на иска въз основа на заявените фактически основания. От друга страна, ДОС е формулирал изводи по основателността на претенцията, изследвайки наличието на мандатно правоотношение, в рамките на което довереникът осъществил дължимото правно действие по сключване на договор за цесия. Приел е че довереникът е осъществил разпореждане с получените парични средства в съответствие с указанията на доверителя, поради което не дължи предаване на полученото. Следователно –решаващият съд не е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита.

         Непрецизно формулираният диспозитив  на съдебното решение, съобразно който присъдената сума съставлява „цена по договор за цесия от 22.08.2011 год.” не може да обуслови извод за нарушение на диспозитивното начало. Мотивите на решението обективират решаващите изводи на съда, че исковата сума не се дължи от довереник, който е изпълнител дължимото правно действие и се е разпоредил с полученото в съответствие с указанията на поръчващия.

         II. По съществото на спора:  

         На първо място, възраженията на въззивника за липса на достоверна дата в представените от ответника доказателства имат недопустим характер. Последователна и трайна е съдебната практика по въпроса, че визираната в частния документ дата е достоверна за съставителите и за всички други лица, с изключение на третите лица по чл.181, ал.1 ГПК. Датата на издаване на документа е непротивопоставима единствено на тези лица, които черпят права от лицето, подписало документа и правата, които тe черпят могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. Законодателно вложената цел в нормата на чл.181, ал.1 ГПК е да се изключи употребата на един документ  в разрез с приетото разбиране за добросъвестност при прехвърляне на едно право с цел, като се антидатира, документът успешно да бъде противопоставен на друго лице, на което праводателят вече е прехвърлил същото право. Следователно, документът не се ползва с достоверна дата единствено по отношение на тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране.  Другите  субекти не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи /решение № 193/04.06.2010 год.  на ВКС по гр.д.№ 176/2010 год., II г.о., ТК; /. При съобразяване на разпоредбата на чл.181, ал.1 ГПК и  утвърденото в трайната практика тълкуване на понятието „трети лица” съдът приема, че  датите на представените от ответника документи  се ползват с достоверност по отношение на ищеца. Предприетото оспорване на датата е лишено от правен интерес.

Недопустимо е и наведеното във въззивната жалба възражение, че ответникът не е успял да установи, че обективираните в писмените доказателства волеизявления изхождат от представляващ търговското дружество към датата на съставяне на документа. Соченото възражение е наведено за пръв път във въззивната жалба и не следва да бъде разглеждано по същество.

          Между страните е сключен договор за поръчка от 19.08.2011 год., съдържащ съществените елементи на правоотношение по чл. 280 и следв. ЗЗД. Договорът регламентира дължимото правно действие от довереника - адвокат по чл. 24, ал.1 т.3 ЗА /чл.2/, вкл. правото и задължението да получи престираните средства по собствената си клиентска сметка /чл.6/.  Договорът обективира още изричното нареждане на доверителя  да осъществи последващ превод на сумата от 24 200 лева по конкретно посочена сметка /чл.6/.  Предвидено е и право на довереника да получи сумата от 3 800 лева от получената цена, представляваща незаплатен хонорар по водените дела срещу длъжника по вземането – ЛР Дружество /чл. 3.2.1/. 

         Не се спори между страните и че в изпълнение на мандатното правоотношение, ответникът сключил в качеството на пълномощник договор за цесия от 22.08.2011 год. , по силата на който прехвърлил принадлежащото на ищеца вземане в полза на трето лице – П.И.Д.. Договорът за цесия е сключен като възмезден такъв,  а цесионерът дължи заплащането на сумата от 28 000 лева по изрично индивидуализираната клиентска сметка на пълномощника.

         Не се спори и че цената по цесията е заплатена от третото лице съобразно договорните уговорки. Съобразно заключението на ССЕ, с банково бордеро от 22.08.2011 год. по адвокатската сметка на пълномощника е постъпила сумата от 28 000 лева с наредител П.И.Д. и вписано основание на превода «цесия от 22.08.2011 год. / встъпване в дълг».

         На 23.08.2011 год. с валъор № 134487656 е осъществен превод на сумата от 24 200 лева с наредител М.Р.Й. и получател „Т.СИ” ЕООД по разплащателна сметка, съвпадаща с тази, индивидуализирана в чл. 6 от договора за поръчка. Вписано е основание за превода „задължение по договор за цесия”.

         По делото не са представени доказателства, обективиращи твърденията на въззивника за наличие на друг договор за цесия, послужил като основание за превода от 23.08.2011 год.

         Така установената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:

         1. На основание чл. 284, ал.2 ЗЗД довереникът е длъжен да даде сметка на доверителя и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката.  Изпълнението на соченото отчетническо задължение следва да бъде осъществено в полза на кредитора или на овластено от него лице – чл. 75, ал.1 ЗЗД.

         Сключеният договор за поръчка обективира изричното овластяване на доверителя да преведе част от получената цесионна цена до размер на 24 200 лева по банкова сметка ***. Соченото нареждане е изпълнено от довереника, респ. плащането е осъществено в полза на овластено от доверителя лице по смисъла на чл. 75, ал.1 ЗЗД. На посоченото основание, довереникът не дължи връщане на претендираната сума.

         Вътрешните отношения между ищеца и третото лице  „Т.СИ” ЕООД са ирелевантни за целите на настоящото производство. Ирелевантно е и вписаното основание за превода, доколкото представените писмени доказателства и хронологията на приходите и разходите по клиентската сметка на ответника безспорно установяват, че плащането в полза на третото лице е осъществено във връзка с договора за поръчка и последвалото цедиране на дълга.

2. Сключеният договор за поръчка регламентира изричното право на адвоката - довереник да удържи от постъпилите за клиента суми адвокатско възнаграждение в размер на 3 800 лева „по водени от него дела срещу ЛР Дружество” /чл. 3.2.1/.  Следователно – довереникът не дължи предаване на посочената сума, доколкото със създадения договорен регламент доверителят  е дал предварителното и изричното си съгласие за нейното удържане и неотчитане.  

Предприетото от ищеца оспорване на хонорара при твърдения, че същият е недължим не следва да бъде разглеждано по същество. Следва да се отбележи, че няма законова забрана за последващо уговаряне на допълнително адвокатско възнаграждение, стига да е спазена изискуемата съобразно чл. 36, ал.2 ЗА писмена форма.  Разпоредбата на чл. 3.2.1 е разположена систематично сред изрично предвидените задължения на доверителя и обективира волята на страната за поемане и удостоверяване на задължение в посочения размер и начина на погасяването му. При това положение, неотносими са твърденията на страната, че по приключилите съдебни и и изпълнителни производства, уговаряният хонорар е бил изцяло заплатен на довереника. Неотносими са и възраженията, черпени от данъчното отчитане на ответника, тъй като последното няма самостоятелно доказателствено значение при  изследване на материални права по общия исков ред.

 

Обективираното волеизявление в чл.3.2.1 произвежда обвързващо ищеца правно действие, което не се дерогира при евентуални промени в статута му, в това число и с оглед откритото производство в несъстоятелност. Надлежно обективираните договорни волеизявления на дружеството могат да бъдат оспорени единствено при наличието на общи пороци – чл.26 – чл.30 ЗЗД или  чрез специалните способи по чл. 646 – 647 ТЗ. Вън от посочените случаи, сключеният договор произвежда предвиденото в чл. 20а, ал.1 ЗЗД правно действие. 

С оглед на изложеното, предявеният иск е изцяло неоснователен. Постановеното в идентичен смисъл решение на ДОС следва да бъде потвърдено.

Въззиваемата страна не е претендирала разноски, поради което съдът не присъжда такива.

Ищецът следва да заплати дължимата държавна такса за въззивното производство в размер на 560 лева.

Водим от горното съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 228/12.12.2013 год., постановено по т.д.№ 113/2013 год. по описа на ОС – Добрич.

ОСЪЖДА „Г.П.” ЕООД / в несъстоятелност/, ЕИК 124611032 ДА ЗАПЛАТИ по сметка на АС – Варна държавна такса в размер на 560 лева.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                       ЧЛЕНОВЕ: