Р Е Ш Е Н И Е   № 152

 

30.06.2017г., гр. Варна.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на тридесети май две хиляди и седемнадесета година, в състав:

                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ

                                                                               ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ

                                                                                     НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

 

при участието на секретаря Десислава Чипева, като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 183 по описа на ВнАпС за 2017г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба на В.С.Б., подадена чрез адв. В.Б., срещу решение № 959/30.12.2016г., постановено по т. д. № 20/2016г. по описа на Варненски окръжен съд, с което въззивникът е осъден да заплати на И.Х.И., сумата 19 110 щатски долара, с левова равностойност 33 326.70 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване със сумата по запис на заповед, издаден на 02.08.2011г. от В.Б., с падеж 02.09.2011г., на основание чл. 534 от ТЗ.

Поддържайки доводи за неправилност на решението, въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което искът да бъдат отхвърлен. Твърдят се допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Конкретно се сочи неправилност на правния извод за редовност на записа на заповед от външна страна, като се поддържат всички направени възражения в първата инстанция за липса на реквизит на прескрибираната ценна книга по чл. 535, т. 1 ТЗ относно посочването на определена сума, за което е поето задължение за плащане, както и на реквизити по т. 2 и т. 4 на същата норма. Излага се също, че в записа на заповед липсват подписи на издателя и авалиста за удостоверяване на предявяването му, както и че съдът не се е произнесъл по възраженията за прескрибиране и преюдицииране на ценната книга и за липса на каузално правоотношение.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването, и е процесуално допустима.

Въззиваемият И.Х.И. не представя отговор. В проведеното открито съдебно заседание същият се представлява от адв. Ж. А., която изразява становище за неоснователност на жалбата и моли за потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно, с присъждане на съдебно – деловодни разноски за въззивна инстанция.

За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС взе предвид следното:

Варненският окръжен съд е бил сезиран със кондикционен осъдителен иск с правно основание чл. 534 ТЗ, предявен от И.Х.И. срещу В.С.Б., за присъждане на сумата 19 110 щатски долара с левова равностойност 34 590 лева, претендирана като обезщетение за неоснователно обогатяване със сумата по запис на заповед, издаден на 02.08.2011г. от В.Б., с падеж - 02.09.2011г.

Ищецът твърди в исковата молба и в уточняващата такава, че ответникът се е задължил със запис на заповед от 02.08.2011г. да му заплати на 02.09.2011г. сумата 19 110 щатски долара, равняващи се на 34 590 лв., но задължението не е изпълнено от издателя и авалиста. Излага се, че вземането по ценната книга е прескрибирано, тъй като до 02.09.2014г. ищецът не е реализирал правата си по чл. 531, ал. 1 от ТЗ; в резултат на това същият търпи вреди, изразяващи се в невъзможността да реализира менителничните си права, а това води до неоснователно обогатяване на ответника, тъй като последният спестява по този начин разходите за погасяване на задължението. Въз основа на изложеното ищецът счита, че за него се е породило право и е налице правен интерес за предявяване на иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ за неоснователно обогатяване. Не са релевирани твърдения от ищеца за момента, към който е определен претендирания размер на прескрибираното вземане по записа на заповед, уговорено като равностойност на 19 110 щатски долара, но въз основа на данните от приложеното ч. гр. д. № 4607/2015г. по описа на ВРС, VІІІ състав, съдът констатира, че е ползван официалния валутен фиксинга на БНБ към момента на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК въз основа на записа на заповед от 02.09.2011г.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва иска. Релевират се възражения за липса на реквизити на ценната книга по чл. 535, т. 1 ТЗ относно посочването на определена сума, за което е поето задължение за плащане, както и по т. 2 и т. 4 на същата норма. Излага се също, че в записа на заповед липсват подписи на издателя и авалиста за удостоверяване предявяването й. На следващо място са обективирани изявления за прескрибиране и преюдицииране на записа на заповед, които според страната са защитни възражения, възразява се за липса на каузално правоотношение и едновременно с това, за изтекла давност по каузалното правоотношение.

Обжалваното решението на ОС – Варна е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК. Същото е и допустимо, тъй като са налице всички предвидени от закона предпоставки и липса на процесуални пречки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск. Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран. В обхвата на служебната проверка по чл. 269 ГПК съставът на въззивния съд намира за необходимо да посочи следното:

Искът по чл. 534, ал. 1 от ТЗ е бил предявен за присъждане на 19 110 щатски долара, с левова равностойност 34 590 лв. С обжалваното решение са присъдени 19 110 щатски долара, с левова равностойност 33 326.70 лв., но тъй като не са формирани правни изводи за частична неоснователност на иска и не е постановен отхвърлителен диспозитив за разликата до 34 590 лв., претенцията за тази част е извън предмета на въззивното производство. Същевременно, предвид съдържание на диспозитива, в който са посочени две суми / в чуждестранна и в национална валута/ е налице неяснота на първоинстанционно осъдително решение, но тя според настоящия състав няма отношение към неговата допустимост, тъй като съдът се е произнесъл по предявения иск и не е нарушено диспозитивното начало. Това обаче създава необходимост от нова индивидуализация на уважената част от предявеното спорно право чрез изричен диспозитив във въззивното решение.

Предявеният иск се основава на разпоредбата на чл. 534, ал. 1 от ТЗ, съгласно която, когато приносителят на менителница, запис на заповед или чек изгуби исковете по тях поради давност или неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по тях, той може да иска от издателя или платеца сумата, с която те са се обогатили в негова вреда. За да е основателен искът, следва да са налице следните условия: наличие на действителен менителничен ефект, по който е изтекла погасителната давност за упражняване на менителничните права спрямо всички задължени лица, или тези права да не могат да се упражнят поради пропускане да се извършат необходимите действия за запазване на правата по тях, ищецът да има качеството на приносител на ефекта; искът да е насочен срещу издателя на записа на заповед; приносителят да търпи вреда вследствие невъзможността да реализира менителничните си права; да е налице обогатяване на пасивно легитимираните лица. Каузалното правоотношение, за обезпечаване изпълнението на което е издадена ценната книга, може да бъде въведено в предмета на спора с твърдение за съществуване на конкретно такова или с направено от ответника възражение срещу твърдените от ищеца факти и обстоятелства във връзка с него.

В хода на процеса нито една от страните не е въвела в предмета на делото, със съответни твърдения и доводи, каузалното правоотношение, за обезпечаване изпълнението по което е издадена ценната книга на заповед. Единственото възражение на ответника, което може да бъде прието за релативно, е за изтекла погасителна давност, но то е съчетано с възражение на липса на каузално правоотношение, т. е. за "безпаричност" на записа на заповед, без условия на евентуалност на някое от възраженията. Съгласно формирана задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК с решение № 45 от 31.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 1029/2015 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Евгений Стайков и решение № 143/01.02.2013г. по т. д. № 870/2011 г. на ВКС, I-во./, в хипотезата на иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ при възражение на ответника за "безпаричност" на записа на заповед, съществуването на каузално правоотношение между издател и поемател не подлежи на изследване, тъй като издаденият редовен запис на заповед е едновременно основание и доказателство за съществуването на вземането. Следователно въззивникът не може да обоснове успешно оплакване срещу правилността на решението с доводи за необсъждане от първоинстанционния съд на твърденията му за липса на каузално правоотношение.

По посоченото по- горе в мотивите ч. гр. д. № 4607/2015г. по описа на ВРС, VІІІ състав, образувано по заявление на И.Х.И., е издадена срещу В.С.Б. ***, заповед № 2361/27.04.2015г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК въз основа на процесния запис на заповед от 02.08.2011г. за сумата 19 110 щатски долара с левова равностойност 26 219.49 лв. към датата на падежа - 02.08.2011г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е отхвърлено за разликата над 26 219.49 лв. до претендираните 34 590лв. и разпореждането не е обжалвано в тази част от заявителя. В образуваното въз основа на издадения изпълнителен лист по заповедта на изпълнение изпълнително производство длъжникът В.С.Б. е признал задължението, като е поискал от ЧСИ да му се разреши да погаси задължение на вноски / разсрочено плащане/. Същевременно по заповедното производство длъжникът е подал възражение по чл. 414 ГКП. Заявителят, който е наясно, че тригодишният давностен срок по чл. 531 ТЗ за погасяване на менителничното задължение е изтекъл на 02.09.2014г., преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, не е предявил специален установителен иск по чл. 422 ГПК, в резултат на което са обезсилени заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист.

В настоящото исково производство по специален иск за неоснователно обогатяване, ответникът възразява, включително и в отговора на жалбата, срещу основателността на иска с твърдения за преюдицииране и прескрибиране на ефекта, които, при квалификация на спора по чл. 534, ал. 1 ТЗ, нямат характер на защитни възражения, а съставляват признание за елемент от фактическия състав. Погасяването на правото на приносителя на запис на заповед на пряк иск по чл. 531, ал.1 от ТЗ е онзи юридически факт, от който за последния възниква право на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 от ТЗ срещу издателя на ефекта до размера на инкорпорираното в същия парично вземане, с което се съизмерява настъпилата в патримониума му вреда, довела до увеличаване имуществото на платеца – издател.

По отношение на погасяването по давност на менителничното задължение като елемент от фактическия състав на предявения иск, доколкото не е достатъчно само изтичането на определения от закона период, а длъжникът следва да се позове на давността, съдът намира, че въз основа на поведението и изявленията на ответника в проведените заповедно и изпълнително производства, основани на менителничното право, и изявленията в настоящото производство, този юридически факт, от който за приносителя на ценната книга възниква право на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване, следва да се приеме за доказан, включително и чрез признаването му. За да направи този извод, съдът съобрази и формираната задължително практика на ВКС, съгласно която наличието или не на предхождащ производството по чл. 534, ал. 1 ТЗ и неуспешно проведен пряк менителничен иск, респ. неуспешно принудително изпълнение е правно ирелевантно / Решение № 132 от 17.06.2010г. на ВКС по т. д. № 161/2009г., II т. о., ТК/.

По възраженията за липса на реквизити на прескрибираната ценна книга на заповед съдът намира следното:

При преценка съдържанието на представения от ищеца автентичен запис на заповед от 02.08.2011г., издаден от ответника, съдът приема за правилен извода да окръжния съд, че между страните е възникнало валидно менителнично правоотношение по този запис на заповед, съдържащ необходимите реквизити по чл. 535 ТЗ. Наименованието „ запис на заповед” е посочено както в заглавието на документа, така и в текста на същия. Падежът на менителничното задължение е уговорен съобразно чл. 486, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 537 от ТЗ – на определен ден. За изискуемостта на задължението не е било необходимо предявяването му на издателя и е без значение е, че липсват подписи в документа за удостоверяване на предявяване му на издателя. Издателят е поел безусловно и неотменимо задължение да заплати левовата равностойност на сумата 19 110 щатски долара на падежа 02.09.2011г., без допълнителни изявления, с които да е разколебана безусловността или неотменимостта. В резултат на задраскването на неправилно изписан от издателя знак след цифрата 19 110, не се създава неяснота относно чуждестранната валута, на базата на която следва да се определи поетото задължение в левова равностойност, тъй като валутата „ щатски долари“ е написана с думи. Същевременно начинът, по която е обективиран реквизитът по чл. 535, т. 2 ТЗ – безусловно задължение да се плати определена сума, представляваща левова равностойност на чужда валута, не води до липса на реквизит. Падежът на задължението– 02.09.2011г., определя моментът, към който следва да се определи сумата пари в левовата равностойност на 19 110 щатски долара, която издателят е поел безусловно и неотменимо да заплати. Налице е относима по тези въпроси задължителна практика на ВКС – решение № 978/2003г. по гр. д. № 164/2003г., решение № 219/2010г. по т. д. № 752/2009г. на ТК, ІІ т.о.,  решение № 195/30.11.2009г. по т. д. № 299/2009г. на ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, в които е прието, че не е реквизит на менителничния ефект посочването на левовата равностойност на отразената във валута сума, моментът, към който следва да се определи левовата равностойност е падежът на задължението, при което липсата на посочен обменен курс не прави записа нередовен от външна страна.

В процесния записа на заповед е вписана дата на издаване, посочени са едно и също място на издаване и местожителство ***. Място на плащане не е посочено, но реквизитът се замества от мястото на издаване, по силата на чл. 536, ал. 3 ТЗ. Възраженията на жалбоподателя, че са налице пречки относно заместването на липсващия реквизит, са неясни и са основани на доводи, които не произтичат от приложимите правни норми.

Конкретно по отношение на датата на издаване, които според въззивника е 02.08.20011г. съдът намира следното:

Тъй като записът на заповед е попълнен с ръкописно изписване на положения от издателя текст върху предварително напечатан формуляр за запис на заповед, в която в частта относно датата на издаване са се съдържали цифрите 200, с място за изписване на една цифра преди „ г.“, за да се изпише датата 02.08.2011г. е задраскана последната нула от формуляра и са добавени две единици. При този начин на изписване не възниква съмнение относно материализираното в документа изявление за дата на издаване и, същевременно, няма данни за осъществена интервенция върху ръкописно положения текст от издателя след датата на поемане на менителничното задължение.

Въз основа на посоченото, и като намери за неоснователни всички възражения на издателя относно редовността на прескрибирания менителничен документ от външна страна, съставът на въззивния съд прави извода, че се установяват всички елементите от фактическия състав на специалния кондикционен иск по чл. 534 ТЗ, а именно: наличие на действителен менителничен ефект, по който е изтекла погасителната давност за упражняване на менителничните права спрямо задължените лица – издател и авалист, ищецът е приносител на ефекта; искът да е насочен срещу издателя на записа на заповед; приносителят не е получил плащане и търпи вреда вследствие невъзможността да реализира менителничните си права; налице е обогатяване на пасивно легитимираното лице от спестяване на сумата за погасяване на задължението.

По размера на неоснователното обогатяване:

Сумата, с което приносителят на прескрибирания менителничен ефект, обеднява поради невъзможността да реализира менителничните си имуществени права, и която издателят спестява поради неплащане на менителничното задължение, следва да бъде определена по начина, по който издателят е разпоредил с изявленията си да се определи размерът на менителничното задължение. Приносителят не би могъл да обеднее и съответно издателят да спести нищо по – различно от това, което първият е следвало да получи, а вторият да плати по менителничното правоотношение. Падежът на задължението– 02.09.2011г., определя моментът, към който следва да се определи сумата пари в левовата равностойност на 19 110 щатски долара, която издателят е поел безусловно и неотменимо да заплати. Към тази дата официалния фиксинга на БНБ е 1.37203 щатски долара за 1 лев, при което размерът на менителничното задължение е 26 219.50 лв. – левовата равностойност на 19 110 щатски долара към 02.09.2011г. До този размер кондикционният иск е основателен и следва да бъде уважен, а за разликата до присъдените в атакуваното решение 33 326.70 лв. подлежи на отхвърляне.

Поради противоречие в крайните правни изводи на двете съдебни инстанции за част от предмета на спора, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която искът е приет за неоснователен от въззивния съд, и изменено в частта за разноските, като се постанови друго съобразно мотивите на настоящото решение. В останалата част е налице съвпадение в крайните правните изводи по съществото на спора, поради което решението на ВОС следва да се потвърди, но с обективиране на нарочен диспозитив от въззивния съд в резултат на констатираната по - горе в мотивите неяснота относно присъденото имуществено право.

Искания за присъждане на съдебно - деловодни разноски са направени от процесуалните представители на двете страни във всяка от инстанциите, с прилагане на списъци по чл. 80 ГПК. С оглед резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи на ищеца репариране на направените в производството пред двете инстанция разноски съразмерно с уважената част от исковете – 2 299.47 лв., до който размер обжалваното решение в частта за разноските следва да бъде изменено, и 1258.72лв. за въззивна инстанция. Ищецът носи отговорност за направените от ответника разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, съразмерно с отхвърлената част от исковете, в размер на 334.81лв. за първа инстанция и 478 лв. за въззивна инстанция. В тази връзка, възражението на процесуалния представител на въззивника за прекомерност на заплатеното от другата страна адвокатското възнаграждение за тази инстанция, е неоснователно, тъй като е несъществено по- високо от минималния размер, определен по Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. След компенсация на насрещните задължения за неприсъдени разноски за двете инстанции ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 445.91лв.

Воден от горното съставът на ВнАпС

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 959/30.12.2016г., постановено по т. д. № 20/2016г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която В.С.Б., ЕГН **********, адрес: ***, е осъден да заплати на И.Х.И., ЕГН **********, адрес: ***, левовата равностойност на 19 110 щатски долара за разликата над 26 219.50 лв. до 33 326.70 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване със сумата по запис на заповед, издаден на 02.08.2011г. от В.Б., с падеж 02.09.2011г., на основание чл. 534 от ТЗ, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от И.Х.И. срещу В.С.Б., с правно основание чл. 534 от ТЗ, за присъждане на левовата равностойност на 19 110 щатски долара за разликата над 26 219.50 лв. до 33 326.70лв., претендирана като обезщетение за неоснователно обогатяване със сумата по запис на заповед, издаден на 02.08.2011г. от В.Б., с падеж 02.09.2011г.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 959/30.12.2016г., постановено по т. д. № 20/2016г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която В.С.Б., ЕГН **********, адрес: ***, е осъден да заплати на И.Х.И., ЕГН **********, адрес: ***, сумата 26 219.50 лв., представляваща левовата равностойност на 19 110 щатски долара, като обезщетение за неоснователно обогатяване със сумата по запис на заповед, издаден на 02.08.2011г. от В.Б., с падеж 02.09.2011г., на основание чл. 534 ТЗ.

ИЗМЕНЯ решение № 959/30.12.2016г., постановено по т. д. № 20/2016г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта за разноските, по отношение размера на сумата, която В.С.Б., ЕГН **********, адрес: ***, е осъден да заплати на И.Х.И., ЕГН **********, адрес: ***, като го намалява от 3 033,60 лв. на  2 299.47 / две хиляди двеста деветдесет и девет лева и четиридесет и седем ст./.

ОСЪЖДА В.С.Б., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на И.Х.И., ЕГН **********, адрес: ***, сумата 445.91 лв. / четиристотин четиридесет и пет лева и деветдесет и една ст./, представляваща направени съдебно – деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                      2.