Р Е Ш Е Н И Е   № 114

 

11.05.2016г., гр. Варна.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на двадесети април две хиляди и шестнадесета година, в състав:

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

                                                           ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

                                                                                НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при участието на секретаря Д.Ч., като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 151 по описа на ВнАпС за 2016г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба вх. № 23554/27.07.2015г. на И.К.М. ***, против решение № 539 от 01.07.2015г. по т. д. № 1822/2014г. по описа на Варненски окръжен съд, с която е прието за установено в отношенията между страните, по предявени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК от "АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ" АД със седалище гр. София, ЕИК 128001319, срещу И.К.М., че ответникът има парични задължения към ищеца по обявен за предсрочно изискуем договор за банков кредит „ Жилище” № 15657/10.04.2006г., за които са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 5449/2014г. на ВРС, в следните размери: сумата 46 335.75 евро - просрочена главница, ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението - 24.04.2014г. до окончателното изплащане на задължението; сумата 3021.40 евро - договорни лихви за периода от 25.03.2013г. до 23.04.2014г.; сумата 2705.59 евро - наказателни лихви за просрочена главница за периода от 25.06.2013г. до 23.04.2014г.; сумата 2 251.60 евро - неустойка върху просрочена лихва за периода от 25.03.2013г. до 23.04.2014г.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, при наличие на правен интерес, и е процесуално допустима. Същата е с бланкетен характер, тъй като въззивникът не е релевирал никакви конкретни указания и оплаквания за това в какво се състои порочността на атакувания съдебен акт. Искането към въззивния съд е за отмяна на решението и постановяване на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.

Въззиваемото дружество "АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ" АД представя отговор по реда и в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който е изразено становище за неоснователност на жалбата с подробно изложени доводи и съображения. Направено е искане за присъждане на съдебно – деловодни разноски за въззивна инстанция.

За да се произнесе по спора съставът на въззивния съд взе предвид следното:

Варненският окръжен съд е бил сезиран по реда на чл. 422 ГПК със специални искове за установяване в отношенията между оспорващ кредитополучател и банка съществуване и изискуемост на вземания по заповед за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 5449/2014 г. по описа на ВРС, ХХІV - ти състав, в полза на " Алианц банк България" АД срещу И.К.М..

Ищецът твърди в исковата молба, че между страните е сключен валиден договор за банков кредит за сумата 50 000 евро, с краен срок за издължаване - 25.04.2026г. Сочи се, че изпълнението на задълженията по договора е обезпечено с договори за поръчителство между банката и три търговски дружества - „ТЕТИДА” ЕООД, „ ТЕТИДА ГРУП” ЕООД, „ХИПЕРИОН ГРУП” ЕООД. Излага се, че първоначално длъжникът е погасявал редовно задълженията си по погасителен план, но впоследствие е изпаднал в забава, като последното плащане е извършено на 04.10.2013г. На 06.01.2014г. банката е упражнила правото си за обявяване на кредита за предсрочна изискуем, за което длъжникът е уведомен лично на 10.01.2014г. По заявление на банката е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу ответника за процесните парични вземания, като в законоустановения срок длъжникът е подал възражение по чл. 414 ГПК за недължимост на сумите по заповедта за изпълнение.

Ответникът оспорва изискуемостта на вземането за главницата и дължимостта на претендираните размери на акцесорните вземания. Твърди неравноправност на договорни клаузи, респ. нищожност на чл. 5, чл. 6, чл. 5. 2 и чл. 5. 3 от договора на осн. чл. 143, т. 18 вр. чл. 146 и чл. 147 ЗЗП. Възразява, че въз основа на договора не е ясно как се определя базовият лихвен процент на банката. Твърди, че периодичното упражняване на това право, черпено от нищожно договаряне, е довело до надхвърляне на финансовите му възможности, съобразени с погасителния план при сключването на договора и съответно е довело до допуснатата забава. Отделно сочи, че размерите на допълнително уговорените обезщетения за забава - санкционната лихва по чл. 5.3 и неустойката по чл. 5.4, също са обусловени от задълженията, формирани по недобросъвестно увеличения лихвен процент. Излага, че двете вземания са уговорени за едно и също неизпълнение, и в евентуалност, че размерът на неустойката е уговорен като прекомерен в сравнение с реално претърпени от кредитора вреди.

Ищецът репликира възражението за нищожност на договорни клаузи, като се позовава на индивидуалното договаряне, както при сключване на първоначалния договор, така и в последвалите го анекси. Заявява, че твърденията на кредитополучателя за едностранна и недобросъвестни промяна на лихвата не отговарят на истината, тъй като промените в размера на вноската са направени само за да се облекчат затрудненията на кредитополучателя по обслужване на кредита, чрез отстъпки, предоставяне на гратисни периоди, временно намаляване на лихвата, както и частично опрощаване и рефинансиране. Позовава се на различните основания, който са договорени като пораждащи самостоятелни вземания за лихва по чл. 5.3 и неустойка по чл. 5.4.

Решението на ВОС, с което установителните искове са изцяло уважени, е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК.

Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран. Правото на иск е надлежно упражнено, искът е предявен в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок по чл. 415 от ГПК, считано от уведомяването на ищеца за подаденото в срок от длъжника възражение по чл. 414 от ГПК за недължимост на сумите по заповедта за изпълнение, при наличието на останалите процесуални предпоставки по ГПК.

Предвид задължителните указания по приложение на процесуалния закон по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с чл. 269, ал. 1 ГПК, извън задължението за служебно произнасяне по валидността и допустимостта на решението и проверката за правилност относно допуснати нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция, въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от посоченото в жалбата. В случая въззивникът не е релевирал конкретни твърдения и оплаквания за неправилност на решението.

Съставът на въззивния съд намира, че възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка е в съответствие със събраните в хода на производството доказателства и препраща към мотивите на обжалваното решение в тази част, на основание чл. 272 ГПК.

Така установената фактическа обстановка обосновава изводи за основателност на предявените установителни искове. Безспорно е установено усвояването на кредита по начина съобразно договорните клаузи, чрез успешно проведено главно пълно доказване– посредством съдебно – счетоводна експертиза и представени писмени доказателства. Проведено е доказване от кредитора и на размерите на паричните вземания за сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение, въпреки че ответникът не посочва конкретно погасяване чрез плащане или по друг начин, на суми в повече от тези, които се признават от банката. Установено е наличието на предвидените предпоставки в Раздел VІ, т. 19, б. „е” от договора за възникването и упражняването на потестативното право на банката да обяви паричните вземания по кредита за предсрочно изискуеми. Следователно правото е валидно упражнено с едностранно изявление, достигнало до длъжник, и е произвело целеното правно действие. Предсрочна изискуемост е съобщена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т.2 ГПК и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, с лично връчване на писмо на 10.01.2014г.

Съдът преценява като неоснователни направените от ответника пред първата инстанция правоизключващите възражения по следните съображения:

При обосноваване на възраженията за нищожност на клаузата на т. 5.11 от Общи условия за предоставяне на потребителски кредити, съгласно която референтният лихвен процент, представляващ функция на цената на привлечения паричен ресурс за съответната валута, подлежи на определяне и промяна, с решение на управителния съвет на банката, ответникът се позовават на ЗЗП и на Решение по дело № С-415/11г. на СЕС (първи състав) от 14.03.2013г., с което се тълкува Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Доколкото обаче от заключението на експертизата се установява, че договорените лихвени проценти не са увеличавани едностранно от страна на банката по време на действие на процесния договор, т. е. процесното парично задължение за възнаградителна лихва не е формирано в резултат на едностранна промяна към увеличение на лихвен процент по тази клауза, правоизключващото възражение за нищожност на т. 5.11 от Общи условия се явява ирелевантно за спора.

С клаузите на чл. 5.5 и чл. 5.6 от Общи условия за предоставяне на потребителски кредити са уговорени обезщетения / неустойки/ съответно за забавено плащане на главница и за забавено плащане на възнаградителна лихва. Следователно с тези договорни клаузи не са договорени две санкции за едно и също неизпълнение, а обезщетения за забавено плащане на две отделни парични задължения. Начисляване на неустойка за забава върху парично задължението за договорна лихва не е недопустимо, тъй като не съставлява хипотеза, при която е приложим специалния режим по чл. 10 ЗЗД. Договорната лихва е възнаградителна, същата съставлява цена за ползването на предоставения капитал, поради което, с начисляването на неустойка за забавено плащане на това парично задължение, не се допуска анатоцизъм.

По отношение размера на претендираната за установяване неустойка ответникът е направил и евентуално възражение за намаляване на размера поради прекомерност, на основание чл. 92, ал. 2, предл. 1 ЗЗД. Ответникът е физическо лице, поради което по отношение на него специалната разпоредби на чл. 309 от ТЗ относно забраната за намаляване на неустойка поради прекомерност, е неприложима.

Съдът намира, че в случая не следва да намери приложение разпоредбата на чл. 92, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД. Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. Освен обезпечителна и обезщетителна функция неустойката изпълнява и наказателна функция. Следователно размерът на неустойката не би могъл да се редуцира до размера на вредите, тъй като с това би се игнорирала наказателната й функция и би се обезмислило съществуването на самата клауза за неустойка – обезщетение за действително претърпените вреди може да бъде реализирано по общия исков ред и без клауза за неустойка. При липса на общовалиден критерий за прекомерност границата, от която започва прекомерността, следва да се търси като резултативна величина между уговорения размер на неустойката и претърпените вреди, като се прецени какво е превишението, съотношението й към насрещната престация по договора, както и да се съобрази обичайната практика при сключването на договори от същия вид. В случая, с оглед размера на уговорената неустойка - 10 % върху изчислената, но неплатена в срок възнаградителна лихва, съдът намира, че същата не излиза извън изпълняваните от нея функции.

Обобщаващият извод, който въззивният съд прави по повод защитните възражения на ответника, е че постигнатите уговорки в процесния договор и анексите за размер на предоставения кредит, срокове за изплащането му на вноски и лихвен процент, вариращи според гратисните периоди при преструктурирането, съответно, обезщетение за забава на главница в размер на наказателната лихва и неустойката за забава на договорните лихви, са валидни и обвързват страните.

При съобразяване със задължителния характер на указанията по приложение на процесуалния закон по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд извърши служебна проверка за правилност на решението относно допуснати нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция, и не констатира такива нарушения.

Поради съвпадане на правните изводи на двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и предвид направеното искане за присъждане съдебно– деловодни разноски от процесуалния представител на въззиваемото дружество, с прилагане на списък по чл. 80 ГПК и доказателства за реално направени разноски, въззивникът следва да бъде осъден да заплати сумата 3 717 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждения по договор за правна помощ.

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 539 от 01.07.2015г. по т. д. № 1822/2014г. по описа на Варненски окръжен съд.

ОСЪЖДА И.К.М., ЕГН **********, адрес: ***, ж. к „ В. В.” бл. ХХ, вх. ХХ, ет.Х, ап. Х, да заплати на "АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ" АД, ЕИК 128001319, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. " Мария Луиза" № 79, сумата 3 717 лв. / три хиляди седемстотин и седемнадесет лева/, представляваща направени съдебно – деловодни разноски по в. т. д. № 151/2016г. по описа на ВнАпС, ТО, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ: 1.                        2.