Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

№   141/ 19.06.2018г., гр.Варна

 

В     И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А

Апелативен съд   -  Варна                   търговско   отделение

на   осми май                                                                    Година 2018

в  открито   заседание в следния състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:А.Братанова

ЧЛЕНОВЕ:В.Петров

                   М.Недева

 

при секретар : Е.Тодорова

като разгледа докладваното от съдия Недева в.т.дело № 173   по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 Производството по делото е  по реда на чл.258 ГПК.

           Образувано е по подадена въззивна жалба от П.С.И. с ЕГН **********,*** в качеството му на кредитор на „Гамор“ ООД /н./ с  ЕИК 200668069 и „Гамор“ ООД /н./ с ЕИК 200668069, със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.“Константин Доганов“ № 48, представлявано от П.С.И. в качеството му на длъжник в открито производство по несъстоятелност срещу решение № 62/29.01.2018г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по т.д. № 588/2016г., с което е отхвърлен  предявения от тях срещу  „Улъйбка” ЕООД, ЕИК 203416059, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ж.к. „Тракия”, бл. 259, вх. А, ет. 5, ап. 15, представлявано от управителя Н. М. О., иск с правно основание чл. 694, ал. 3, във вр. с ал. 1 от ТЗ за установяване несъществуването на прието в производството по несъстоятелност на „Гамор” ООД  /н./  вземане на кредитора „Улъйбка” ЕООД в размер на 119 913,76 лв., произтичащо от договор за продажба на вземане от 10.03.2015 г., по силата на който е прехвърлено на „Улъйбка” ЕООД вземането на А. Л. Е. към „Гамор” ООД /н./, обективирано в споразумение от 05.02.2015 г., като неоснователен. По съображения, подробно изложени в жалбата, молят съда да отмени обжалваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявената искова претенция, като им присъди разноски и за двете инстанции.

          Синдикът на „Гамор“ ООД /н./ адв.Б.Б. счита жалбата за основателна и моли съда да отмени обжалваното решение и уважи предявената искова претенция.

          Въззиваемата страна не е изразила становище по жалбата.

 

          Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното :

          Предявеният иск е с правно основание чл.694 ТЗ.

          Ищците П.С.И. ***, в качеството му на кредитор в производството по несъстоятелност и  „Гамор” ООД  / н./, ЕИК 200668069, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Константин Доганов” № 48, представлявано от П.С.И. в качеството му на длъжник претендират за установяване несъществуването на прието в производството по несъстоятелност на „Гамор” ООД /н./ вземане на кредитора „Ульйбка” ЕООД, ЕИК 203416059, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ж.к. „Тракия”, бл. 259, вх. А, ет. 5, ап. 15, представлявано от управителя Н. М. О. в размер на 119 913,76 лв., произтичащо от договор за продажба на вземане от 10.03.2015 г., по силата на който на „Ульйбка” ЕООД е прехвърлено  вземането на А. Л. Е. от „Гамор” ООД /н./, обективирано в споразумение от 05.02.2015 г.

          От събраните по делото доказателства се установява, че с решение № 1009/21.12.2015 г., постановено по т.д. № 696/2015 г. по описа на ВОС е обявена неплатежоспособността на „Гамор” ООД  с начална дата 31.12.2014 г., като е открито производство по несъстоятелност на дружеството. Първоначално вземането на „Ульйбка“ ЕООД е било включено в списъка на неприетите вземания, но след проведено производство по чл.692 от ТЗ това вземане е прието в производството по несъстоятелност. Същото произтича от сключен между  А. Л. Е. като цедент и „Ульйбка“ ЕООД като цесионер Договор за продажба на вземане от 10.03.2015г., по силата на който цедентът продал на цесионера своите главни и акцесорни вземания от „Гамор“ ООД в общ размер на 119 913, 76лв, ведно с всички други съществуващи или бъдещи акцесорни вземания /законни лихви, разноски, неустойки/ срещу продажна цена в размер на 80 % от събраното вземане. Цедентът се легитимира като носител на цедираното вземане въз основа на сключено между него като кредитор, „Гамор“ ООД и Сдружение „Браншови щит“, гр.Пловдив  като поръчител Споразумение от 05.02.2015г., по силата на което „Гамор“ ООД декларирало и признало, че дължимата от него към „УниКредит Булбанк“ АД сума от 119 913,76лв, представляваща месечни вноски по Договор за банков инвестиционен кредит  № 565/05208/020020 от 13.12.2012г. и Договор за финансов лизинг № 97184/17.12.2012г., е заплатена на банката от кредитора, поради което сумата се дължи на кредитора. Със същото споразумение  дружеството поело задължение в срок до 02.03.2015г., /записано словом „петнадесети март две хиляди и петнадесети година/ да изплати сумата на кредитора. На същата дата е подписан и Анекс към споразумението, в който са посочени по дати и размер заплатените от А. Е. месечни вноски по договора за инвестиционен кредит и договорите за лизинг, с лизингополучател „Гамор“ ООД. За обезпечаване на задълженията по споразумението на 05.02.2015г.  „Гамор“ ООД и Сдружение „Браншови щит“, гр.Пловдив  издали запис на заповед с поемател А. Е. за сумата от 150 000лв и падеж 02.03.2015г., джиросана на „Ульйбка“ ООД.

          Във въззивната жалба се поддържа основното твърдение на ищците, сега въззивници, за недействителност на процесното споразумение от 05.02.2015г. като извършено в двугодишен срок преди откриване на производството по несъстоятелност на „Гамор“ ООД, имащо увреждащо действие спрямо кредиторите на несъстоятелния длъжник и със страни по него свързани лица. Оплакването за липсата на произнасяне от страна на първоинстанционния съд по така възведените твърдения е неоснователно, доколкото в мотивите си окръжният съд изрично е приел, че при известни условия споразумението от 05.02.2015 г. би могло да бъде отнесено към някоя от хипотезите на чл.646 и 647 от ТЗ, но това може да стане само в случаите на предявен за това иск, който не може да бъде разглеждан в  производството по иск с  правно основание чл.694 от ТЗ. Приел е още, че евентуалната недействителност на споразумението е без значение за действителността на договора за продажба на вземане от 10.03.2015 г., тъй като съществуването на вземането не е обусловено от споразумението.

          Горните правни изводи следва да бъдат споделени. Посочените доводи за недействителност на споразумението очертават предметен обхват на претенция по чл.647 ал.1 т.6 ТЗ, разглеждането на която в производство по иск с правно основание чл.694 ТЗ е недопустимо. Освен това при очертаната фактическа установеност по делото една такава претенция би била недопустима поради липсата на правен интерес, доколкото при уважаването й в масата на несъстоятелността не би се върнало никакво имущество.

          Обстоятелството, че страните по сделката – А. Л. Е. и „Гамор“ ООД /н./ са свързани лица по смисъла на пар.1, ал.2 от ТЗ  само по себе си не е основание за недействителност на сключеното между тях споразумение.

          Като необоснован и неправилен, поради противоречие с материалния закон, въззивниците преценяват извода на първоинстанционния съд, че солидарно задължените по процесните договори за инвестиционен кредит и финансов лизинг лица са били само гаранти на изпълнението на задълженията на „Гамор“ ООД /н./ 

 

След като и по договора за инвестиционен кредит, и по процесните 9 броя договори за финансов лизинг А. Е. на осн.чл.101 ЗЗД и при условията на чл.121 – 127 от ЗЗД се е задължил като солидарен длъжник, отношенията му с останалите съдлъжници следва да бъдат уредени от чл.127 ЗЗД – задължението му е само за част от това, което всички дължат на кредитора. И тъй като по делото липсват уговорки  солидарните длъжници да са уредили по различен от законоворегламентирания  начин отговорността помежду им във връзка с платеното на общия им кредитор, следва да бъде приложена субсидиарно законовата презумпция за равенство на дяловете при реализиране на отговорността им по отношение на платеното на общия им кредитор от някой от тях.

          Горното оплакване е неразривно свързано с несъгласието с извода на съда, че сумата по кредита е облагодетелствала единствено кредитополучателя. Изхождайки от целта на заетите средства  - за рефинансиране на извършени разходи за покупка на сграда и преустройството й в специализирана клиника за ин витро процедури и специфичния предмет на дейност на дружеството солидарен длъжник  - МЦРМ „Радост“ – осъществяване на специализирана извънболнична медицинска помощ и дейности, осъществяващи репродуктивно здраве чрез асистирани репродуктивни технологии, както и търговски сделки за нуждите на осъществяваната медицинска дейност, която може да бъде осъществявана само в специално устроени за целта помещения и сграда и съобразявайки поемането на солидарна отговорност на двамата управители за изплащането на кредитните и лизингови вноски въззивниците считат, че може да се направи обоснован извод, че съдлъжниците по банковия и лизинговите договори са имали интерес клиниката да стартира и развива дейността си. В този смисъл считат, че ако се приеме, че А. Е. е осъществил посочените в споразумението плащания, то той е изпълнил задължението си на солидарен длъжник и като така платеното от него не надхвърля припадащата се част на един длъжник по съответните договори. Ето защо  не може да се приеме, че той е изпълнил повече от своята част по цялото задължение, за да претендира плащане от останалите солидарни длъжници. От всичко това въззивниците правят извода, че към момента на сключване на споразумението и анекса от 05.02.2015г. А. Е. не е разполагал с вземане спрямо „Гамор“ ООД с посочените основание и размери. А липсата на вземане по споразумението води до пълна начална  невъзможност и на предмета по процесния договор за продажба на вземане от 10.03.2015г.

          Тезата не може да бъде споделена по следните съображения :

          Видно от Договор за банков инвестиционен кредит „УниКредит  Булбанк“ АД  е предоставила на „Гамор“ ООД сумата 1 300 000 лв. в качеството му на кредитополучател. „Уникредит Лизинг“ АД е предоставило на „Гамор“ ООД подробно описаните в сключените 9 лизингови договора вещи и одорудване. Всички договори са подписани и от още петима солидарни длъжници по силата на чл. 304 от ТЗ във вр. с чл. 101 от ЗЗД, между които и двамата управители А. Е. и  П.С.И.. Съгласно Раздел І от договора за инвестиционен кредит, където е посочен предмета на договора и условията за усвояване на кредита, е посочено, че сумата по кредита се усвоява, ползва целево и връща от кредитополучателя ведно с начислени лихви, такси, комисионни и други разходи в предвидените в договора срокове и условия, в съответствие с ОУ и при солидарната отговорност на солидарните длъжници. Всички солидарно задължили се лица имат отношение към дейността на „Гамор“ ООД, но  по делото липсват доказателства част от усвоения кредит или лизинговите вещи да са получени и използвани от лице  различно от кредитополучателя. Ето защо следва да бъде споделен извода, че тяхното участие във възникналите облигационни отношения между несъстоятелния длъжник, банката и лизингодателя е с цел гарантиране изпълнението на задълженията на кредитополучателя, даване на още една възможност на кредитора да се удовлетвори и от тяхното имущество. В тази хипотеза съгласно правната теория при разпределение на дълга между съдлъжниците следва да бъде приложен принципа на разделността, основан на нееднаквия им интерес  от изпълнението. Ако заетата сума е използвана от само един от длъжниците, в техните вътрешни отношения именно този длъжник ще дължи цялото й връщане, а изпълнилият задължението или част от него ще може да встъпи в правата на удовлетворения кредитор. / Ал.К., Облигационно право, Юриспрес 2002г., с. 529 – 531/. Т.е. в  процесния случай  платеното от единия от солидарните длъжници подлежи на връщане от кредитополучателя „Гамор“ ООД, тъй като се счита погасяване на дълга на последния.

 По този именно начин и „Гамор“ ООД е възприело  задълженията си към А. Е.. От събраните по делото доказателства, вкл. и заключенията на ССче и тройната ССчЕ се установява, че извършените от А.  Е.  плащания по договора за инвестиционен кредит в размер на 54 976,13 лв., както и  по договорите за финансов лизинг в размер на 52 842,63 лв.  са осчетоводени в счетоводството на „Гамор” ООД като задължения към  „Други кредитори” – сметка 499. Установи се още, че А. Е. е заплатил   и дължимия от „Гамор“ ООД  ДДС в размер на 12 095,00 лв., от които 12 025,26 лв. главница и 69,74 лв. лихва. Тъй като тази сума е част от  задължението на „Гамор” ООД следва да бъде приобщена към общия размер на дължимата на А. Е. сума от 119 913,76 лв., която сума е посочена и в споразумението от 05.02.2015 г.

          Ето защо и настоящият състав прави извод за съществуване на вземането на А. Е. от „Гамор“  ООД в размер на 119 913,76лв, което е предмет на споразумението от 05.02.2015г. и което е доказано по делото от приобщения доказателствен материал  и заключенията на ССчЕ.

          Доколкото фактическото заплащане на процесната сума от А. Е. е установено и в анекса от 05.02.2015г., и от проверени от в.лица счетоводни документи, възражението на въззивниците за нередовно водено счетоводство на „Гавор“ ООД не е от естество да разколебае горния правен извод.

          Поддържаните във въззивната жалба оплаквания за нищожност на споразумението от 05.02.2015г. поради  : 1. противоречие с добрите нрави, изразяващо се в  грубо погазване на правилата, уреждащи добросъвестността и лоялността в отношенията между търговците и в  създаването на несигурност в търговския оборот, създавайки привидност, че в полза на А. Е. съществува вземане в размер на 119 913,76лв; 2. заобикаляне на закона и по-конкретно  -  на императивната разпоредба на чл.304 от ТЗ, уреждаща солидарната отговорност между страните по търговска сделка, каквато е договорът за инвестиционен кредит и договорът за лизинг; 3. липса на основание се явяват неоснователни с оглед изложеното по-горе разбиране на състава на съда за  разпределението на дълга между солидарните длъжници.

          Досежно твърдяната нищожност на договора за продажба на вземане от 10.03.2015г.:

          На първо място се поддържа, че договорът е лишен от основание, тъй като страните по него не са уговорили определена продажна цена. Същата дори не е определяема, доколкото е обвързана от събиране на вземането, което от своя страна съставлява бъдещо несигурно събитие. В тази връзка се поддържа тезата, че договорът не е за покупко-продажба на вземане, а такъв за поръчка. Довод в тази насока се черпи и от липсата на осчетоводяване на договора от страните по него,  както и показанията на свидетеля Е., че уговорката по договора е била „Ульйбка“ ЕООД да събере вземането, което свидетелят е мислел, че притежава спрямо „Гамор“ ООД.

          Твърдението е неоснователно.

          Цесията е каузален договор и като такъв неговата валидност зависи от наличието на правно основание за осъществяването й.  Тя ще е нищожна, ако й липсва правно основание или ако основанието й е противно на закона.

         

Основанието на сделката  по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД съставлява типичната и непосредствена цел, с която тя се осъществява. Цесията може да бъде направена на различни правни основания. В процесния случай тя съставлява една продажба – сключена е с придобивна цел. И това ясно личи от самите клаузи на договора. На първо място той е озаглавен „Договор за продажба на вземане“. В раздел І, чл.1.1 е разписан предмета на договора – продажбата от цедента на цесионера на главните и акцесорни вземания от „Гамор“ ООД в общ размер на 119 913,76лв, ведно с всички други съществуващи или бъдещи акцесорни вземания , произтичащи от вземането. А в чл.1.4 страните са договорили, че собствеността върху продадените вземания прЕ.ава от цедента върху цесионера от момента на подписване на договора. Волята на страните по договора следва да бъде тълкувана във връзка с всички негови клаузи, а не само досежно начина на определяне на цената на прехвърленото вземане. А всички клаузи в своята съвкупност осъществяват елементите от фактическия състав на договора за покупко-продажба. Цената е съществен елемент от този вид договори, поради което законът  изисква тя да е определена или определяема. В процесния случай цената е договорена в размер на 80% от събраното вземане.  Съгласно р.ІІ, т.2 тя следва да бъде заплатена на цедента по банков път в едноседмичен срок от събиране на вземането. Тълкувайки волята на страните в контекста на всички постигнати договорености, съдът намира, че начинът на определяне на цената – 80 % от събраното вземане не е индиция за възникването на мандатно правоотношение между съконтрагентите, а посочва освен размера му -  80% от вземането и момента на изпълнение на задължението за плащането му – СЛЕД  събиране на вземането.  Неосчетоводяването на договора не е индиция за неговата нищожност.

Неоснователно е и твърдението, че цесията е нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като със сключването на договора за прехвърляне на вземането от 10.03.2015г.  общоприетите правила за поведение в търговския оборот не се явяват нарушени.

Недоказано по делото се явява и твърдяното заобикаляне на закона. Последното е налице когато се постига забранена от закона цел с разрешени средства. Като забранена цел се сочи заобикалянето на забраните и санкциите по чл.646 и чл.647 от ТЗ, като същевременно се създава привиден кредитор, който уврежда останалите в производството по несъстоятелност. Според разбирането на въззивния състав разпоредбите на чл.646 и 647 от ТЗ са неотносими към настоящия спор. Абсолютната симулация на споразумението от 05.02.2015г. и анекса към него, записа на заповед от същата дата  и договора за продажба на вземане от 10.03.2015г. не може да бъде доказвана с показанията на Любомир Велев и Георги Даскалов, дадени по пр.преписка № 5238/2015г. на РП  Пловдив, тъй като това са доказателства, събрани в рамките на друго производство и обсъждането им би нарушило принципа на непосредственост в гражданския  процес.

По изложените съображения предявената искова претенция се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

Като е направил идентични фактически констатации и правни изводи първоинстанционният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

Въззиваемата страна не е направила искане за разноски, поради което съдът не присъжда такива.

Водим от горното, съдът

 

Р       Е       Ш      И       :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 62/29.01.2018г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение, постановено по т.д. № 588/2016г.

Разноски не се присъждат.

ОСЪЖДА П.С.И. с ЕГН **********,*** и „Гамор“ ООД /н./ с ЕИК 200668069, със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.“Константин Доганов“ № 48, представлявано от П.С.И. да заплатят по сметката на Варненския апелативен съд държавна такса в размер на 599,57лв. за втора инстанция.

Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му при условията на чл.280 ал.1 и 2 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                 ЧЛЕНОВЕ: 

 

 

 

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

на съдия В.Петров

по в.т.д. №173/2018 г. на АС Варна – ТО

 

Не съм съгласен с решението на мнозинството от съдебния състав и го подписвам с особено мнение поради следното:

Договорът за банков кредит с кредитополучател „Гамор“ ООД – гр.Варна, сега в несъстоятелност, е подписан и от П.С.И. и А. Л. Е. като съдлъжници. Същите не са се съзадължили като лично обезпечение, тъй като са единствените съдружници в дружеството – кредитополучател и поетото кредитно задължение намалява размера на деловете им от имуществото на дружеството. Няма данни останалите съдлъжници по договора за кредит да са се възползвали от отпуснатия кредит, предвид което следва да се приеме, че съзадължаването им е в резултат на лично обезпечение.

При това положение между дружеството - кредитополучател и двамата съдлъжници – съдружници в него възникват отношения на солидарност. Съгласно чл.127, ал.1 – ЗЗД доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. Съгласно ал.2 на същия текст всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдружници за разликата. Ако някой от последните се окаже неплатежоспособен, загубата се разпределя съразмерно между другите съдружници, включително и този, който е изпълнил.

В случая съдружникът А. Е., респективно – цесионерът – „Улъйбка“ЕООД-гр.Пловдив, може да търси само половината от платеното по кредита в производството по несъстоятелност на неплатежоспособното дружество. Споразумението от 05.02.2015 г. и договорът за цесия от 10.03.2015 г. за повече от половината от вноските по кредита са нищожни поради противоречие със закона, тъй като делът от задължението на платилия солидарен длъжник следва да се изключи. Искът по чл.694, ал.1 – ТЗ за несъществуване на приетото вземане на „Улъйбка“ЕООД-гр.Пловдив е основателен и следва да се уважи до размера на 59956.88 лв - половината от изплатените от А. Е. суми по кредита, а в останалата му част за разликата до 119913.76 лв – да се отхвърли. Обжалваното решение следва да се отмени и искът да се уважи в посочената част, а в останалата му част – да се потвърди.

 

                                       Съдия с особено мнение: