Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  №17

 

Гр.Варна, 15.01.2019г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Варненският апелативен съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на осемнадесети декември през двехиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. СЛАВОВ

                                                                      ЧЛЕНОВЕ:  ДАРИНА МАРКОВА

МАРИЯ ХРИСТОВА

                                                                                      

При участието на секретаря Десислава Чипева   

            Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 175 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, образувано по жалба на Д.К.Н. ***, чрез назначения му особен представител, срещу решение № 23 от 11.01.2018г. по търг.дело № 702/17г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е осъден да заплати на „Райфайзенбанк /България/“ АД сумата 27 212.26лв., представляваща непогасена главница по договор за банков кредит от 03.06.2008г., сумата 4 169.82лв., представляваща  възнаградителна договорна лихва върху просрочена главница за периода 10.09.2014г. – 10.05.2017г., сумата 1 048.16лв., представляваща наказателна лихва /неустойка/ за просрочена главница за периода 10.08.2014г. – 10.05.2017г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 07.06.2017г. до окончателното и изплащане на основание чл.79 ал.1 предл.1 от ЗЗД във връзка с чл.240ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл.430 ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД във връзка ЗКИ, както и е осъден да заплати направени по делото разноски.

Твърди че решението е неправилно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Оспорва извода на съда, че с подаване на исковата молба от банката е настъпила предсрочна изискуемост на кредита с произтичащите от това последици. Сочи че предсрочна изискуемост на необслужван кредит настъпва с получаване от длъжника на уведомление от кредитора, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Излага, че съдебната практика приема, че предсрочна изискуемост може да се обяви и с получаване на исковата молба от длъжника. Но сочи че за да настъпи този ефект исковата молба следва да бъде получена от длъжника или посочено от него лице съдебен адресат. Сочи че в конкретния случай длъжникът не е уведомен чрез получаване на исковата молба  за настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Излага, че съдът е приел, че след като не е намерен на регистрирания постоянен адрес и е изпълнена процедурата по залепване на уведомление, ответникът  е редовно призован. Сочи че в по делото има данни, че ответникът има настоящ адрес във Великобритания, поради което и твърди че ако адресът в чужбина е известен призоваването му е следвало да стане чрез съдебна поръчка, а ако е неизвестен чрез публикация в неофициалния раздел на ДВ, и едва след изпълнение на тази процедура може да се приеме, че уведомяването е редовно и с исковата молба кредиторът е обявил кредита за предсрочно изискуем.

Твърди че също така че с текстът на чл.12.1 в анекса към договора за банков кредит, съобразно който при неплащане на парично задължение в продължение на 60 дни от падежа вземанията по договора стават предсрочно изискуеми, не настъпва автоматична предсрочна изискуемост. Твърди този текст дава възможност на банката да не обяви кредита за предсрочно изискуем и продължилото бездействие от нейна страна води до увеличаване на размера на задължението. Поради което и твърди че е налице злоупотреба с право от страна на банката кредитор, тъй като тя е в забава по отношение на поетото задължение за обявяване на предсрочна изискуемост на необслужвания кредит и в резултат на това си поведение черпи допълнителни блага – начислени в повече лихви и неустойки.

Твърди че предявените искове биха били основателни само досежно падежиралите месечни вноски с лихвите по тях за периода от 10.08.2014г. до 06.06.2017г., в размер на 4 834.95лв., договорна лихва в размер на 4 252.98лв. и наказателна лихва в размер на 1 048.16лв.

Моли съда да обезсили решението и да постанови ново по същество или да го измени като уважи иска само досежно падежиралите месечни вноски, ведно с лихви. В съдебно заседание, чрез назначения му от съда особен представител, поддържа жалбата и моли съда да я уважи.

Въззиваемата страна „Райфайзенбанк /България/” ЕАД със седалище гр.София, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор оспорва вззивната жалба. Моли съда да потвърди решението, претендира направените по делото разноски. В депозирана за съдебно заседание молба от процесуален представител, моли съда да потвърди обжалваното решение, претендира направените по делото разноски.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявен е осъдителен иск от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД срещу Д.К.Н. за незаплатена главница и лихви по договор за банков кредит от 03.06.2008г. и анекси към него № 1 от 15.05.2009г., № 2 от 04.09.2009г. и № 2 от 16.05.2011г.

Не е спорно пред въззивна инстанция сключването на 03.06.2008г. между страните на договор за кредит, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя сумата 30 337.50лв. със срок за погасяване първоначално 25.05.2018г., продължаван с анекси до 10.05.2026г. Не е спорно пред въззивна инстанция получаването на договорената сума, както и подписването на анекси към договора, с които са преуреждани различни уговорки, включително размера на дължимата лихва и начина на формирането и, както и срокове за плащане на задълженията и погасителни планове.

Не са спорни пред въззивна инстанция установените от първата инстанция факти досежно извършените от кредитополучателя плащания по договора, продължили макар и неритмично до 10.08.2014г., както и фактът на пълно неплащане на погасителни вноски за периода от 10.09.2014г. до предявяване на исковата молба в съда, включително и към настоящия момент.

Не е спорно пред въззивна инстанция, а същото обстоятелство е установено и от заключението на приетата по делото от първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, че към датата на предявяване на иска – 07.06.2017г. са били налице обективните предпоставки предвидени в чл.10 от договора за кредит за обявяване на целия размер на кредита за предсрочно изискуем. Не е спорно, че банката кредитор не е упражнила преди подаване на исковата молба субективното си право да обяви целия размер.

Задължителните указания на т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС за това, че предсрочната изискуемост на вземането трябва да е била обявена в един по-ранен момент, предшестващ подаването на исковата молба и не може да става със самото и подаване, се отнасят до предявените по специалния ред на чл.422 ал.1 от ГПК установителни искове, иницииращи спорно исково производство като продължение на заповедното производство. Тези задължителни указания не се отнасят до предявените по общия ред осъдителни искове по чл.430 от ТЗ, поради което и въззивният съд намира, че няма пречка обявяването на кредита за предсрочно изискуем да стане от кредитора с връчването на препис от исковата молба на длъжника, ако обективните предпоставки за това са били налице към този момент и исковата молба съдържа ясно и недвусмислено волеизявление за обявяване на цялото вземане по кредита за предсрочно изискуемо.

Спорен пред въззивна инстанция е само въпроса за това настъпила ли е предсрочна изискуемост на целия размер на главницата с подаването на исковата молба и с връчването и на длъжника при условията на чл.47 от ГПК.

При връчване на изявление на кредитора, съдържащо се в исковата молба, се прилагат правилата на чл.37 – 58 от ГПК. С оглед констатирано от въззивния съд допуснато от първата инстанция процесуално нарушение при връчване на препис от исковата молба и доказателствата към нея въззивният съд е отстранил констатираното нарушение и препис от исковата молба и доказателствата към нея е редовно връчен на въззивника – ответник по реда на чл.48 от ГПК – чрез публично обявление в неофициалния раздел на „Държавен вестник“, публикувано в бр.57 от 10.07.2018г. С оглед на така изложеното въззивният съд намира, че считано от 10.07.2018г. банката е упражнила субективното си право при наличие на обективните предпоставки за това да обяви цялото вземане по договора за кредит от 03.06.2008г. и анекси към него № 1 от 15.05.2009г., № 2 от 04.09.2009г. и № 2 от 16.05.2011г.  за предсрочно изискуемо.

По размера на вземането:

Независимо от липсата на оплакване във въззивната жалба в изпълнение на служебното си задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи в потребителски договор, какъвто е процесния въззивният съд намира следното:

Не е спорно че въззивникът има качеството на потребител по ЗЗП както и възможността да се ползва от предвидената в закона защита, като се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит.

Чл.58 ал.1 от ЗКИ задължава банките при отпускане на кредит да предоставя на своите клиенти данни за общите разходи по кредита /такси,  комисионни и други/ и за обективните критерии въз основа на които тези разходи могат да се изменят, данни за лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията при които може да се променя лихвата. Съобразно разрешенията, дадени в решение № 95 от 13.09.2016г. по търг.дело № 240/15г. на ВКС, II т.о. и в решение № 205 от 07.11.2016г. по търг.дело № 154/16г. на ВКС, I т.о., и двете, постановени по реда на чл.290 от ГПК, е прието, че конкретната формула за изчисление на лихвата, съответно базовия лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и като такъв изключва възможността да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на договор, независимо дали лихвения процент е фиксиран или променлив. Прието е от касационната инстанция, че когато на потребителя не е предоставена предварително достатъчно конкретна информация как банката може едностранно да промени цената на доставената финансова услуга, както и методологията на банката, включена във вътрешните и правила, не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите  парични средства може да бъде променена е законово задължение на банката, произтичащо от текста на чл.147 ал.1 от ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговореният размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска. Правото на информация за цената на услугите е основно право на потребителя /чл.1 от ЗЗП/, респективно задължение на добросъвестния търговец е да даде на потребителя информация, позволяваща му да направи своя избор /чл.4 от ЗЗП/. Ако предпоставката – добросъвестност на търговеца, /предлагащ на потребителя договор с клауза за изменение на цената, респ.лихвата/, обективирана в ясно, недвусмислено и подробно описан в договора метод за промяна на цената, не е налице, същият не може да се ползва от изключението по чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП.

В чл.4 от договора за банков кредит от 03.06.2008г. страните са уговорили правилата за дължимата от кредитополучателя лихва като възнаграждение за банката за ползваната от кредитополучателя сума. Уговорено е че дължимата лихва се формира от стойността на банковия ресурс /СБР/, определен от банката + надбавка. Уговорената в договора дължима годишна лихва е в размер на 8.25 % /чл.4./. Дадена е дефиниция на „Стойност на банков ресурс“ – лихвен процент по междубанкови депозити за съответния период и валута по котировка предлага + законоустановените разходи на банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции“ при банката. В чл.4.1 на договора е дадено право на банката при промяна на пазарните условия едностранно да променя лихвата в частта СБР. Уговорено е задължение на банката да уведоми кредитополучателя за новия лихвен процент, задължение да изготви нов погасителен план за дължимите анюитенти вноски, който да се предостави на кредитополучателя в седмичен срок от влизане в сила на определената нова лихва. Не са представени по делото Общи условия на банката действали към момента на сключване на договора за кредит, съдържащи клаузи относно лихвите по кредитите.

Така съществуващата клауза на чл.4.1 на договора за банков кредит от 03.06.2008г. въззивният съд намира за неравноправна клауза по смисъла на чл.143 ал.1 т.10 и т.12 от ЗЗП, поради което и нищожна. В тази разпоредба в договора е предвидена възможност за едностранна промяна на лихвения процент от страна на банката спрямо първоначално съгласувания между страните размер на лихвата, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита.

На 04.09.2009г. между страните по договора е подписан анекс № 2 към договора за банков кредит от 03.06.2008г. В анекса страните са уговорили детайлна дефиниция на ДБР, както и изрично са разписани пазарните условия, както и параметрите в изменението на които, дават основание за едностранна промяна на лихвата в частта СБР. Такива пазарни условия са: средните годишни лихвени нива по привлечени депозити от нефинансови предприятия и домакинства, обявявани в статистиката на Централната банка; основен пазарен измерител на кредитен риск на РБ; кредитния рейтинг на РБ според някоя от основните рейтингови агенции; индекс на паричните пазари за съответната валута; промени в нормативна база и/или регулациите на Централната банка и падежната структура на пасивите спрямо падежната структура на активите, влияеща разходите на банката за управлението им/. Безспорно това са обективни фактори, които са извън контрола и волята на търговеца. Уговорени са и параметрите при които измененията на обективните показатели са предпоставка за промяна на лихвата, в частта и за СБР. Идентични са уговорките и в анекс № 2 към договора от 16.05.2011г. Доколкото съдържат правила за условията и методиката, при които размера на лихвения процент, в частта му представляващ СБР може да бъде едностранно изменян от банката, съдът намира, че уговорките в анекс № 2 за това не са неравноправни, поради което и са действителни. Още повече че от заключението на приетата от първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза се установява, че прилаганият към договора лихвен процент след датата на подписване на анекс № 2 от 04.09.2009г. е променян едностранно от банката само в посока на неговото намаляване.

С оглед на така изложеното, съдът намира, че клаузата на чл.4.1 от договора за банков кредит от 03.06.2008г., даваща право на банката едностранно да променя лихвения процент е нищожна и не поражда действие. Поради което в отношенията между страните по повод предоставения кредит при определяне на дължимите възнаградителни лихви, и съответно в хипотеза на забава и при определяне на наказателна лихва следва да намерят приложение изрично уговорените между страните лихвени проценти, а именно – 8.25 % лихва до датата на сключване на анекс № 2 от 04.09.2009г., а след него уговорената в анекса лихва в размер на 10 %, както и при съобразяване на едностранно определения от банката лихвен процент след тази дата, установен от експертизата.

 С оглед на така изложеното, въззивният съд намира, че размерът на дължимите към датата на предсрочната изискуемост – 10.07.2018г. от кредитополучателя Н. суми следва да бъдат определени, съобразно заключението на допълнителната съдебно-счетоводната експертиза, приета от въззивния съд, а именно дължимите суми са както следва: главница в общ размер на сумата 22 350.76лв., от които 19 909.38лв. просрочени вноски към 10.07.2018г. и разликата - остатъчна главница; просрочени текущи лихви в размер на 5 638.07лв. и наказателна лихва в размер на 8 356.31лв.

Въззивният съд намира направените възражения от въззивника за злоупотреба с права от страна на банката и за погасяване на падежиралите месечни вноски за периода от 03.09.2014г. до 10.07.2015г. по давност за неоснователни. Субективно право на банката – кредитор е да реши дали да упражни предоставеното и в договора право при наличие на просрочия в плащанията на дължимите вноски да обяви целия размер на кредита за предсрочно изискуем или да запази уговореното изпълнение съобразно погасителния план, ведно с договорените неустойки за забава в плащанията – наказателна надбавка към лихвата. Поради което и въззивният съд намира че неупражняването на правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем непосредствено след настъпване на обективните предпоставки за това не представлява злоупотреба с права.

На следващо място въззивният съд намира че отделните погасителни вноски по предоставения договор за кредит не превръщат договора в такъв за периодични платежи, а представляват частични плащания по договора, по отношение на които приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. Поради което и от датата на първата незаплатена падежирала вноска 10.09.2014г. до датата на предявяване на иска в съда 08.06.2017г. погасителна давност не е изтекла.

С оглед на така изложеното, предявеният осъдителен иск е доказан и основателен до посочените по-горе размери, поради което и искът за главницата следва да бъде уважен до установения по делото размер 22 350.76лв.. Предвид по-ниския предявен размер на исковете за договорна и наказателна лихва, от установения по делото, исковете следва да бъдат уважени изцяло. Решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено за тези размери и отменено за разликата в частта му за главницата над 22 350.76лв. до 27 212.26лв.

С оглед променения размер на дълга, от въззивния съд следва да бъдат определени дължимите разноски за първа инстанция. Съразмерно уважената част от иска дължимите от ответника разноски са в размер на сумата 3 243.73лв., представляващи сбор от държавна такса, възнаграждение за вещо лице, депозит за особен представител на ответника и юрисконсултско възнаграждение. Поради което и решението на окръжния съд в частта му, с която ответникът е осъден да заплати разноски за разликата над 3 243.73лв. до 3 814.01лв. следва да бъде отменено.

На основание чл.78 ал.1 и ал.8 от ГПК и направеното искане в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени направените по делото пред въззивна инстанция разноски, съразмерно уважената част от исковете, а именно сумата 1 227.24лв., представляващи възнаграждение за вещо лице, депозит за особен представител на ответника и юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 23 от 11.01.2018г. по търг.дело № 702/17г. по описа на Варненски ОС, търговско отделение, в частите му, с които Д.К.Н. е осъден да заплати на „Райфайзенбанк /България/“ АД непогасена главница по договор за банков кредит от 03.06.2008г. до размера на сумата 22 350.76лв., сумата 4 169.82лв., представляваща  възнаградителна договорна лихва върху просрочена главница за периода 10.09.2014г. – 10.05.2017г., сумата 1 048.16лв., представляваща наказателна лихва /неустойка/ за просрочена главница за периода 10.08.2014г. – 10.05.2017г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 07.06.2017г. до окончателното и изплащане на основание чл.79 ал.1 предл.1 от ЗЗД във връзка с чл.240ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл.430 ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД във връзка ЗКИ, както и е осъден да заплати направени по делото разноски до размера на сумата  3 243.73лв.

ОТМЕНЯВА решение № 23 от 11.01.2018г. по търг.дело № 702/17г. по описа на Варненски ОС, търговско отделение, в частите му, с които Д.К.Н. е осъден да заплати на „Райфайзенбанк /България/“ АД непогасена главница по договор за банков кредит от 03.06.2008г. за разликата над 22 350.76лв. до 27 212.26лв. и направените по делото разноски за разликата над  3 243.73лв. до 3 814.01лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ осъдителния иск на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД със седалище гр.София срещу Д.К.Н. *** за разликата над 22 350.76лв. до 27 212.26лв., претендирана като непогасена главница по договор за банков кредит от 03.06.2008г.

ОСЪЖДА Д.К.Н. ***, с последен адрес  ул.“Константин Иречек“ № 22, ет.4, ап.10, ЕГН **********, да заплати на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД със седалище гр.София, ЕИК 831558413, сумата 1 227.24лв. /хиляда двеста двадесет и седем лева и двадесет и четири стотинки/, представляваща направени пред въззивна инстанция разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ: