Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №277

 

Гр.Варна, 25.11.2016г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на двадесет и шести октомври през двехиляди и шестнадесета година в състав:

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:  РАДОСЛАВ СЛАВОВ 

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ЖЕНЯ ДИМИТРОВА

                                                                                           ДАРИНА МАРКОВА     

 

           При участието на секретаря  Д.Ч.     

           Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 128 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, образувано по жалба на Г.С.М. *** срещу решение № 913 от 30.11.2015г. по търг.дело № 746/13г. по описа на Варненски, в частите му, с които са отхвърлени предявените от него срещу „Ренус Порт Логистикс България” ООД със седалище гр.Варна искове за разликата над 9 525.93лв. до 264 442.14лв., претендирани като незаплатено възнаграждение по договор за управление от 01.08.2008г., дължимо за периода от 01.08.2008г. до 19.4.2010г. и от 08.10.2010г. до 22.03.2011г. и за разликата над 2 492.28лв. до 103 057.86лв., претендирани като обезщетение за забавено плащане на главницата.

В жалбата се твърди че решението е неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Оспорва извода на първоинстанционния съд, че по отношение на всички договори за управление на търговско дружество се прилага кратката тригодишна давност по чл.111 б.В от ЗЗД. Позовава на се решение от общо събрание на съдружниците от 07.10.2010г., с което общото събрание е одобрило споразумение с евентуалния ответник. Сочи че това споразумение предвижда цялото натрупано и неизплатено възнаграждение да бъде изплатено изцяло. Твърди, че това решение има характер на новация на задължението в неговия пълен размер, намален с евентуални негови задължения, каквито не са установени да съществуват. Поради което и твърди, че от 07.10.2010г. започва да тече нова давност, която към датата на подаване на исковата молба в съда не е изтекла.

Оспорва извода на съда, че възнаграждение по договора за управление му се дължи само до датата на провеждане на общото събрание, с което е взето решение за освобождаването му като управител, а не до датата на заличаването му от търговския регистър. Твърди че съобразно уговореното в чл.8.5 от договора за управление, същият се прекратява от заличаването на управителя от търговския регистър, освен ако между страните в споразумение не е уговорена по-ранна дата. Твърди че споразумение за прекратяване с по-ранна дата не е налице, а той е продължил да изпълнява функциите на управител до заличаването му от търговския регистър на 11.03.2011г. Твърди, че на общото събрание на 07.10.2010г. не е взето решение за прекратяване на договора му за управление.

Оспорва извода на съда, че от дължимото му възнаграждение следва да бъдат приспаднати платени му суми от трети лица. Сочи че е оспорил извършените от ответника счетоводни записвания, с които е осчетоводил намаляване на размера на дължимото му възнаграждение с платени суми от трети лица. Твърди че за тези счетоводни записвания няма никакви първични счетоводни документи, а само неподписана таблица. Сочи че основанията за извършените от третите лица плащания са различни. Излага, че тези записвания в счетоводните книги не представляват годно доказателство, установяващо намаление на размера на дълга му.

Оспорва извода на съда, че дължимото му възнаграждение следва да бъде намалено с евентуално дължими осигуровки и данък общ доход за неизплатеното възнаграждение. Твърди че претендира вземането под формата на обезщетение за неизпълнен договор, а обезщетението не следва да се намалява с данъци и осигуровки, тъй като след получаването им той ще следва да ги заплати.

Моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд и да постанови друго, с което предявените от него срещу „Ренус Порт Логистикс България” ООД искове да бъдат уважени изцяло. Претендира направените по делото разноски. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата и моли съда да я уважи, претендира направените по делото разноски.

Въззиваемата страна „Ренус Порт Логистикс България” ООД със седалище гр.Варна в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор, изразява становище за неоснователност на подадената жалба  и моли съда да потвърди обжалваното решение. Изразява становище за недопустимост на въведеното за първи път във въззивната жалба твърдение за новация със споразумението от 07.10.2010г. Претендира направените по делото разноски. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, моли съда да потвърди решението в обжалваните части.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявени са осъдителни искове от Г.С.М. срещу „Ренус Порт Логистикс България” ООД за сумата 107 570.65лв., претендирана като незаплатено възнаграждение по договор за управление от 01.08.2008г. за периода от 22.04.2010г. до 22.03.2011г. и за сумата 9 429.35лв., претендирана като обезщетение за вреди от забава в плащането на дължимото по договора за управление възнаграждение за периода от 22.03.2010г. до 22.03.2011г. Решението, в частта му, с която „Ренус Порт Логистикс България” ООД е осъдено да заплати на въззивника М. сумата 9 525.93лв., представляваща незаплатено възнаграждение по договора за управление от 01.08.2008г. за периода от 19.04.2010г. до 07.10.2010г. и сумата 2 492.28лв., представляваща обезщетение за вреди от забава в плащането на присъдената главница е влязло в сила.

По молба на въззивника – ищец първоинстанционният съд с определение от с.з. на 05.11.2015г. е допуснал на основание чл.214 от ГПК увеличение на първоначално предявените искове съответно на иска за главница до размера на сумата 264 442.14лв. и на иска за лихва до размера на сумата 103 057.86лв. С решението обаче първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения иск за възнаграждение по договор за управление освен в увеличения размер и за нов период като освен посочения в исковата молба период от десет месец преди заличаването на управителя 22.04.2010г. до 22.03.2011г. е разгледал целия период на действия на договора за управление от 01.08.2008г. до 22.03.2011г. Въвеждането на нов период от 01.08.2008г. до 21.04.2010г. в размер на допуснато от съда увеличение на иска е по същество предявяване на нов иск, което е недопустимо. Поради което и решението, в частта му досежно претендираното възнаграждение в размера допуснато увеличение на иска за главницата, съответно на новия период е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено.

 Видно от вписванията в търговския регистър по партидата на възизваемото дружество въззивникът Г.С.М. към датата на пререгистрацията на дружеството в търговския регистър е бил вписан като управител на дружеството. След промени в членския състав на 01.08.2008г. между него и въззиваемото дружество е сключен договор за управление, по силата на който дружеството е възложило на въззивника да управлява и представлява дружеството, при уговорено месечно възнаграждение в размер на 5 000 евро, платимо не по-късно от петия ден на следващия месеца, и уговорен срок до 30.06.2013г.

С решение на общо събрание на дружеството от 07.10.2010г. въззивникът М. е освободен като управител, считано от 07.10.2010г., като протоколът, обективиращ взетото решение е приет като доказателство по делото. Въззивникът е заличен като управител от търговския регистър с вписване от 22.03.2011г.

По спорния между страните въпрос за датата на прекратяване на правоотношението по договора за управление, въззивният съд намира следното:

Правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него дружество възниква от избора на управителя. То не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Отношенията между управителя и дружеството се уреждат с договор за възлагане на управлението, който следва да е писмен. Този договор е мандатен - договор за поръчка и съществена негова характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което управителят няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ. Възнаграждението на управителя, дължимо от дружеството, е възнаграждение по граждански договор, а не е трудово възнаграждение, като също е без значение как то е наименовано и как е оформено счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. Мандатното правоотношение между тях може да бъде прекратено, освен на другите прекратителни основания, посочени в закона /обективното гражданско и търговско право/, и по искане на управителя или по решение на органа, който го е избрал - общото събрание. Поради което и при наличието на взето решение на общото събрание по чл.137 ал.1 т.5 от ТЗ за освобождаване на въззивника М. като управител, считано от 07.10.2010г., предвидените в сключения между страните договор за управление предпоставки за прекратяване на договора са извън предмет на обсъждане по делото, поради действието на решението на общото събрание и определящата му роля в правоотношението между управителя и дружеството.

На следващо място, съдът намира, че в отношенията между страните – управител и дружество, решението за освобождаване на въззивника М. като управител, считано от 07.10.2010г. е породило действие веднага. Решенията на общото събрание, касаещи промяна в капитала и персоналния състав на съдружниците, избирането и освобождаването на управител, във вътрешните отношения между дружеството и неговите съдружници /какъвто е въззивника/ пораждат незабавно действие, като предвидения в чл.140 ал.4 от ТЗ конститутивен ефект на вписването им намира своето проявление само спрямо трети лица. Това не означава, че на вписването в този случай се придава оповестително действие, а че конститутивният ефект касае крайния окончателен правен резултат, а не всички последици на така взетото решение. В този смисъл е задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК – решение № 690 от 03.12.2008г. по търг.дело № 349/08г. ІІ т.о., решение № 39 от 15.04.2011г. по търг.дело № 526/10г. І т.о.

С оглед на така изложеното въззивният съд приема, че правоотношението между страните по договор за управление от 01.08.2008г. е прекратено на 07.10.2010г., поради което и след тази дата въззиваемото дружество не дължи заплащане на уговореното на управителя възнаграждение. Претенцията за плащане на възнаграждение за периода от 07.10.2010г. до 22.03.2011г. е неоснователна.

По спора между страните за погасяване на претенцията поради плащане, въззивният съд намира следното:

Не е спорно пред въззивна инстанция и същите обстоятелства се установяват от приетите по делото от първата инстанция заключения на единична и тройна съдебно-счетоводни експертизи, обективно и компетентно дадени и кредитирани от въззивния съд, че общият размер на начислените възнаграждения по договора за управление за периода от 01.08.2008г. до 07.10.2010г. възлиза на 256 856.02лв. Посочено е от експертизата, че текущо възнагражденията са начислявани в месечен размер от 2 000лв. и съответните осигурителни вноски и дължим ДДФЛ, или общия размер на текущо начислените възнаграждения е в размер на сумата 52 476.19лв. Дължимите възнаграждения за същия период за размера над 2 000лв. до уговорения размер на левова равностойност на 5 000 евро /9 779.16лв./ е начислен към 31.12.2010г. в размер на сумата 132 317.69лв. за периода 2008г. – 2009г. и 72 143.28лв. за 2010г. или общо в размер на 204 388.83лв.

Не се спори пред въззивна инстанция получаването от въззивника в брой на част от договореното възнаграждение в размер на 2 000лв., намалено с начислените и преведени данък върху общия доход и осигурителни вноски до м.май 2010г. включително. Спорно е плащането на разликата до пълния размер на възнаграждението за същия период и на възнагражденията за месеците юни, юли, август, септември и до 07.10.2010г.

Не се спори че със сумата 3 900лв., преведена по банков път с вносна бележка на 21.04.2011г. по посочена от въззивника банкова сметка *** възнаграждение по договора за управление.

Спорно е плащанията на сумите 6 705.51лв. с банков превод от 10.12.2010г. извършен от трето лице Р М У З по банкова сметка *** /29 337.45лв./ с преводно нареждане от 11.02.2011г. от трето лице Брасуел Сървисис Лимитед по банкова сметка *** на въззиемото дружество.

Разпоредбата на чл.73 от ЗЗД регламентира възможността за изпълнение на задължението от трето лице дори против волята на кредитора в случаите, когато кредиторът няма интерес задължението да бъде изпълнено лично от длъжника. Тази възможност произтича от същността на изпълнението като осъществяване на дължимия резултат. Изпълнението на чужд дълг чрез трето лице може да се осъществи по няколко начина. Длъжникът може да упълномощи друго лице да извърши фактическите или правните действия по изпълнението и в този случай третото лице действа от името на длъжника и изпълнява като негов представител. Допустимо е третото лице да изпълни чужд дълг по своя инициатива, без да е упълномощено от длъжника и да изпълни от свое име. За да има погасителен ефект изпълнението от трето лице съгласно чл.73 от ЗЗД, е необходимо последното да е знаело, че изплаща чужд дълг и да е извършило плащането с желание да освободи длъжника от задължението. Аргументи в тази насока могат да се намерят и в разпоредбата на чл.56 от ЗЗД, уреждаща изпълнението поради грешка. Извършеното от третото лице изпълнение на чужд дълг има погасителен ефект, еднакъв с този на изпълнението от длъжника, когато задълженията не са intuitu personae и изпълнението не е извършено поради грешка. За настъпването на погасителния ефект е без значение дали третото лице има или няма интерес от изпълнението на чуждия дълг. Законът не изисква наличието на правен интерес като предпоставка за изпълнението от третото лице. Правният интерес има значение само във вътрешното правоотношение между третото лице, извършило плащането, и длъжника, чието задължение се погасява, и се отнася до възможността на третото лице да се суброгира в правата на кредитора съгласно чл.74 от ЗЗД. Но в този случай определяща е волята на третото лице – знанието му, че изплаща чужд дълг, както и извършване на плащането с желание да се освободи длъжника от задължението. 

В настоящия случай въззивният съд като  съобрази представеното по делото преводно нареждане за кредитен превод от 11.02.2011г. и посоченото в него основание за превода, приема че при плащането на сума в размер на 15 000 евро от Брасуел Сървисис Лимитед по сметка на въззивника М. е ясно установена волята на третото лице да извърши частично плащане на възнаграждение по договор за управление, поради което и плащането погасява част от дълга на въззиваемото дружество.

Именно волята на третото лице обаче не се установява от представения по делото документ за банков превод от 10.12.2010г. в размер на сумата 7 036.75 евро. В банковия документ няма отразено основание за плащане, което да съответства на вземането на въззивника. Представената по делото справка за преведени заплати от Рейн Маас Зее на служители на въззиваемото дружество, сред които и въззивника М. за вземане в размер на 6 705.51лв. не доказва по никакъв начин знанието на третото лице, че плаща чужд дълг. Поради което и възражението на въззиваемото дружество за погасяване на част от задължението чрез плащане от трето лице на 10.12.2010г., отразено в счетоводството като погасяване на задължение за периода м.юни – м.октомври 2010г. в начислен месечен размер от 2 000лв. с е недоказано.

При така приетото от въззивната инстанция погасяване чрез плащане на част от задълженията и предвид разпоредбата на чл.76 ал.1 от ЗЗД, съдът намира че заплатените суми от трето лице в размер на 29 337.45лв. и на посочено от въззивника лице в размер на 3 900лв., в общ размер на сумата 33 237.50лв. следва да бъдат отнесени за погасяване на най-старите задължения, представляващи незаплатена разлика до 5 000 евро или към периода от м.август 2008г. – м.декември 2008г. Поради което и за времето на действие на договора в исковия период 22.04.2010г. – 07.10.2010г. е доказано плащането на част от задължението – за м.април и м.май – само до размера на 2 000лв., включващо и начислени и заплатени осигурителни вноски и ДДС. За разликата до 9 779.15лв. за този период и за пълния размер на задължението за периода от м.юни до 07.10.2010г. няма доказателства за извършено плащане.

По възражението за погасяване на иска по давност, въззивният съд намира следното:

Изпълнението на повтарящо се задължение за плащане на възнаграждение на управителя            , поето от търговското дружество предпоставя периодични плащания по смисъла на чл.111 б.В от ЗЗД. По отношение на него са налице всички предпоставки, посочени в тълкувателно решение № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, характеризиращи едно плащане като периодично – налице е изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари, има единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва ежемесечно и размера на плащането е изначално определен. Поради което и за погасяването му по давност е приложима кратката тригодишна погасителна давност по чл.111 б.В от ЗЗД. В този смисъл решение № 215 от 10.09.2014г. по търг.дело № 456/12г. на ІІ т.о. постановено по реда на чл.290 от ГПК и представляващо задължителна съдебна практика.

Въпреки така приетото обаче с оглед предмета на иска, очертан от въззивната инстанция – претенция за незаплатено въз възнаграждение по договор за управление от 01.08.2008г. за периода от 22.04.2010г. до 22.03.2011г. и датата на предявяване на иска – 19.04.2013г. възражението за погасителна давност е неоснователно. Същото би било основателно за вземания на въззивника, възникнали преди 19.04.2013г., които са погасени по давност. Само за допълнение въззивният съд отбелязва, че протоколът от общо събрание на съдружниците от 07.10.2010г. не представлява признание на вземането. Признаване на вземането е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира с признатото право. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116 б.а от ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора и ли негов представител и да са отнася до съществуването на самото задължение, а не само на до наличието на фактите, от които произхожда, доколкото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. На следващо място решението на общото събрание няма и характер на договор на новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД тъй като с него не се прекратява съществуващо задължение и не се замества с ново.

По размера на претенцията за периода 22.04.2010г. – 07.10.2010г.:

Съобразно разрешението дадено в решение № 166 от 25.02.2010г. по гр.дело № 220/09г. на ІІІ гр.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК и представляващо задължителна съдебна практика, може да се присъди брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, като решението да е ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски. За да приеме това касационната инстанция е изхождала от съображението че и при двете разрешения работникът не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимия от нето данък върху общия доход и осигурителни вноски. Безспорно в настоящия случай с оглед характера на договора за управление не се касае за трудово възнаграждение, но доходът от него подлежи на авансово облагане с данък върху общия доход и осигуровки, които се удържат от платеца на дохода при плащането му, поради което и разрешението дадено в посоченото решение е приложимо и в настоящия случай.

От експертите в тройната съдебно-счетоводна експертиза е установено, че за начислените върху максималния осигурителен доход възнаграждения по договора за управление /2 000лв./ за периода от 01.08.2008г. – 07.10.2010г. удържания данък общ доход е деклариран и внесен от въззиваемото дружество. За същия период за начислените върху максималния осигурителен доход възнаграждения са декларирани и внесени от въззиваемо дружество и дължимите осигурителни вноски. Данък общ доход и осигурителни вноски, начислени върху сумата 2 000лв. за внесени и за дължимите възнаграждения за периода м.юни – м.октомври 2010г., за които въззиваемото дружество твърди че е погасило задълженията си чрез плащане извършено от трето лице на 10.12.2010г.

При така установеното от експертизата и с помощта на данните, посочени в таблица – приложение № 1 към тройната съдебно-счетоводна експертиза, въззивната инстанция определя следния размер на дължимите възнаграждения:

За м.май 2010г. дължимата сума представлява разликата над изплатената на въззивника сума 1 582.20лв. и сбора на вече заплатените от въззиваемото дружество данък върху общия доход и осигурителни вноски, начислени върху сумата 2 000лв., в общ размер на 417.80лв. /178лв. + 64лв. + 175.80лв./ до размера на уговореното в договора възнаграждение, а именно сумата 7 779.15лв.

За частта от м.април 2010г. /осем дена/ дължимата сума е изчислена по същия начин, но върху съответната част съобразно дните, и същата е в размер на 2 074.44лв. 

За месеците юни – септември 2010г. се дължи пълният размер на възнаграждението – 9 779.15лв. месечно. От него обаче следва да бъдат извадени вече заплатените от въззиваемото дружество данък върху общия доход и осигурителни вноски, начислени върху сумата 2 000лв., в общ размер на 417.80лв. /178лв. + 64лв. + 175.80лв./, или дължимото  възнаграждение от въззиваемото дружество за този период месечно е в размер на сумата 9 361.35лв.

За частта от месец октомври 2010г. изчислена по идентичен начин по данни от таблицата дължимата сума е в размер на 2 332.70лв.

Или дължимото възнаграждение по договор за управление от 01.08.2008г. за периода от 22.04.2010г. до 07.10.2010г. е в общ размер на сумата 49 631.69лв. От този размер следва да бъде извадена сумата 9 525.93лв., присъдена с влязлата в сила част от решението. При така извършените от съда изчисления решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част следва да бъде отменено за разликата в размер на 40 105.76лв. или  за горницата над 9 525.93лв. до 49 631.69лв. и вместо него постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. За разликата до претендираните 107 570.65лв. решението следва да бъде потвърдено.

Размерът на обезщетението за вреди от забава в плащането върху всяко от дължимите месечни възнаграждения за периода на забавата с начало пето число на следващия месец, съобразно уговореното в договора от 01.08.2008г. до 31.03.2013г., изчислено от съда с помощта на програмен продукт Апис е в размер на сумата общо 13 558.08лв. От този размер следва да бъде извадена сумата, присъдена с влязлата в сила част от решението – 2 492.28лв. С оглед на така изложеното обжалваното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения иск за обезщетение за вреди от забава в плащането за разликата над 2 492.28лв. до 13 558.08лв. следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът да бъде уважен. За разликата до претендираните след увеличението 103 057.86лв. решението следва да бъде потвърдено.

На основание чл.78 ал.1 от ГПК и направеното искане в полза на въззивника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски съразмерно уважената от въззивната инстанция част от исковете. За първа инстнация въззивният съд определя като дължима сума за разноски сумата 8 198.23лв. При определяне на размера им съдът изключва като разноски, включените в представения пред първата инстанция списък сума за превод на доказателства и дължимата държавна такса по предявения в отношение на евентуалност иск. Предвид присъдените с решението на първата инстанция разноски допълнително въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да заплати още 7 112.50лв. Дължимите за въззивна инстанция разноски са в размер на сумата 3 120лв., представляващи държавна такса и адвокатско възнаграждение.

На основание чл.78 ал.3 от ГПК и направеното искане в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени разноски съразмерно отхвърлената част от исковете. Дължимите за първа инстанция разноски са в размер на сумата 2 512.13лв. Поради което и решението на първата инстанция с което са присъдени разноски над този размер до 3 471.83лв. следва да бъде отменено. В полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени направените пред въззивна инстанция разноски в размер на сумата 13 327.73лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 913 от 30.11.2015г. по търг.дело № 746/13г. по описа на Варненски окръжен съд в частта му, с която е отхвърлен предявения иск от Г.С.М. срещу „Ренус Порт Логистикс България” ООД за разликата над 107 570.65лв. до 264 442.14лв., претендирана като незаплатено възнаграждение по договор за управление от 01.08.2008г. за периода от 01.08.2008г. до 21.04.2010г. и ПРЕКРАТЯВА производството в тази част.

ОТМЕНЯВА решение № 913 от 30.11.2015г. по търг.дело № 746/13г. по описа на Варненски окръжен съд в частите му, с които са отхвърлени предявените от Г.С.М. срещу „Ренус Порт Логистикс България” ООД искове за разликата над 9 525.93лв. до 49 631.69лв., претендирани като незаплатено възнаграждение по договор за управление от 01.08.2008г., дължимо за периода от 22.04.2010г. до 22.03.2011г. и за разликата над 2 492.28лв. до 13 558.08лв.    претендирани като обезщетение за забавено плащане на главницата, и в частта му с която Г.С.М. е осъден да заплати на „Ренус Порт Логистикс България” ООД направените пред първа инстанция разноски за разликата над 2 512.13лв. до присъдените 3 471.83лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Ренус Порт Логистикс България” ООД със седалище гр.Варна, адрес на управление гр.Варна, ул.”Александър Дяконвич” № 45, ет.2, ап.12, ЕИК 103109504, да заплати на Г.С.М. ***, ЕГН **********, сумата 40 105.76лв. /четиридесет хиляди сто и пет лева и седемдесет и шест стотинки/, представляваща дължимо възнаграждение по договор за управление от 01.08.2008г. за периода от 22.04.2010г. до 07.10.2010г., от което възнаграждение са приспаднати заплатени от „Ренус Порт Логистикс България” ООД данък върху общия доход и осигурителни вноски, начислени върху част от възнаграждението в размер на 2 000лв. месечно и сумата 11 065.80лв /единадесет хиляди и шестдесет и пет лева и осемдесет стотинки/, представляваща обезщетение за вреди от забава в плащането на присъденото възнаграждение по договор за управление за периода на забавата до 31.03.2013г.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 913 от 30.11.2015г. по търг.дело № 746/13г. по описа на Варненски окръжен съд в частите му, с които са отхвърлени предявените от Г.С.М. срещу „Ренус Порт Логистикс България” ООД искове за разликата над 49 631.69лв. до 107 570.65лв., претендирани като незаплатено възнаграждение по договор за управление от 01.08.2008г., дължимо за периода от 22.04.2010г. до 22.03.2011г. и за разликата над 13 558.08лв. до 103 057.86лв.   претендирани като обезщетение за вреди от забава в плащането на възнаграждението.

ОСЪЖДА „Ренус Порт Логистикс България” ООД със седалище гр.Варна, адрес на управление гр.Варна, ул.”Александър Дяконвич” № 45, ет.2, ап.12, ЕИК 103109504, да заплати на Г.С.М. ***, ЕГН **********, сумата  7 112.50лв. /седем хиляди сто и дванадесет лева и петдесет стотинки/, представляваща дължими разноски за първа инстанция и сумата 3 120лв. /три хиляди сто и двадесет лева/, представляваща разноски за въззивна инстанция.

ОСЪЖДА Г.С.М. ***, ЕГН **********, да заплати на „Ренус Порт Логистикс България” ООД със седалище гр.Варна, ЕИК 103109504, сумата 13 327.73лв. /тринадесет хиляди триста двадесет и седем лева и седемдесет и три стотинки/, представляваща разноски пред въззивна инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: