Р Е Ш Е Н И Е

 

                           №94/Варна, 07.04.15 г.

 

                            В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 10.03.2015 год. в състав

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН                      ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

АНЕТА БРАТАНОВА

 

При секретаря Е.Т., като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 123/2015 год. по описа на ВАпС, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от «Ц Д» ООД – Добрич против решение № 1154/04.12.2014 год., постановено по т.д.№ 494/2014 год. по описа на ОС – Варна, с което са отхвърлени предявените от Ц Д” ООД, ЕИК 124634359, със седалище гр. Добрич, бул. „Панайот Хитов” №34, представлявано от управителя Камен Пеев Атанасов срещу „Ц” АД, ЕИК 202420609, със седалище гр. Варна, ж.к. „Аспарухово”, ул. „Народни будители" №2, ет. 1 искове с правно основание чл. 124 от ГПК, във вр. с чл. 104, ал. 2 от ЗЗД, за установяване в отношенията между страните, че с изявление от „Ц Д” ООД, обективирано в нотариална покана рег. № 14603/30.12.2013 г., връчена на 03.01.2014 г., са погасени чрез прихващане задължения на „Ц Д” ООД към „Ц” АД по 35 бр. фактури с насрещни задължения на „Ц” АД към „Ц Д” ООД, представляващи премии по регионални договори за маркетингови активности и анекси към тях за периода октомври, ноември и декември 2013г. в общ размер на 50 858,12лв. до размера на по-малкото от двете задължения, а в условие на евентуалност иск с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД, за осъждане на ответното дружество „Ц” АД, гр. Варна да заплати на ищеца Ц Д” ООД, гр. Добрич, сумата от 50 858,12лв., представляваща следващата се на ищеца част от изплатени на ответника от доставчиците премии по регионални договори за маркетингови активности и анекси към тях за периода октомври, ноември и декември 2013г., като неоснователни.

Въззиваемата страна «Ц» АД оспорва основателността на предявената въззивна жалба.

   Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

I.                   По допустимостта на постановения съдебен акт:

 Производството пред ВОС  е образувано по искова молба, подадена от „Ц Д” ООД, срещу „Ц” АД, обективираща обективно евентуално съединени претенции, главната от които е за установяване в отношенията между страните, че с изявление от „Ц Д” ООД, обективирано в нотариална покана рег. №14603/30.12.2013г., връчена на 03.01.2014 г., е погасен чрез прихващане остатъкът от 50 852, 12 лева от незаплатените задължения на „Ц Д” ООД към „Ц” АД по 35 бр. фактури с насрещни задължения на „Ц” АД към „Ц Д” ООД, представляващи премии по регионални договори за маркетингови активности и анекси към тях за периода октомври, ноември и декември 2013 г.

Предявеният главен иск е с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК и има за предмет съдебното установяване на недължимостта на насрещно вземане. Недължимостта се претендира като последица от настъпила извънсъдебна компенсация.

На съда е служебно известно, а и от представените по делото доказателства е видно, че с искова молба, предявена на 24.01.2014 год.  ответникът „Ц” АД е сезирал ДОС с оъдителна претенция против „Ц ДОБИЧ” за заплащане на сумата 50 437.31 лв., представляваща  незаплатена цена на продадени стоки по фактури №№ 3000001990, 3000001991, 3000001992, 3000001993, 4000001843, 4000001844, 4000001845, 4000001846 всички от 06.12.2013 г., № 03000002014, 3000002015, 3000002016, 3000002017, 4000001873, 4000001874, 4000001875, 4000001890, всички от 11.12.2013 г., № 3000002049, 3000002050, 3000002051, 3000002052, 3000002081, 3000002083, 3000002085, 3000002087, 4000001897, 4000001898, 4000001899, всички от 16.12.2013 г. и №№ 3000002088, 3000002089, 3000002090, 3000002091, 4000001909, 4000001910, 4000001911 и 4000001912 от 20.12.2013 г., ведно със законна лихва върху сумата, начиная от 24.01.2014 г. до окончателното изплащане.

По предявения спор е образувано т.д.№ 16/2014 год. по описа на ОС – Добрич, по което е постановено осъдително решение № 64/07.04.2014 год., потвърдено с решение по в.т.д.№ 349/2014 год. по описа на АС – Варна. Постановените съдебни актове не са влезли в законна сила – по депозирана от „Ц – Добрич” ООД касационна жалба е образувано т.д.№ 265/2015 год. по описа на ВКС, I т.о. 

В хода на висящото производство, оттветникът „Ц Д” ООД не е въвел възражение за прихващане  срещу съдебно предявеното вземане.

В разпоредбата на чл.126, ал.1 ГПК е установена забрана за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет и в рамките на които се търси идентична съдебна защита. Целта на забраната е да се предотврати постановяването на противоречиви съдебни решения, съдържащи разнопосочно произнасяне по повод на едно и също спорно право или правоотношение. За да се избегне обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на пресъдено нещо, съдът, пред който е образувано по-късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно, след като констатира недопустимостта на предявения иск.

Въззивният съд намира, че вземането – предмет на предявена осъдителна пратенция е идентично с вземането, чието съществуване е предмет на отричане с предявения главен отрицателен установителен иск. Налице е пълно тъждество между предмета и страните  на търсената съдебна защита по двете дела. Независимо, че кредиторът и длъжникът участват в различно процесуално положение по всяко от делата и че предявеният от кредитора  иск е осъдителен, а от длъжника – отрицателен установителен, с исковете се цели идентичен резултат - установяване със сила на пресъдено нещо на изискуемо вземане по чл. 327 ТЗ с кредитор – „Ц” АД, респ.  установяването на несъществуването му от насрещната страна „Ц Д” ООД.  По-късно заведеният иск обективира противоположен петитум спрямо отправеното до съда искане по първоначално заведения съдебен спор.

Обстоятелството, че длъжникът е основал защитата си срещу вземането по предявения отрицателен установителен иск на осъществена компенсация не е причина за отричане на обективното тъждество между паралелно водените от страните дела.  Настоящият съдебен спор е предявен при твърдения, че изискуемостта на насрещното вземане е възникнала преди завеждането на спора с правно основание чл. 327 ТЗ. Горното изключва квалифицирането му като нововъзникнал факт. Неупражнените в срок процесуални права на страната се преклудират, вкл. и фактите, пораждащи потестативни права за компенсация, при условие, че изискуемостта на насрещното вземане е възникнала до даване ход на устните състезания. След като страната е пропуснала възможността да упражни компенсационните си права в процеса относно спорния дълг, насрещните й права  не могат да породят допустима претенция за отричане на съдебно претендираното от насрещната страна право. Ищецът разполага единствено с осъдителна претенция във връзка с твърдяните насрещни права.

Когато предпоставките на чл.126, ал.1 ГПК са установени във въззивното производство, прекратяването на делото е правомощие на въззивния съд, който следва да обезсили недопустимото решение на първата инстанция – чл.126, ал.2 ГПК /Решение № 46 от 8.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 96/2012 г., II т. о., ТК/.

Изводите за недопустимост касаят единствено частта от обжалваното решение с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК. Наличието на предходно заведен спор с правно основание чл. 327 ТЗ не изключва възможността ответника да претендира насрещните си вземания в отделно исково производство чрез предявяване на съответен осъдителен иск. На посоченото основание, постановеното решение в частта по евентуалната претенция съставлява валиден и допустим съдебен акт, чиято правилност подлежи на разглеждане по същество от въззивния съд.

II. По съществото на спора по евентуалния иск с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД:

Предявената въззивна жалба от „Ц – Добрич” ООД има бланкетен характер. Според т.3 на чл.260 ГПК въззивната жалба следва да съдържа указания в какво се състои порочността на първоинстанционното решение. В случай, че жалбата няма такова съдържание, тя не е нередовна и не може да бъде оставяна без движение и връщана от съда. Това следва от разпоредбата на чл.262 ГПК, според която жалбата не може да бъде върната, ако не отговаря на изискванията на чл.260, т.3 ГПК.  На посоченото основание, дадените от ОС – Варна указания за „точно и мотивирано” изложение на основанията за порочност на обжалваното решение, обективирани в разпореждане № 13374/30.12.2014 год. имат недопустим характер.  Уточненията от страната съобразно допълнителна молба от 15.01.2015 год.  не могат да обусловят надлежно въвеждане  в предмета на въззивния спор на конкретни основания за неправилност на съдебния акт, тъй като са постъпили след изтичане на срока за депозиране на въззивна жалба.  С решение №246 от 23.10.13 г. по гр.д.№3418/13г. на ВКС, І ГО, постановено в производство по чл.290 ГПК, е прието, че до изтичане на срока по чл.259, ал.1 ГПК за обжалване на първоинстанционното решение подадената от страната бланкетна жалба може да бъде допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност и по тях съдът дължи произнасяне. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, второинстанционният съд е длъжен да се произнесе само ако те касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради порочно приложение на императивна материалноправна норма.

         При съобразяване на правомощията си по чл. 269, изр.2 ГПК съдът намира, че обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден.

         Осъдителната претенция на ищеца има договорен произход и черпи своето основание в постигнато съглашение с насрещната страна за периодично заплащане на  премии, които ответникът – снабдител получава по уговорки с трети лица – доставчици на едро.  Осъдителната претенция е основана на твърдения, че ответникът е адресат на получени отложени възвращаеми парични отстъпки от доставчици, които по уговорка със собствените си купувачи следва да разпределя пропорционално на достигнатите обороти за всеки снабдяван обект.

         Претенцията е с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД. В съответствие с посочената правна квалификация, първостепенният съд е изследвал наличието на договорни уговорки между страните за разпределение на дадените от трети лица бонуси, остъпки и премии и е формирал извод за липса на проведено от ищеца главно и пълно доказване. Правилността на сочения фактически извод не е оспорен  в предявената бланкетна въззивна жалба. С оглед констатациите за липса на надлежни договорки уговорки,  предявената претенция правилно е отхвърлена като неоснователна. Крайните изводи по съществото на спора не противоречат на императивна материалноправна норма.

         В съотношение на евентуалност, дори и да се приема, че допълнителната въззивна жалба  въвежда надлежно конкретни основания за порочност на първостепенния акт, крайният извод по съществото на спора е идентичен. Ищецът е представил протоколи за прихващане с насрещната страна, които не обективират надлежни уговорки за разпределение на отстъпките, дадени от доставчиците на ответника.  Представени са и фактури, издадени от трето за спора лице – „Ц-Таврия” ООД, които не могат да служат за установяване на уговорките между субектите по спора. Ответникът не е осчетоводил задължение с твърдяния правопораждащ юридически факт.

         Действително, страните са в трайни търговски правоотношения във връзка с доставката на стоки на едро. Не се оспорва и че в предходни периоди ищецът – купувач е ползвател на предоставени различни типове отстъпки и премии от ответника –доставчик. Фактът на предоставени отстъпки в предходни периоди не презумира наличието на съглашение, по силата на което за ищеца възниква бъдещо ликвидно и изискуемо периодично вземане.

         Неоснователността на предявената претенция е обусловена от липсата на доказателства за наличието на договорни уговорки между страните за заплащане на ищеца на % от получените от ответника бонуси и премии от трети лица – доставчици на едро. По изложените причини, представянето на договорите между ответника и неговите снабдители, респ. установяването на действително получените от ответника премии за маркетингова активност  не би повлияло на крайния изход от спора.  На посоченото основание, съдът не разглежда по същество оплакванията за допуснати нарушения по чл. 190, ал.2 вр. чл.161 ГПК.  

         С оглед на изложеното, постановеният съдебен акт следва да бъде потвърден в коментираната част.

На въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в претендирания размер от 2055 лева, който отговаря на минималния размер по чл.78, ал.8 ГПК вр. чл. 7, ал.2, т.4 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 1154/04.12.2014 год., постановено по т.д.№ 494/2014 год. по описа на ОС – Варна, в частта, в която е е отхвърлен предявения от Ц Д” ООД, ЕИК 124634359, със седалище гр. Д, бул. „П Х” №34, представлявано от управителя Камен Пеев Атанасов срещу „Ц” АД, ЕИК 202420609, със седалище гр. Варна, ж.к. „Аспарухово”, ул. „Н б" №N, ет. 1 иск с правно основание чл. 124 от ГПК, във вр. с чл. 104, ал. 2 от ЗЗД, за установяване в отношенията между страните, че с изявление от „Ц Д” ООД, обективирано в нотариална покана рег. № 14603/30.12.2013 г., връчена на 03.01.2014 г., са погасени чрез прихващане задължения на „Ц Д” ООД към „Ц” АД по 35 бр. фактури с насрещни задължения на „Ц” АД към „Ц Д” ООД, представляващи премии по регионални договори за маркетингови активности и анекси към тях за периода октомври, ноември и декември 2013г. в общ размер на 50 858,12лв. до размера на по-малкото от двете задължения.

ПРЕКРАТЯВА производството по предявения главен иск с правно основание чл. 124 ГПК.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.

ОСЪЖДА „Ц Д” ООД, ЕИК 124634359, със седалище гр. Добрич, бул. „Панайот Хитов” №34, представлявано от управителя Камен Пеев Атанасов, ДА ЗАПЛАТИ на „Ц” АД, ЕИК 202420609, със седалище гр. Варна, ж.к. „Аспарухово”, ул. „Народни будители" №2, ет. 1, сумата 2 055 лева, представляваща сторени разноски за производството по делото, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ                                                                 ЧЛЕНОВЕ: