О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

233………

 

Гр.Варна, 25.03.……….. 2015 г.

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Търговско отделение – ІІІ състав, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и петнадесета година в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: З* З*

ЧЛЕНОВЕ: Р* С*

П* Х*

 

Като изслуша докладваното от съдия П.Х* в.ч.т.д.№ 162 по описа на ВАпС за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.274 и сл. ГПК.

Образувано е по подадена частна жалба на А.Л.Н. против определение № 171/16.01.2015 г. по т.д.№ 1643/2014 г. по описа на ВОС, с което производството по делото е спряно, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, до приключване на производствата по т.д.№ 246/2013 г. и гр.д.№ 3688/2013 г. по описа на ВОС.

Жалбата е депозирана в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана страна – ответник по делото, против подлежащ на обжалване съдебен акт. Съдържа оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на закона и необоснованост при постановяване на определението, както и съответен петитум за неговата отмяна и връщане делото на ВОС за продължаване на съдопроизвод-ствените действия по него.

Насрещната страна – Б* ЕАД гр.Варна не е депозирала писмен отговор против частната жалба.

За да се произнесе в рамките на частното въззивно производство, съставът на Варненския апелативен съд съобрази следното:

На първо място, не е нужно съдът да бъде изрично сезиран с искане за спиране на производството по делото, за да постанови определение в този смисъл. Напротив, в при наличие на предпоставките на чл.229 ал.1 ГПК съдът е задължен да действа служебно. Затова липсва процесуално нарушение, ако страната е поискала на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК производството по делото да бъде спряно до приключване на определени дела /вж. молба на Б* ЕАД вх.№ 34000/01.12.2014 г./, а съдът е намерил, че преюдициално значение за правилното решаване на спора имат други висящи искови производства /посочените в исковата молба/.

В случая предмет на делото са два иска с правно основание чл.135 ЗЗД за обявяване относителна недействителност на увреждащи ищеца действия на ответника А.Л.Н., както следва: извършването на парична вноска в капитала на втория ответник – А* ЕАД в размер на 1 635 115 евро, представляваща разлика между емисионна и номинална стойност на увеличението на капитала; и отчуждаването на недвижими имоти, също извършено в полза на А* ЕАД, като ответниците са свързани лица по смисъла на ТЗ.

Споровете относно вземанията, с които ищецът в качеството си на кредитор на ответника обосновава правото си да претендира относителна недействителност в исковата молба по т.д.№ 1643/2014 г., са предмет на т.д.№ 246/2013 г. и гр.д.№ 3688/2013 г., двете по описа на ВОС.

По първото дело Б* ЕАД претендира от ответника Н. обезщетение за вреди, причинени на дружеството, по реда на чл.240а ТЗ - за извършване на действия като член на УС през 2007 г., който иск /по възражения, направени в делото/ е предявен след изтичане на общата петгодишна давност и след като ответникът е освободен от отговорност като член на УС; в размер на 100 000 лв. Искът е предявен като частичен.

По второто дело също се претендира обезщетение, като се ангажира деликтната отговорност на Н. по реда на чл.45 ЗЗД за вреди в размер на 303 439.43 лв., представляващи разноски, вече присъдени в полза на Б* ЕАД в качеството му на ответник по прекратено арбитражно производство с ищец – Е* ЕООД.

И двете дела понастоящем са спрени, както следва: – т.д.№ 246/2013 г. до приключване на гр.д.№ 2610/2012 г. по описа на СГС, а гр.д.№ 3688/2013 г. – до приключване на НОХД № 4215/2014 г. по описа на ВРС.

По въпроса, дали висящи искови производства между кредитора и длъжника относно наличието на конкретно вземане са основание по чл.229 ал.1 т.4 ГПК за спиране на производството по иска по чл.135 ЗЗД съществува противоречива практика на ВКС, като към момента липсва задължителна такава. Съдът споделя становището, изразено в определение № 624/27.09.2013 г. по ч.т.д.№ 3249/2013г. на ВКС, І Т.О., с което е отменено определение за спиране в сходна хипотеза. ВКС е изходил от задължителната практика по чл.290 ГПК, че решението по иск с правно основание чл.135 ЗЗД не се ползва със сила на пресъдено нещо относно вземането на кредитора, като действително съществуващо, ликвидно и изискуемо. В случай, че за вземането е предявен самостоятелен иск, съдът не е длъжен да спре производството по чл.135 ЗЗД до разрешаване на спора относно кредиторовото вземане, поради липса на преюдициална зависимост между двете производства, т.е. е възможно и допустимо паралелното им развитие. При всички случаи последиците от уважен иск с правно основание чл.135 ЗЗД не могат да се осъществят, ако липсва основание за принудително изпълнение против длъжника. Последното обаче не представлява условие за допустимост или основателност на Павловия иск.

Преценката относно отношенията между ищеца и ответника се дължи самостоятелно в рамките на спора по чл.135 ЗЗД и независимо от резултата по предявените осъдителни искове.

По изложените съображения обжалваното определение се преценява като неправилно и следва да бъде отменено, а делото да се върне на ВОС за продължаване на съдопроизводствените действия.

Водим от горното, Варненският апелативен съд

 

О П Р Е Д Е Л И:

 

ОТМЕНЯ определение № 171/16.01.2015 г. по т.д.№ 1643/2014 г. по описа на ВОС и ВРЪЩА делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Определението не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: