Р Е Ш Е Н И Е № 135

 

Гр. Варна, 23.05. 2014 год.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на 08.04.2014 г. в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗЛАТКА ЗЛАТИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

ПЕТЯ ХОРОЗОВА 

 

При участието на секретаря Е.Т., като разгледа докладваното от съдия П.ХОРОЗОВА в.т.д. № 118 по описа за 2014 год., за да се произнесе, взе предвид: 

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Е.В.Н. и П.К.Н. *** чрез пълномощника им адв. М. В. против решение № 1139/09.12.2013 г. по т.д.№ 1052/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е прието за установено по реда на чл.422 ГПК, че въззивниците дължат солидарно на Р /Б/ ЕАД следните суми, произтичащи от неизпълнението на договор за банков кредит от 20.12.2007 г.: 62 559.39 лв. – изискуема главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.03.2013 г. до окончателното й изплащане, 9 855.51 лв. – изискуема редовна лихва за времето от 25.06.2011 г. до 21.08.2012 г., 9 090.88 лв. – изискуема наказателна лихва за периода от 25.10.2011 г. до 26.03.2013 г., 310.24 лв. – изискуема комисионна за управление за периода от 25.01.2011 г. до 24.01.2012 г., 1 636.32 лв. – държавна такса и 1 268 лв. – ю.к. възнаграждение, за които суми е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 4373/2013 г. на ВРС, ХVІІ с; както и в частта, с което въззивниците са осъдени да заплатят на въззиваемата страна разноските за производството по чл.422 ГПК.

Жалбата е подадена от легитимирани страни, против подлежащ на обжалване съдебен акт, в срока по чл.259 ГПК и е редовна.

В нея се излагат доводи за порочност на обжалваното решение, като неправилно - необосновано и постановено в нарушение на материалния закон, поради което се моли за отмяната му и постановяване на друго решение по съществото на спора, с което предявеният установителен иск да бъде отхвърлен.

Постъпил е писмен отговор от въззиваемата страна със становище за неоснователност на въззивната жалба, в който се моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, с присъждане на разноските за настоящата инстанция.

За да се произнесе по съществото на спора във въззивното производство по реда на чл.269 ГПК, Варненският апелативен съд съобрази следното: Оплакванията във въззивната жалба са свързани с неправилното приложение на ЗЗП спрямо спорните правоотношения, с оглед възражението за нищожност поради неравноправност на клаузите на чл.4.2. от договора за банков кредит и чл.2 от анексите, относими към правото на банката едностранно да променя лихвения процент по договора /без знанието и съгласието на задължените лица, без ясно дефиниране на условията за промяната, както и без настъпване на основателна причина за увеличението/. Възраженията по чл.146 ЗЗП вр. чл.147 ал.1, чл.143 т.10 и чл.144 ал.2 т.1 ЗЗП са своевременно заявени с отговора на исковата молба по повод оспорването на размера на дължимите от въззивниците суми. Останалите възражения, които не са надлежно въведени в предмета на спора в първоинстанционното производство, а са част от оплакванията във въззивната жалба срещу правилността на решението /в частност, че спорните клаузи не са били индивидуално договорени, т.к. договорът за кредит бил изготвен предварително - чл.143 т.9 вр. 146 ЗЗП/, са преклудирани.

Видно от заключението на вещото лице по назначената от ВОС ССЕ, промяната на лихвения процент при действието на договора за кредит съответства изцяло на условията, предварително посочени в него. Според чл.4.1. от договора, лихвеният процент се формира от променлива база - СБР /стойност на банковия ресурс/ плюс твърда надбавка от 6.25 пункта, а промяната в размера на дължимата лихва в резултат на изменението на СБР произвежда действие след датата на уведомяване на кредитополучателя. Данните за СБР на банката са публични. Към момента на всяка промяна на лихвения процент длъжниците са уведомявани, като е извършвана надлежна актуализация на погасителния им план. Вещото лице е посочило в табличен вид измененията на СБР и съответно дължимата договорна лихва по време на действие на договора /в края на периода СБР възлиза на 6.65 %/. Също така е установило, че длъжниците са преустановили изцяло погасяването на задълженията си след 02.04.2012 г. На 22.08.2012 г. е настъпила предсрочната изискуемост по договора, по която страните не спорят.

След сключването на договора на 20.12.2007 г. са били подписани допълнително два анекса - № 1/24.09.2009 г. и № 2/ 04.10.2010 г. Видно е, че първоначално договорната лихва, образувана по посочения по-горе начин, е 11.25 %, фиксирана е като стойност в договора и по размера й няма възражения, независимо от условията за формирането й. Към момента на сключване на анексите договорната лихва вече е 14.25 %, при посочена в същите СБР в размер 8 % и твърда надбавка от 6.25 %, като междувременно лихвеният процент вече е бил изменян три пъти от банката в посока увеличение. В анексите страните са установили размера на задълженията по пера, вкл. за увеличената до момента лихва, като част от нея е била капитализирана /по анекс 1/, респективно просрочените лихви са станали част от главницата /по анекс 2/. Анексите са били сключвани по искания на Е.В.Н. за преструктуриране на кредита.

В чл.4.1. от договора се съдържа дефиниция на СБР, въз основа на която лихвата може да варира. Стойността е определена като лихвен процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка “предлага” плюс законоустановените разходи на банката, вкл. за поддържане на ЗМР /задължителни минимални резерви в БНБ/ и свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от банката. В чл.4.2. е установено правото на банката едностранно да променя лихвата в частта СБР при промяна на пазарните условия.

В анексите, освен изричното посочване на размера на СБР към момента на сключването им, се съдържа следната детайлна дефиниция за СБР, а именно: Лихвеният процент за съответната валута, при който банката осигурява ресурс за финансиране на клиенти, увеличен с разходите по управление на падежната структура на активите и пасивите на банката, и други законоустановени разходи. Посочено е, че СБР се определя от Комитет по управление на активите и пасивите на банката и може да бъде ежемесечно преразглеждан, при следните условия: При промяна на пазарните условия, представляваща изменение в една или повече от компонентите, влияещи върху СБР /изменение с минимум 5 % месечно на стойностите на средните годишни лихвени нива по привлечени срочни депозити от нефинансови предприятия и домакинства, обявявани в статистиката на Централната банка, или изменение от 9 % кумулативно за три месеца; изменение с минимум 5 % за месец на основния пазарен измерител за кредитен риск на РБ; промяна в кредитния рейтинг на РБ; изменение с минимум 1 % на месец на общоприетите индекси за съответната валута; промени в нормативната база или регулациите на Централната банка, засягащи функционирането на банките и изискванията към тях; промяна в падежната структура на пасивите спрямо падежната структура на активите, влияеща върху разходите на банката за управлението им/.

Както в договора, така и в анексите правото на банката да променя лихвения процент произтича от промяна на пазарните условия, във връзка с което е въведен показателят “стойност на банковия ресурс” като формиращ лихвен компонент. С оглед горното не може да се приеме /на осн. чл.147 ал.1 вр. чл.143 т.10 ЗЗП/, че оспорените клаузи относно условията за променливост на лихвения процент са неясни до степен липса на основание и увреждат потребителите, по съображения, че понятието “пазарни условия” е твърде широко по своето съдържание и на практика - неопределимо. В случая именно СБР се явява конкретният измерител на относимите към процесното правоотношение пазарни условия. Дефиницията за СБР и правилата за нейното изменение също не се преценяват като неясни. Те се базират на специфични икономически критерии, относими към банковата дейност, и само проверка от експерт, притежаващ нужните познания, би опровергала тяхната обективност, относимост към размера на лихвения процент и обосноваността на извършеното от банката изменение в него. Такива доказателства по делото не са ангажирани. Следователно се налага изводът, че така дефинирана, стойността на банковия ресурс действително отразява конкретни пазарни условия, чиито изменения могат да доведат до едностранна промяна в размера на договорната лихва по кредита, поради което и съставляват основателна причина за промяна на лихвения процент по смисъла на закона и договора.

Неоснователни са и другите доводи за неправомерно поведение на банката при увеличаването на лихвения процент. На първо място, от ССЕ е видно, че лихвеният процент по време на действие на договора е изменян не само в посока увеличение, но и в обратна посока, т.е. осъществявана е именно промяна на лихвения процент по правилата на договорното правоотношение. На следващо място, не се споделя възражението, че лихвата се е покачвала без знанието и съгласието на задължените лица, доколкото правилата за изменението на лихвения процент са част от подписаните между страните договор и анекси и са били спазени от страна на банката. От друга страна анексите, както и последващото споразумение между страните /по повод реализацията на обезпечението/ съдържат съгласие с размера на дължимите лихви към всеки един момент. На последно място, доколкото не се оспорва размера на задължението съобразно лихвения процент по първоначално сключения договор, дори да се счете, че клаузите относно изменението му са нищожни, липсват данни за това, какъв би бил дължимият размер на оспореното от въззивниците вземане без тези клаузи, доказването на което тежи върху тях.

По изложените съображения съставът на Варненския апелативен съд намира, че жалбата е неоснователна, а обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.С оглед изхода от спора, в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят съдебно-деловодни разноски, изразяващи се в ю.к. възнаграждение в размер на 1043.16 лв., съобразно неоспорения списък по чл.80 ГПК.

Водим от горното, съдът

 

Р   Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1139/09.12.13 г. по т.д.№ 1052/2013 г. по описа на Варненски окръжен съд.

ОСЪЖДА Е.В.Н. с ЕГН ********** и П.К.Н. с ЕГН **********, двамата от гр.Варна да заплатят на Р /Б/ ЕАД гр.София, ЕИК 831558413 сумата 1043.16 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски за въззивната инстанция, на основание чл.78 ГПК.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните, пред Върховния касационен съд.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ: