РЕШЕНИЕ № 148

гр. Варна, 06.06.2016 година

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненският апелативен съд – търговско отделение, ІІ състав, на десети май през две хиляди и шестнадесета година в публичното заседание в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

        ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

 МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

секретар Д.Ч.                        

като разгледа докладваното от съдия Аракелян в. т. дело № 164/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК и е образувано по въззивна жалба на „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК: 1218306161569, със седалище в гр. София,  чрез юрисконсулт М.Ч., против решение № 94 от 23.10.2015 г. по т. д. № 254/2014 г. на Силистренския окръжен съд, поправено с решение № 3 от 12.01.2016 г. и решение № 21 от 19.02.2016 г. по същото дело, в частта, с която е отхвърлен искът на въззивника за признаване за установено, че Н.Т.П. ***, с ЕГН: **********, дължи на „БАНКА ДСК” ЕАД сумата над 2 009.75 лева до претендираните 10 734.06 лева – договорна лихва за периода от 08.10.2010 г, до 01.04.2012 г. и наказателна лихва над 2 103.92 лева до претендираните 6 396.50 лева за периода от 25.01.2012 г. до 01.04.2012 г., за които суми е издадена Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 666/2012 г. по описа на Районен съд – гр. Силистра.

В жалбата си банката въвежда оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като твърди, че същото е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Излага подробни аргументи. Сочи, че неправилно съдът е приел, че периода на дължимост на наказателната лихва започва едва от уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост, а именно с покана – уведомление от банката, получена на 25.01.2012 г., приета към представените писмени доказателства по делото. Излага, че съдът неправилно е определил размера на задълженията по накзателната лихва, като не е приел размера, посочен в ССЕ, като го е самоизчислил. Моли се за решение, с което да се отмени обжалваното решение в посочената част и искът да се уважи в пълния му размер, алтернативно – в размерите, посочени в експертизата.

Депозиран е отговор от насрещната страна Н.П. по реда и в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, с който се изгалат аргументи за неоснователност на жалбата. Извън това се заявява становище за недопустимост на решението, като постановено по непредявен иск, доколкото с допълнителното споразумение от 14.10.2009 г. с погасителен план и Общи условия към него се въвежда ново основание, което не е било част от заповедното производство, основано единствено на Договор за кредит от 31.03.2008 г. Посоченото допълнително споразумение и погасителен план нито са приложени, нито са посочени в заявлението по чл. 417, т. 2 от ГПК. Недопустимостта на иска, според въззиваемия, се потвърждава и от ССЕ, която е установила, че предявените суми са с произход Допълнителното споразумение и погасителния план към него, които документи не са представени по ч. гр. дело № 666/2012 г. Моли за отхвърляне на жалбата, както и за служебна преценка на допустимостта на иска, съответно на решението с оглед на наведеното несъвпадане на основанията на търсените суми по заповедното и исковото производство. Претендират се и разноски.

Въззивната жалба е депозирана в срок, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, съдът приема от фактическа страна следното:

Пред Силистренския окръжен съд /след изпращане на делото от СГС по уважено възражение за отвод за местна подсъдност/ е разгледан иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК от "БАНКА ДСК" ЕАД за установяване на вземане от Н.Т.П., ЕГН: **********,***, в качеството й на кредитополучател по Договор за предоставяне на потребителски кредит от 31.03.2008 г., за което на основание чл. 417, т. 2 от ГПК е издадена Заповед за незабавно изпълнение № 1701/05.04.2012 г. по ч. гр. дело № 666/2012 г. на РС – гр. Силистра, за следните суми: 1/ главница от 56 007.33 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 02.04.2012 г. до окончателно изплащане на задължението; 2/ 10 734.06 лева – договорна лихва за периода 08.10.2010 г. – 01.04.2012 г. и 3/ 6 396. 50 лева – наказателна лихва за периода от 08.10.2010 г. – 01.04.2012 г. Твърденията, на които се основават претенциите на ищеца са за отпуснат кредит по силата на посочения договор за сума от 57 000 лева, със срок за връщане до 08.04.2033 г. Уговорено било погасяването на кредита да се осъществи на 300 месечни вноски, всяка в размер на 497.61 лева и включваща главница, лихва от 8.99 % и съответна част от годишна такса за управление и обслужване, на всяко 8-мо число от месеца, считано от 08.04.2008 г. В чл. 20, т. 1 от Общите условия е установено, че при неплащане на вноска на падежа, от следващия ден се начислява допълнителна лихва за съответната част в размер на три процентни пункта. В чл. 20.2 от Общите условия страните се съгласили при забава за плащане на вноска и/или лихва над 90 дни, целият остатък по кредита се трансформира в предсрочно изискуем, като до предяване на молбата за събирането му по съдебен ред се начислява увеличен лихвен процент с десет процентни пункта, който е прибавен към договорения лихвен процент. Във връзка с това, след като не са били платени в пълен размер погасителните вноски (на 08.11.2010 г., 08.12.2010 г., 08.01.2011 г. и 08.02.2011 г.), целият кредита е станал предсрочно изискуем – на 10.02.2011 г.

В отговор на исковата молба по реда на чл. 367 от ГПК Н.П., чрез процесуалния си представител, твърди, че в заявлението по чл. 417, т. 2 от ГПК не са посочени като основания Допълнителното споразумение и погасителният план към него, поради което счита, исковото производство по чл. 422 от ГПК за недопустимо. Надлежно и в срок оспорва дължимостта на сумите по основание и размер. Навежда твърдения за неравноправност и недействителност на чл. 20, т. 2 от Общите условия на банката, като противоречащи на Директива № 93/13/ЕИО. Излага, че от страна на банката няма взето управленско решение един процентен пункт какво стойностно отражение има. Твърди, че за платените лихви не е определен базовият лихвен процент, като счита, че същите не се дължат и следва да бъдат възстановени.  Моли за присъждане на разноски.

В допълнителната искова молба ищецът твърди, че Допълнителното споразумение е изцяло в полза на кредитополучателя. Заявява, че един процентен пункт се равнява на един процент. Излага, че са неоснователни твърденията на насрещната страна за нищожност на определения БЛП, по съображения, че липсват доказателства за участието на „БАНКА ДСК” ЕАД в картелно споразумение.

В допълнителен отговор на исковата молба Н.П. твърди, че въпреки неучастието на банката в картелното споразумение, лихвените индекси са еднакви и същите са повлияни от самото споразумение. Счита, че банката не е изпълнила задълженията си по чл. 20, т. 1 и т. 2 от Общите условия.

            По делото като писмено доказателство е приет Договор за предоставяне на жилищен и ипотечен кредит от 31.03.2008 г., сключен между „БАНКА ДСК” ЕАД, като кредитодател/кредитор, и Н.Т.П., като кредитополучател/ длъжник, по силата на който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя сума в размер на 57 000 лева, а последният се е задължил да ползва кредита съобразно уговорената в договора цел, условия и срокове и да го върне ведно с дължимата лихва, която съгласно т. 7 от Договора е в общ размер на 8.99  % годишно, като 4.19 % е базовият лихвен процент, а 4.8 % е стандартната надбавка. Останалите уговорки между страните касаят усвояването на сумата – еднократно, издължаването на кредита на 300 месечни вноски, включващи главница, лихва, съответната част от годишната такса за управление и обслужване, считано от 08.04.2008 г., крайният срок за издължаване е определен на 08.04.2033 г.; изпълнението на задължението е обезпечено с договорна ипотека върху посочените обекти в т. 8 от Договора. В чл. 20, т. 2 от Общите условия страните са се съгласили при забава в плащане на главница и/или лихва  над 90 дни, остатъкът по кредита да бъде трансформиран в предсрочно изискуем.

Установява се, че на 02.04.2012 г. „БАНКА ДСК” ЕАД е подала заявление за издаване на Заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 417, т. 2 от ГПК, като видно от извлечението от счетоводните книги на банката, задълженията на Н.П. по процесния договор за жилищен и ипотечен кредит, към 01.04.2012 г. са били в размер на общо 73 137.89 лева, от които: главница от 56 007.33 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 02.04.2012 г. до окончателно изплащане на задължението, 10 734.06 лева – договорна лихва за периода 08.10.2010 г. – 01.04.2012 г. и 6 396.50 лева – наказателна лихва за периода от 08.10.2010 г. – 01.04.2012 г., ведно със законна лихва за забава от депозиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението. Основанието, на което се позовава заявителят в заявлението /т. 12, допълнено в т. 14/, е сключеният Договор за предоставяне на жилищен и ипотечен кредит от 31.03.2008 г., Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, извлечението от счетоводните книги на банката и автоматичната предсрочна изискуемост на кредита. Издадена е била заповед за незабавно изпълнение № 1701/05.04.2012 г. по ч. гр. дело № 666/2012 г. на Районен съд – гр. Силистра за посочените суми, както и за сумата от 1462.76 лв. – държавна такса.

На 02.07.2013 г. Н.П. е получила ПДИ от ЧСИ с връчване на заповедта за незабавно изпълнение. На 16.07.2013 г., в законоустановения срок е депозирала пред Районен съд – гр. Силистра възражението си по чл. 414 от ГПК. Искът на „БАНКА ДСК” ЕАД също е депозиран в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, видно от съобщението за подадено възражение по чл. 414 от ГПК, като искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК е подаден в съда в законоустановения срок.

Във връзка с твърдяното уведомление до длъжника за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, е приета по делото Покана изх. № 04-89/19.01.2012 г., която е получена от кредитополучателя на 25.01.2012 г.

От приетото по делото заключение по допуснатата ССЕ се установява, че предоставеният жилищен и ипотечен кредит за сумата от 57 000 лева е изцяло усвоен на 08.04.2008 г., както и че за погасяване на задълженията по него са направени вноски за общата сума от 14 194.03 лева, разпределени от вещото лице по главница, договорна лихва и наказателна лихва върху просрочената главница. Тази констатация на вещото лице е в противоречие с твърдяното от процесуалния представител на кредитополучателя, че не са изплащани суми в погашение на кредита. В експертизата е посочено, че преди банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, дължимите месечни погасителни вноски с падежни дати 08.11.2010 г., 08.12.2010 г., 08.01.2011 г. и 08.02.2011 г. не са били погасени.

Правни изводи:

Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК с предмет установяване съществуването на вземането по издадена заповед за незабавно изпълнение. Нормата на чл. 422, ал. 1 от ГПК установява специфичен фактически състав за предявяване на разглеждания иск: 1/ издадена заповед за изпълнение; 2/ надлежно предявено възражение от длъжника в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК; 3/ разпореждане на съда, съдържащо дължимите указания по чл. 415, ал. 1 ГПК; 4/ предявяване на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Сочените предпоставки за предявяване на иска са кумулативно установени. При съобразяването им, необвързан от констатациите по тях на съда в заповедното производство, настоящият състав на съда намира искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК за надлежно предявен.

І. Предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК се определя от правните твърдения на ищеца за съществуването на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение. С решението по този иск съдът следва да се произнесе за съществуването или несъществуването на същото право, за което е издадена заповедта за изпълнение, при съобразяване на посочените от заявителя обстоятелства, от значение за възникването и съществуването на вземането.

Поради правилата на ограничения въззив, закрепени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съдът е обвързан по отношение на неправилността на решението само до изложените твърдения в жалбата. Решението се обжалва частично и към настоящия момент производството е висящо само по отношение на претенциите за заплащане на договорна и наказателна лихва по Договора за жилищен и ипотечен кредит. В частта, в която е осъден кредитополучателят – Н.Т.П. да заплати сумата в размер на 56 007.33 лева, представляваща остатъчна стойност за главница по Договора за жилищен и ипотечен кредит, решението на първоинстанционния съд е влязло в законна сила, тъй като не е подадена въззивна жалба или насрещна въззивна жалба за тази част.

С предявяването на настоящия иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК кредиторът се е позовал на сключен на 31.03.2008 г. договор за жилищен и ипотечен кредит и настъпила автоматична предсрочна изискуемост на кредита – т. 21, считано от 10.02.2011 г., поради неплащане на главница и/или лихва над 90 дни.

По своята правна характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор.

Поради обусловеността на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от издадена заповед за изпълнение за вземане, основано на извлечение от счетоводните книги на банката, предметът на делото е обвързан от основанието и размера на вземането, заявени в заповедното производство. Неоснователни са твърденията на въззиваемата страна за недопустимост на първоинстанционното решение поради несъвпадане на основанията на търсените суми по заповедното и исковото производство – допълнителното споразумение е анекс /неразделна част/ към сключения договор, поради което не е необходимо изрично да бъде упоменато в заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Не е спорно между страните, че лихвеният процент по кредита е бил променян на 20.03.2008 г. - от 8.99 % на 9.49 %, на 16.10.2008 г. – от 9.49 % на 10.49 %. Промените са извършени поради изменение с повече от 1% на месец на индексите за LEONIА, EURIBOR и LIBOR и измененията над 0.5% на потребителските цени за България на месец /чл. 24, т. 3, Общите условия, актуални към 04.12.2008 г./.

Видно от заключението на вещото лице, неизплатени са 2 009.75 лева – договорна лихва и 13 076.39 лева – наказателна лихва. Начисляването както на договорна лихва, така и на наказателна е допустимо, доколкото договорната свобода и санкционната функция на неустойката са изрично предвидени като кумулация в сключения между страните договор.

С оглед на дадените разрешения в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС обаче, моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател, и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Освен обективните предпоставки е необходимо съществуването на субективната предпоставка за настъпване на предсрочната изискуемост – отправено от банката волеизявление до кредитополучателя за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Отнемането на преимуществото на срока по договора е субективно право, установено в полза на кредитора. Преценката дали да го упражни и кога, принадлежи изцяло на титуляра на това право, от което следва, че настъпването на предсрочната изискуемост предпоставя осъществяването на два юридически факта - неизпълнението на длъжника и нарочно волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока му. Предвид гореизложеното, наказателни лихви съгласно чл. 20.2 от ОУ следва да бъдат начислявани от достигането до длъжника на изявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем –  25.01.2012 г. до датата на депозиране на заявлението по чл. 417, т. 2 от ГПК – 01.04.2012 г. Когато заявителят се е позовал на предсрочна изискуемост на целия кредит/остатък от кредита и предвид разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, съгласно която искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, настъпването на предсрочната изискуемост трябва да предхожда образуването на заповедното производство. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното от заявителя основание. Позоваването от кредитора в заявлението на погрешна дата, от която приема, че е настъпила предсрочната изискуемост – 10.02.2011 г. е ирелевантно в настоящия случай, доколкото настъпването на предсрочната изискуемост попада в обхвата на съдебната преценка, като в случая това право на кредитора обективно е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – на 25.01.2012 г. /заявлението е подадено на 02.04.2012 г./.

II. Сумите, дължими за лихви и таксата за управление, представляват цената на заетите парични средства. Клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП. В разпоредбата на чл. 143, ал. 3, т. 1 от ЗЗП законодателят е предвидил изключение от това правило. Основният критерий за приложимостта на изключението е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, така решение № 77 от 22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/2014 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Драгомир Драгнев, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. Клаузата от Договора за предоставяне на жилищен и ипотечен кредит, в която е предвидено правото на банката едностранно да увеличава размера на базовия лихвен процент и съответно на дължимата от кредитополучателя лихва, представляваща възнаграждение за времето на ползване на предоставените от търговеца парични средства, е обвързала кредитополучателя, посредством Допълнителното споразумение, което е уговорено индивидуално и съдържа признание за дължимост на сумата в т. 2 от същото.

Предвид гореизложеното, се налага изводът, че извършените на 20.03.2008 г.

16.10.2008 г. от "БАНКА ДСК" ЕАД едностранни увеличения на размера на основното задължение на Н.П. за заплащане на възнаградителна лихва за предоставения кредит, са валидни и са произвели действие.

При това положение, за да определи размерът на задължението за заплащане възнаградителна лихва и неустойка, което е възникнало в тежест на Н.П., съдът съобразява волята на страните, изразена в чл. 7 от Договора за жилищен и ипотечен кредит и Общите условия по този вид договори, които са задължителни за страната на основание чл. 298, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 287 от ТЗ. Искът е основателен до сумата от 2 009.75 лева – договорна (възнаградителна) лихва за периода от 08.10.2010 г. до 01.04.2012 г. и 2 103.92 лева – наказателна лихва за периода от 25.01.2012 г. до 01.04.2012 г., доколкото изчислената от вещото лице наказателна лихва от 13 076.39 лева е определена въз основа на по-дълъг период, изчислен не от момента на настъпване на предсрочната изискуемост, преценена от 25.01.2012 г., а от приетата от кредитора автоматична предсрочна изискуемост.

По претенцията за разноски:

Въззиваемата страна не е посочила каква сума за разноски претендира, нито е представила списък за тези раноски или доказателства за извършването им, поради което разноски не следва да й се присъдят.

Постановеното въззивно решение, касателно акцесорните искове за възнаградителна и наказателна лихва, не подлежи на касационно обжалване, доколкото попада в изключението на чл. 280, ал. 2 от ГПК – цена на иска до 20 000 лева по търговски дела /делото е търговско на основание чл. 286, ал. 1 /вр. чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ/ и ал. 2 от ТЗ вр. чл. 287 от ТЗ/.   

  Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 94 от 23.10.2015 г. по т. д. № 254/2014 г. на Силистренския окръжен съд, поправено с решение № 3/12.01.2016 г. и решение № 21/19.02.2016 г. по същото дело, в частта, с която е отхвърлен искът на „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, за признаване за установено, че Н.Т.П. ***, с ЕГН **********, дължи на „БАНКА ДСК” ЕАД сумата над 2 009.75 лева до претендираните 10 734.06 лева – договорна лихва за периода от 08.10.2010 г. - до 01.04.2012 г. и наказателна лихва над 2 103.92 лева до претендираните 6 396.50 лева за периода от 25.01.2012 г. до 01.04.2012 г., за които суми е издадена Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 666/2012 г. по описа на Районен съд – гр. Силистра.

В необжалваната част решението на първоинстанционния съд е влязло в законна сила.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              

 

 

 ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                

                                                                                  2.