Р Е Ш Е Н И Е

 

139./13.05.15 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 14.04.2015 год.  в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

АНЕТА БРАТАНОВА

 

При секретаря Д.Ч. като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д.№ 173/2015 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл.258 и следв. ГПК и е образувано по въззивни жалби от

1.„ОТП Ф Б” ЕАД – София срещу решение № 708/04.07.2014 год., постановено по т.д.№ 2272/2013 год. по описа на ВОС в  частта, в която е са отхвърлени предявените от страната срещу К.С.С., ЕГН **********, с адрес *** 1488 искове за установяване съществуването на парични вземания на ищеца – кредитор по издадената в полза на кредитор „Б ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, гр. София, заповед за незабавно изпълнение № 6055/06.08.2012 год. по ч.гр.д. № 11 248/2012 год. по описа на Варненски районен съд, ХХV състав, в размер на 20 457.08 евро, от която 17 114.41 евро, представляваща непогасена главница, 2801.37 евро – неплатена договорна лихва за периода от 15.05.2011 год. до 03.08.2012 год., 541.30 евро – неплатена санкционираща лихва за просрочени главници за периода 10.07.2012 год. до 03.08.2012 год., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 03.08.2012 год. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 800.21 лева, представляваща направени деловодни разноски, които вземания са били прехвърлени на ищеца по сключен с кредитора „Б ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, гр. София договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 22.11.2012 г.

2. В.М.В. срещу решение № 708/04.07.2014 год., постановено по т.д.№ 2272/2013 год. по описа на ВОС в  частта, в която е прието за установено, на осн. чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК в отношенията между страните, че в полза на „ОТП Ф Б” ЕАД, ЕИК 202317122, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Княз Дондуков” №19, ет.6, представлявано от И Г Д – М, съществува вземане по отношение на В.М.В., ЕГН **********,*** за сумата от 20 457.08 евро /двадесет хиляди четиристотин петдесет и седем евро и осем евроцента/, от която 17 114.41 евро, представляваща непогасена главница, 2801.37 евро – неплатена договорна лихва за периода от 15.05.2011 год. до 03.08.2012 год., 541.30 евро – неплатена санкционираща лихва за просрочени главници за периода 10.07.2012 год. до 03.08.2012 год., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 03.08.2012 год. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 800.21 лева /осемстотин лева и двадесет и една ст./, представляваща направени деловодни разноски, които вземания са били прехвърлени на ищеца по сключен с кредитора „Б ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, гр. София договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 22.11.2012 г., за които парични вземания на ищеца – кредитор по издадената в полза на кредитор „Б ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, гр. София, заповед за незабавно изпълнение № 6055/06.08.2012 год. по ч.гр.д. № 11 248/2012 год. по описа на Варненски районен съд, ХХV състав.

Решението в отхвърлителната част срещу Т.И.В. не е предмет на въззивно обжалване и е влязло в законна сила. Петитумът на предявената въззивна жалба от кредитора няма за предмет отмяната на коментираната част от съдебния акт. В срока, определен с разпореждане от 12.01.2015 год. страната не е уточнила, че обжалва решението и по отношението на поръчителя Т.В..

В о.с.з. предявените въззивни жалби се поддържат, респ. оспорват от насрещната страна. 

Въззивните жалби са депозирани в срок, от надлежни страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същите отговарят на императивните изисквания на чл.260 – 261 ГПК. На посоченото основание, жалбите са  процесуално допустими. 

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК и е предявен при спазване на особените процесуални изисквания на чл.415 вр. чл.414 ГПК, поради което е процесуално допустим.

I. По въззивната жалба на В.М.В.:

Пред въззивната инстанция не е спорно, че  на 23.03.2011 г., В.М.В., в качеството си на кредитополучател е сключил с „Б ДСК” ЕАД споразумение за обединяване на кредити, а именно договор за стандартен кредит № 15573392 от 14.05.2008 г. за 15 000 лв., договор за стандартен кредит № 109531188 от 11.11.2005 г. за 20 000 лв. и договор за кредит овърдрафт № 10953153 от 11.11.2005 г. за 2300 лв.  Видно от съдържанието на споразумението  - б. „Б” страните изрично са конкретизирали, че сумите по горните договори са усвоени изцяло, като неиздължените остатъци са както следва: 12795.22 евро, съответно 6772.55лева и 2300 лева.  

Договарянето е осъществено с изричното отбелязване, че кредитополучателят има затруднения при погасяването на кредитите.

На първо място, сключеното споразумение има установително значение  за  съществуващото кредитно задължение и неговия размер. Отделно от изложеното, споразумението съставлява форма на преструктуриране на заварените кредитни експозиции по смисъла на чл. 13, ал.1 Наредба № 9/03.04.2008 год. /отм./ чрез  разсрочването на дълга по нов погасителен план; договарянето  на нов лихвен процент и на нови санкционни последици. Предоставените от кредитора отстъпки са съчетани с уговорка за допълнително обезпечаване на дълга чрез поръчителство – така чл. 17.

1.Първият спорен въпрос пред настоящата инстанция е сведен до активната материалноправна легитимация на кредитора „ОТП  Ф Б” ЕАД.

Ищецът се легитимира като кредитор на основание частно правоприемство, настъпило по силата на договор за цесия от 22.11.2012 год. с цедент „Б ДСК” ЕАД, сключен след издаване на заповедта за изпълнение. Прехвърлянето на вземането не противоречи на чл. 26, ал.1 ЗПКредит, тъй като споразумението с кредитополучателя изрично предвижда подобна възможност – чл.22Б.

Сключеният договор обективира двустранната воля на страните  да прехвърлят вземания, чиято индивидуализация ще бъде установена с приемо-предавателен протокол – чл.2.1.   Страните изрично са приели, че транслативното действие на договора ще настъпи на т.н. дата на прехвърляне, съвпадаща с пълното плащане на покупната цена – чл. 5.1 вр. 1.2.

По делото е представен приемо-предавателен протокол от 20.12.2012 год., по силата на който цедентът е предал на цесионера досиета по потребителски кредити, принадлежащи към файл 2 към договора за цесия, вкл. и досието с кредитополучател В. М.В. във връзка с договор от 23.03.2011 год..  Приемо – предавателният протокол индивидуализира подробно по основание и размер просрочения главен и акцесорен кредитен дълг чрез посочване на кредитополучател, вид и дата на кредита, размер на изискуеми вземания.  По арг. от чл.2.1 протоколът  се ползва с пълна доказателствена стойност относно факта,  че процесните вземания са предмет на цесионно правоприемство. Същевременно, приемо-предавателният протокол  има удостоверително значение досежно изпълнението на дължимото от цедента  предаване на документите, обективиращи цедирания дълг – чл. 99, ал.3 ЗЗД. Соченото доказателствено значение на протокола е прието от страните и съобразно чл. 1.7 от договора за цесия.

Договорът да цесия поставя изрично условие за настъпване на транслативното договорно действие, а именно – пълното изплащане на покупната цена, което следва да бъде извършено в деня на съставяне на приемопредавателния протокол. Уговорката за цедиране на вземания под условие е допустима, доколкото правилата за времето на сключване на договорите са изцяло диспозитивни и могат да бъдат дерогирани и изменяни от страните /арг. и от чл. 25 ЗЗД/. Пак по волята на страните, пълното изплащане на окончателната продажна цена се удостоверява чрез нарочно потвърждение от цедента, т.е. с изрично негово едностранно волеизявление.

По делото са представени доказателства, че кредиторът е издал дължимото потвърждение по чл.5.3 Едностранното волеизявление на цедента  удостоверява и сбъдването на предвиденото в чл.1.2 и 5.1 условие за транслативното договорно действие. Доколкото потвърждението по чл. 5.3  се ползва с пълно доказателствено значение досежно  завършването на довоговорния фактически състав на цесията, цесионерът не е длъжен да доказва фактическото плащане на окончателната покупна цена за процесното вземане. Възраженията на въззивника, че потвърждението съставлява само едностранно волеизявление на страна по договора, което е непротивопоставимо на третите лица е неоснователно.

При съвкупната преценка на гореизложеното, съдът приема, че договорът за цесия, ведно с последващо съставения приемо-предавателен протокол и потвърждение легигимират ищеца като притежател на процесните вземания.  Въззивникът не е навел други доводи против цесията, изключая възраженията за липса на конкретизация на вземането и липса на доказателства за плащане на покупната цена.

  Пред въззивната инстанция не са наведени доводи, свързани с надлежното съобщаване на цесията по смисъла на чл. 99, ал.4 ЗЗД. Независимо от изложеното, въззивният съд отчита, че цесията е съобщена чрез нарочно уведомление, връчено на кредитополучателя на 17.12.2012  год.  /така известие за доставяне л. 30 от гр.д.№ 7769/13 год. по описа на ВРС, XXXIV състав/. Поръчителят К.С.С. е уведомен  съобразно изрично изявление – л. 25 от гр.д.№ 7769/13 год. по описа на ВРС, XXXIV състав. Дължимите нотификации изхождат от цесионера.

    Трайна и последователна е съдебната практика, че правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера (новия кредитор).  Представената искова молба обаче е придружена с изрично пълномощно от цедента, с което същият е делегирал правомощието си по чл. 99, ал.4 ЗЗД на новия кредитор, ведно с потвърждение за осъществената цесия. Законът не въвежда забрана за делегиране на правата по чл. 99, ал.4 ЗЗД. При това положение исковата молба, изходяща от цесионера и  придружена с пълномощно за уведомяване с неоспорена автентичност от цедента съставлява форма на надлежно нотифициране на цесията,  с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.99 ал.4 ЗЗД.

  2. Пред въззивната инстанция са наведени доводи и против действителността на споразумението от 23.03.2011 г., поради липса на фиксиран ГПР – основание за нищожност по чл. 22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.  Възражението се основава на нарушение на императивна правна норма и предявяването му не е ограничено с процесуални преклузии. На посоченото основание, същото е процесуално допустимо.

  Изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК намира приложения и при споразумения, с които се разсрочва съществуващ потребителски дълг  и потребителят дължи разходи /арг. на противното от чл. 4, ал.1, т.10 ЗПК/. Сключеното споразумение предвижда изрично, че разсроченият дълг се дължи  съобразно погасителен план, съставляващ неразделна част от договора.  Погасителният план съставлява част от договорното съдържание, подписан е двустранно и съдържа изрично посочване на ГПР по смисъла на чл. 19 ЗПК /така Приложение – погасителен план, л. 165/. Следователно – липсва твърдяното нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

   3. Предмет на оспорване пред въззивната инстанция е факта на настъпила предсрочна изискуемост на кредитното правоотношение. Възражението е наведено за пръв път в проведеното открито съдебно заседание.

Според разрешенията,  дадени в т.18 на ТР № 4/2013 год. от 18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост съставлява форма на изменение на договорната връзка. Заповедната, респ. искова претенция на кредитора се основават на твърдения за настъпила предсрочна изискуемост на кредитния дълг при наличие на предпоставките от фактическия състав на чл.20б и чл. 22 от договора.  Кредитополучател не е оспорил твърденията за настъпилата предсрочна изискуемост в срока по чл. 367, ал.1 ГПК, респ. соченото бездействие има преклудиращ ефект  по арг. от чл. 370 ГПК. На основание чл. 266, ал.1 ГПК разглеждането му от въззивната инстанция е недопустимо, тъй като няма за предмет  факти и обстоятелства, за които съдът следи служебно.

Отделно от изложеното,   съгласно разпоредбата на чл.20б и чл. 22 от споразумението,  Бта има право да превърне кредита, заедно с лихвите  в предсрочно изискуем при неплащане на която и да е погасителна вноска.  Коментираната разпоредба въвежда  договорно отклонение от общото правило на чл.71 ЗЗД, произвеждащо обвързващо страните правно действие. Договорно предвидената предсрочна изискуемост не настъпва автоматично,  а съставлява правомощие на Бта – кредитор, предполагащо наличието на 1/неизпълнение на кредитополучателя като обективна предпоставка и 2/ едностранно волеизявление за трансформирането на целия дълг в изискуем, надлежно доведено до знанието на длъжника.

 От заключението на назначената по делото ССЕ се установява, че последното плащане осъществено от кредитополучателя датира  от  07.09.2011 год., след която дата не са постъпвали погашения.  На посочената дата е погасена дължимата първа вноска по погасителния план с падеж 15.04.2011 год. и частично вноската с падеж 15.05.2011 год. Закъснението възлиза на 145 дни. Длъжникът не е извършвал погасяване на последващите вноски по погасителен план.

В заповедното производство – л.17 са представени доказателства, че с писмо от 16.05.2012 год., надлежно връчено на кредитополучателя на 21.05.2012 год. Бта е уведомила страната, че е в забава досежно плащането на просрочена главница и лихви, подробно конкретизирани в изявлението.  Предоставила е  и 7-мо дневен срок  за доброволно погасяване на просрочените задължения с изрично предупреждение, че след изтичане на срока ще пристъпи към принудително събиране на дълга.

По делото е безспорно, че в предоставения 7-мо дневен срок, изискуемите задължения не са погасени.

С оглед на изложеното, съдът приема, че е налице настъпил трансформиращ ефект на нарочното волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока по договора. Волеизявлението е предшествано от забава, отговаряща  на договорните критерии за предсрочна изискуемост.   Изтекъл е срока на адресирано предупреждение за едностранно упражняване на право на кредитора да лиши длъжника от уговорените падежи на разсрочените вноски. Последиците от бездействието на длъжника в срока за доброволно изпълнение са ясно и недвусмислено формулирани.  

Въз основа на изложеното, съдът приема, че предсрочната изискуемост е настъпила на 28.05.2012 год. /7дни след връчване на волеизявлението на кредитора/. Съответно, при предприемане на събиране на дълга по реда на заповедното производство, Бта е заявила вече изискуемо задължение.

   При съвкупната преценка на гореизложеното, съдът приема, че вземането – предмет на предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК е доказано по основание. Въззивникът не е навел доводи против размера на притезанието, а и същото е установено съобразно ССЕ.  

II. По въззивната жалба на „ОТП Ф Б” ЕАД: 

Въззивната жалба има за предмет отхвърлителната част на съдебния акт по отношение на поръчителя К.С.С..

По делото е представен договор за поръчителство от 23.03.2011г., по силата на който Т.Й.В. и К.С.С., в качеството на поръчители са обезпечили изпълнението  на задължението на В.В. по договор за преструктуриране на кредит за текущо потребление от 23.03.2011г., сключен с „Б ДСК” ЕАД.  Очевидно е при това положение, че поръчителството е поето за дълг, идентичен с този по споразумението за обединение на кредити като договорното правоотношение е индивидуализирано чрез посочване на датата на сключване и правната му характеристика – договор за преструктуриране съобразно чл. 13, ал.1 Наредба № 9/03.04.2008 год. /отм./. Възраженията на поръчителя, че обезпечаваният дълг има различен произход, е неоснователно.

В разпоредбата на чл. 2 от договора поръчителите са се съгласили, че отговорността им се запазва и ако кредиторът не е предявил иск против длъжника в срока по чл. 147, ал.1 ЗЗД.  Доколкото срока по чл. 147, ал.1 ЗЗД е краен и преклузивен, недопустим е както отказ от тях след изтичането им, така и предварителното съгласие за дерогирането му /Решение № 81 от 8.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1705/2013 г., I т. о., ТК/. Уговорките в противен смисъл следва да се считат за недействителни.

За да отхвърли предявения иск, първостепенният съд е приел, че предсрочната изискуемост по кредита е настъпила на 17.08.2011 год. На посочената дата кредитът е прехвърлен с валъор „предсрочно изискуем” съобразно счетоводните записвания в системата на „Б ДСК” ЕАД.  Посочената дата е посочена и като дата на настъпила предсрочна изискуемост съобразно заявлението за издаване на заповед за изпълнение.  Въз основа на изложеното, съдът е приел,  че именно от 17.08.2011г. започва да тече и срока по чл.147, ал.1 ЗЗД. Кредиторът не е предявил иск против длъжника в 6-месечен срок, порази което правата му по отношение на поръчителите са преклудирани, а предявените искове – неоснователни.

   Решението е неправилно в коментираната част.

   Трайна и последователна е съдебната практика по въпроса за началния момент на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД - дали това е датата, на която кредиторът е направил волеизявление за трансформиране на кредита в изцяло предсрочно изискуем, или датата, след която кредиторът е бил задължен по силата на изрична договорна клауза да предприеме незабавно конкретни действия срещу длъжника при изпадане на последния в забава. На така поставения въпрос е даден отговор в т.18 на ТР № 4/13 на на ОСГТК на ВКС. В хипотезата на предявен иск по чл.422 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като Бта е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост / в този смисъл и решение № 345/12.11.12 г. по гр.д.№ 481/12 г. на ІІІ ГО на ВКС, решение № 58/15.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 584/2008 г., II г. о., ТК, решение № 130/27.10.2009 г. по т. д. № 139/2009 г., ТК, I Т. О. ВКС и др. /. Фактическият състав на предсрочната изискуемост като форма на изменение на договорната връзка завършва с волеизявлението на кредитора, което съставлява едностранен акт, адресиран до длъжника и надлежно доведен до знанието му. Такъв акт съставлява уведомително писмо от 16.05.2012 год., което е и началният момент за срока по чл. 147, ал.1 ЗЗД. Заповедното производство е инициирано на 03.08.2012 год., до която дата  6-месечния срок по чл. 147, ал.1 ЗЗД не е изтекъл.

С оглед на изложеното, решението в коментираната част следва да бъде отменено, респ. предявената претенция против поръчителя – уважена.

Разноски в заповедното производство: Според дадените разрешения в т.10в ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК предмет на иска по чл. 422 ГПК е само оспореното вземане по заявлението, но не и присъдените със заповедта за изпълнение разноски, които не могат да бъдат предмет на самостоятелен иск. Искът за разноските в заповедното производство е недопустим. Съображенията са, че процесуалният закон изчерпателно е уредил способите, чрез които да се реализира отговорността за разноски на страните и претендирането им като предмет на самостоятелен иск, е недопустимо поради погасяването на тази правна възможност извън процеса, за който направените разноски се отнасят. По изложените съображения, постановеното решение с диспозитив – установяване отговорността за разноските, сторени в заповедното производство, следва да бъде обезсилено. За допустимостта на съдебния акт съдът следи служебно – арг. Чл. 269 ГПК.

На ищеца следва да се присъдят сторените в заповедното производство разноски в размер на 800, 21 лева, отговорността за която следва да се  понесе солидарно от двете насрещни страни. Съгласно мотивите по т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство следва да се произнесе с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство

Разноски пред въззивната инстанция:

В полза на „ОТП Факторинг” ЕАД се претендират разноски, от които 804, 04 лева – държавна такса във връзка с жалбата срещу отхвърлителната част на съдебния акт. Отговорността за претендираните разноски следва да бъде понесена от въззиваемата страна по жалбата К.С.С..

Претендира се и юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 1000 лева. Претендираното юрисконсултско възнаграждение  по чл. 78, ал.8 ГПК е под минимума, установен с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба  № 1 от 9.07.2004 г. Отговорността за заплащането на същото следва да се понесе солидарно от насрещните страни В.М.В. и К.С.С..

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 708/04.07.2014 год., постановено по т.д.№ 2272/2013 год. по описа на ВОС в  частта, в която е са отхвърлени предявените от страната срещу К.С.С., ЕГН **********, с адрес *** 1488 искове за установяване съществуването на парични вземания на ищеца – кредитор по издадената в полза на кредитор „Б ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, гр. София, заповед за незабавно изпълнение № 6055/06.08.2012 год. по ч.гр.д. № 11 248/2012 год. по описа на Варненски районен съд, ХХV състав, в размер на 20 457.08 евро, от която 17 114.41 евро, представляваща непогасена главница, 2801.37 евро – неплатена договорна лихва за периода от 15.05.2011 год. до 03.08.2012 год., 541.30 евро – неплатена санкционираща лихва за просрочени главници за периода 10.07.2012 год. до 03.08.2012 год., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 03.08.2012 год. до окончателното изплащане на задължението, които вземания са били прехвърлени на ищеца по сключен с кредитора „Б ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, гр. София договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 22.11.2012 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО,  на осн. чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, че в полза на „ОТП Ф Б” ЕАД, ЕИК 202317122, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Княз Дондуков” №19, ет.6, представлявано от И Г Д – М, съществува вземане по отношение на К.С.С., ЕГН **********, с адрес *** 1488 по издадената в полза на кредитор „Б ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, гр. София, заповед за незабавно изпълнение № 6055/06.08.2012 год. по ч.гр.д. № 11 248/2012 год. по описа на Варненски районен съд, ХХV състав, в размер на 20 457.08 евро, от която 17 114.41 евро, представляваща непогасена главница, 2801.37 евро – неплатена договорна лихва за периода от 15.05.2011 год. до 03.08.2012 год., 541.30 евро – неплатена санкционираща лихва за просрочени главници за периода 10.07.2012 год. до 03.08.2012 год., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 03.08.2012 год. до окончателното изплащане на задължението, които вземания са били прехвърлени на ищеца по сключен с кредитора „Б ДСК” ЕАД, ЕИК 121830616, гр. София договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 22.11.2012 г.

ОБЕЗСИЛВА решението в частта, в която съдът се е произнесъл по отговорността на В.М.В. и К.С.С. за разноски в заповедното производство и ПРЕКРАТЯВА производството по исковете с правно основание чл. 422 ГПК в разглежданата част.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА К.С.С., ЕГН **********, с  адрес *** 1488 и В.М.В., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТЯТ солидарно на  „ОТП Ф Б” ЕАД сторените разноски в заповедното производство в размер на 800.21 лева.

ОСЪЖДА К.С.С., ЕГН **********, с  адрес *** 1488 ДА ЗАПЛАТИ на ОТП Ф Б” ЕАД сумата от  804,04 лева – разноски при въззивното разглеждане на спора, изразяващи в заплатена държавна такса.

ОСЪЖДА В.М.В., ЕГН **********,*** и К.С.С., ЕГН **********, с  адрес *** 1488 ДА ЗАПЛАТЯТ солидарно в полза на ОТП Ф Б” ЕАД сумата от 1000 лева – разноски по чл. 78, ал.8 ГПК за въззивното разглеждане на спора.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                        ЧЛЕНОВЕ: